Декрет за служението и живота на презвитерите

Presbyterorum Ordinis

Пролог

1. Този Свещен събор неведнъж припомни на всички голямото достойнство на презвитерския чин. Ала тъй като този чин играе изключително важна, но и все по-трудна роля в обновяването на Христовата църква, се появи необходимостта от декрет, който по-подробно и по-за- дълбочено да обсъди презвитерите. Той се отнася до всички презвитери – особено до посветилите се на грижата за душите, – а след съответно приспособяване и до презвитерите монаси. По силата на свещеното си ръкоположение и получената от епископите мисия презвитерите са въдворени в служба на Христос Учител, Свещеник и Цар и участват в Неговото служение, което непрестанно съзижда Църквата като Божи народ, Христово тяло и Храм на Светия Дух тук на земята. Затова с оглед осигуряването на все по-дейна подкрепа за презвитерското служение и все по-подобаващо задоволяване на техните жизнени нужди, при често коренно променящите се настоящи пасторални и човешки обстоятелства, този Свещен събор заявява и решава следното:

Глава I

Презвитерското в мисията на Църквата

Природа на презвитерството

2. Нашият Господ Исус, „Когото Отец освети и прати в света“ {Йоан. 10:36) участва с цялото Свое мистично тяло в помазването от Светия Дух, с което бе удостоен¹ : в Него всички верни се превръщат в свято и царствено свещенство, принасят духовни жертви на Бога чрез Исус Христос и възвестяват съвършенствата на Онзи, Който ги е призовал от тъмнината в Своята чудна светлина. Следователно няма нито един член, който да не участва в мисията на цялото тяло, а всеки един от тях трябва да освещава Исус в сърцето си и да свидетелства за Исус с дух на пророчество.

Ала с цел обединяването на верните в едно-единствено тяло, чии- то членове обаче „вършат не една и съща работа“ {Рим. 12:4), сам Господ установи някои от тях като служители, които в лоното на общността на верните да бъдат облечени в свещеническата власт да принасят Жертвата и да опрощават греховете, да изпълняват публично свещеническата функция за хората и в името на Христос. Затова, след като изпрати апостолите, така както Той самият бе пратен от Своя Отец, посредством самите апостоли, Христос направи участници в посвещаван ето и в мисията Си техните наследници, тоест епископите, чиято служебна функция бе предадена в подчинена степен на презвитерите: следователно с установяването си в презвитерския чин последните стават сътрудници на епископския чин в правилното осъществяване на поверената им от Христос апостолска мисия.

Доколкото е тясно свързана с епископския чин, презвитерската служба участва във властта, с коя го сам Христос съгражда, освещава и управлява Своето тяло. Ето защо, макар и да предполага тайнствата на християнското посвещение, свещеничеството на презвитерите се дава в отделно тайнство, което по силата на помазването от Светия Дух ги бележи със специална характеристика и така ги преобразява в Христос – Свещеник, за да могат да действат от името на главата Христос.

Предвид участието им в апостолската функция презвитерите получават от Бога благодатта да бъдат служители на Исус Христос сред народите посредством свещеното служение на Евангелието, за да бъде благоприятно осветеното от Светия Дух приношение на народите. И действително апостолското възвестяване на Евангелието свиква и събира Божия народ, така че всички членове на този народ като осветени от Светия Дух да могат да принесат самите себе си „в жертва жива, света и благоугодна Богу“ (Рим. 12:1). Освен това именно чрез презвитерско- то служение се извършва духовното жертвоприношение на християните в единение с жертвоприношението на Христос, единствения Посредник, принесен от името на цялата Църква в Евхаристията чрез ръцете на презвитерите по безкръвен и свещенодействен начин, докато дойде сам Господ. Към това се стреми и в това се осъществява служението на презвитерите. И действително тяхното служение, което започва с въз- вестяването на Евангелието, извлича собствената си сила и действеност от жертвоприношението на Христос и се стреми към това „целият изкупен Град, тоест събранието и обществото на светиите, да бъде принесено Богу като всеобщо жертвоприношение от Великия Първосвещеник, Който принесе и самия Себе Си за нас в Своите страсти, за да ни превърне в тяло на една Всевишна глава“.

Така че крайната цел, към която се стремят презвитерите със служението и с живота си, е прославата на Бога Отец в Христа. И тази слава се състои в съзнателното, свободно и признателно приемане на осъщественото в Христос Божествено дело и в проявяването на това дело в целия техен живот. Затова и в молитвата и в обожанието, и в благовестяването на Словото, и в принасянето на Евхаристичната жертва, и в даването на другите тайнства, и в упражняваните в служба на хората други служения презвитерите допринасят същевременно за увеличаването на Божията слава и за напредването на хората по Божествения път. Всичко това произтича от Христовата Пасха и ще се изпълни със славното завръщане на Господа, когато Той предаде Царството на Бога и Отца.

Условия на презвитерите в света

3. Избрани измежду хората и поставени да служат на Бога, да принасят дарове и жертви за опрощение на греховете, презвитерите живеят сред другите хора като братя. Именно такова бе и поведението на нашия Господ Исус, Божия Син, изпратения от Отца на хората Човек, Който остана сред нас и пожела да бъде равен по всичко на Своите братя, освен в греха. Още светите апостоли подражаваха на примера му, а свети Павел, учителят на народите, „отреден за Божието благовестие“ (Рим. 1:1), заявява, че е станал всичко за всички, за да спаси всички. Така че по силата на собственото си призвание и ръкоположение презвитерите на Новия Завет са в известен смисъл отредени в лоното на Божия народ, но не за да бъдат отделени от този народ или от който и да е човек, а за да се посветят изцяло на делото, за което Господ ги е призвал. Те не биха могли да бъдат служители на Христос, ако не са свидетели и разпоредници на един различен от земния живот, ала не биха могли и да служат на хората, ако останат чужди на техния живот и на тяхната среда. Самото тяхно служсние изисква в частност те да не се съобра-зяват с настоящия век, ала същевременно ги задължава да живеят в този век, сред хората, добре да познават собствените си овци като добри пастири и да се постараят да доведат и онези от тях, които не са от тази кошара, за да чуят и те Христовия глас, така че да бъде само едно стадо и един Пастир. От голяма полза за постигането на тази цел са онези основателно ценени в човешкото общество добродетели като добротата, искреността, душевната сила, постоянството, непрестанната грижа за справедливостта, любезността и всички препоръчвани от апостол Павел добродетели, когато казва: „Това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала – само за него мислете“ (Фия. 4:8).