Втори Ватикански Събор (1962-1965)
PERFECTAE CARITATIS
Декрет за обновлението на монашеския живот
Декрет за обновлението на монашеския живот
Perfectae caritatis
Пролог
Свещеният събор вече показа в конституцията LumenGentium, че постигането на съвършената любов чрез евангелските повели произхожда 01 учението и примерите на Божествения Учител и се проявява като великолепна характеристика на небесното царство. Същият този Събор вьзнамерява сега да се занимае с живота и уредбата на онези институти, чиито членове изповядват целомъдрието, бедността и послушанието. и да отговори на техните нужди според днешните изисквания.
Още от най-ранните времена на Църквата е имало мъже и жени, които са искали да следват Христос с по-голяма свобода и по-вярно да му подражават, изпълнявайки евангелските повели, като всеки по свой начин води посветен на Бога живот. Мнозина измежду тях под въздействието на Светия Дух са живели в усамотение или пък са основавали монашески семейства, приети охотно от Църквата и одобрени от нейната власт. Така че по силата на Божия промисъл се развиха възхитително разнообразни монашески общности. Много от тях допринесоха за това Църквата не само да бъде въоръжена за всяко добро дело (вж. 2 Тим. 3:17), подготвена за делото на служението с оглед съзиждането на Христовото тяло (вж. Еф. 4:12), но и разкрасена от разнообразните дарби на чедата си като невеста, пременена за своя жених (вж. Откр. 21:2) и чрез нея да се прояви многоразличната Божия премъдрост (вж. Еф. 3:10).
В такова разнообразие от дарби всички онези, които са призвани от Бога да изпълняват евангелските повели и вярно да ги изповядват, се посвещават по особен начин на целомъдрения и беден Христос (вж. Мат. 8:20; Лук. 9:58), Който изкупи и освети хората с послушанието Си чак до кръстната смърт (вж. Фил. 2:8). Така че, вдъхновени от любовта, която Светият Дух излива в техните сърца (вж. Рим. 5:5), те все повече живеят в Христос и в Неговото тяло, Църквата (вж. Кол. 1:24). Колкото по-пламенно са съединени с Христос чрез даряването на самите себе си, което обгръща целия им живот, толкова повече се обогатява животът на Църквата и нейното апостолство става все по-плодотворно.
За по-голямата ползотворност за Църквата на висшата ценност на посветения живот чрез изповядването на повелите и нейната необходима функция при днешните обстоятелства този Свещен събор установява следните разпоредби, свързани единствено с общите принципи за обновяване на живота и реда в монашеските семейства, в обществата с общностен живот без даване на обети и в мирските институти, при запазваване на собствения им облик. Частните правила, които се отнасят до излагането и прилагането на тези принципи, ще бъдат определени от компетентната власт след Събора.
Всеобщи принципи на обновлението
Обновлението на монашеския живот включва същевременно непрекъснатото връщане към изворите на всяка форма на християнски живот и към първоначалния дух на институтите и приспособяването на самите институти към променените условия на времето. Това вдъхновено от Светия Дух и ръководено от Църквата обновление трябва да се осъществи според следните принципи:
а) Тъй като основното предписание на монашеския живот с следването на Христос по предложения от Евангелието начин, това предписание трябва да бъде считано от всички институти за тяхно върховно нравило.
б) Собственият облик и собствената функция на институтите са предимство и за самата Църква. Затова следва вярно да се тълкуват и съблюдават духът и собствените цели на техните основатели, както и здравите традиции: всичко, което съставлява наследството на всеки институт.
в) Всички институти следва да участват в живота на Църквата и според характера си да усвояват и подкрепят съобразно собствените си възможности инициативите и целите, които тя си поставя в различни полета: библейско, литургично, догматично, пастирско, икуменическо, мисионерско и социално.
г) Институтите следва да предоставят на членовете си необходимото познание както за човешкото състояние в тяхното време, така и за нуждите на Църквата, така че като правилно преценяват обстоятелствата в днешния свят в светлината на вярата, възпламенени от апостолска ревностност, да бъдат в състояние да оказват по-действена помощ на хората.
д) Тъй като водещите монашески живот се стремят преди всичко да следват Христос и да постигнат единение с Бога чрез изповядването на евангелските повели, е нужно да се вземе предвид, че и най-добре приспособените форми не ще имат успех, ако не са вдъхновени от духовно обновление, на което следва да бъде отредено първото място дори и сред външните апостолски дела.
Практически критерии за обновлението
Начинът на живот, молитва и действие трябва надлежно да се приспособи към днешните физически и психически условия на монашеството, а доколкото това се изисква от естеството на всеки институт и към нуждите на апостолството, изискванията на културата, социалните и икономически условия: навсякъде и особено по мисионерските места.
Начинът на управление на институтите също трябва да бъде преразгледан според същите критерии.
Ето защо уставите, ръководствата, книгите с обичаи, молитви и церемонии и другите подобни кодекси следва да бъдат надлежно преразгледани и след премахването на остарелите предписания да бъдат променени въз основа на издадените от този Свещен събор документи.
Кой трябва да осъществи обновлението
Не могат да се постигнат действено обновление и истинско приспособяване без сътрудничеството на всички членове на института.
Ада установяването на предписанията за обновление и определянето на законите, както и допускането на достатъчен и благоразумен изпитателен период, е задължение, отредено единствено на компетентните власти и най-вече на генералните капитоли, с одобрението при необходимост на Светия престол или на местните ординарни епископи съгласно правото. Настоятелите от своя страна трябва да се съветват и да се вслушват в собствените си събратя за всичко, което се отнася до съдбата на целия институт.
I Но се отнася до обновлението на женските манастири, могат да се събират и гласовете, и мненията на монашеските федерации или другите законно свикани събрания.
Всички обаче трябва да имат предвид, че очакваното обновление следва да бъде положено не толкова върху умножаването на законите, колкото върху съзнателното съблюдаване на правилата и уставите.
Общи елементи за всички форми на монашески живот
Членовете на който и да е институт не трябва да забравят преди всичко, че са отговорили на Божествения призив с изповядването на евангелските повели, така че не само да бъдат мъртви за греха (вж. Рим. 6:11), а като се откажат от света, да живеят само за Бога. И целият им живот действително е положен в служба на Бога – едно съвсем особено посвещаване, дълбоко вкоренено в посвещаването на Кръщението и пълен негов израз.
След приемането от страна на Църквата на тяхното себедаряване те трябва да знаят, че се обричат също и в служба на Църквата.
Подобна служба на Бога трябва да насърчава и благоприятства упражняването на добродетелите и особено на смирението и послушанието, на силата и целомъдрието, с които те участват в понизяването на Христос (вж. Фил. 2:7-8) и същевременно в живота Му според Духа (вж. Рим. 8:1-13).
Следователно с преданост към изповядването на вярата, изоставило всичко от любов към Христос (вж. Марк. 10:28), монашеството го следва (вж. Мат. 19:21) като единствена потребност (вж. Лук. 10:42) и слуша речта Му (вж. Лук. 10:39), изпълнено с грижа за Неговите дела (вж. 1 Кор. 7:32).
Затова е необходимо членовете на който и да е институт, чиято цел над всичко е само и единствено Бог, да обединят съзерцание го, което ги привързва към Бога, с ум и сърце, с любов и апостолски плам и така усилно да сътрудничат за делото на Изкуплението и за разширяването на Божието царство.
Първенство на духовния живот
Изповядващите евангелските повели търсят и обичат преди всичко Бога, Който пръв ги възлюби (вж. 1 Йоан. 4:10) и при всички обстоятелства полагат усилия да подхранват скрития живот с Христос в Бога (вж. Кол. 3:3), откъдето избликва и получава тласък любовта към ближния за спасението на света и изграждането на Църквата. Тази любов въодушевява и води самото практикуване на евангелските повели.
Затова членовете на институтите трябва прилежно да поддържат духа на молитва и самата молитва, като черпят от истинските извори на християнската духовност. На първо място те следва всекидневно да държат в ръце Свещеното Писание, за да научат от четенето и размишлението на Свещените книги “превъзходството на познаването Христа Иисуса” (Фил. 3:8). Следва да отслужват Светата литургия и преди всичко свещената тайна на Евхаристията според желаните от Църквата вътрешни и външни разположения и да подхранват собствения си духовен живот от този неизчерпаем извор.
Така, захранени от трапезата на Божия закон и свещения олтар, те следва да възлюбят братски Христовите членове, да обграждат със синовна почит и обич пастирите, все по-интензивно да живеят и чувстват заедно с Църквата и напълно да се посветят на своята мисия.
Съзерцателни монашески институти
Отдадените на съзерцание институти, чиито членове се занимават единствено с Бога в самота и мълчание, в непрекъсната молитва и усилно покаяние, винаги запазват сред неотложните нужди на дейното апостолство видно място за Мистичното тяло на Христос, в което „всички членове вършат не една и съща работа“ {Рим. 12:4). Те действително принасят на Христос превъзходна славословна жертва и със свръхизобилните плодове нa светостта си са чест и пример на Божия народ, за чието развитие допринасят с тайнствена апостолска плодотворност. Така прославят’ Църквата и стават извор на небесни благодати. Ала техният начин на живот трябва все пак да бъде преразгледан според горепосочените принципи и критерии за обновление при пълно уважение към тяхното отделяне от света и присъщите на съзерцателния живот упражнения.
Посветени на апостолския живот институти
В Църквата съществуват многобройни институти за клирици или миряни, отдадени на различните апостолически дела. Те имат различни дарби според дадената им благодат: „имаш ли служба, пребъдвай в службата; учител ли си – в учението; наставник ли си – наставлявай; дарител ли си – дарувай простосърдечно; предстоятел ли си – предстоявай с усърдие; благотворител ли си – благотвори на радо сърце“ {Рим. 12:7-8)., Има различни дарби, ала Духът е един и същ“ (7 Кор. 12:4).
Апостолическата и милосърдна дейност в тези институти принадлежи на самата природа на монашеския живот, доколкото съставлява свещена тай| ia и особено милосърдно дело, които са им поверени от Църквата и трябва да бъдат упражнявани от нейно име. Затова целият монашески живот на техните членове следва да бъде пропит от апостолски дух, а цялата апостолическа дейност – вдъхновена от религиозен дух. Следователно, ако монасите искат да отговорят на първо място на своето призвание да следват Христос и да служат на самия Христос в неговите членове, тяхната апостолска дейност трябва да произтича от тясното им единение с Него. С това се подхранва самата любов към Бога и към хората.
Затова тези институти следва надлежно да приспособят спазваните от тях порядки и обичаи към изискванията на апостолството, на което се отдават. И тъй като формите на посветения на апостолските дела монашески живот са многообразни, е необходимо обновлението да отчита това разнообразие и животът на членовете на различните институти, които служат на Христос, да бъде подкрепен с присъщи за тях и отговарящи на целта средства.
Преданост към монашеския и манастирския живот
Почитаемата институция на монашеския живот, която има големи заслуги към Църквата и обществото през вековете, следва да бъде предано съхранена и да става все по-сияйна в неподправения си дух с всеки изминал ден както на Изток, така и на Запад. Основната служба на монашеството е да служи смирено и благородно на Божието величие зад стените на манастира било като се посвети изцяло на Божествения култ в един скрит живот, било като поеме законосъобразно някои апостолски или християнски милосърдни дела. Следователно, запазвайки характерния облик на собствения си институт, монашеството следва да обнови благотворителните древни традиции и да ги приспособи към днешните нужди на душите, така че манастирите да станат, така да се каже, градивни „разсадници“ за християнския народ.
Монашеските институти, които поради правилото или уредбата си тясно обединяват апостолския живот с хоровата служба и манастирските порядки, също трябва да приспособят своя начин на живот към изискванията на подходящото за тях апостолство, така че предано да съхранят своята форма на живот за благото на Църквата.
Мирски богопосветен живот
Мирският богопосветен живот както на мъжете, така и на жените представлява едно само по себе си пълно състояние на изповядване на евангелските повели. Затова Свещеният събор, който много уважава този мирски богопосветен живот, така полезен за пастирската дейност на Църквата за възпитанието на младежта, грижата за болните и други служения, потвърждава призванието на упражняващите тази форма на богопосветен живот и ги призовава да приспособят живота си към днешните изисквания.
Свещеният събор заявява, че не съществува никаква пречка някои членове на мъжките общества за богопосветен живот, като запазят твърдо мирския си характер, да бъдат въведени в свещеническите чинове по разпореждане на генералния капитол с цел да задоволяват нуждите от свещеническо служение в собствените си домове.
Мирски институти
Макар и да не са монашески институти, мирските институти все пак предполагат признато от Църквата истинско и пълно изповядване на евангелските повели в света. Това изповядване изисква посвещаване на живеещите в света мъже и жени, миряни и клирици. Вследствие на това те трябва да се стремят към пълното си посвещаване на Бога в съвършената любов, а самите институти трябва да запазят собствения си облик, тоест мирския си характер, за да бъдат в състояние да изпълняват действено и повсеместно в светския живот апостолството, за чието упражняване са установени.
И все пак те следва да знаят, че не ще могат да осъществят една толкова важна задача, ако членовете им не получат такава подготовка за божествените и човешките дела, че наистина да се превърнат в квас на света, който укрепва и развива Христовото тяло. Затова настоятелите трябва сериозно да предоставят на своите подвластни специално духовно обучение и да продължават да се грижат и по-нататък за тяхната подготовка.
Целомъдрие
Съблюдаваното „заради царството небесно“ {Мат. 19:12) целомъдрие, което се изповядва от монашеството, трябва да се цени като голям благодатен дар. То действително освобождава по особен начин човешкото сърце (вж. 1 Кор. 7:32-35), така че по-силно да го възпламени с любов към Бога и към всички хора. Вследствие на това то представлява особен знак за небесните блага и забележително средство за великодушното посвещаване на монашеството на божествената служба и на апостолските дела. Така в очите на всички верни монасите припомнят осъщественото от Бога удивително единение, което напълно ще се прояви в бъдещия век, чрез което Църквата получава като единствен жених Христос.
Следователно монашеството трябва да вярва в Господните слова, като полага усилия да остане предано на изповядваното от него, и с доверие в Божията помощ да не надценява силите си, а да практикува умъртвлението и съхраняването на чувствата. То не трябва да пренебрегва и благоприятните за душевното и телесно здраве природни средства. Така няма да изпадне под влияние на погрешните теории, които представят съвършеното въздържание като невъзможно или вредно за човешкия разцвет, и по силата на един почти духовен инстинкт ще съумее да отблъсне всичко, което застрашава целомъдрието. Освен това монасите не трябва да забравят, и особено настоятелите, че целомъдрието може да бъде по-сигурно съхранено, ако сред тях цари истинска братска любов в общностния живот.
Тъй като съблюдаването на съвършеното въздържание засяга най- съкровените наклонности на човешката природа, кандидатите да се посветят на целомъдрието ще могат да се решат на това състояние и да бъдат приети в него само след един наистина достатъчен изпитателен срок, след като постигнат необходимата психологическа и афективна зрялост. Те трябва не само да бъдат предупредени за грозящите целомъдрието опасности, а и да бъдат така възпитани, че да съблюдават посветеното на Бога безбрачие като благо за цялостното развитие на собствената си личност.
Бедност
Доброволно избраната бедност в следването на Христос и превърнала се днес във високо ценен Негов знак, следва да бъде надлежно поддържана от монашеството и ако е необходимо, да се изразява в нови форми. Именно чрез нея се участва в бедността на Христос, Който бидейки богат, осиромаша от любов към нас, за да се обогатим ние чрез Неговата сиромашия (вж. 2 Кор. 8:9; Мат. 8:20).
Що се отнася до монашеската бедност, не е достатъчна само зависимостта от настоятелите при използването на благата, а монасите трябва да бъдат бедни и външно, и вътрешно, и да събират съкровища на небето (вж. Мат. 6:20).
Подвластни на общия трудов закон в собственото си служение, като осигуряват по този начин необходимите за издръжката и за делата си средства, те следва да отдалечат от себе си всяка излишна грижа и да се предадат на Провидението на Небесния Отец (вж. Мат. 6:25).
Уставите на монашеските конгрегации могат да позволят на членовете им да се откажат от имуществените блага, които вече са придобити или могат да придобият.
Като отчитат местните условия, самите институти следва да се стремят да предоставят един вид колективно свидетелство за бедност и охотно да предназначават някаква част от благата си за други нужди на Църквата и за подкрепата на бедните, които цялото монашество трябва да обича със самото Христово сърце (вж. Мат. 19:21, 25:34-36; Иак. 2:15-16; 1 Йоан. 3:17). Провинциите и домовете на монашеските институти следва да споделят едни с други временните си блага, като по-заможните подпомагат по-бедните.
Макар че съгласно правилата и уставите институтите имат право да притежават необходимото за издръжката и делата си, те все пак трябва да избягват всяка проява на лукс, прекомерната печалба и трупането на блага.
Послушание
С изповядването на послушанието монасите принасят на Бога като жер1ва на самите себе пълното отдаване на собствената си воля и посредством тази жертва се присъединяват по-постоянно и по-сигурно към спасителната Божия воля. Вследствие на това, по примера на Исус Христос, Който дойде, за да изпълни волята на Своя Отец (вж. Йоан. 4:34, 5:30; Евр. 10:7; Псал. 39:9) „като прие образ на раб“ (Фии. 2:7) и се научи на послушание чрез страданията (вж. Евр. 5:8), под въздействието на Светия Дух монасите се подчиняват в дух на вяра на представляващите Бога техни настоятели и чрез тях се поставят в служба на всички братя в Христа като самия Христос, Който подчинявайки се на Своя Отец, дойде, за да служи на братята Си и даде живота си откуп за мнозина (вж. Мат. 20:28; Йоан. 10:14-18). Така те все по-тясно се обвързват в служба на Църквата и полагат усилия да достигнат до „пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Еф. 4:13).
Затова в дух на вяра и любов към Божията воля, според предписаното от правилото и устава монасите следва смирено да се подчиняват на настоятелите си, като им предоставят както енергията на ума и на волята си, така и благодатните и природните си дарби при изпълнението на разпорежданията и осъществяването на отредените им служения, убедени, че допринасят със собственото си дело за съзиждането на Христовото тяло според Божия промисъл. Така че монашеското послушание далеч не намалява достойнството на човешката личност, а я води към нейната зрялост, като развива свободата на Божиите чеда.
Що се отнася до настоятелите, тъй като един ден ще трябва да дават сметка на Бога за поверените им души (вж. Евр. 13:17), покорни на Божията воля при изпълнението на това задължение, те следва да упражняват властта си в духа на служенето на братята си, така че да изразяват любовта, с която Бог ги обича. Те следва да управляват подопечните си като Божии чеда, с уважение към човешката личност, така че да им внушават доброволно подчинение. И вследствие на това да им оставят дължимата свобода, що се отнася до тайнството Покаяние и насочването на съвестта им. Следва да водят подопечните си така, че да сътрудничат с дейно и отговорно послушание при изпълнението на собствените задължения и предприемането на инициативи. Затова настоятелите следва охотно да изслушват подопечните си и да поощряват единението на силите им за благото на института и на Църквата, като запазят властта да решават и нареждат какво да се прави.
Капитолите и съветите следва предано да изпълняват повереното им задължение в управлението и всеки по свой начин да изразява участието и грижата за всички членове за благото на цялата общност.
Общностен живот
По примера на първоначалната Църква, чието множество верни имаше едно сърце и една душа (вж. Деян. 4:32), те следва да водят общностен живот, подхранван от учението на Евангелието, на Светата литургия и най-вече на Евхаристията и да постоянстват в молитвата и в общуването в един и същи дух (вж .Деян. 2:42). Като членове на Христос монасите следва да се почитат едни други в тяхното братско общуване (вж. Рим. 12:10), като понасят теготите един другиму (вж. Гал. 6:2). И действително с излятата в сърцата им чрез Светия Дух Божия любов (вж. Рим. 5:5), като истинско събрано в името на Господа семейство, общността се радва на Неговото присъствие (вж. Мат. 18:20). Любовта е изпълнение на закона (вж. Рим. 13:10) и свръзка на съвършенството (вж. Кол. 3:14) и ние знаем, че именно чрез нея сме преминали от смъртта в живота (вж. 1 Йоан. 3:14). Нещо повече: в единството на братята се проявява идването на Христос (вж. Йоан. 13:35, 17:21) и от него произтича мощна апостолска енергия.
С цел заздравяване на братската връзка между монасите братята следва да са тясно приобщени към живота и делото на общността. Ако обстоятелствата наистина не налагат да се постъпи по друг начин, е необходимо да се постъпи така, че в женските монашески институти да има само една категория сестри. В такъв случай следва да се запази само личностното разнообразие, изисквано от разграничаването на различните дела, за които сестрите са предназначени както поради особения Божи призив, така и поради особената си подготовка.
Манастирите и мъжките институти, които не са чисто мирски, могат да допуснат според собствения си характер и съгласно устава си на равни начала клирици и миряни с еднакви права и задължения, с изключение на произтичащите от свещеническия чин.
Монахини в клаузура
Папската клаузура за монахините със съзерцателен живот остава в сила, но следва да бъде обновена според условията на времето и мястото, като се премахнат остарелите обичаи, след като се изслуша мнението на самите манастири.
Що се отнася до другите монахини, посветени според правилото си на външни апостолски дела, те следва да бъдат освободени от папската клаузура, така че да са в състояние по-добре да изпълняват поверените им апостолски задачи, като все пак остава в сила клаузурата съгласно техния устав.
Монашеско облекло
Като знак за посветеност монашеското облекло следва да бъде просто и скромно, едновременно бедно и достойно, съответстващо на изискванията за добро здраве и съобразено както с обстоятелствата за време и място, така и с нуждите на служението. Облеклото на монасите и монахините, което не е съгласувано с тези разпоредби, следва да бъде променено.
Подготовка па монашеството
Обновяването на институтите зависи до голяма степен от подготовката на членовете им. Затова самите монаси неклирици и монахините не се заемат с апостолските дела непосредствено след послушничеството. а продължават в съответстващи на целта домове своята монашеска, апостолска, научна и техническа подготовка, като се предвижда дори получаването на съответните дипломи.
За да се избегне опасността приспособяването на монашеския живот към изискванията на нашето време да бъде само външно или отдаващите се на външно апостолство според правилото си да не се окажат на висотата на собствената си задача, според умствените възможности и личния характер на всеки един от тях монасите следва да бъдат надлежно обучавани относно нагласите и нравите на днешния социален живот. Тази подготовка, която включва хармоничното съчетаване на различните й елементи, трябва да се осъществява по такъв начин, че да съответства на единството на живота на самите монаси.
През целия си живот монасите следва да се стремят към старателно усъвършенстване на тази духовна, научна и техническа култура, а настоятелите да им предоставят според възможностите си условията, средствата и времето за това.
Настоятелите са задължени също да внимават за старателния подбор и сериозната подготовка на ръководителите, духовните наставници и преподавателите.
Основаване на нови институти
При основаването на нови монашески институти трябва добре да се обмисли необходимостта от тях или поне тяхната полза и възможности за развитие, за да не възникват неблагоразумно ненужни или недостатъчно жизнени институти. С особена грижа следва да се насърчават и разработват формите на монашески живот в новооснованите църкви, като се отчитат характерът и нравите на жителите, както и местните условия и обичаи.
Съхраняване, приспособяване или изоставяне на собствените дела на института
Институтите трябва предано да съхраняват и развиват собствените си дела и като отчитат ползата за Вселенската църква и епархията, да приспособяват самите дела към нуждите на времето и мястото, използвайки целесъобразни и дори съвсем нови средства. Ала i е трябва да изоставят онези дела, които днес вече не отговарят на духа и истинския характер на института.
В монашеските институти трябва напълно да се запази мисионерският дух и според собствената природа на всеки един от тях той да бъде приспособен към днешните условия, така че проповядването на Евангелието на всички народи да стане по-действено.
Западащи институти и манастири
На институтите и манастирите, които по преценка на Светия престол не дават основателна надежда за бъдещ разцвет, след изслушване на мнението на ординарните епископи следва да бъде забранено да приемат послушници в бъдеще и ако е възможно, да бъдат обединени с друг, по-процъфтяващ и близък по цел и по дух до тях институт или манастир.
Обединение на монашеските институти
Доколкото е целесъобразно и с одобрението на Светия престол автономиите институти и манастири следва да поощряват установяването на федерации (ако принадлежат към едно и също монашеско семейство), обединения (ако имат почти еднакви устави и обичаи и са вдъхновени от същия дух, най-вече когато са твърде многобройни) или сдружения (ако са отдадени на едни и същи или подобни апостолски дела).
Конференции на висшите настоятели
Трябва да се насърчава създаването на конференции или съвети на издигнатите от Светия престол висши настоятели, които могат много да допринесат за по-съвършеното постигане на целта на отделните институти, за поощряването на по-действеното сътрудничество за благото на Църквата, за по-разумното разпределение на евангелските работници на определена територия и за разглеждането на общите монашески въпроси. Изисква се съответното съгласуване и сътрудничество с епископските конференции относно упражняването на апостолството.
Конференции от този род могат да бъдат създадени и за мирските институти.
Монашески призвания
Свещениците и християнските възпитатели следва да положат сериозни усилия, за да дадат нов тласък на развитието на Църквата в пълно съответствие с моментните й нужди посредством подходящо и старателно избраните монашески призвания. В обикновената проповед също следва по-често да става въпрос за евангелските повели и за избора на монашеското поприще. Грижейки се за християнското възпитание на децата, родителите също трябва да поддържат и опазват монашеското призвание в сърцата им.
На институтите е позволено да се грижат за собственото си популяризиранe с цел пораждане на призвания и набиране на кандидати, стига само това да става с надлежно благоразумие и при съблюдаване на установените от Светия престол и от местния ординарен епископ разпоредби. Монасите не трябва обаче да забравят, че примерът на собствения живот е най-добрата препоръка за собствения институт и най-добрата покана за прегръщане на монашеското поприще.
Обновление и приспособяване
Институтите, за които са установени разпоредбите за обновление, следва с готовност да отговорят на своето Божествено призвание и на задачата, която трябва да изпълняват в Църквата днес. Свещеният събор действително много цени техния целомъдрен, беден и послушен начин на живот, чийто образец е самият Христос, и възлага твърда надежда на тяхното толкова плодотворно както скрито, така и явно дело. Затова, вдъхновени от цялостната вяра, от обичта към Бога и към ближния, от любовта към Кръста и надеждата в бъдната слава, всички монаси следва да разпространяват по целия свят Благата вест за Христос, така че свидетелството им да бъде видяно от всички и нашият Небесен Отец да се прослави (вж. Мат. 5:16). Така, със застъпничеството на Пресветата Дева Мария, Божията майка, „чийто живот е правило за поведение на всички“, те ще се развиват с всеки изминал ден и ще донесат по-изобилни плодове на спасението.