Глава II

Божият народ

                           

Нов Завет и нов народ

 

  1. Във всяко време и у всеки народ е приет от Бога всеки, който се бои от Него и върши правда (вж. Деян. 10:35). И все пак Бог пожела да освети и спаси хората не поотделно и без връзка помежду им, а като създаде от тях народ, който да Го познае в истината и свято да Му служи. И така Той избра народа на Израил за Свой народ, сключи с него Завет и постепенно го подготви, проявявайки Себе Си и Своя промисъл в неговата история, и освещавайки го за Себе Си. Всичко това обаче се случи като подготовка и предобраз за Новия съвършен Завет, който трябваше да се сключи в Христа, и в по-пълното Откровение, което трябваше да бъде предадено от самото Словото на въплътилия се Бог. “Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудин нов завет… Ще вложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им, и Аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ… защото всички, от малък до голям, сами ще Ме знаят, казва Господ” (Иер. 31:31-34). Христос установи този нов съюз, тоест Новия Завет със Своята кръв (вж. 1 Кор. 11:25), като призова евреи и езичници да се съберат в единство не по плът, а по Дух, за да учреди от тях новия Божи Народ. Вярващите в Христос, като възродени не от тленно, а от нетленно семе чрез Словото на Живия Бог (вж. 1 Петр. 1:23), не от плът, а от вода и от Светия Дух (вж. Иоан. 3:5-6), учредяват накрая “род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити…, които някога бяхте не народ, а сега сте народ Божий” (вж. 1 Петр. 2:9-10).

Глава на този месиански народ е “предадения за нашите грехове и възкръсналия за наше оправдаване” (Рим. 4:25) Христос, Който, сдобил се с име над всяко друго име, сега славно царува в небесата. Условие за този народ са достойнството и свободата на Божиите синове, в чието сърце като в Свой храм обитава Светият Дух. Негов закон е новото наставление да обичаме така, както Христос ни обикна (Иоан. 13:34). И накрая, негова крайна цел е Божието Царство, наченато на земята от самия Бог, което трябва все повече да се разраства, докато бъде изпълнено от самия Него в края на вековете, когато ще се яви Христос, нашият живот (вж. Кол. 3:4), и “самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии” (Рим. 8:21). Затова, макар че всъщност не обхваща всички хора и не веднъж се проявява като малко стадо, този месиански народ е все пак за целия човешки род най-здравият кълн на единство, надежда и спасение. Учреден от Христос в общение на живот, любов и истина, той дори е приет от Него като средство за изкуплението на всички хора и изпратен на целия свят като светлина на света и сол на земята (вж. Мат.  5:13-16).

Както Израил, по плът още бродещ из пустинята, е наречен Божия Църква (вж. 3 Ездр. 13:1, вж. Числ. 20:4; Втор. 23:1 и сл.), така и новият Израил, който върви в настоящия век и търси бъдещия, постоянен град (вж. Евр. 13:14), е наречен Христова църква (вж. Мат.  16:18), тъй като Той я придоби със Своята кръв (вж. Деян. 20:28), изпълни я със Своя Дух, снабди я с подходящи средства за видимото и социално единение. Бог свика събранието на онези, които гледат с вяра към Исус, автор на спасението и първоизточник на единство и мир, и учреди Църквата за тях, за да бъде тя за всички и за всеки видимото тайнство на това спасително единство. Тъй като трябва да се разпространи по цялата земя, тя влиза в историята на хората като същевременно надхвърля както времето, така и границите на народите. Напредвайки сред изпитанията и страданията, Църквата е подкрепяна от обещаната ѝ от Господа сила на Божията благодат, за да не изневери в слабостта на плътта на съвършената вярност, а да остане достойна невеста за своя Господ, и под въздействието на Светия Дух непрестанно да се самообновява, докато достигне чрез кръста до светлината, която не познава залез.

 

Общотo  свещенство

 

  1. Господ Христос, избран между хората Първосвещеник (вж. Евр. 5:1-5), направи от новия народ “пред Бога и Своя Отец царе и свещеници” (вж. Откр. 1:6, 5:9-10). Чрез възраждането и помазването от Светия Дух кръстените действително се освещават, за да изградят в себе си духовен дом и свято свещенство, за да могат да принасят духовни жертви чрез всички християнски дела и да известяват всемогъществото на Онзи, Който ги призова от тъмнината в чудната Своя светлина (1 Петр. 2:4-9). Така че всички постоянстващи в молитвата и славословещи Бога ученици на Христос (вж. Деян. 2:42-47) принасят самите себе си в жива, свята, благоугодна на Бога жертва (вж. Рим. 12:1), свидетелстват за Христос навсякъде и отговарят на всеки, който иска сметка за тяхната надежда за вечен живот (1 Петр. 3:15).

Ала макар и да се различават помежду си по същество, а не само по чин, общото свещенство на верните и длъжностното или йерархичното свещенство се подреждат едно спрямо друго; защото и двете участват по своему в единственото свещенство на Христос. По силата на свещената власт, с която е облечено, длъжностното свещенство подготвя и води свещения народ, отслужва Евхаристичното жертвоприношение в лицето на Христос и го принася на Бога в името на целия народ. Верните от своя страна, по силата на царственото си свещенство съдействат за приношението на Евхаристията и упражняват това свещенство чрез приемането на тайнствата, чрез молитвата и благодарението, чрез свидетелството на един свят живот, чрез себеотричането и действеното милосърдие.

 

Упражняването на общото свещенство в тайнствата

 

  1. Свещеният характер и органичната структура на свещеническата общност се проявяват на дело както чрез тайнствата, така и чрез добродетелите. Присъединените към тялото на Църквата чрез Кръщението верни са отредени поради характера си за култа на християнската религия и бидейки преродени в Божии синове, са задължени да изповядват пред хората получената от Бога чрез Църквата вяра. Чрез тайнството Миропомазание тяхната връзка с Църквата става по-съвършена, защото те се обогатяват с особена сила от Светия Дух и по-тясно се задължават да разпространяват и защитават вярата с думи и дела, като истински свидетели на Христос. Участвайки в Евхаристичната жертва, извор и връх на целия християнски живот, те принасят на Бога божествената жертва и заедно с нея и самите себе си. Така и с приношението, и със Светото причастие, всички, но не еднакво, а всеки по своему, изпълняват своята част в литургичното действие. И подхранвани от Христовото тяло в светото събрание, конкретно проявяват единството на Божия народ, което е сполучливо означено и удивително осъществено от това величествено тайнство.

            Онези, които пристъпват към тайнството Покаяние, получават от Божието милосърдие прошка за нанесените Му оскърбления и в същото време се помиряват с Църквата, която са наранили с греха си и която с любов, пример и молитва съдейства за тяхното обръщане. Чрез Маслосвета и молитвата на презвитерите цялата Църква препоръчва болните на страдащия и прославен Господ, за да облекчи страданията им и да ги спаси (вж. Иак. 5:14-16), и дори ги насърчава да се  присъединят спонтанно към страданията и смъртта на Христос (вж. Рим. 8:17; Кол. 1:24; 2 Тим. 2:11-12; 1 Петр. 4:13) и така да допринесат за благото на Божия народ. Освен това онези сред верните, които са облечени в свещенически и епископски чин, са поставени в името на Христос за пастири на Църквата с Божието слово и благодат. И накрая, по силата на тайнството Брак, чрез което стават знак за тайната на единството и плодотворната любов между Христос и Църквата, и участват в нея (вж. Еф. 5:32), християнските съпрузи си помагат взаимно да достигнат до светостта в брачния живот, при приемането и възпитанието на децата, така че в своето житейско поприще и чин те имат своя собствена дарба сред Божия народ. Именно от този брак произхожда семейството, в което се раждат новите граждани на човешкия град, за да бъдат издигнати с благодатта на Светия Дух чрез Кръщението до попрището на Божии чеда и да увековечат през вековете Божия народ. В тази своего рода Домашна църква родителите трябва да бъдат за децата си, със своите думи и със своя пример, първите вестители на вярата и да подпомагат призванието на всяко едно от тях и особено свещеническото призвание.

            Снабдени с толкова много и толкова удивителни средства за спасение, всички верни, каквото и да е тяхното поприще и състояние, са призовани от Господа, всеки по своя път, към усъвършенстването на светостта, в която Самият Отец е съвършен.

 

Смисълът на вярата и харизмите на верния народ

 

  1. Светият Божи народ участва също и в пророческото служение на Христос като живо свидетелства за Него най-вече с изпълнен с вяра и любов живот, и като принася на Бога хвалебна жертва, плода на устните, които прославят името Му (вж. Евр. 13:15). Общността на помазаните от Светия Дух верни (вж. 1 Иоан. 2:20 и 27) не може да се заблуди във вярата и проявява това Свое особено свойство чрез свръхестественото чувство към вярата у целия народ, когато всички “от епископите до последния от верните миряни” изразяват всеобщото си съгласие относно вярата и нравите. И действително, благодарение на това пробудено и поддържано от Духа на истината чувство към вяра Божият народ, под ръководството на свещената Учителна власт, с която вярно се съобразява, получава вече не човешкото, а истинското Божие слово (вж. 1 Сол 2:13), неотклонно се привързва “към вярата, веднъж завинаги предадена на светиите” (Иуд. 3) и с правилно съждение прониква в нея по-дълбоко и по-пълно я прилага в живота.

            Освен това, чрез тайнствата и служенията същият Свети Дух не само освещава и води Божия народ, и го отрупва с добродетели, но “разпределя дарбите си всекиму поотделно, както си иска” (1 Кор. 12:11) и поделя сред верните от всеки чин специални благодати, чрез които ги прави годни и готови да се заемат с различни дела или служби за обновяването и по-пълното изграждане на Църквата по думите на Свети Павел: “Но всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза” (1 Кор. 12:7). И тъй като тези необикновени или пък по-прости и по-широко разпространени харизми са подходящи и полезни за нуждите на Църквата, те трябва да се приемат с благодарност и утешение. Необикновените дарби не трябва обаче да се искат безразсъдно, нито от тях високомерно да се очакват плодовете на апостолското дело, а отсъждането на тяхната неподправеност и добре уредено упражняване се пада на църковните предстоятели, от които се очаква да не гасят Духа, да изпитват всичко и да се държат за доброто (вж. 1 Сол. 5:12 и 19-21).

 

Всеобщност на единния Божи народ

 

  1. Всички хора са призвани да образуват новия Божи народ. Ето защо този народ, който остава един и единен, трябва да се разпространи в целия свят и през всички векове, за да изпълни намерението на Божията воля: Бог създаде в началото човешката природа единна и поиска да събере ведно разпилените Си чеда (вж. Иоан. 11:52). За целта Бог изпрати Своя Син, Когото постави за наследник на всичко (вж. Евр. 1:2), за да бъде Господар, Цар и Първосвещеник, Глава на новия и всеобщ народ на Божиите синове. И пак затова Бог изпрати Духа на Своя Син, Господ и Животворител, Който за всяка Църква и за всеки вярващ е начало на единението и единството в учението на апостолите и в общуването, в преломяването на хляба и в молитвите (вж. Деян. 2:42 гр.).

Единният Божи народ следователно присъства във всички страни по земята, тъй като заема от всички тях своите граждани – граждани на едно Царство, което според природата си не е от земята, а от небето. И действително, всички разпръснати по света верни са в общение едни с други в Светия Дух, така че “този, който стои в Рим знае, че индианците са негови членове”.

Но тъй като Христовото Царство не е от този свят (вж. Иоан. 18:36), Църквата или Божият народ, който подготвя идването на това Царство, не отнема нищо от временното благо на който и да е народ, а напротив, насърчава и поема всички ресурси, богатства, обичаи на народите, ако са добри, и поемайки ги, ги пречиства, укрепва и издига. Тя действително не забравя, че трябва да се събере с Царя, на Когото народите са дадени в наследие (вж. Псал. 2:8) и в чийто град те носят даровете и подаръците си (вж. Псал. 71[72]:10; Ис. 60:4-7; Откр. 21:24). Всеобщият характер, който краси Божия народ, е дар от Самия Господ и чрез него Католическата църква се стреми действено и безспирно да събере цялото човечество с всички негови блага в Главата Христос и в единството на Неговия Дух.

По силата на католичността всички части носят на другите и на цялата Църква собствените си дарби, така че и цялото и частите нарастват с приноса на всички, които са в общение едни с други и техните усилия за пълнота на единството. От това следва, че Божият народ не само се събира от различни народи, но и развива в самия себе си единението на разнообразни функции. Между членовете му действително цари разнообразие било в задачите на заетите със свещенослужението за благото на своите братя, било в условията и организацията на живота, когато мнозина в монашеското поприще със своя стремеж към светостта по един по-тесен път насърчават братята си със своя пример. Така че в църковното общение по закон съществуват отделни Църкви, осланящи се на свои собствени традиции, но запазващи ненакърнено първенството на катедрата на Петър, която предстоятелства всеобщото общение на любовта, пази законните разновидности и в същото време бди за това особеното не само да не вреди на единството, а по-скоро да му служи. От това произтичат най-накрая тези връзки на съкровено общение сред различните части на Църквата, що се отнася до духовните богатства, апостолическите работници и материалните помощи. И тъй като членовете на Божия народ са призвани да споделят благата си, думите на апостола важат за всяка отделна Църква: “Служете един другиму, всеки с оная дарба, каквато е приел, като добри разпоредници на многоразличната Божия благодат”  (1 Петр. 4:10).

И така, всички хора са призвани към католическото единство на Божия народ, предобраз и подбудител на всеобщия мир, на когото по различен начин принадлежат или сред когото се нареждат както верните католици, така и другите вярващи в Христос, и накрая всички призвани да бъдат спасени от Божията благодат хора.

 

Верните католици

 

  1. Свещеният събор се обръща най-напред към всички верни католици. Като се опира на Свещеното Писание е на Преданието, той учи, че тази странстваща Църква е необходима за спасението. И действително, единствен Христос, Който присъства за нас в Своето Тяло, Църквата, е Посредникът и пътят на спасението; именно Той като ни внушава с нарочни думи необходимостта от вярата и Кръщението (вж. Марк. 16:16; Иоан. 3:5), потвърждава същевременно и необходимостта от самата Църква, в която хората влизат през вратата на Кръщението. Ето защо не биха могли да се спасят онези хора, които макар да знаят, че Католическата църква е основана като необходима от Бога чрез Исус Христос, все пак не са пожелали да влязат или да постоянстват в нея.

            Напълно приобщени към обществото на Църквата са онези, които, имайки Христовия Дух, изцяло приемат нейната структура и всички положени в нея средства за спасение и обединени с Христос – Който я ръководи чрез Върховния първосвещеник и епископите – в нейната видима организация чрез връзките на изповядваните вяра, тайнства, църковно управление и общение. Приобщаването към тялото на Църквата обаче не осигурява спасение за този, който поради липса на усърдие в любовта присъства в лоното на Църквата “телом”, но не и “духом”. Но нека всички църковни чеда не забравят, че дължат своето положение не на собствените си заслуги, а на една особена Христова благодат; ако те не ѝ отговорят с мисъл, думи и дела, вместо да бъдат спасени, ще бъдат съдени по-строго.

            Оглашените, които тласкани от Светия Дух със съвършено ясна воля желаят да бъдат приобщени към Църквата, се присъединяват към нея със самото си това желание, а Майката Църква като свои чеда ги обгръща със своята любов и грижи.

 

Църквата и християните некатолици

 

  1. Църквата знае, че е свързана поради не едно основание с онези кръстени, които носят името християни, но не изповядват изцяло вярата или не спазват единството на общението с наследника на Петър. И действително са многобройни онези, които почитат Свещеното Писание като правило за вяра и живот и показват истинско религиозно усърдие, вярват с любов в Бога, Всемогъщия Отец и в Христос, Сина Божий, Спасителя, белязани са от Кръщението, което ги съединява с Христос, и дори признават и приемат и други тайнства в техните собствени Църкви или църковни общности. Мнозина сред тях имат епископски сан, отслужват Светата Евхаристия и изпитват синовна обич към Светата Дева, Божията Майка[16]. Към това могат да бъдат добавени и молитвеното общение и другите духовни блага, и дори известно своего рода истинско единение в Светия Дух, тъй като Духът действа и в тях с освещаващата Си сила чрез дарби и благодати, а някои от тях е укрепил дажи с проливане на кръв. Така че Духът подбужда у всички ученици на Христос желание и дела, които се стремят към мирното единение на всички по установен от Христос начин, в едното стадо под единия Пастир. За да получи този резултат, нашата Майка, Църквата, непрестанно се моли, надява и действа, и приканва чедата си към очистване и обновление, за да може Христовият знак да засияе още по-ярко върху църковния лик.

 

Нехристияните

 

  1. И накрая, онези, които все още не са получили Евангелието, също се нареждат по различни начини сред Божия народ[18]. На първо място този народ, на когото бяха дадени заветите и обещанията и от който се роди и Христос по плът (вж. Рим. 9:4-5), народ, който по силата на избора е обичан поради отците: защото Божиите дарове и призванието са неотменни (вж. Рим. 11:28-29). Ала спасителният промисъл обгръща и онези, които признават Твореца, и на първо място сред тях мюсюлманите, които, изповядвайки вярата на Авраам, обожават заедно с нас един-единствен, милостив Бог, Съдник на хората в последния ден. И Самият Бог не е далеч от другите, които търсят в сенките и образите един непознат Бог, понеже Той дава на всички живот и дихание и всичко (вж. Деян. 17:25-28) и като Спасител иска всички хора да бъдат спасени (вж. 1 Тим. 2:4). И действително, онези, които не по своя вина не познават Евангелието на Христос и Неговата Църква, но въпреки това търсят Бога с искрено сърце и под влиянието на благодатта полагат усилия да изпълняват във всички свои дела Божията воля, позната такава, каквато им е продиктуваната от съвестта, също могат да получат вечното спасение[19]. Божието провидение не отказва необходимата помощ за спасение на онези, които не по тяхна вина все още не познават достатъчно ясно Бога, но, не без помощта на Божията благодат, полагат усилия да водят праведен живот. Тъй като всичко добро и истинно у тях се преценява от Църквата като подготовка към Евангелието и като дадено от Онзи, Който озарява всеки човек, за да има най-сетне живот. Но много често измамените от Лукавия хора се заблуждават в своите разсъждения и заменят Божествената истина с лъжата, като служат на творението повече, отколкото на Твореца (вж. Рим. 1:21 и 25) или, като живеят и умират без Бог на този свят, се излагат на крайно отчаяние. Затова, за да осигури Божията слава и спасението на всички хора, спомняйки си заповедта на Господа, в която се казва: “Проповядвайте Евангелието на всички твари” (Марк. 16:15), Църквата полага най-дейни грижи за поощряване на мисиите.

 

Мисионерският характер на Църквата

 

  1. И действително, както Синът бе изпратен от Своя Отец, така Той също изпрати апостолите (вж. Иоан. 20:21), като им каза: “И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:19-20). Църквата получи от апостолите тържествената Христова заповед да благовести истината за Спасението, за да я изпълни докрай-земя (вж. Деян. 1:8). Така че тя си присвоява думите на апостола: “И горко ми, ако не благовествувам!” (1 Кор. 9:16) и непрестанно ще продължава да изпраща мисионери, докато младите църкви бъдат напълно изградени и те също продължат евангелизаторското дело. Светият Дух действително я тласка към съдействие, за да може Божият промисъл, който установи Христос като първоизточник на спасението за целия свят, да бъде напълно осъществен. Проповядвайки Евангелието, Църквата привлича слушателите си към вярата и изповядването на вярата, предразполага ги към кръщението, изтръгва ги от робството на грешката и ги приобщава към Христос, за да растат в Него чрез любовта до пълнотата. В резултат на дейността ѝ всеки кълн благо, който се намира в сърцето и в духа на хората или в присъщите на народите обреди или култури, не само не погива, но е пречистен, въздигнат и завършен за Божия слава, за заблуда на демона и за щастие на човека. На всеки ученик на Христос се пада задължението да разпространява вярата. Но ако всеки може да кръщава вярващите, то именно на свещеника е отредено да завърши чрез Евхаристичното жертвоприношение съграждането на Тялото, изпълнявайки казаните от Бога чрез пророка слова: “Защото от слънчев изток до запад ще стане велико името Ми между народите, и на всяко място ще принасят тамян на името ми и чиста жертва” (Мал. 1:11). И така, Църквата се моли и в същото време работи, за да може пълнотата на целия свят да премине в Божия народ, Тялото Господне, Храма на Светия Дух и в Христос, Глава на всички и всяко щастие и всяка слава да бъдат отдадени на вселенския Творец и Отец.

 

 

XXX седмица год. II понеделник

 

ПЪРВО ЧЕТИВO

Четене от посланието на Свети Павел Апостол до ефесяни   4,32-5,8

Братя:

Бъдете един към друг добри, състрадателни, прощавайки си един на друг, както и Бог ви прости в Христа.

И тъй, бъдете подражатели на Бога, като чеда възлюбени, и живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание.

А блудство и всяка нечистота или користолюбие дори и да се не споменават между вас, както прилича на светии; нито пък срамни и празни думи и смехории, които са неприлични, а наопаки да се чува благодарение.

Защото това трябва да знаете, че никой блудник, или нечист, или користолюбив, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христа и Бога. Никой да ви не прелъстява с празни думи, защото заради всичко това дохожда гневът Божи върху синовете на неверието. И тъй, не ставайте техни съучастници.

Вие бяхте някога в тъмница, а сега сте светлина в Господа: постъпвайте като чеда на светлината.

Това е Божие слово.

 

ОТПЕВЕН ПСАЛОМ                (Пс 1,1-2.3.4 и 6)

О Да бъдем подражатели на Бога, като възлюбени чеда.

 

Блажен е онзи човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои, и в сборището на развратители не седи; а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем. О

И ще бъде като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време; и чийто лист не вехне, и във всичко, що върши, ще успее. О

Не тъй са нечестивците, не тъй, но те са като прах, що вятърът измита. Защото Господ знае пътя на праведните, а пътят на нечестивците ще погине.  О

 

АЛИЛУЯ

О Алилуя. Твоето слово, Господи, е истина; освети ни с исти. О Алилуя.

 

ЕВАНГЕЛИЕ

+ Четене от светото Евангелие според Лука (13,10-17)

В онова време:

Една събота Исус поучаваше в тяхната синагога. И ето, една жена с немощен дух от осемнадесет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи.

Като я видя Исус, повика я и рече й: „Жено, освобождаваш се от недъга си!“ И сложи ръцете си върху нея, и тя веднага се изправи и славеше Бога.

При това началникът на синагогата, негодувайки, задето Исус в събота изцери, заговори и рече на народа: „Шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден.“

Господ му отговори и рече: „Лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота? И не води ли ги да ги пои? А тая дъщеря Авраамова, която Сатаната е свързал, ето вече осемнадесет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?“

И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, изпитваха срам, а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него.

Това е слово Господне.