Първа част

Църквата и призванието на човека

                   

Отговор на призивите на Духа

 

  1. Движен от вярата и убеден, че е воден от Духа на Господа, Който изпълва вселената, Божият народ полага усилия да различи истинските знаци на Божието присъствие или замисъл в събитията, изискванията и исканията на нашето време, в които участва заедно с другите хора. Вярата действително осветлява всичко с нова светлина, разкрива ни Божиите намерения за цялостното призвание на човека и затова насочва разума към напълно човешки решения.

            Съборът си поставя преди всичко задачата да отсъди в тази светлина ценностите, които днес са на голяма почит и да ги върне към техния божествен извор. Доколкото изхождат от човешкото дарование, с което Бог надари човека, тези ценности са прекрасни сами по себе си, но поради поквареността на човешкото сърце нерядко са отклонени от надлежната им уредба и поради това се нуждаят от пречистване.

            Какво мисли Църквата за човека? (глава І) Какво изглежда, че трябва да бъде препоръчано за изграждането на съвременното общество? (глава ІІ) Какво е окончателното значение на човешката дейност във вселената? (глава ІІІ) Тези въпроси очакват отговор. Впоследствие ще стане още по-ясно, че Божият народ и човечеството, в което този народ е включен, си правят взаимна услуга: така ще се прояви религиозният и поради това дълбоко човешки характер на мисията на Църквата (глава ІV).

 

Глава І

Достойнството на човешката личност

  

Човекът по Божи образ

 

  1. Вярващи и невярващи почти са съгласни, че всичко на земята трябва да бъде подредено спрямо човека като негов център и връх.

            Ала що е човек? Той е изразил и изразява многобройни, разнообразни и дори противоречиви мнения за самия себе си, като или така се превъзнася, че превръща себе си в абсолютно правило, или се принизява до отчаяние и така изпада в съмнение и тревожност. Църквата дълбоко усеща тези затруднения и просветена от Божественото откровение може да им даде отговор, който описва истинското състояние на човека, дава основание за неговите злочестини и заедно с това помага за справедливото признание на неговото достойнство и призвание.

            Свещеното Писание действително учи, че човекът е бил сътворен “по Божий образ”, способен да познае и да обича собствения си Творец, създаден да господарува над всички земни творения, да ги управлява и да си служи с тях за Божия слава. “Що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш? Понизил си го с малко нещо спроти Ангелите: със слава и чест си го увенчал; поставил си го владетел над делата на Твоите ръце; всичко си покорил под нозете му” (Пс. 8:5-7).

            Ала Бог не сътвори човека самотен: още от началото “мъж и жена ги сътвори” (Бит. 1:27) и тяхното единение представлява първата форма на междуличностно общение. По своята съкровена природа човекът действително е социално същество и не може да живее, нито да развие своите дарби без взаимоотношенията си с другите.

            Затова, както четем в Свещеното Писание, Бог видя “всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро” (Бит. 1:31).

 

Грехът

 

  1. Създаден от Бога в праведно състояние, но изкушен от Лукавия още в началото на историята, човекът злоупотреби със свободата си като се изправи срещу Бога и като пожела да достигне своята цел извън Бога. И макар да бяха познали Бога, хората не Му отдадоха почит като на Бог…, а неразумното им сърце се помрачи… и предпочетоха да служат на творението, а не на Твореца. Това, което ни разкри Божественото Откровение, бе потвърдено от собствения ни опит. И действително, ако човек погледне вътре в сърцето си, ще открие, че има склонност към злото и е затънал в толкова злини, които естествено не могат да произлизат от неговия добър Творец. Като отказва да признае Бога за свое начало, човек често накърнява свързания с крайната му цел надлежен ред и в същото време нарушава цялостната си правилна насоченост било към себе си, било към другите хора и всяко творение.

            Така че човекът е раздвоен в себе си. Ето защо целият човешки живот, както индивидуалният, така и колективният, преминава в драматична борба между доброто и злото, между светлината и мрака. Човекът дори се оказва неспособен действително да превъзмогне пристъпите на злото у самия себе си, така че всеки един човек се чувства като окован във вериги. Но Самият Господ дойде да освободи човека и да му даде сила, като вътрешно го обнови и изпъди навън “княза на този свят” (Иоан. 12:31), който го държеше като роб на греха. Грехът впрочем понизява самия човек, като му пречи да постигне собствената си пълнота.

            В светлината на това Откровение намират окончателно си основание както възвишеното призвание, така и дълбокото злочестие, които всички хора изпитват.

 

Устройство на човека

 

  1. Единен в тяло и душа, със самото си телесно състояние човекът обединява в себе си елементите на материалния свят, които така достигат в него своя връх и могат свободно да славословят Твореца. Следователно не е допустимо човек да пренебрегва телесния живот, а напротив, той е длъжен да почита и уважава своето тяло именно защото е сътворено от Бога и отредено за възкресение в последния ден. И все пак, наранен от греха, човекът изпитва в себе си бунта на тялото. Затова именно самото достойнство на човека изисква от него да слави Бога в собственото си тяло и да не му позволява да се превърне в роб на изкривените наклонности на сърцето.

            Човекът обаче не бърка като се признава за по-висш от телесното и се счита за нещо повече от проста частица от природата или анонимен елемент от човешкия град. И действително, в своя вътрешен мир той надхвърля света на нещата: и към този дълбинен вътрешен мир се завръща, когато се обърне към сърцето си, там където го очаква Бог, Който се вглежда в сърцата, там където под Божия поглед решава съдбата си. Затова като признава, че има духовна и безсмъртна душа, той не се оставя да бъде мамен от лъжовни измислици, които произтичат единствено от физическите и социалните условия, а напротив, достига до дълбините на самата истина за нещата.

 

Достойнство на разума, истината и мъдростта

 

  1. Човекът има основание да се счита за по-висш от целия материален свят поради разума, с който участва в светлината на Божията промисъл. Чрез страстното упражняване на дарованието си в продължение на векове той естествено постигна прогрес в емпиричните и техническите науки и в изящните изкуства. А в наше време постигна значителни успехи, особено в проучването и овладяването на материалния свят. И все пак той винаги е търсил и откривал една по-дълбока истина. Разумът действително не се ограничава само до явленията, но може да овладее наистина сигурно умопостижимите неща, въпреки частичното му затъмнение или слабост вследствие на греха.

            И накрая, умозрителната природа на човешката личност постига съвършенството като свой дълг, благодарение на мъдростта, която сладостно привлича човешкия ум в търсенето и в любовта към истината и към доброто, а когато човек се изпълни от нея, го води от видимото към невидимото.

            Нашето време се нуждае още повече спрямо изминалите векове от тази мъдрост, за да направи по-човечни собствените си нови открития. Бъдещето на света действително е застрашено, освен ако не се родят по-мъдри хора. Следва да се отбележи, че много икономически по-бедни спрямо други, но по-мъдри страни могат да им окажат значителна помощ.

            А с дарбата на Светия Дух човекът може да достигне във вярата до съзерцанието и вкусването на тайната на Божия замисъл.

 

Достойнство на моралното съзнание

 

  1. В най-съкровените кътчета на съвестта си човек открива съществуването на един закон, на който трябва да се подчинява, макар че не той го е създал, чийто глас винаги го призовава да обича, да върши добро и да избягва злото, и в подходящ момент ясно казва на сърцето му: направи това, избягвай онова. Човек действително притежава един вписан от Бога в сърцето му закон: самото човешко достойнство изисква да му се подчинява и човекът ще бъде съден според него. Съвестта е най-скритото и най-съкровеното ядро на човека, светилището, където той е сам с Бога, където отеква Неговият глас. Именно чрез съвестта по удивителен начин се опознава този изпълнен в любовта към Бога и към ближния закон. От вярност към съвестта си християните се обединяват с другите хора в търсене на истината и в решаване според истината на толкова много морални проблеми, които възникват както в частния, така и в социалния живот. Следователно колкото повече надделява праведната съвест, толкова повече личностите и социалните групи се отдалечават от сляпото произволно решение и се съобразяват с обективните морални правила. И все пак нерядко се случва съвестта да се заблуди поради непреодолимо незнание, без при това да изгуби своето достойнство. Но това не може да се каже, когато човек нехае за истината и доброто, и когато съвестта почти ослепява вследствие на навика да греши.

 

Превъзходство на свободата

 

  1. Ала човекът може да се обърне към доброто единствено свободно, със свободата, на която толкова много държат и толкова пламенно търсят, с основание, нашите съвременници. Често пъти обаче те се грижат за нея лошо, като си позволяват какво ли не, включително и злото, стига само това да им харесва. А пък истинската свобода е висш знак за Божия образ в човека. Защото Бог действително поиска да остави човека “в ръцете на произволението му”, за да може той непринудено да потърси своя Творец и приобщавайки се свободно към Него, да достигне до пълното и блажено съвършенство. Затова достойнството на човека изисква от него да действа според съзнателния и свободен избор, тоест движен и воден от лични убеждения, а не от сляпа вътрешна подбуда или от чиста външна принуда. Човек постига това достойнство, когато, освобождавайки се от всякакво робуване на страстите, се устреми към своята крайна цел със свободен избор на доброто и сам със своята действена инициатива си осигури подходящите средства. Наранената от греха човешка свобода може да направи напълно действено това насочване към Бога единствено с помощта на Божията благодат. А всеки един човек ще трябва да дава сметка за собствения си живот пред Божия съд за всичкото добро и зло, което е извършил.

 

Тайната на смъртта       

 

  1. Именно пред лицето на смъртта загадката на човешкото състояние достига своя връх. Човек е измъчван не само от мисълта за болката и отпадането на тялото, но също и дори повече от страха всичко да свърши завинаги. Но правилният порив на сърцето му го кара да отхвърли и откаже идеята за пълно опустошение и окончателно унищожение на личността си. Несводимият единствено до материята кълн от вечността, който носи в себе си, възстава срещу смъртта. Колкото и да са полезни всички опити на техниката, те не успяват да успокоят тревожността на човека: удължаването на биологичното дълголетие не може да задоволи непреодолимо вкорененото в сърцето му желание за отвъден живот.

            Ала докато всяко въображение е разколебано пред лицето на смъртта, просветената от Божественото откровение Църква твърди, че човекът е бил сътворен от Бога с щастлива крайна цел отвъд границите на земното злочестие. Християнската вяра учи също, че телесната смърт, от която човек щеше да бъде освободен, ако не бе съгрешил, ще бъде победена, когато всемогъщият и милосърден Спасител възвърне на човека неговото изгубено поради греха състояние. Бог действително призова и призовава човека да се приближи към Него с цялата си природа във вечно общение с нетленния божествен живот. Тази победа бе извоювана с възкръсналия за живота Христос, Който освободи човека от смъртта чрез собствената Си смърт. Така че като се предлага с обичайните аргументи на всеки, който иска да разсъждава, вярата отговаря на неговите тревоги относно бъдещата му участ и в същото време му дава възможност да общува в Христа със скъпите му, вече изтръгнати от смъртта хора, и му дава надежда, че те вече са постигнали истинския живот при Бога.

 

Форми и корени на атеизма

 

  1. Най-възвишеното основание за човешкото достойнство се таи в неговото призвание за общение с Бога. Бог приканва човека към диалог с Него още от раждането му: човек всъщност съществува само защото е сътворен от любов от Бога и от любов е съхранен пак от Него, и той не живее напълно съгласно истината, ако не признае свободно тази любов и не се предаде изцяло в ръцете на своя Творец. Мнозина наши съвременници все пак изобщо не приемат или дори напълно отхвърлят съкровената и животворяща връзка с Бога, така че атеизмът се числи към най-сериозните проблеми на нашето време и поради това следва да бъде проучен още по-внимателно.

С термина “атеизъм” се означават доста различни помежду им явления. Някои изрично отричат Бога; други считат, че човекът не може да каже нищо за Него; а трети изучават проблема относно Бога с такъв метод, че проблемът изглежда лишен от смисъл. Мнозина, неправомерно прехвърляйки границите на позитивистките науки, или твърдят, че всичко може да бъде обяснено само от научна гледна точка или пък, обратно, вече не приемат никоя истина за абсолютна. Някои толкова много превъзнасят човека, че в резултат отслабват вяра в Бога, и изглеждат по-склонни да утвърждават човека, отколкото да отричат Бога. Други си представят Бога по такъв начин, че тази отхвърляна от тях представа в никакъв случай не е Бога от Евангелието. Други пък дори не си поставят проблема за Бога, доколкото изглежда не чувстват ни най-малко религиозно безпокойство и не успяват да разберат защо би трябвало да се интересуват от религия. Освен това атеизмът нерядко произхожда или от бурен протест срещу злото в света или от неправомерно отдаване на присъщите на Всевишния характеристики на някоя човешка ценност, така че тя да заеме мястото на Бога. Дори модерната цивилизация, разбира се не сама по себе си, а доколкото е потопена в земните дела, често може да затрудни достъпа до Бога.

Несъмнено онези, които съзнателно полагат усилия да държат Бога далеч от сърцата си и да избягват религиозните проблеми, и не следват повелята на съвестта си, не са лишени от вина, но и самите вярващи често носят известна отговорност в това отношение. И действително, разглеждан в целостта му, атеизмът не е изначален, а произтича от различни причини, сред които и критичната реакция спрямо религиите, а в някои области преди всичко спрямо християнската религия. Затова е възможно немалък дял в зараждането на атеизма да имат вярващите, доколкото – ако са пренебрегнали възпитанието на собствената си вяра или поради лъжовно представяне на учението, или дори поради недостатъците на собствения си религиозен, морален и социален живот – те, така да се каже, по-скоро скриват отколкото откриват неподправения лик на Бога и на религията.

 

Систематичният атеизъм        

 

  1. Модерният атеизъм често се представя под систематична форма, според която, ако оставим настрана другите причини, човешкият стремеж към самостоятелност е тласнат толкова напред, че създава затруднения за каквато и да е зависимост от Бога. Изповядващите подобен атеизъм твърдят, че свободата се състои в това човек да бъде цел на самия себе си, единствен съзидател и демиург на собствената си история. Те смятат този възглед за несъвместим с признаването на Господ, автор и цел на всичко, или поне за обезценяващ подобно твърдение. Това учение може да бъде благоприятствано от чувството за могъщество, което техническият прогрес дава на човека.

Сред формите на съвременния атеизъм не трябва да се пренебрегва онази, която очаква освобождението на човека най-вече чрез неговото икономическо и социално освобождение. Твърди се, че поради самата си природа религията възпрепятства подобно освобождение доколкото, като въздига надеждата на човека до миража за бъдещ живот, го отклонява от изграждането на земния град. Затова когато хванат в ръце управлението, поддръжниците на подобно учение се борят ожесточено срещу религията и разпространяват атеизма, прибягвайки дори до средствата за натиск, с които разполага обществената власт, най-вече що се отнася до възпитанието на младежта.

 

Отношението на Църквата към атеизма

 

  1. Вярна на своя дълг към Бога и към хората, Църквата не може да не осъди с цялата си твърдост и болка, както е правила в миналото, подобни пагубни учения и действия, които противоречат на разума и на общия опит на хората и предизвикват падението на човека от вроденото му величие

Тя обаче полага усилия да открие скритите в атеистичния ум основания за отричането на Бога и, съзнавайки сериозността на повдигнатите от атеизма въпроси и движена от любовта към всички хора, счита, че те заслужават по-сериозно и задълбочено проучване.

Църквата вярва, че признаването на Бога не се противопоставя по никакъв начин на достойнството на човека, тъй като това достойнство се основава и усъвършенства именно в самия Бог: човекът получава от Бога Творец дарбите на разума и свободата и е създаден като свободен в обществото, но преди всичко е призован да общува със самия Бог в качеството си на син и да споделя собственото си щастие. Освен това тя учи, че есхатологичната надежда не намалява значението на земните задачи, а дори поддържа тяхното изпълнение с нова мотивация. И обратно, когато липсва божественото основание и надеждата за вечен живот, човешкото достойнство е доста сериозно наранено, както днес често се установява, и загадките на живота и смъртта, на вината и болката остават нерешени, така че хората нерядко изпадат в отчаяние.

В това време всеки човек остава за самия себе си нерешен, смътно възприеман проблем. И действително, никой не може да избегне припомненото по-горе питане в някои моменти от своя живот и особено при по-значителни събития. Ала единствено Бог дава пълноценен и сигурен отговор на проблема, именно Той, Който призовава човека към по-висши мисли и към по-смирени търсения.

Лек за атеизма следва да се очаква както от подходящото изложение на учението на Църквата, така и от целия неин живот и този на нейните членове. Църквата действително има задачата да направи присъстващи и почти видими Бог Отец и Неговия въплътен Син, като непрестанно се обновява и пречиства, водена от Светия Дух. Това ще се получи преди всичко със свидетелството на жива и зряла вяра, тоест подходящо възпитана в способността трезво да гледа в лице трудностите, за да ги преодолее. Възвишени свидетелства за подобна вяра дадоха и дават много мъченици. Тази вяра трябва да прояви плодотворността си като проникне в целия живот на вярващите, дори и в светския, и ги води към справедливостта и любовта, и особено към нуждаещите се. И накрая, за откриването на Божието присъствие много допринася братската любов на верните, които единодушно се трудят за евангелската вяра и се проявяват като знак за единство.

Макар че абсолютно отхвърля атеизма, Църквата все пак искрено признава, че всички хора, вярващи и невярващи, трябва да допринасят за правилното изграждане на този свят, в който живеят заедно: това със сигурност не може да се случи без искрен и благоразумен диалог. Така че тя съжалява за разделението между вярващи и невярващи, които някои граждански власти несправедливо въвеждат, тъй като не искат да признаят основните права на човешката личност. И изисква за вярващите действителна свобода и позволение да изградят и на този свят Божия храм. И любезно приканва атеистите с открито сърце да вземат предвид Евангелието на Христос.

Църквата много добре знае, че нейното послание е в съзвучие със скритите в дълбинните на човешкото сърце въжделения, когато защитава достойнството на човешкото призвание, и така отново дава надежда на онези, които вече са се отчаяли да вярват във величието на своята съдба. Това послание съвсем не понизява човека, а внася светлина, живот и свобода в неговия прогрес, и нищо не може да задоволи човешкото сърце вън от него: “Че си ни създал за Тебе”, Господи, “и неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Тебе покой”.

 

Христос – новият човек

 

  1. В действителност единствено в тайната на Въплътеното Слово се осветлява истински тайната на човека. Адам, първият човек, действително бе образ на Бъдещия, тоест на Господа Христос. Именно като открива тайната на Отца и на Неговата любов, Христос, новият Адам, напълно разкрива човека на самия човек и му показва възвишеността на неговото призвание. Така че не е чудно, че изказаните по-горе истини намират своя извор и достигат до своя връх в Него.

Той е “образ на невидимия Бог” (Кол. 1:15). Той е съвършеният човек, който възвърна на Адамовите синове Божието подобие, изкривено още от самото начало поради греха. Тъй като в Него човешката природа бе възприета, но не и заличена, тя бе издигната до възвишено достойнство в нас. Чрез Въплъщението Божият Син някак си се съедини с всеки човек. Той се труди с човешки ръце, мисли с човешки ум, действа с човешка воля, обича с човешко сърце. Роден от Дева Мария, Той наистина стана един от нас, във всичко подобен на нас освен в греха.

Невинен агнец, Той заслужи живота със свободно пролятата Своя Кръв и в Него Бог ни помири със Себе Си и помежду ни и ни изтръгна от робството на дявола и на греха. Така че всеки от нас може да каже с Апостола: Божият Син “ме възлюби и предаде Себе Си за мене” (Гал. 2:20). Страдайки за нас, Той не само ни даде пример, за да вървим по стъпките Му, но ни откри и пътя: ако следваме този път, животът и смъртта ще бъдат осветени и ще добият нов смисъл.

Сходен с образа на първородния Син измежду много братя, християнинът получава “начатъците на Духа” (Рим. 8:23) и затова става способен да изпълни новия закон на любовта. По силата на този Дух, “залог за нашето наследство” (Еф. 1:14), човекът се обновява изцяло отвътре, очаквайки “изкупването на нашето тяло” (Рим. 8:23). “Но ако Духът на Оногова, Който възкреси от мъртвите Иисуса, живее във вас, то, Който възкреси Христос от мъртвите, ще оживотвори и смъртните ви тела чрез живеещия във вас Негов Дух” (Рим. 8:11). За християнина, борбата със злото с цената на многобройни страдания и понасянето на смъртта със сигурност е необходимост и дълг. Но свързан с Пасхалната тайна и уподобен на Христос в смъртта Му, той ще върви към възкресението, подкрепен от надеждата.

И това важи не само за онези, които вярват в Христос, а и за всички хора с добра воля, в чието сърце невидимо работи благодатта. Христос всъщност умря за всички и окончателното призвание на човека действително е едно-единствено – Божието призвание. Затова трябва да приемем, че Светият Дух дава на всички, по познат само на Бога начин, възможността да се свържат с Пасхалната тайна.

Тази тайна на човека е толкова велика, че ясно се открива пред очите на вярващите чрез Християнското откровение. За Христос и в Христос се осветлява загадката на болката и на смъртта, която ни потиска извън Неговото Евангелие. Христос възкръсна, като разруши смъртта със Своята смърт и ни даде живот, за да можем като чеда на Сина да възкликнем в Духа: Авва, Отче.

 

 

XXX седмица год. II понеделник

 

ПЪРВО ЧЕТИВO

Четене от посланието на Свети Павел Апостол до ефесяни   4,32-5,8

Братя:

Бъдете един към друг добри, състрадателни, прощавайки си един на друг, както и Бог ви прости в Христа.

И тъй, бъдете подражатели на Бога, като чеда възлюбени, и живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание.

А блудство и всяка нечистота или користолюбие дори и да се не споменават между вас, както прилича на светии; нито пък срамни и празни думи и смехории, които са неприлични, а наопаки да се чува благодарение.

Защото това трябва да знаете, че никой блудник, или нечист, или користолюбив, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христа и Бога. Никой да ви не прелъстява с празни думи, защото заради всичко това дохожда гневът Божи върху синовете на неверието. И тъй, не ставайте техни съучастници.

Вие бяхте някога в тъмница, а сега сте светлина в Господа: постъпвайте като чеда на светлината.

Това е Божие слово.

 

ОТПЕВЕН ПСАЛОМ                (Пс 1,1-2.3.4 и 6)

О Да бъдем подражатели на Бога, като възлюбени чеда.

 

Блажен е онзи човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои, и в сборището на развратители не седи; а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем. О

И ще бъде като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време; и чийто лист не вехне, и във всичко, що върши, ще успее. О

Не тъй са нечестивците, не тъй, но те са като прах, що вятърът измита. Защото Господ знае пътя на праведните, а пътят на нечестивците ще погине.  О

 

АЛИЛУЯ

О Алилуя. Твоето слово, Господи, е истина; освети ни с исти. О Алилуя.

 

ЕВАНГЕЛИЕ

+ Четене от светото Евангелие според Лука (13,10-17)

В онова време:

Една събота Исус поучаваше в тяхната синагога. И ето, една жена с немощен дух от осемнадесет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи.

Като я видя Исус, повика я и рече й: „Жено, освобождаваш се от недъга си!“ И сложи ръцете си върху нея, и тя веднага се изправи и славеше Бога.

При това началникът на синагогата, негодувайки, задето Исус в събота изцери, заговори и рече на народа: „Шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден.“

Господ му отговори и рече: „Лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота? И не води ли ги да ги пои? А тая дъщеря Авраамова, която Сатаната е свързал, ето вече осемнадесет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?“

И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, изпитваха срам, а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него.

Това е слово Господне.