Глава I

Тайната на Църквата

                           

Църквата – тайнство в Христос

 

  1. Христос е светлината на народите, а този Свещен събор, свикан в Светия Дух, горещо желае да озари всички хора с отразената върху лика на Христовата църква светлина, като извести на всички творения Благата вест на Евангелието (вж. Марк. 16:15). И тъй като Църквата е в известен смисъл в Христос като тайнство, тоест едновременно знак и средство за съкровеното единение с Бога и за единството на целия човешки род, тя възнамерява да прояви именно своята природа и всеобща мисия както пред верните си, така и пред целия свят, като продължи учението си от предходните събори. Условията на нашето време правят този църковен дълг още по-неотложен, за да могат всички хора, които днес са по-тясно обвързани с различни социални, технически и културни връзки, да постигнат пълно единение в Христа.

 

Вселенският спасителен промисъл на Вечния Отец

 

  1. Вечният Отец създаде вселената със свободния и тайнствен промисъл на Своята премъдрост и доброта, и постанови издигането на хората до причастност към божествения живот, и не ги изостави след тяхното падение в Адам, а винаги им помагаше да се спасят, предвид на Христос, Изкупителя, “образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар” (Кол. 1:15). Преди всички времена нашият Отец предузна избраните и ги предопредели “да бъдат сходни с образа на Сина Му, та Той да бъде първороден между многото братя” (Рим. 8:29). Той пожела да призове всички вярващи в Христос в Светата църква, която, предначертана още от началото на света, удивително подготвена в историята на народа на Израил и в Стария завет, и установена “в по-нови времена”, бе проявена благодарение на изливането на Светия Дух и ще бъде завършена в своята слава в края на вековете. Тогава, както се чете при Светите Отци, всички праведни още от времето на Адам, “от праведния Авел до последния избраник“, ще се съберат във Вселенската Църква при Отца.

 

Мисия и дело на Сина       

 

  1. И така Синът дойде, изпратен от Отца, Който ни избра чрез Него преди сътворението на света и предопредели да ни осинови за Себе Си по благоволение на Своята воля, за да съедини всичко под Него (вж. Еф. 1:4-5 и 10). За да изпълни Божията воля, Христос постави на земята началото на Небесното царство, откри ни неговата тайна, и чрез послушанието Си осъществи изкуплението. Църквата, или Царството на вече тайнствено присъстващия Христос, видимо расте в света посредством Божието всемогъщество. Раждането и растежът на Църквата са символизирани от кръвта и водата, които изтичат от прободеното ребро на разпънатия Исус (вж. Иоан. 19:34), и са известени от произнесените от Господа за Неговата смърт слова: “И когато Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си“ (Иоан. 12:32). Всеки път, когато на олтара се отслужва жертвоприношението на Кръста, чрез което “Христос, Пасхата наша, биде заклан за нас“ (1 Кор. 5:7), се извършва делото на нашето изкупление. И заедно с това, чрез тайнството на евхаристичния хляб, се представя и осъществява единството на верните, които съставят едно-единствено тяло в Христос (вж. 1 Кор. 10:17). Всички хора са призовани към това единение с Христос, Който е светлината на света, от Когото произхождаме, с Когото живеем, към Когото се стремим.

 

Освещаващият Дух на Църквата

 

  1. След като се изпълни делото, което Бог повери на Своя Син на земята (вж. Иоан. 17:4), в деня на Петдесетница бе изпратен Светият Дух, за да освещава постоянно Църквата и така всички вярващи чрез Христос да имат достъп до Отца, в единия Дух (вж. Еф. 2:18). Той е Духът, който дава живот, извор с вода, която тече във вечен живот (вж. Иоан. 4:14; 7:38-39), Чрез Него Отец възвръща живота на умрелите в грях, докато дойде денят, когато ще оживотвори техните смъртни тела в Христос (вж. Рим. 8:10-11). Духът обитава Църквата и сърцата на верните като храм (вж. 1 Кор. 3:16; 6:19), в тях се моли и свидетелства за осиновението (вж. Гал. 4:6; Рим. 8:15-16 и 26). Той води Църквата към цялата истина (вж. Иоан. 16:13), обединява я в общението и в служението, отрупва я с различни йерархични и харизматични дарби, чрез които я направлява и увенчава с плодовете Си (вж. Еф. 4:11-12; 1 Кор. 12:4; Гал. 5:22). Със силата на Евангелието Той непрекъснато подмладява и обновява Църквата и я води към съвършеното единение с нейния Жених. Защото и Духът и Невестата казват на Господа Исуса: “Дойди!“ (вж. Откр. 22:17). Така Вселенската Църква изглежда като “единен с единството на Отца и Сина и Светия Дух народ”.

 

Божието Царство

 

  1. Тайната на Светата Църква се проявява в нейното основаване. Господ Исус действително положи началото на Своята Църква, проповядвайки Благата вест, тоест идването на обещаното от векове в Писанията Божие Царство: “Времето се изпълни и наближи царството Божие” (Марк. 1:15; вж. Мат. 4:17). Това Царство ясно се явява на хората в словата, делата и присъствието на Христос. Словото на Господа е подобно на посято в полето семе (Марк. 4:14): онези, които Го слушат с вяра и се числят към малкото стадо на Христос (Лук. 12:32), са приели самото Божие Царство; после от собствената си сила семето пониква и расте до времето на жътвата (вж. Марк. 4:26-29). Чудесата на Христос също са доказателство, че Божието Царство вече е дошло на земята: “Ако пък Аз с пръста Божий изгонвам бесовете, то значи дошло е до вас царството Божие” (Лук. 11:20; вж. Мат. 12:28). Но Царството се проявява преди всичко в самата Личност на Христос, Божи Син и човешки син, който дойде, за “да послужи и даде душата Си откуп за мнозина” (Марк. 10:45).

А когато, след като изтърпя кръстната смърт за хората, Исус възкръсна, Той се яви като Господ и Месия, и свещеник навеки (вж. Деян. 2:36; Евр. 5:6, 7:17-21), и изля върху учениците си обещания от Отца Свети Дух (вж. Деян. 2:33). Така, сдобилата се с дарбите на своя Основател Църква, която вярно спазва Неговите наставления за любов, смирение и себеотричане, получава мисията да благовестява и установява сред всички народи Христовото и Божие Царство, чиито зародиш и начало полага на земята. Самата тя обаче, в постепенното си израстване, се стреми към съвършеното Царство и с всичките си сили желае и копнее да се съедини със своя Цар в славата.

 

Образите на Църквата

 

  1. Както в Стария Завет Откровението за Царството често се предлага под различни образи, така и сега съкровената природа на Църквата все още ни се открива чрез разнообразни образи, взети от пастирския живот, земеделието или строителството, или пък от семейството и сватбите, и вече подготвени в пророческите книги.

Така че Църквата е кошарата, чиято единствена и необходима врата е Христос (Иоан. 10:1-10). Тя е също и стадото, за чийто пастир сам Бог се извести (вж. Ис. 40:11; Иез. 34:11 и сл.) и чиито овце, дори когато се управляват от човешки пастири, непрестанно се водят и хранят от Самия Христос, Добрият пастир и  Пастиреначалника (вж. Иоан. 10:11; 1 Петр. 5:4), Който положи душата си за овцете (вж. Иоан. 10:11-15).

Църквата е поле или Божия нива (вж. 1 Кор. 3:9). В тази нива расте древното маслинено дърво, чиито свещени корени са били патриарсите, и в нея е ставало и ще става помирението между евреи и езичници (вж. Рим. 11:13-26). Дървото е било посадено от небесния Лозар като избрано лозе (вж. Мат. 21:33-43; вж. Ис. 5:1 и сл.). Христос е истинската лоза, която дава живот и плодовитостта на пръчките, тоест на нас, които посредством Църквата ще пребъдем в Него и без Него не можем нищо да вършим (Иоан. 15:1-5).

Църквата е наричана още по-често Божие здание (вж. 1 Кор. 3:9). Самият Господ е сравняван с отхвърления от зидарите камък, който става глава на ъгъла (вж. Мат.  21:42; Деян. 4:11; 1 Петр. 2:7; Псал. 117:22). Именно на тази основа апостолите построиха Църквата (1 Кор. 3:11) и от нея тя получава своята стройност и сглобеност. Тази постройка получава различни наименования: Божи дом, в който живее семейството Му, Божие жилище чрез Духа (вж. Еф. 2:19-22), “скинията на Бога с човеците” (Откр. 21:3) и преди всичко представеният от каменните светилища и славословен от Светите Отци свят храм, който литургията с основание оприличава на Светия град, на Новия Йерусалим. Ние действително пристъпваме в Църквата като живи камъни и съграждаме духовен храм на тази земя (1 Петр. 2:5).  Йоан съзерцава именно този свят град, слизащ от Бога, от небето, в крайното обновление на света, “стъкмен като невеста, пременена за своя мъж” (Откр. 21:1-2).

Наричана “горен Иерусалим”, “майка на всинца ни” (Гал. 4:26; Откр. 12:17), Църквата е описана дори като непорочната невеста на непорочния Агнец (Откр. 19:7; 21:2; 22:17), която Христос “обикна и предаде Себе Си за нея, за да я освети” (Еф. 5:25-26), привърза към Себе Си с невидима връв и непрестанно “я храни и съгрява” (Еф. 5:29). След като я очисти, Той пожела да я съедини със Себе Си и да я покори в любов и вярност (вж. Еф. 5:24), и накрая я обсипа вовеки с небесни блага, за да узнаем Божията и Христовата любов към нас, която превъзхожда всяко знание (вж. Еф. 3:19). И докато на тази земя Църквата се отдалечава от Господа (вж. 2 Кор. 5:6) и като отшелница търси и желае онова, което е горе, където Христос седи отдясно на Бога, където животът на Църквата е скрит с Христос в Бога, докато един ден се яви със своя Жених в славата (вж. Кол. 3:1-4).

 

Църквата – мистично Тяло на Христос          

 

  1. В единение със Своята човешка природа, тържествувайки над смъртта чрез смъртта и Възкресението Си, Божият Син изкупи човека и го превърна в ново творение (вж. Гал. 6:15; 2 Кор. 5:17). Предавайки Духа Си на Своите призовани измежду всички народи братя, Той мистично ги учредява като Свое тяло.

В това тяло животът на Христос се разпространява сред вярващите, които по неведом, но реален начин се обединяват чрез тайнствата със страдащия и прославен Христос. Чрез кръщението си ние наистина сме уподобени на Христос: “Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло” (1 Кор. 12:13). В този свещен обред се представя единението в смъртта и във Възкресението на Христос: “И тъй ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта” и “ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението” (Рим. 6:4-5). Участвайки реално в Тялото Господне в частицата от евхаристичния хляб, ние сме издигнати към общението с Него и помежду си: “защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причестяване от един хляб” (1 Кор. 10:17). Така всички ние ставаме членове на това Тяло (вж. 1 Кор. 12:27) “и ние многото съставяме едно тяло в Христа, а отделно един другиму сме членове” (Рим. 12:5).

Както всички членове на човешкото тяло, въпреки големия си брой, образуват едно тяло, така и верните в Христа (вж. 1 Кор. 12:12). Разнообразието на членове и функции процъфтява и в съзиждането на Христовото тяло. Един е Светият Дух, Който за църковна полза разпределя различните Си дарби със съразмерно с богатството Му и нуждите от служения великодушие (вж. 1 Кор. 12:1-11). Първото място сред тези дарби се заема от апостолическата благодат, на чиято власт самият Свети Дух подчинява дори харизматиците (вж. 1 Кор. 14). И същият този Дух тялото със собствената Си сила и с вътрешната за членовете връзка поражда и насърчава любовта сред верните. Така че, ако един член страда, с него страдат всички членове; ако един член се радва на почит, всички други се радват с него (вж. 1 Кор. 12:26).

Христос е Главата на това Тяло. Той е образ на невидимия Бог и в Него бе сътворено всичко. Той е преди всичко и всичко просъществува в Него. Той е Главата на Тялото, което е Църквата. Той е началото, първороден измежду мъртвите, за да има първенство във всичко (вж. Кол. 1:15-18).  Чрез величието на Своето всемогъщество, Той царува над всичко на небето и на земята, а чрез върховните Си съвършенство и действие, изпълва цялото тяло с богатствата на Славата Си (вж. Еф. 1:18-23).

Всички членове трябва да станат съобразни с Него, докато Христос се изобрази в тях (Гал. 4:19). Ето защо ние сме вдадени в тайните на Неговия живот, съобразни с Него, умрели и възкръснали с Него, за да царуваме заедно с Него (вж. Фил. 3:21; 2 Тим. 2:11; Еф. 2:6; Кол. 2:12 и пр.). И все още странници по тази земя, тръгнали по Неговите стъпки в изпитанията и гоненията, ние се приобщаваме към Неговите страдания както Тялото към Главата, с Него страдаме, за да се прославим с Него (вж. Рим. 8:17).

Именно от Него “цялото тяло, поддържано и свързано чрез стави и свръзки, расте с растене по Бога” (Кол. 2:19).  Именно Той непрестанно разпределя в Тялото Си, тоест в Църквата, дарбите на служението, благодарение на които, по Негова воля, ние служим един на друг за нашето спасението, за да можем с истинска любов да растем по всичко в Този, Който е нашата Глава (вж. Еф. 4:11-16).

И за да се обновяваме непрестанно в Него (Еф. 4:23), Той ни дари със Своя Дух, Който, бидейки един и същ в Главата и в членовете, дарява живот, единство и движение на цялото Тяло, така че светите Отци можаха да сравнят ролята Му с онази, която упражнява в човешкото тяло първоизточникът на живота, тоест душата.

Христос обича Църквата като Своя невеста, превръщайки се в образец на мъж, който като обича жена си, обича своето собствено тяло (вж. Еф. 5:25-28). Що се отнася до самата Църква, тя се покорява на своята Глава (пак там, 23-24). “Понеже в Него телесно обитава всичката пълнота на Божественото” (Кол. 2:9), Той изпълни с всички Божествени дарби Църквата, която е Негово Тяло и Негова пълнота (вж. Еф. 1:22-23), за да може тя да се стреми към и да постигне всичката Божия пълнота (вж. Еф. 3:19).

 

Църквата – видима и духовна реалност

 

  1. Христос, единственият Посредник, установи на земята като видим съюз Своята Света Църква общност на вяра, надежда и любов като видимо организация. Той непрекъснато я поддържа и чрез нея разпространява сред всички хора истината и благодатта. Снабденото с йерархични органи общество и мистичното Христово Тяло, видимото събрание и духовната общност, земната Църква и надарената с небесни блага Църква не трябва да бъдат считани за две реалности, защото образуват една сложна реалност, съчетаваща човешки и божествен елемент. Така че сравняването ѝ с Въплътеното Слово не е празна аналогия. И действително, както приетата природа служи на Божието Слово като жив, неразривно свързан с Него спасителен орган, така и социалната организация на Църквата служи на Христовия Дух, Който я оживотворява, за да нараства тялото (вж. Еф. 4:16).

Именно това е единствената Църква на Христос, която изповядваме в Символа на вярата като една, свята, католическа и апостолска Църква, която Нашият Господ предаде след Своето Възкресение на Петър, за да бъде неин пастир (вж. Иоан. 21:17), като я повери на него и на другите апостоли, за да я разпространяват и ръководят (вж. Мат. 28:18 и сл.), и издигна завинаги “като стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). Тази учредена и уредена като общество в този свят Църква пребъдва в Католическата църква, управлявана от наследника на Петър и от епископите в общение с него, макар че извън нейната видима организация се намират множество елементи на освещаване и истина, които, бидейки присъщи на Църквата на Христос, сами по себе си тласкат към католическото единство.

И както Христос изпълни Своето дело на Изкупление в бедност и гонения, така и Църквата е призвана да тръгне по същия път, за да предаде на хората плодовете на спасението. Исус Христос, “бидейки в образ Божий… , понизи Себе си, като прие образ на раб” (Фил. 2:6-7) и “бидейки богат, осиромаша заради” нас (2 Кор. 8:9): така и Църквата, въпреки че се нуждае от човешки ресурси, за да изпълни мисията си, е учредена не за да търси земната слава, а за да разпространява смирението и себеотричане и със своя пример. Христос бе изпратен от Своя Отец “да благовести на бедните…, да лекува ония, които имат сърца съкрушени” (Лук. 4:18), “да подири и да спаси погиналото” (Лук. 19:10): по подобен начин и Църквата грижливо обгръща с обичта си всички покосени от тежестта на човешката слабост, дори разпознава у бедните и страдащите образа на своя беден и страдащ Основател и бърза да облекчи тяхната нищета и чрез тях да служи на Христос. Но докато Христос, “свят, незлобив, непорочен” (Евр. 7:26) не знаеше грях (2 Кор. 5:21), а дойде да изкупи греховете на народа (вж. Евр. 2:17), Църквата, която включва в лоното си грешниците, е едновременно свята и призвана да се пречиства, като непрекъснато полага усилия за покаяние и обновление.

“Църквата продължава да странства сред гоненията по света и Божиите утешения”, възвестявайки Страстите и смъртта на Господа, докато дойде Той (вж. 1 Кор. 11:26).  И да черпи от силата на възкръсналия Христос собствената си сила, за да преодолее с търпение и любов своите вътрешни и външни скърби и затруднения и предано, макар и несъвършено, да открие пред света тайната на Господа, докато Той се яви накрая в пълната си светлина.

 

 

XXX седмица год. II понеделник

 

ПЪРВО ЧЕТИВO

Четене от посланието на Свети Павел Апостол до ефесяни   4,32-5,8

Братя:

Бъдете един към друг добри, състрадателни, прощавайки си един на друг, както и Бог ви прости в Христа.

И тъй, бъдете подражатели на Бога, като чеда възлюбени, и живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание.

А блудство и всяка нечистота или користолюбие дори и да се не споменават между вас, както прилича на светии; нито пък срамни и празни думи и смехории, които са неприлични, а наопаки да се чува благодарение.

Защото това трябва да знаете, че никой блудник, или нечист, или користолюбив, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христа и Бога. Никой да ви не прелъстява с празни думи, защото заради всичко това дохожда гневът Божи върху синовете на неверието. И тъй, не ставайте техни съучастници.

Вие бяхте някога в тъмница, а сега сте светлина в Господа: постъпвайте като чеда на светлината.

Това е Божие слово.

 

ОТПЕВЕН ПСАЛОМ                (Пс 1,1-2.3.4 и 6)

О Да бъдем подражатели на Бога, като възлюбени чеда.

 

Блажен е онзи човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои, и в сборището на развратители не седи; а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем. О

И ще бъде като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време; и чийто лист не вехне, и във всичко, що върши, ще успее. О

Не тъй са нечестивците, не тъй, но те са като прах, що вятърът измита. Защото Господ знае пътя на праведните, а пътят на нечестивците ще погине.  О

 

АЛИЛУЯ

О Алилуя. Твоето слово, Господи, е истина; освети ни с исти. О Алилуя.

 

ЕВАНГЕЛИЕ

+ Четене от светото Евангелие според Лука (13,10-17)

В онова време:

Една събота Исус поучаваше в тяхната синагога. И ето, една жена с немощен дух от осемнадесет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи.

Като я видя Исус, повика я и рече й: „Жено, освобождаваш се от недъга си!“ И сложи ръцете си върху нея, и тя веднага се изправи и славеше Бога.

При това началникът на синагогата, негодувайки, задето Исус в събота изцери, заговори и рече на народа: „Шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден.“

Господ му отговори и рече: „Лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота? И не води ли ги да ги пои? А тая дъщеря Авраамова, която Сатаната е свързал, ето вече осемнадесет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?“

И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, изпитваха срам, а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него.

Това е слово Господне.