Втори Ватикански Събор (1962-1965)
DIGNITATIS HUMANAE
Декларация за религиозната свобода
Декларация за религиозната свобода
Dignitatis humanae
Въведение
В нашето време хората все повече осъзнават достойнството на човешката личност и все повече расте броят на онези, които изискват за всички хора възможността да действат по собствена инициатива и да се радват на отговорна свобода не под натиска на принудата, а водени от съзнанието за дълг. Те искат също и юридическо разграничаване на обществената власт, за да не бъдат прекалено тясно очертани пределите на почтената свобода както на личността, така и на сдруженията. Това изискване за свобода в човешкото общество се отнася преди всичко до благата на човешкия дух и на първо място до онова, което се отнася до свободното упражняване на религията в обществото. Като надлежно взема предвид въжделенията на душите и възнамерява да заяви до каква степен те са съобразни с истината и справедливостта, този Ватикански събор се взира в Свещеното Предание и в учението на Църквата, от които извлича нови елементи, все така съзвучни с вече притежаваните.
Затова Свещеният събор изповядва преди всичко, че самият Бог е дал на човешкия род познанието за живота, чрез което, служейки Му, хората могат да станат свети и блажени в Христа. Ние вярваме, че тази единствена истинска религия съществува в Католическата и апостолска църква, на която Господ заръча да я предаде на всички хора, като каза на апостолите: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал“ (Мат. 28:19-20). От друга страна, всички хора са длъжни да търсят истината, най-вече що се отнася до Бога и до Неговата Църква, а когато я познаят – да я прегърнат и да я пазят.
Свещеният събор изповядва също, че това двойно задължение засяга и обвързва човешката съвест и че истината се налага само по силата на самата истина, която сладостно и силно прониква в умовете. Ала тъй като религиозната свобода, която хората изискват при изпълнението на дълга си да почитат Бога, се отнася до освобождаването им от каквато и да е принуда в гражданското общество, тя не накърнява традиционното католическо учение за моралния дълг на хората и обществата към истинската религия и единствената Христова църква. Освен това, занимавайки се с религиозната свобода, Свещеният събор възнамерява да развие учението на последните върховни първосвещеници относно ненакърнимите права на човешката личност и юридическия ред на обществото.
I. ОБЩО УЧЕНИЕ ЗА РЕЛИГИОЗНАТА СВОБОДА
Предмет и основа на религиозната свобода
Ватиканският събор заявява, че човешката личност има право на религиозна свобода. Тази свобода се състои в това всички хора да бъдат освободени от каквато и да е принуда от страна на отделните лица, социалните групи и която и да е човешка власт, така че в религ ията никой не се принуждава да действа против съвестта си, нито да се възпрепятства да действа в справедливи граници според съвестта си в частния си живот или публично, сам или е други. Освен това заявява, че правото на религиозна свобода реално се основава на самото достойнство на човешката личност, което се познава както посредством откритото Божие слово, така и чрез самия разум. Правото на човешката личност на религиозна свобода трябва да бъде признато от юридическия ред на обществото, така че да стане гражданско право.
По силата на тяхното достойнство всички хора – доколкото са личности, т.е. надарени с разум и свободна воля и вследствие на това имащи лична отговорност – са тласкани от своята природа и са морално задължени да търсят истината, на първо място тази, която се отнася до религията. Те са длъжни също да приемат истината, щом я познаят, и да уредят целия си живот според изискванията на истината. Хората обаче не могат да изпълнят това задължение по съответстващ на природата им начин, ако не се радват на психологическа свобода и същевременно не са освободени от всякаква външна принуда. Ето защо правото на това освобождаване се отнася и за онези, които не изпълняват задължението си да търсят истината и да се присъединят към нея: упражняването му не може да бъде възпрепятствано, когато се уважава справедливият обществен ред.
Религиозна свобода и отношение на човека към Бога
Това изглежда още по-ясно за считащия за върховна норма на човешкия живот самия вечен, обективен и всеобщ Божи закон, чрез който в Своя премъдър и любящ промисъл Бог насочва, ръководи и управлява целия свят и пътищата на човешката общност. Бог прави човека участник в Своя закон по такъв начин, че по щастливо разпореждане на Божието провидение той винаги да може да познае неизменната истина. Затова всеки има задължението, а следователно и правото да търси истината в религията, за да може разумно да формира, като използва подходящи средства, правилни и истинни съждения.
Ала истината следва да се търси по съответстващ на достойнството на човешката личност и на нейната социална природа начин, тоест свободно да се търси с помощта на учителната власт или на учението, обмена и диалога, в които с цел взаимно подпомагане едните излагат на другите истината, която са открили или смятат, че са открили. А като открие истината, човек следва уверено да я прегърне и да се съгласи с нея.
Ала човекът възприема и признава повелите на Божия закон посредством съвестта си и е длъжен вярно да го следи във всяка своя дейност, за да достигне до своята цел – Бога. Той не трябва да се принуждава да действа против съвестта си. Но не трябва и да му се пречи да действа в съгласие с нея, особено в полето на религията. И действително поради самата си природа упражняването на религията се състои преди всичко във волеви и свободни вътрешни действия, с които човек влиза пряко в отношение с Бога: действия от този род не могат да бъдат нито наложени, нито забранени от каквато и да е чисто човешка власт. Обаче самата социална природа на човека изисква той да изразява външно вътрешните религиозни действия, да изповядва собствената си религия общностно.
Следователно човешката личност и самият установен от Бога ред за хората се оскърбяват, ако се отрече свободното упражняване нарелигията в обществото от човека, при зачитане на справедливия обществен ред.
Освен това религиозните действия, с които хората се насочват към Бога частно или публично по силата на лично решение, трансцен- дират по своята природа земния и времеви ред на нещата. Следователно гражданската власт, чиято цел е именно осъществяването на земното общо благо, трябва естествено да признае религиозния живот на гражданите и да го благоприятства. Ала трябва да кажем, че тя надхвърля границите на своята компетентност, ако си присвои правото да ръководи или възпрепятства религиозните действия.
Свобода на религиозните общности
Религиозната свобода или освобождаването от всякаква принуда по отношение на религията, която се полага на отделните хора, трябва да им бъде призната и когато те действат общностно. Религиозните общности действително се изискват както от социалната природа на човека, така и от самата религия.
Затова, щом не са нарушени справедливите изисквания на обществения ред, тези общности по право са свободни да се управляват според собствените си норми, да почитат с публичен култ Върховното божество, да помагат на собствените си членове да упражняват религиозния живот и да се подхранват с учението, и накрая, да поощряват институциите, в които членовете им си сътрудничат, за да насочат собствения си живот според религиозните си принципи.
Религиозните общности имат също правото да не бъдат възпрепятствани от законодателните или административните действия на гражданската власт да избират, да подготвят, да назначават или да местят собствените си служители, да общуват с властите и с религиозните общности, които живеят в други части на света, да строят религиозни сгради, да придобиват и да използват нужните им блага.
Религиозните общности имат също и правото да не бъдат възпрепятствани публично да предават собствената си вяра и гласно и писмено да я проявяват. Ала при разпространяването на религиозната вярата и въвеждането на религиозните практики винаги трябва да се проявява въздържане от всякакъв вид действия с привкус на принуда, нечестно или просто непочтено убеждаване, особено когато става въпрос за необразовани или за бедни хора. Подобен начин на действие трябва да се счита за злоупотреба със собственото право и за накърняване правото на другия.
Религиозната свобода изисква освен това да не се забранява на религиозните общности свободно да проявяват своеобразната доброде- телност на тяхното учение при организирането на обществото и вдъхновяването на всяка човешка дейност. И накрая, в социалната природа на човека и в самия характер на религията се основава правото, по силата на което хората, движени от собственото си религиозно убеждение, могат свободно да се събират и да създават възпитателни, културни, благотворителни и социални сдружения.
Религиозна свобода на семейството
Всяко семейство като общество със собствено и изконно право има правото свободно да организира собствения си домашен религиозен живот под ръководството на родителите. На тях е отредено правото да решават в линията на собственото си религиозно убеждение какво религиозно възпитание да дадат на собствените си деца. Следователно гражданската власт трябва да признае на родителите правото да избират наистина свободно училището и другите възпитателни средства и тази свобода на избор не трябва да бъде повод да им се налагат нито пряко, нито косвено несправедливи утежнения. Освен това родителските права се нарушават, когато децата са принудени да посещават учебни часове, които не съответстват на религиозните убеждения на родителите или когато им се налага една-единствена форма на възпитание, която напълно изключва религиозната подготовка.
Грижа за религиозната свобода
Понеже като съвкупност от условията на социален живот, благодарение на които хората могат по-пълно и по-лесно да постигнат собственото си съвършенство, общото благо на обществото се състои преди всичко в зачитането на правата и задълженията на човешката личност, закрилата на правото на религиозна свобода е отредена както на гражданите, така и на социалните групи, на гражданските власти, на Църквата и на другите религиозни общности по своеобразен за всички тях начин според задълженията им към общото благо.
Закрилянето и поощряването на ненакърнимите права на човека е основно задължение на всяка гражданска власт. Следовател-но гражданската власт трябва дейно да поеме, със справедливи закони и с други подходящи средства, закрилата на религиозната свобода на всички граждани и да създаде благоприятни условия за развитието на религиозния живот, така че гражданите наистина да бъдат в състояние да упражняват религиозните си права и да изпълняват религиозните си задължения, а самото общество да се радва на произтичащите от верността на хората към Бога и от Неговата свята воля блага като справедливост и мир.
Ако поради своеобразните обстоятелства в юридическото устройство на дадено общество някоя религиозна общност придобие специално гражданско признание, необходимо е същевременно да бъде признато и зачитано правото на религиозна свобода на всички граждани и религиозни общности.
И накрая гражданската власт трябва да бди за това юридическото равенство на всички граждани, което също произтича от общото благо на обществото, никога да не бъде явно или скрито накърнено поради религиозни основания и гражданите да не бъдат подложени на каквато и да е дискриминация.
От това следва, че на обществената власт не е позволено да налага на гражданите със сила, заплаха или други средства изповядването или отхвърлянето на дадена религия или да пречи на когото и да било да влезе в дадена религиозна общност или да я напуска. Още повече че когато по какъвто и да е начин се използва насилие за унищожаване или потискане на религията както в целия човешки род, така и в дадена област или група, се действа против Божията воля и свещените права на личността и на семейството.
Граници на религиозната свобода
Тъй като правото на религиозна свобода се упражнява в човешкото общество, неговата употреба е подчинена на някои регулативни правила.
В упражняването на всички свободи следва да се съблюдава моралният принцип на личната и социална отговорност: при упражняването на своите права отделните хора и групи са длъжни да държат сметка както за правата на другите, така и за собствените си задължения към другите и към всеобщото благо. Спрямо всички трябва да се действа справедливо и човечно.
Освен това, тъй като гражданското общество има правото да се предпазва от злоупотребите, които могат да възникнат под предлог на религиозната свобода, осигуряването на предпазването му е отредено преди всичко на гражданската власт. Това обаче не трябва да се осъществява произволно или с несправедливо облагодетелстване на едната страна, а в съответствие със съобразените с обективния морален ред юридически норми, изисквани от действената защита на правата на всички граждани и тяхното мирно съгласуване, и от съответната грижа за истинския обществен мир, който се състои в добро съжителство въз основа на истинската справедливост и надлежното опазване на обществения морал. Всички тези елементи съставляват основополагащата част на общото благо и се съдържат в понятието обществен ред. В обществото впрочем следва да се зачита пълната свобода: това предполага признаването на възможно най-широка свобода на човека, която не трябва да бъде ограничавана освен когато и доколкото това се налага.
Подготовка за използване на свободата
В нашето време хората са изложени на въздействието на всевъзможни способи за оказване на натиск и на опасността да бъдат лишени от способността да действат свободно и отговорно. От друга страна, под предлога на свободата мнозина са склонни да отхвърлят всяка зависимост и да не ценят особено дължимото подчинение.
Затова този Ватикански събор приканва всички, но особено онези, които имат задължението да възпитават другите и съблюдавайки моралния ред, умеят да се подчиняват на законната власт и обичат неподправената свобода, тоест хората, които лично преценяват нещата в светлината на истината, развиват собствената си дейност с чувство на отговорност и преследват истинното и справедливото, на драго сърце да си сътрудничат с другите.
Религиозната свобода трябва следователно да допринася и да насочва към проявяването на по-голяма отговорност от хората при изпълнението на техните задължения в социалния живот.
II. РЕЛИГИОЗНАТА СВОБОДА В СВЕТЛИНАТА НА ОТКРОВЕНИЕТО
Учението за религиозната свобода е вкоренено в Откровението
Заявеното от този Ватикански събор относно човешкото право на религиозна свобода се основава върху достойнството на личността, чиито изисквания стават по-ясни за човешкия разум благодарение на натрупания през вековете опит. Нещо повече: учението за свободата е вкоренено в Божественото откровение и това е още едно основание за святото му почитане от християните. И макар че Откровението действително не утвърждава изрично правото на освобождаване от всякаква външна принуда в областта на религията, то все пак разкрива достойнството на човешката личност в цялата му необятност, показва уважението на Христос към човешката свобода при изпълнението на задължението Му да вярва в Божието слово и ни учи с какъв дух трябва да бъде пропита дейността на учениците на такъв Учител, за да го познаят и следват във всичко. Всичко това онагледява основните принципи, на които се основава учението на Декларацията за религиозната свобода. И най-вече това, че религиозната свобода в обществото е в пълно съзвучие с християнската свобода на акта на вярата.
Свобода на акта на вярата
Една от основните глави на католическото учение, която се съдържа в Божието слово и постоянно се проповядва от Отците, е следната: човекът трябва да отговори на Бога с доброволна вяра и следователно никой не може да бъде принуден да прегърне вярата против собственатаси воля. И действително актът на вярата е доброволен поради самата си природа, тъй като изкупеният от Спасителя Христос и призованият за осиновление чрез Исус Христос човек може да се свърже с Бога само ако, привлечен от Отца, се преклони пред Бога с разумна и свободна вяра. Следователно изключването на всякаква форма на насилие от страна на хората в религията напълно отговаря на природата на вярата. И затова формата на религиозна свобода немалко допринася за благоприятното състояние на нещата, в което хората невъзпрепятствано могат да бъдат призовани към християнската вяра, драговолно да я прегърнат и пламенно да я изповядват през целия си живот.
Начин на действие на Христос и апостолите
Бог, разбира се, призовава хората да Му служат в духа и истината, а те се обвързват с това по съвест, без принуда. Бог действително отчита достойнството на сътворената от самия Него човешка личност, която трябва да се води от лично решение и да се радва на свобода. Това се прояви в най-висша степен при Исус Христос, в Когото Бог съвършено прояви самия Себе Си и своите пътища. И действително Христос, Който е наш Учител и Господ, кротък и смирен по сърце, търпеливо привлече и покани учениците Си. Разбира се, Той подкрепи и утвърди проповедта Си с чудеса, за да подсили вярата на слушателите Си, а не за да упражни принуда над тях. И дори укори неверието на слушателите Си, като остави обаче наказанието им на Бога в Съдния ден. Като изпрати апостолите по света, Той им каза: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден“ {Марк. 16:16). Ала знаейки, че плевелите са посети заедно със зърното, Той заповяда да оставят и едните, и другите да пораснат заедно до жътвата при свърше- ка на този век. И тъй като не искаше да бъде политически, налагащ сесъс сила Месия, Той предпочете да се нарече Син Човечески, Който дойде „да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ {Марк. 10:45). Представи се като съвършен Божи слуга, който „преломена тръст няма да дочупи и тлеещ лен няма да угаси“ {Мат. 12:20). Призна гражданската власт и нейните права, като заповяда да се плати дан на кесаря, като обаче ясно припомни, че по-висшите Божии права трябва да бъдат зачитани: „Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу“ {Мат. 22:21). И накрая допълни Откровението Си, като завърши делото на изкуплението на кръста, с което придоби спасението и истинската свобода за хората. Той действително свидетелства за истината, ала не пожела да я наложи със сила на отхвърлящите я. Неговото царство не се брани с меч, а се изгражда със свидетелството и със слушането на истината и расте благодарение на любовта, чрез която издигнатият на кръста Христос привлича всички хора към Себе Си.
Поучени от Словото и примера на Христос, апостолите следват същия път. От самото начало на Църквата учениците на Христос се стараят да обръщат хората към изповядването на Христос Господ не с принуда и с недостойни за Евангелието похвати, а преди всичко със силата на Божието слово. Те смело известяваха на всички промисъла на Бога Спасител, „Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4), като същевременно се отнасяха с уважение към бедните и дори към живеещите в грях, като така показваха, че „всеки от нас ще отговаря Богу за себе си“ {Рим. 14:12) и че е длъжен да се подчинява единствено на съвестта си. Подобно на Христос апостолите винаги търсеха възможност да свидетелстват за Божията истина и „с дръзновение говореха словото Божие“ (Деян. 4:31) на народа и на неговите водители. Непоколебимата им вяра наистина ги караше да разглеждат самото Евангелие като Божия сила за спасение на всеки вярващ. Следователно, отхвърляйки всички „плътски оръжия., следвайки дадения от Христос пример за кротост и скромност, те проповядваха Божието слово с пълно доверие в Божията сила, способна да унищожи противопоставените на Бога власти и да накара хората да отдадат вярата и покорството си на Христос. Апостолите признават законната гражданска власт също като Учителя: „Защото няма власт, която да не е от Бога“ – учи Апостолът и оттам извлича следната повеля: „И каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба“ {Рим. 13:1-2) Същевременно обаче те не се уплашиха да се противопоставят на обществената власт, самата тя противопоставена на святата Божия воля: „Трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци. (Деян. 5:29). Безброй мъченици и верни следваха този път през вековете по цялата земя.
Църквата върви по стъпките на Христос и апостолите
Затова вярна на евангелската истина, Църквата следва пътя на Христос и апостолите, когато признава религиозната свобода като съответстваща на човешкото достойнство и на Божественото откровение и я насърчава. Тя опази и предаде през вековете полученото от Учителя и апостолите учение. И макар понякога да се проявяваше в живота на вървящия през превратностите на човешката история Божи народ по не толкова съобразни с евангелския дух и дори противоречащи на него начини, Църквата винаги учеше на това, че никой не е принуден да прегърне вярата по принуда.
Така че евангелският квас продължително работи в човешкия дух и много допринесе за по-широкото признаване на достойнството на човешката личност през вековете и за узряването на убеждението, че личността трябва да бъде свободна в обществото от каквато и да е човешка принуда.
Свобода на Църквата
Най-важното сред нещата, които се отнасят до благото на Църквата и дори до благото на самия земен град, и навсякъде и винаги трябва да бъдат съхранявани и защитавани от каквото и да е посегателство, е със сигурност Църквата да се радва на такава свобода на действие, каквато изисква грижата за спасението на хората. Тази свободадействително е свещената свобода, с която единородният Божи Син обогати придобитата с Неговата кръв Църква. И е тъй присъща на Църквата, че онези, които се борят срещу нея, дейс тват против Божията воля. Свободата на Църквата е основополагащ принцип в отношенията между Църквата и обществените власти и всеки граждански ред.
В човешкото общество и пред всяка обществена власт основаната от Господа Христос Църква, на която по Божие поръчение се пада задължението да проповядва Евангелието на всички твари по целия свят, изисква свободата в качеството си на духовен авторитет. Църквата изисква също свободата за себе си като общност от хора, които имат правото да живеят в гражданското общество според нормите на християнската вяра.
Така че там, където религиозната свобода съществува не само на думи, нито само по закон, а искрено се прилага на практика, Църквата се възползва по право и фактически от устойчивите условия на необходимата за изпълнението на Божествената мисия независимост, която църковните власти винаги настойчиво са изисквали в обществото. Същевременно христовите верни, както и другите хора, се ползват от гражданското право да не им се пречи да живеят според собствената си съвест. Следователно има добро съгласуване между свободата на Църквата и онази религиозна свобода, която трябва да бъде призната като право на всички хора и на всички общности и утвърдена в юридическата уредба.
Функция на Църквата
За да се подчини на Божията заповед: „Научете всички народи“ {Мат. 28:19), Църквата трябва неуморно да действа за това „словото Господне да се разпространява и се слави навред“ (2 Сол. 3:1).
Следователно Църквата настойчиво моли своите чеда „преди всичко да се правят просби, молитви, молби, благодарения за всички човеци … защото това е добро и угодно пред нашия Спасител Бога, Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ {1 Тим. 2:1-4).
Ала при формирането на съвестта си християни те трябва надлежно да се съобразяват със свещеното и сигурно учение на Църквата. И действително по волята на Христос Католическата църква е учителка наистината и нейното задължение е достоверно да възвестява и да учи на Истината, която е Христос и същевременно да заявява и да утвърждава със своя авторитет произтичащите от самата човешка природа принципи на моралния ред. Освен това, като се отнасят мъдро с онези, които са извън нея, християните следва да се стараят „с Дух Светий, с нелицемерна любов, със слово на истина“ (2 Кор. 6:6-7) да разпространяват светлината на живота с пълно дръзновение и с апостолска твърдост и дори с проливането на кръвта си.
Ученикът действително има отговорното задължение към Учителя Христос все по-пълно да опознава получената от Него истина, вярно да я известява и гордо да я защитава, като никога не използва противни на евангелския дух средства. Същевременно обаче Христовата обич го подтиква да се отнася с любов, благоразумие и търпение към заблудените или невежите относно вярата. Следователно трябва да се отчитат едновременно и задълженията към Христос, животворящото Слово, което трябва да се проповядва, и правата на човешката личност, и мярата на дадената от Бога чрез Христос благодат на човека, приканен да приеме и да изповядва доброволно вярата.
Заключение
Добре известно е, че хората днес желаят да могат свободно да изповядват религията както частно, така и публично и дори това, че в по- вечето конституции религиозната свобода вече е обявена за гражданско право и тържествено е призната с международни документи.