Глава III

Йерархичното учредяване на Църквата и на епископството в частност

                           

Пролог

 

  1. За да бъде Вечен пастир на Божия народ и непрестанно да го увеличава, Господ Христос установи в Своята Църква различни служения за благото на цялото Тяло. И действително, самите надарени със свещена власт служители служат на своите братя, така че всички, които принадлежат на Божия народ и поради това се радват на истинското християнско достойнство, заедно, свободно и организирано да се стремят към една и съща крайна цел и да достигат до спасението.

Вървейки по следите на Първия ватикански събор, Свещеният събор учи и ведно с него заявява, че Исус Христос, Вечният Пастир съгради Светата Църква като изпрати апостолите, така както Самият Той бе изпратен от Своя Отец (вж. Иоан. 20:21) и пожела техните наследници, тоест епископите, да бъдат пастири в Неговата Църква до свършека на времената. Но за да бъде самото епископство едно и неделимо, Той постави начело на другите апостоли блажения Петър и го установи като всевечният и видим първоизточник и основа на единството на вярата и общението. Свещеният събор приема за свое това учение за установяването, всевечността, смисъла и характера на свещеното Първенство на Римския първосвещеник и на неговата непогрешима Учителна власт, и отново го предлага на всички верни, за да повярват силно в него, и продължавайки тази линия, решава да проповядва и да постановява публично учението за епископите, наследниците на апостолите, които ведно с наследника на Петър, наместника на Христос и видим Глава на цялата Църква, ръководят дома на Живия Бог.

 

Учредяване и призвание на дванадесетте апостола

 

  1. След като се помоли на Своя Отец, Господ Исус повика онези, които поиска, и отреди от тях дванадесет, за да бъдат с Него и да ги разпраща да проповядват Божието Царство (вж. Марк. 3:13-19; Мат. 4:1-42); Той ги отреди за апостоли (вж. Лук. 6:13) под формата на колегия или устойчива група, начело на която постави избрания измежду тях Петър (вж. Иоан. 21:15-17). Най-напред ги изпрати при Израиловите синове и после сред всички народи (вж. Рим. 1:16), за да могат чрез участието си в Неговата власт да направят от всички народи Негови ученици, да ги освещават и управляват (вж. Мат. 28:16-20; Марк. 16:15; Лук. 24:45-48; Иоан. 20:21-23) и така да разпространяват Църквата, да бъдат нейни пастири и, водени от Господа, да упражняват служението си през всички дни до свършека на света (вж. Мат. 28:20). И на Петдесетница те бяха напълно утвърдени в тази тяхна мисия (вж. Деян. 2:1-26) според обещанието на Господа: “Но ще приемете сила, кога слезе върху ви Дух Светий; и ще ми бъдете свидетели в Иерусалим и в цяла Иудея и Самария, и дори до край-земя” (Деян. 1:8). И проповядвайки навсякъде Евангелието (вж. Марк. 16:20), приемано от техните слушатели под въздействието на Светия Дух, апостолите събират Вселенската църква, която Господ основа върху апостолите и съгради върху блажения Петър, техния Глава, като Самият Исус Христос е крайъгълен камък (вж. Откр. 21:14; Мат. 16:18; Еф. 2:20).

 

Епископите – наследници на апостолите

 

  1. Поверената от Христос на апостолите Божествена мисия ще трябва да продължи до свършека на света (вж. Мат. 28:20), тъй като Евангелието, което те трябва да предават, е начало на целия живот на Църквата във всяко време. Затова апостолите се погрижиха да определят наследниците си в йерархически уреденото общество.

            Всъщност те не само имаха различни помощници в служението, но, за да може поверената им мисия да бьде продължена и след смъртта им, апостолите оставиха на своите непосредствени сътрудници, почти като завещание, задачата да довършат и утвърдят започнатото от тях дело, като им заръчаха да се погрижат за цялото стадо, в което Светият Дух ги бе назначил за пастири на Божията Църква (вж. Деян. 20:28). Следователно те определиха тези хора и впоследствие се разпоредиха, когато тях вече няма да ги има, други изпитани хора да наследят тяхното служение. Между различните служения, които се упражняват в Църквата още от най-ранни времена първо място според свидетелството на Преданието заема службата на ръкоположените за епископи, чието наследство тръгва още от самото начало и които притежават кълновете на апостолското семе. Така че, както удостоверява Свети Ириней, Апостолското предание се проявява и пази в целия свят от онези, които са били определени за епископи от апостолите и от техните наследници, и така до наши дни.

            Епископите следователно получиха служението на общността, което следва да упражняват с помощта на презвитерите и дяконите, предвождайки вместо Бога стадото, на което са пастири като господари на учението, свещеници на свещения култ, служители на управлението. И както поверената от Господа именно на Петър, първия сред апостолите, служба бе предопределена да се предава постоянно на неговите наследници, така остава постоянна и службата на апостолите като пастири на Църквата, която следва непрекъснато да се упражнява от свещеническия чин на епископите. Затова Свещеният събор учи, че по силата на божествено ръкополагане епископите са наследили апостолите като пастири на Църквата: който ги слуша, слуша Христос, а който се отмята от тях, се отмята от Христос и от Онзи, Който Го е пратил (вж. Лук. 10:16).

 

Епископството като тайнство

 

  1. Господ Исус, Върховният първосвещеник, присъства сред верните в подпомаганите от презвитерите епископи. Като седи отдясно на Бог Отец, Той постоянно присъства на събранието на Своите първосвещеници, но на първо място чрез тяхното изключително служение Той проповядва на всички народи Божието слово, непрестанно раздава на вярващите тайнствата на вярата и чрез тяхната бащина грижа (вж. 1 Кор. 4:15) присъединява към Тялото Си чрез ново раждане свише нови членове и накрая, чрез тяхната мъдрост и благоразумие насочва и води странстващия народа на Новия Завет към вечната благодат. Тези избрани да пасат стадото на Господа, пастири са Христовите служители и разпоредниците на Божиите тайни (вж. 1 Кор. 4:1), на които бе поверено свидетелството за Евангелието на Божията благодат (вж. Рим. 15:16; Деян. 20:24) и славното служение на Духа и справедливостта (вж. 2 Кор. 3:8-9).

            За да изпълнят толкова велики служби, апостолите бяха обогатени от Христос със специално изливане на Светия Дух, Който слезе върху тях (вж. Деян. 1:8, 2:4; Иоан. 20:22-23), а пък те самите с възлагане на ръцете си предаваха на своите сътрудници дара на Духа (вж. 1 Тим. 4:14; 2 Тим. 1:6-7), дар, който и до днес се предава в епископското посвещаване. Свещеният събор учи, че с епископското посвещаване се осъществява пълнотата на тайнството Свещенство, което литургичната практика на Църквата и гласът на Светите отци наричат върховно свещенство, връх на свещенослужението. Едновременно със службата да освещава, епископското посвещаване същевременно присъжда на епископа службите да учителства и управлява, които поради природата си могат да се упражняват само в йерархичното общение с главата и членовете на Колегията. И наистина в Преданието, изразено най-вече в литургичните обреди и порядки както на Източната, така и на Западната Църква, ясно се показва, че с възлагането на ръцете и с думите на посвещаването се присъжда благодатта на Светия Дух и се слага свещеният печат, така че епископите възвишено и явно заемат мястото на Самия Христос, Учител, Пастир и Първосвещеник и действат в Негово лице. Ето защо именно на епископите се пада осигуряването на новите избраници в епископското тяло чрез тайнството Свещенство.

 

Епископската колегия и нейният Глава

 

  1. Както Свети Петър и другите апостоли учредяват по установление на Господа една Апостолска колегия, така са свързани помежду си Римският първосвещеник, наследникът на Петър, и епископите, наследниците на апостолите. Според много древната дисциплина епископите от целия свят общуват помежду си и с Римския епископ в единство, любов и мир, и свикват събори, където заедно решават едни от най-важните въпроси след разумно допитване до и проучване на мнението на мнозинството. Проведените през вековете икуменически събори открито доказват така означените характер и колегиална природа на епископския чин, което впрочем вече бе внушено от установения от Античността обичай повече епископи да участват в издигането на нов избраник за върховното свещенослужение. Член на епископското тяло се става само по силата на епископското посвещаване и чрез йерархичното общение с главата и с членовете на Колегията.

            Ала Колегията или епископското тяло има власт, само ако се възприема заедно с Римския първосвещеник, наследника на Петър, като неин глава, който изцяло запазва своята първенстваща власт над всички, независимо дали са постили или верни. И наистина, по силата на своята служба като Наместник на Христос и Пастир на цялата Църква, Римският първосвещеник има над Църквата пълна, върховна и вселенска власт, която винаги може свободно да упражнява. Чинът на епископите, който наследява Апостолската колегия в Учителната власт и непрекъснато увековечава Апостолското тяло в пастирското управление, ведно със своя глава, Римският първосвещеник, и никога без него, е субект на върховната и пълна власт над цялата Църква, власт, която може да се упражнява само със съгласието на Римския първосвещеник. Господ наистина положи единствено Петър като камък на Църквата и на него даде ключовете ѝ (вж. Мат. 16:18-19), и го назначи за пастир на цялото Си стадо (вж. Иоан. 21:15 и сл.), а дадената на Петър задача да връзва и развързва (вж. Мат. 16:19), бе предоставена също и на обединената със своя глава Колегия на апостолите (вж. Мат. 18:18; 28:16-20). Поради своя многолик състав Колегията изразява разнообразието и всеобщността на Божия народ, а доколкото е обединена под един глава, тя изразява единството на Христовото стадо. В нея вярно уважаващите първенството и предимството на техния глава епископи разполагат с присъщата за тях власт, за благото на техните верни и дори на цялата Църква, чиято органична структура и съгласие непрестанно се укрепват от Светия Дух. Върховната власт на тази Колегия над цялата Църква тържествено се упражнява в икуменическия събор. Не може да има икуменически събор, ако не е потвърден като такъв или най-малкото приет от наследника на Петър, и именно Римският първосвещеник има правомощието да свиква, да оглавява и да утвърждава тези събори. Самата колегиална власт може да бъде упражнявана заедно с папата от епископите от целия свят, стига само главата на Колегията да ги призове към колегиално действие или поне да одобри или свободно да приеме единодействието на разпръснатите епископи, така че то да се превърне в истинско колегиално действие.

 

Отношенията на епископите в Колегията

 

  1. Колегиалното единство се проявява и във взаимоотношенията на всеки един от епископите с отделните църкви и с Вселенската църква. Като наследник на Петър, Римският първосвещеник е всевечно и видимо начало и основа на единството както на епископите, така и на множеството верни. Взети поотделно, епископите са видимото начало и основа на единството в техните, създадени по образа на Вселенската Църква, отделни Църкви, в които и въз основа на които съществува една и единна Католическа църква. Ето защо взети поотделно, епископите представляват собствената си Църква, а всички заедно, ведно с папата, представляват цялата Църква, във връзката на мир, любов и единство.

            Взети поотделно, всички епископи начело на отделни Църкви упражняват пастирското си управление над поверената им част от Божия народ, а не над другите Църкви, нито над Вселенската Църква. Но като членове на Епископската колегия и законни наследници на апостолите, според установеното и предписаното от Христос, всички епископи са длъжни да се грижат за Вселенската Църква и макар че не се упражнява според юридически акт, тази загриженост допринася общо взето в най-висша степен за благото на Църквата. Всички епископи действително трябва да поощряват и да съхраняват единството на вярата и общата за цялата Църква дисциплина, да поучават верните в любов към цялото Мистично тяло на Христос, и най-вече към неговите бедни, страдащи членове и към гонените за правда (вж. Мат. 5:10), и накрая, да поощряват всяка обща за цялата Църква дейност, най-вече за да може вярата да нарасне и светлината на пълната истина да се открие за всички хора. Впрочем, истина е и това, че като управляват добре собствената си Църква като част от Вселенската Църква, те успешно допринасят за благото на цялото Мистично тяло, което е също и Тяло от Църкви.

            Грижата за благовестяването на Евангелието по цялата земя принадлежи на тялото на пастирите, които Христос упълномощи всички заедно, като им наложи една обща служба, както папа Целестин припомни на отците от Събора в Ефес. Затова взети поотделно, доколкото това позволява осъществяването на собствената им служба, епископите са длъжни да си сътрудничат помежду си и с наследника на Петър, на когото бе специално поверена висшата служба да разпространява християнското име. Ето защо те трябва с всички сили да предоставят на мисиите било работници за жътвата, било духовна и материална помощ както пряко, така и подбуждайки пламенното съдействие на верните. И накрая, във всеобщото общение на любовта, епископите следва охотно да предлагат братската си помощ на другите Църкви и особено на по-близките и по-бедните, следвайки преподобния пример на древната Църква.

По Божие провидение изградените по различните места от апостолите и техните наследници различни Църкви бяха учредени през вековете като множество органично обединени групи, които, спазвайки единството на вярата и единственото Божествено учредяване на Вселенската Църква, се радват на собствена дисциплина, на собствена литургична употреба, на собствено богословско и духовно наследство. Някои от тях, най-вече старите патриаршески Църкви, като утроби на вярата родиха други Църкви, като свои дъщери, с които остават свързани до наши дни с по-тясна връзка на обич в живота на тайнствата и във взаимното зачитане на правата и задълженията. Това разнообразие на съгласуваните помежду си поместни църкви показва още по-ясно католичността на неделимата Църква. По подобен начин днес епископските конференции могат да допринесат многостранчиво и плодотворно за конкретните приложения на колегиалния дух.

 

Епископското служение

 

  1. Като наследници на апостолите, епископите получават от Господа, на Когото бе дадена цялата власт на небето и на земята, мисията да поучават всички народи и да проповядват Евангелието на всяко творение, за да могат всички хора чрез вярата, Кръщението и съблюдаването на заповедите да получат спасение (вж. Мат. 28:18; Марк. 16:15-16; Деян. 26:17 и сл.). За да изпълни тази мисия Христос обеща на апостолите Светия Дух и им го изпрати от небето в деня на Петдесетница, за да могат те по силата на този Дух да станат Негови свидетели до край-земя пред народите, царете и хората (вж. Деян. 1:8, 2:1 и сл., 9:15). Поверената от Господа на пастирите на Неговия народ служба е истинско задължение, което Свещените книги наричат с многозначителния термин дякония или служение (вж. Деян. 1:17 и 25; 21:19; Рим. 11-13; 1 Тим. 1:12).

Каноничната мисия на епископите може да бъде осъществена или чрез законни обичаи, които върховната и вселенска власт на Църквата не е отменила, или чрез създадените или признати от нейната власт закони, или пряко чрез самия наследник на Свети Петър, но ако последният се противопостави или откаже апостолическото общение, епископите не могат да встъпят в тази служба.

 

Задължението да поучават

 

  1. Първата от основните функции на епископите е проповядването на Евангелието. Епископите всъщност са вестителите на вярата, които водят към Христос нови последователи, и достоверни учители, тоест облечени в Христовата власт, които проповядват на поверения им народ вярата, в която той трябва да вярва и да прилага на практика в живота, озаряват тази вяра със светлината на Светия Дух, като изнасят от съкровищницата на Откровението нови и стари неща (вж. Мат. 13:52), правят я плодотворна и бдително отстраняват грешките, които застрашават стадото им (вж. 2 Тим. 4:1-4). Когато поучават в общение с Римския първосвещеник, трябва да бъдат, епископите трябва да бъдат изслушвани с уважение от всички като свидетели на божествената и католическа истина. Верните трябва да приемат изразеното в името на Христос съждение на техния епископ относно вярата и морала и да се присъединят към него с религиозно преклонение. Но това преклонение пред вярата и разума трябва да се отдава на достоверната Учителната власт на Римския първосвещеник, дори когато той не говори ex cathedra, така че неговата върховна Учителната власт да се признава с уважение и искрено да се приема изразеното от него мнение, когато той запознава с намерението и волята си, изразени най-вече било с характера на документите, било с честото повтаряне на едно и също учение, било с целесъобразността на словесното изразяване.

            Макар че, взети поотделно, епископите не се ползват с правомощието на непогрешимостта, тогава когато, дори и разпръснати по света, но запазили връзката на общението помежду си и с наследника на Петър, те достоверно учат по въпросите на вярата и морала и съгласуват едно учение, което следва да бъде считано за окончателно, те непогрешимо представят учението на Христос.  Това е още по-явно когато събрани на икуменически събор, те стават за цялата Църква учители и съдници на вярата и морала, а техните дефиниции трябва да се приемат в съгласие с вярата.

Тази непогрешимост, с която Божественият изкупител пожела да дари своята Църква, когато последната определя учението си относно вярата и морала, се разпростира дотолкова, доколкото и обема на Божественото откровение, което Църквата трябва да пази свято и да излага вярно. От тази непогрешимост се ползва по силата на своята служба Римският първосвещеник, глава на Епископската колегия, когато като върховен Пастир и учител на всички верни, натоварен да утвърждава своите братя във вярата (вж. Лук. 22:32), провъзгласява с окончателно решение едно засягащо вярата или морала учение. Ето защо се казва с основание, че неговите дефиниции не подлежат на промяна сами по себе си, а не по силата на съгласието на Църквата, защото са произнесени с обещаното му в лицето на Блажения Петър съдействие на Светия Дух и в следствие на това не се нуждаят от каквото и да е друго одобрение и не търпят каквото и да е прибягване до друго отсъждане. Тогава Римският първосвещеник действително изразява своето мнение не като частно лице, а като върховен Учител на Вселенската Църква, като носител на харизмата на непогрешимостта на самата Църква, който излага или защитава учението за католическата вяра. Обещаната на Църквата непогрешимост обема също и епископското тяло, когато то упражнява върховната Учителна власт заедно с наследника на Петър. А на тези дефиниции никога не ще липсва одобрението на Църквата поради действието на същия този Свети Дух, който съхранява и води напред в единството на вярата цялото Христово стадо.

            Когато Римският първосвещеник и епископското тяло заедно с него определят една точка от учението, те правят това съобразно самото Откровение, към което всички трябва да се придържат и съобразяват, и което изцяло се предава по пътя на Писанието или на Преданието от законното наследство на епископите и особено от грижите на самия Римски първосвещеник. Това Откровение е ревностно съхранено и вярно изложено в Църквата в светлината на Духа на истината. По силата на тяхната служба и предвид сериозността на въпроса, Римският първосвещеник и епископите дейно се трудят, използвайки подходящи средства, за точното вникване в Откровението и съответното му изразяването, без да получават обаче ново публично Откровение като принадлежащо на Божественото хранилище на вярата.

 

Задължението да освещават

 

  1. Облечен в пълнотата на тайнството Свещенство, епископът е “разпоредник на благодатта на върховното свещенство”, най-вече в Евхаристията, която сам принася или кара да принасят, от която постоянно живее и се развива Църквата. Тази Христова църква наистина присъства във всички законни местни събрания на верни, които се придържат към своите пастири и са наричани също Църкви на Новия Завет. В своите седалища те действително са Новият народ, призован от Бога със Светия Дух и с пълна увереност (вж. 1 Сол 1:5). Проповядването на Евангелието на Христос събира верните в тях, а Тайната вечеря на Господа се чества, “за да може чрез плътта и кръвта на Господа здраво да се обедини цялото братство на Тялото”. Във всяка общност, която се събира около олтара под свещенослужението на епископа се принася символът на любовта и “единството на Мистичното Тяло, вън от което не може да има спасение”. Макар и често да са малки и бедни или разпръснати, в тези общности присъства Христос, по Чиято сила се събира една, свята, католическа и апостолска Църква. И действително, “участието в тялото и кръвта на Христос не прави нищо друго освен да ни преобрази в това, което приемаме”.

            Всяко Евхаристично богослужение е ръководено по закон от епископа, на когото е поверена задачата да отдава култа на християнската религия към Божието величие и да го регулира според наставленията на Господа и законите на Църквата, определени впоследствие за епархията му, и според неговото частно отсъждане.

            Така с молитва и труд за народа епископите щедро и многостранчиво разпространяват пълнотата на Христовата святост. Със служението на словото, те предават на вярващите Божията сила за тяхното спасение (вж. Рим. 1:16) и освещават верните с тайнствата като определят правилата и плодотворното разпределение със своята власт. Те уреждат отслужването на Кръщението, което дава право на участие в царственото свещеничество на Христос. Те са първите служители на Миропомазанието, разпоредителите на свещеническите чинове. И отново те регулират покаятелната дисциплина, загрижено насърчават и просвещават своя народ, така че той да участва в литургията и най-вече в светото жертвоприношение с вяра и благочестивост. И накрая пак те трябва да помагат с примера на своя живот на онези, на които са предстоятели, като ги предпазват от всяко зло и когато могат с Божията помощ ги обръщат към доброто, за да достигнат заедно с повереното им стадо до вечния живот.

 

Задължението да управляват

 

  1. Епископите управляват поверените им поместни църкви като наместници и пратеници на Христос по съвет, убеждение и пример, а също и с авторитета и свещената власт, с която обаче си служат само за съзидание на собственото им стадо в духа на истината и светостта, като не забравят, че по-големият трябва да стане като по-малкия, а който началства да стане като онзи, който слугува (вж. Лук. 22:26-27). Властта, която лично упражняват в името на Христос, е собствена, надлежна и непосредствена власт, макар че нейното упражняване се определя окончателно от върховната власт на Църквата и може да бъде стеснена в определени граници с оглед ползата на Църквата или верните. По силата на тази власт епископите имат свещеното право и дълга пред Господа да дават закони на своите подвластни, да съдят и регулират всичко, което се отнася до култа и апостолството.

            На тях е напълно поверена пастирската задача или обичайната и всекидневна грижа за тяхното стадо и не следва да бъдат считани за наместници на Римските първосвещеници, защото упражняват собствената си власт и наистина се наричат старейшини на народите, които ръководят. Така че властта им не се намалява от върховната и вселенска власт, а напротив, тя е утвърдена, подсилена и защитена от нея, тъй като Светият Дух съхранява непроменена установената от Господа Христос форма на управление в Неговата Църква.

            Изпратеният от Бащата на семейството, за да управлява хората Mу, епископ следва да пази пред очите си примера на Добрия Пастир, който не дойде, за да Му служат, а да послужи (вж. Мат. 20:28; Марк. 10:45) и даде душата си за овците (вж. Иоан. 10:11). Избран измежду хората и обложен в немощ, той може добронамерено да покаже състраданието си към онези, които грешат поради невежество и заблуда (вж. Евр. 5:1-2). Нека не отказва да изслушва подвластните си, нека се грижи за тях като за истински синове и бодро ги насърчава да му съдействат. И тъй като ще трябва да отговаря пред Бога за душите им (вж. Евр. 13:17), нека с молитва, проповядване и милосърдие се грижи за тях, а също и за онези, които все още не са част от единното стадо, и да гледа на тях като на поверени в Господа. И понеже като апостол Павел е длъжник на всички, нека побърза да донесе Евангелието на всички (вж. Рим. 1:14-15) и да насърчава верните си за апостолическа и мисионерска дейност. А верните трябва да се привържат към своя епископ както Църквата към Исус Христос и както Исус Христос към Своя Отец, за да може всичко да бъде съгласувано в единството и да се преумножи за Божия слава (вж. 2 Кор. 4:15).

 

Презвитерите и техните отношения с Христос, с епископите, със събратята им и с християнския народ

 

  1. Христос, Когото Отец освети и изпрати в света (вж. Иоан. 10:36), чрез Апостолите направи участници в Своето посвещаване и мисия техните наследници, тоест епископите, които законно предадоха според различните чинове службата на своето служение на различни подвластни на Църквата. Така божествено установеното църковно служение се упражнява от различни чинове, които още в древността са наречени епископи, презвитери, дякони. Макар че не притежават върховната степен на свещенството и зависят от епископите при упражняването на своята власт, презвитерите все пак са обединени с епископите в своето свещеническо достойнство, и по силата на тайнството Свещенство, по подобие на Христос, Върховния и Вечен първосвещеник (вж. Евр. 5:1-10, 7:24, 9:11-28), те са посветени да проповядват Евангелието, да бъдат пастири на верните и да отслужват божествения култ като истински свещеници на Новия Завет. Участвайки според присъщия за служението им чин в служението на Христос като единствен Посредник (вж. 1 Тим. 2:5), те известяват на всички Божието слово. Ала преди всичко упражняват своето свещено служение в Евхаристичния култ или събрание, където, действайки в името на Христос и възвестявайки Неговата тайна, те присъединяват молитвите на верните към жертвоприношението на своя Глава и прилагат жертвоприношението на богослужението до пришествието на Господа (вж. 1 Кор. 11:26) в единственото жертвоприношение на Новия Завет, тоест това на Христос, Който веднъж завинаги принесе Себе Си на Своя Отец като непорочна жертва (вж. Евр. 9:14-28). Те упражняват в най-висша степен служението на помирението и подкрепата за каещите се или за болните верни и представят пред Бог-Отец нуждите и молитвите на верния народ (вж. Евр. 5:1-4). Упражнявайки съгласно своя дял във властта службата на Христос, Пастир и Глава, те събират Божието семейство като озарено от духа на единството братство и чрез Христос и в Духа го водят към Бог-Отец. Те обожават сред своето стадо Отца с дух и с истина (вж. Иоан. 4:24). И накрая, те се трудят в слово и поучение (вж. 1 Тим. 5:17), като вярват на това, което са прочели и над което са размишлявали в Господния закон, учат на това, в което са повярвали, живеейки това, на което са поучавали.

Мъдри сътрудници на епископския чин, негови помощници и посредници, призвани да служат на Божия народ, презвитерите заедно със своя епископ съставляват едно единно презвитерство, макар и с различни служби. Във всяка местна общност на верните те представляват така да се каже епископа, с когото са свързани с доверие и великодушие, като споделят отчасти неговите задължения и загриженост и всекидневно им се посвещават. Под властта на епископа те освещават и управляват поверената им част от стадото на Господа и така правят видима в своето седалище Вселенската Църква и действено спомагат за съзиждането на цялото Христово Тяло (вж. Еф. 4:12). Като внимават винаги за благото на Божиите синове, те следва да допринасят за пастирския труд на цялата енория и дори на цялата Църква. Поради това свое участие в свещеничеството и в мисията презвитерите следва да признават епископа за свой баща и да му се подчиняват с уважение. А епископът от своя страна следва да гледа на своите сътрудници презвитерите като на свои синове и приятели, както Христос, Който вече не нарича учениците си слуги, а приятели (вж. Иоан. 15: 15). Следователно поради чина и служението си всички презвитери – и мирските свещеници и свещеномонасите – в единение с Епископското тяло и според своето призвание и благодат служат за благото на цялата Църква.

По силата на общото свещено ръкоположение и мисията си, всички презвитери са свързани помежду си в съкровено братство, което трябва да се проявява спонтанно и доброволно в духовната и материалната, в пастирската и личната взаимопомощ, в различните събирания и в общението на живот, труд и любов.

Като бащи в Христа, те следва да се грижат за верните, които духовно са възродили чрез кръщението и учението (вж. 1 Кор. 4:15; 1 Петр. 1:23). Превърнали се щедро в пример за стадото (вж. 1 Петр. 5:3), следва да предвождат своята местна общност и да ѝ служат така, че тя наистина да може да бъде достойно наречена с името, което е чест за единния и целия Божи народ, а именно “Божия Църква” (вж. 1 Кор. 1:2; 2 Кор. 1:1 и сл.). Нека не забравят, че с всекидневното си поведение и загриженост те представят на вярващите и на невярващите, на католиците и на не-католиците, образа на едно наистина свещеническо и пастирско служение, че трябва да свидетелстват пред всички за истината и живота, и като добри пастири да търсят също и онези (вж. Лук. 15:4-7), които макар и кръстени в Католическата църква са се отдалечили от практикуването на тайнствата или дори от вярата.

Тъй като днес човешкият род се стреми все повече към гражданско, икономическо и социално единство, става все по-необходимо свещениците да отстранят всяко основание за разделение, като обединят грижите и силите си под ръководството на епископите и Върховния първосвещеник, за да може целият човешки род да бъде доведен до единството на Божието семейство.

 

Дяконите

 

  1. На по-ниско стъпало в йерархията се намират дяконите, чиито ръце са възложени “не за свещенството, а за служенето”. И действително, подкрепяни от благодатта на тайнството, те служат на Божия народ в “дяконията” на литургията, на словото и на любовта, в общение с епископа и неговото презвитерство. Според отреденото му от компетентната власт дяконът следва тържествено да кръщава, да съхранява и раздава Евхаристията, да присъства от името на Църквата на брака и да го благославя, да носи предсмъртното причастие на умиращите, да чете Свещеното Писание на верните, да просвещава и насърчава народа, да ръководи култа и молитвата на верните, да извършва свещенодействията, да ръководи погребалните обреди. Посветените на милосърдните и на помощните дела дякони не трябва да забравят предупреждението на блажения Поликарп: “Да бъдат милозливи, усърдни, да вървят според истината на Господа, Който стана Слуга на всички ”.

И тъй като тези в най-висша степен необходими за живота на Църквата функции са трудно изпълними в много области съгласно действащата днес в латинската Църква дисциплина, дяконството ще може да бъде възстановено в бъдеще като самостоятелен и постоянен чин в йерархията. А различните компетентни териториални епископски събрания, с одобрението на Върховния първосвещеник, ще трябва да решават дали и къде е уместно да се ръкополагат такива дякони, за благото на душите. Със съгласието на Римския първосвещеник това дяконство ще може да бъде поверено както на мъже в зряла възраст дори и сключили брак, така и на подходящи младежи, за които обаче трябва да остане в сила закона за безбрачието.

 

 

XXX седмица год. II понеделник

 

ПЪРВО ЧЕТИВO

Четене от посланието на Свети Павел Апостол до ефесяни   4,32-5,8

Братя:

Бъдете един към друг добри, състрадателни, прощавайки си един на друг, както и Бог ви прости в Христа.

И тъй, бъдете подражатели на Бога, като чеда възлюбени, и живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание.

А блудство и всяка нечистота или користолюбие дори и да се не споменават между вас, както прилича на светии; нито пък срамни и празни думи и смехории, които са неприлични, а наопаки да се чува благодарение.

Защото това трябва да знаете, че никой блудник, или нечист, или користолюбив, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христа и Бога. Никой да ви не прелъстява с празни думи, защото заради всичко това дохожда гневът Божи върху синовете на неверието. И тъй, не ставайте техни съучастници.

Вие бяхте някога в тъмница, а сега сте светлина в Господа: постъпвайте като чеда на светлината.

Това е Божие слово.

 

ОТПЕВЕН ПСАЛОМ                (Пс 1,1-2.3.4 и 6)

О Да бъдем подражатели на Бога, като възлюбени чеда.

 

Блажен е онзи човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои, и в сборището на развратители не седи; а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем. О

И ще бъде като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време; и чийто лист не вехне, и във всичко, що върши, ще успее. О

Не тъй са нечестивците, не тъй, но те са като прах, що вятърът измита. Защото Господ знае пътя на праведните, а пътят на нечестивците ще погине.  О

 

АЛИЛУЯ

О Алилуя. Твоето слово, Господи, е истина; освети ни с исти. О Алилуя.

 

ЕВАНГЕЛИЕ

+ Четене от светото Евангелие според Лука (13,10-17)

В онова време:

Една събота Исус поучаваше в тяхната синагога. И ето, една жена с немощен дух от осемнадесет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи.

Като я видя Исус, повика я и рече й: „Жено, освобождаваш се от недъга си!“ И сложи ръцете си върху нея, и тя веднага се изправи и славеше Бога.

При това началникът на синагогата, негодувайки, задето Исус в събота изцери, заговори и рече на народа: „Шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден.“

Господ му отговори и рече: „Лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота? И не води ли ги да ги пои? А тая дъщеря Авраамова, която Сатаната е свързал, ето вече осемнадесет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?“

И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, изпитваха срам, а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него.

Това е слово Господне.