Декрет за апостолството на мирияните

Apostolicam actuositatem

ПРЕДГОВОР

1. Тъй като иска да направи по-интензивна апостолическата дейност на Божия народ, Свещеният събор загрижено се обръща към верните миряни, чиято собствена и абсолютно необходима за мисията на Църквата роля вече бе припомнена в други документи. И действително апостолството на миряните никога не ще липсва на Църквата, защото е последица от християнското им призвание. Самото Свещено Писание изобилно показва (вж. Деян. 11:19-21,18:26; Рим. 16:1-16; Фил. 4:3) колко спонтанна и плодотворна бе тази дейност в първите дни на Църквата.

Нашето време изисква не по-малка ревностност от страна на миряните, а днешните условия налагат тяхното апостолство да бъде все по-интензивно и по-пространно. И действително непрекъснатият растеж на населението, напредъкът на науката и техниката, все по-тесните взаимоотношения между хората не само извънредно разшириха полето на апостолството на миряните, до голяма степен достъпно само за самите тях, но породиха и нови проблеми, които изискват от тяхна страна особена бдителност и ревностност. Това апостолство става още по-неотложно с основателното налагане на автономността в много отрасли на човешкия живот, което понякога води до известно отдалечаване от етичния и религиозен ред и до сериозна заплаха за християнския живот. Трябва да се добави, че в много области свещениците са много малко на брой или понякога са лишени от необходимата за служението им свобода, така че без делото на миряните Църквата трудно би могла да бъде видима и действена.

Знак за тази многостранна неотложна необходимост е очевидната намеса на Светия Дух, Който днес кара миряните все повече да осъзнават своята отговорност и ги подбужда навсякъде да служат на Христос и на Църквата.

Съборът възнамерява да осветли в настоящия декрет природата, характера и разнообразието на апостолството на миряните, както и да оповести основните му принципи и да даде пастирски насоки за по-дейното му упражняване. Съдържащото се в декрета ще трябва да служи като правило за преразглеждане на каноничното право относно апостолството на миряните.

Глава I: АПОСТОЛСКОТО ПРИЗВАНИЕ НА МИРЯНИТЕ

Участие на миряните в мисията на Църквата

2. Църквата се ражда, за да разпространява Христовото царство по цялата земя, за прослава на Бога Отец и за да направи всички хора участници в изкуплението и в спасението и чрез тях наистина да подреди целия свят спрямо Христос. Цялата дейност на Мистичното тяло, което се стреми към тази цел, се нарича Апостолство: Църквата го упражнява с всичките си членове, естествено по различен начин. И както в организма на едно живо тяло нито един член не е напълно пасивен, а участва в живота и в общата дейност на тялото, така и в Христовото тяло, Църквата, „цялото тяло … при действието на всяка част според силите й, нараства, за да се съзижда в любов“ (Еф. 4:16). Нещо повече: членовете на това тяло са тъй стройно сглобени и свързани (вж. Еф. 4:16), че ако някой член не съдейства за растежа на тялото според собствените си възможности, той трябва да се счита за безполезен за Църквата и за самия себе си.

В Църквата съществува разнообразие на служенията, но единство на мисията. Христос повери на апостолите и на техните наследници службата да поучават, да освещават и да управляват от Негово име и с Неговата власт. А миряните, които участват в свещеническата, пророческата и царствената служба на Христос, поемат в Църквата и в света своя дял от мисията на целия Божи народ. Те упражняват конкретно апостолството, като се посвещават на евангелизацията и освещаването на хората и като одухотворяват и усъвършенстват с евангелския дух земния ред, така че дейността им в този ред ясно да свидетелства за Христос и да служи на човешкото спасение. Тъй като за състоянието на миряните е присъщо да живеят в света сред земните дела, те са призвани от Бога да упражняват своето апостолство в света пламенно, изпълнени с християнски дух.

Основи на апостолството на миряните

3. Миряните дължат своето апостолско задължение и право на самото си единение с Главата Христос. И действително, включени в мистичното тяло на Христос чрез Кръщението, укрепени в добродетелта от Светия Дух чрез Миропомазанието, те са предопределени за апостолството от самия Господ. И ако са отредени да бъдат царствено свещен- ство и свят народ (вж. 1 Петр. 2:4-10), то е за да превърнат всичките си действия в духовни жертви и за да свидетелстват за Христос по цялата земя. Тайнствата и най-вече Светата Евхаристия им предават и подхранват в тях онази любов, която е душата на всяко апостолство.

Апостолството се упражнява във вярата, надеждата и любовта, които Светият Дух излива в сърцата на всички членове на Църквата. Нещо повече: по силата на наставлението за любовта — най-великата заповед на Господа – всички християни са призовани да работят за Божията слава чрез идването на Божието царство и за вечния живот на всички хора, защото познават единствения истински Бог и пратения от Него Исус Христос (вж. Йоан. 17:3).

На всички верни следователно е отредена благородната задача да работят за познаването и приемането на Божествената вест за спасението от всички хора по цялата земя.

За упражняването на това апостолство Светият Дух, Който освещава Божия народ чрез служението и тайнствата и дава на верните особени дарби (вж. 1 Кор. 12:7), „като [ги] разпределя всекиму поотделно, както си иска“ (1 Кор. 12:11), за да служат „един другиму, всеки с оная дарба, каквато е приел, като добри разпоредници на многоразличната Божия благодат“ (1 Петр. 4:10) с оглед на съзиждането на цялото тяло в любовта (вж. Еф. 4:16). С получаването на тези харизми, дори и на най- простите от тях, всеки верен добива правото и задължението да ги упражнява в Църквата и в света, за доброто на хората и за съзиждането на Църквата, със свободата на Светия Дух, Който „духа, дето иска“ {Йоан. 3:8), в общение с братята в Христа и най-вече със собствените пастири, които имат задачата да съдят за достоверността и правилната употреба на тези дарби, но не за да угасят Духа, а за да изпитат всичко и да се държат за доброто (вж. 1 Сол. 5: 12, 19, 21).

Духовността на миряните в чина на апостолството

4. Тъй като изпратеният от Отца Христос с извор и начало на всяко апостолство на Църквата, очевидно е, че плодотворността на апостолството на миряните зависи от тяхното жизнено единение с Христос според словата на Господа: „Който пребъдва в Мене и Аз в него, той дава много плод, загцото без Мене не можете да вършите нищо“ {Йоан. 15:5). Този живот на съкровено единение с Христос се подхранва в Църквата с общата за всички верни духовна храна и най-вече с дейното участие в Светата литургия. Миряните трябва да я използват по такъв начин, че докато праведно изпълняват задълженията си в света в обикновените условия на живот, да не отделят единението с Христос от собствения си живот, а да израстват в него, като разгръщат собствената си дейност според Божията воля. Така миряните ще напредват в светостта с плам и радост, като благоразумно и търпеливо се стремят да преодолеят затрудненията. Грижите за семейството и другите земни дела не трябва да бъдат чужди на духовната насоченост на техния живот според думите на Апостола: „И всичко, що вършите словом или делом, всичко вършете в името на Господа Иисуса Христа, като благодарите чрез Него на Бога и Отца“ {Кол. 3:17).

Такъв живот изисква постоянно упражняване на вярата, надеждата и любовта.

Единствено светлината на вярата и размишлението върху Божието Слово позволяват винаги и навсякъде да разпознаваме Бога, чрез Когото „живеем, и се движим, и съществуваме“ (Деян. 17:28), да търсим волята Му във всичко, да виждаме Христос във всеки човек, близък или чужд, правилно да отсъждаме истинския смисъл и ценността на земните дела сами по себе си и спрямо крайната цел на човека.

Онези, които притежават тази вяра, живеят в надеждата за Откровението на Божия Син, като помнят Кръста и Възкресението на Господа.

Странници в този живот, скрити заедно с Христос в Бога, освободени от робството на богатствата и търсещи вечните блага, те щедро отдават всичките си сили за разпространяването на Божието царство и за вдъхновяването и усъвършенстването на земните дела според християнския дух. Те черпят от трудностите на живота смелостта в надеждата, като считат, „че страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас“ {Рим. 8:18).Тласкани от любовта, която идва от Бога, те правят добро на всички и най-вече на своите братя по вяра (вж. Гал. 6:10), като оставят „всяка злоба и всяко коварство, всяко лицемерие, завист и клевета“ (1 Петр. 2:1) и така привличат хората към Христос. Ала Божията любов, която „се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий“ (Рим. 5:5), прави миряните способни реално да изразяват в живота си духа на бла- женствата. Следвайки бедния Христос, те не униват в лишенията, нито се възгордяваг в изобилието: като подражават на смирения Христос, те не стават пустославни (вж. Гал. 5:26), а полагат усилия да се харесат на Бога повече, отколкото на хората, и са винаги готови да оставят всичко заради Христос (вж. Лук. 14:26) и да бъдат гонени заради правдата (вж. Мат. 5:10), като помнят словото на Господа: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ {Мат. 16:24). Поддържайки християнското приятелство помежду си, те взаимно се подпомагат при всяка необходимост.

Духовният живот на миряните трябва да приеме особени характеристики според състоянието на всеки: брачен и семеен живот, безбрачие или вдовство, трудоспособност, професионална и обществена дейност. Следователно те трябва усърдно да поддържат отредените им качества и дарби, които съответстват на тези условия на живот, и да си служат с получените от Светия Дух лични дарове.

Освен това миряните, които според призванието си са записани в някои от одобрените от Църквата сдружения или институти, трябва да полагат усилия за все по-доброто осъществяване на особените характеристики на техния собствен духовен живот.

Те следва също много да ценят професионалната компетентност, семейното и гражданско чувство, свързаните с обществените отношения добродетели като почтеност, чувство за справедливост, искреност, любезност, душевна сила, без които не може да съществува истински християнски живот.

Съвършен образец на такъв духовен и апостолски живот е Дева Мария, Царицата на апостолите, която докато живя като всички обикновен живот на земята, изпълнен с грижи за семейството и труд, бе винаги съкровено свързана със своя Син и сътрудничеше по съвсем своеобразен начин в делото на Спасителя. Сега, когато е отнесена на небето, „в майчината си любов тя се грижи за все още странстващите и изпадащи в опасност и тревожност братя на своя Син, докато бъдат отведени в блаженото отечество“. И всички следва благочестиво да я почитат и да поверят на майчината й грижа собствения си живот и апостолство.

Глава II: ЦЕЛИТЕ НА АПОСТОЛСТВОТО НА МИРЯНИТЕ

Въведение

5. Христовото дело на изкуплението, което се отнася най-вече до човешкото спасение, обхваща също и обновлението на целия земен ред. Затова мисията на Църквата не е само да отнесе на хората Христовото послание и Неговата благодат, но и да пропие и усъвършенства с евангелския дух земния ред. Следователно, като осъществяват тази мисия на Църквата, миряните упражняват апостолството си в Църквата и в света, в духовния и в земния ред. Макар и разграничени, тези редове са толкова свързани в единствения Божи промисъл, че сам Бог възнамерява да обобщи в Христос целия свят, за да създаде ново творение, което започва на тази земя и се изпълва в последния ден. В двата реда мирянинът, който е едновременно верен и гражданин, трябва да продължи да се ръководи единствено от християнската съвест.

Евангелизиращо и освещаващо апостолство

6. Мисията на Църква се отнася до човешкото спасение, което се постига с вярата в Христос и с Неговата благодат. Затова апостолството на Църквата и на всички нейни членове е насочено преди всичко към известяването на Христовото послание на света с думи и дела и към предаването на Неговата благодат. Това се осъществява главно със специално повереното на клира служение на Словото и на тайнствата, в което и миряните имат много важната роля да бъдат „спомощници на истината“ (3 Йоан. 8). Именно в този ред апостолството на миряните и пастирското служение взаимно се допълват.

На миряните се предоставят много случаи да упражняват еванге- лизиращото и освещаващо апостолство. Самото свидетелство на християнския живот и осъществените със свръхестествен дух добри дела силно привличат хората към вярата и към Бога, а Господ действително казва: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“ (Мат. 5:16).

И все пак подобно апостолство не се състои единствено в свидетелството на живота: истинският апостол търси всички случаи да бла-

10говестява Христос със словото както на невярващите, за да ги доведе до вярата, така и на вярващите, за да ги просвети, да ги утвърди и да ги въведе в един по-пламенен живот, „защото любовта Христова ни обхваща“ (2 Кор. 5:14) и в сърцата на всички трябва да отекнат словата на Апостола: „И горко ми, ако не благовествувам“ (1 Кор. 9:16)^и.

И тъй като в наше време възникват нови проблеми и се разпространяват много сериозни грешки, които се стремят да унищожат из корен религията, моралния ред и самото човешко общество, Свещеният събор живо приканва миряните – всеки според своите дарби и подготовка в учението – по-усърдно да участват, според духа на Църквата, в разясняването, защитата и правилното прилагане на християнските принципи към проблемите на нашето време.

Християнско обновление на земния ред

7. Такъв е Божият промисъл относно света: хората във взаимно съгласие да изграждат и все повече да усъвършенстват реда на земните дела.

Всичко, което съставя земния ред, тоест жизнените и семейните блага, културата, икономиката, изкуствата и професиите, институциите на политическата общност, международните отношения и други подобни, както и тяхното развитие и напредък, не е само средство спрямо крайната цел на човека. Тези неща притежават собствена, положена от Бога ценност, както разглеждани поотделно, така и като части на целия земен ред: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“ (Бит. 1:31). Тази тяхна естествена доброта получава особено достойнство поради отношението им с човешката личност, за чието служене са били създадени. И накрая, на Бог му се понрави да обедини в Исус Христос всички неща, и естествените и свръхестествените, „за да има във всичко първенство“ (Кол. 1:18). Това предназначение далеч не лишава земния ред от неговата самостоятелност, от собствените му цели, закони, средства, от значението му за благото на хората, а дори го усъвършенства в състоятелността и превъзходството му и същевременно го издига на равнището на цялостното човешко призвание тук, на земята.

Използването на земните неща в хода на историята бе опетнено от много сериозни отклонения, тъй като отслабените от първородния грях хора често изпадаха в многобройни прегрешения спрямо истинския Бог, човешката природа и принципите на моралния закон: оттук и поква-  ряването на нравите и човешките институции, а нерядко и израждането на самата човешка личност. И в наши дни все още, възлагайки прекомерни надежди в напредъка на естествените науки и на техниката, мнозина са склонни към известно идолопоклонничество към земните неща и по- скоро се превръщат в техни роби вместо господари.

Задача на цялата Църква е да работи за това хората да станат способни да изградят добре целия земен ред и да го насочат към Бога чрез Христос. На пастирите е отредено ясно да известяват принципите относно целта на сътворението и използването на света, и да оказват морална и духовна помощ за установяването на земния ред в Христос.

Миряните следва да поемат установяването на земния ред като собствена задача и водени от светлината на Евангелието и духа на Църквата, и тласкани от християнската любов, да действат пряко и решително. Като граждани те трябва да си съдействат с другите граждани според особената си компетентност и поемайки собствената си отговорност, да търсят навсякъде и във всичко справедливостта на Божието царство. Земният ред трябва да бъде така установен, че при цялостно зачитане на собствените му закони да бъде още повече съобразен с принципите на християнския живот и приспособен към различните условия на мястото, времето и народите. Сред делата на подобно апостолство се откроява обществената дейност на християните, която Съборът желае днес да бъде разпростряна над цялата светска среда, включително и над културата.

Милосърдна дейност

8. Докато всяко упражняване на апостолство черпи своето начало и жизнена сила от любовта, някои дела поради собствената си природа се превръщат в особено красноречив израз на тази любов: Христос пожела те да бъдат знак за месианската Му мисия (вж. Мат. 11:4-5).

Най-голямата заповед на закона е да обичаме Бога от все сърце, а ближния — като себе си (вж. Мат. 22:37-40). Ала Христос превърна този закон на любовта към ближния в лично наставление. Обогати го с нов смисъл и поиска да отъждестви Себе Си с братята Си като обект на любов, като каза: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най- малки братя, Мене сте го сторили“ (вж. Мат. 25:40). И действително, приемайки човешката природа със свръхестествена солидарност, Тойпривърза към Себе Си като Свое семейство целия човешки род и установи любовта като отличителен белег на учениците Си със словата: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Йоан. 13:35).

Както в самото си начало, обединявайки agape с евхаристичната вечеря, Църквата се проявяваше като изцяло обединена около Христос от любовта, така тя може да бъде разпозната по всяко време по този отличителен белег на любовта и докато се радва на чуждите инициативи, да изисква милосърдните дела като свой неотменим дълг и право. Затова милозливостта към бедните и болните и така наречените милосърдни дела и взаимопомощ, предназначени да облекчават човешките страдания от всякакъв вид, са особено почитани в Църквата.

Днес, когато средствата за комуникация са много по-лесни и бързи, разстоянията между хората – почти преодолени, а жителите на целия свят са като членове на едно-единствено семейство, подобни милосърдни дейности и дела станаха много по-неотложни и всемирни. Днес милосърдното действие може и трябва да обхване всички хора и всички нужди. Където и да намират онези, които страдат от липсата на храна и вода, на дрехи, на жилище, на лекарства, на работа, на образование, на необходими за воденето на истински човешки живот средства, онези, които са измъчвани от изпитания или недобро здраве, онези, които страдат в изгнание или в затвора, християнското милосърдие трябва да ги потърси и намери, да ги утеши с усърдна грижа и да ги облекчи с подходяща помощ. Това задължение се налага преди всяко друго на отделните хора и на народите, които живеят в благоденствие.

За да може това упражняване на любовта винаги да бъде вън от всякакво подозрение и да се проявява като такова, у ближния следва да се вижда образът на Христос, според който той бе сътворен, и нашият Господ Христос, на Когото наистина се дава даваното на нуждаещия се. Свободата и достойнството на подпомаганата личност следва да се зачитат особено деликатно. Чистотата на намерението не бива да бъде опетнена от търсенето на каквато и да е лична изгода или желание за господство. Преди всичко следва да бъдат изпълнени изискванията за справедливост, защото не се принася като милосърден дар дължимото по право. Следва да бъдат премахнати не само последиците, но и причините за злото. А помощта да бъде така предоставяна, че получаващите я лека-полека да се освободят от зависимостта от другите и да станат самодостатъчни.

Следователно миряните трябва дълбоко да уважават и подкрепят съобразно собствените си сили милосърдните действия – и частните, и обществените, и дори международните инициативи за предоставяне на социална помощ, с които се оказва действена подкрепа на нуждаещите се лица и народи, като си сътрудничат с всички хора с добра воля.