Декрет за мисионерската дейност на Църквата

Ad Gentes divinitus

ПРОЛОГ

1. Изпратена от Бога сред народите, за да бъде „всеобщо тайнство на спасението“, по силата на най-съкровените изисквания на своята католичност и в подчинение на повелята на своя Основател (вж. Марк. 16:15) Църквата се стреми с всички сили да възвестява Евангелието на всички хора. И действително, следвайки примера на Христос, самите апостоли, върху които бе основана Църквата, „проповядваха словото на истината и породиха църквите“. Така че задачата на техните наследници е да увековечат това дело, „щото словото Господне да се разпространява и се слави навред“ (2 Сол. 3:1), а Божието царство да бъде възвестено и установено по цялата земя.

От друга страна, в настоящия ред на нещата, от който се раждат пови условия за човечеството, Църквата, сол на земята и светлина на света (вж. Мат. 5:13-14), е призована незабавно да спаси и обнови всяко творение, за да може всичко да бъде възстановено в Христа, а хората да създадат в Него едно-единствено семейство и един-единствен Божи народ.

Така че, като благодари на Бога за осъществените с всеотдайното усърдие на цялата Църква чудесни неща, този Свещен събор желае да очертае принципите на мисионерската дейност и да събере силите на всички верни, за да може Божият народ, като върви по тесния път на Кръста, да разпространи навсякъде царството на Христос, Господ и Бог на вековете (вж. Сир. 36:19) и да подготви пътищата за неговото пришествие.

ГЛАВА I: ПРИНЦИПИ НА УЧЕНИЕТО

Промисълът на Отца

2. Странстващата Църква е мисионерска по природа, защото произхожда от мисията на Сина и от мисията на Светия Дух според промисъла на Бога Отец.

Този промисъл произтича от „извора на любовта“, тоест от обичта на Бога Отец, от Когото се зачена Синът, а Светият Дух изхожда чрез Сина, Който, бидейки безначално Начало, ни сътвори свободно в необятната Си милосърдна доброта и оттогава безвъзмездно ни призовава да споделяме живота и славата Му, Който щедро изля върху нас Божествената си доброта и продължава да я излива, така че Той, Творецът на всички, да стане накрая „всичко у всички” (7 Кор. 15:28), като същевременно осигури Своята слава и нашето щастие. На Бог се понрави да призове всички хора да участват в Неговия живот не само поединично, без каквато и да е връзка помежду им, а обединени в един народ, в който да събере наедно разпилените Си чеда (вж. Йоан. 11:52).

Мисията на Сина

3. Този всеобщ Божи промисъл за спасението на човешкия род не се осъществява само, така да се каже, тайно в душите на хората или посредством инициативи, включително и религиозни, чрез които те търсят Бога по различни начини, за да го достигнат и намерят, „макар Той и да не е далеч от всекиго измежду нас“ (Деян. 17:27): подобни инициативи действително трябва да бъдат осветлени и оздравени, макар че поради добронамереното разпореждане на Божието Провидение понякога могат да бъдат считани за насочена към истинския Бог педагогия или за подготовка за Евангелието. За да утвърди мира, тоест общението със СебеСи, и за да установи братството сред хората, които са грешници, Той пожела да влезе по нов и окончателен начин в човешката история, като изпрати Своя Син с подобно на нашето тяло, с цел да изтръгне чрез него хората от властта на тъмнината и Сатаната (вж. Кол. 1:13; Деян. 10:38) и чрез Него да помири света със Себе Си (вж. 2 Кор. 5:19). Той установи Своя Син, чрез Когото сътвори и вековете, за наследник на всички неща, за да съедини всичко в Него (вж. Еф. 1:10).

И действително, Исус Христос бе изпратен на света като истински посредник между Бога и хората. Бидейки Бог, „в Него телесно обитава всичката пълнота на Божественото“ (Кол. 2:9), а в човешката Си природа Той е новият Адам, пълен “с благодат и истина” (Йоан. 1:14), Глава на обновеното човечество. Така че Божият Син дойде по пътя на едно истинско Въплъщение, за да направи хората учартници в Божествената природа: бидейки богат, Той осиромаша заради нас, за да ни обогати със Своята сиромашия (вж. 2 Кор. 8:9). Човешкият Син не дойде, за да Му служат, но за да служи и да даде живота си откуп за мнозина, тоест за всички (вж. Марк. 10:45). Светите отци непрекъснато твърдят, че не е оздравено онова, което не е поето от Христос. Но Той пое пълната човешката природа, която съществува в нас, нещастните и бедните, освен греха (вж. Евр. 4:15; 9:28). Когато говори за Себе Си, Христос, „Когото Отец освети и прати в света“ (Йоан. 10:36), изрече следните слова: „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване“ (Лук. 4:18). И още: „Понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото“ (Лук. 19:10).

Проповядваното от Господа или изпълненото в Него за спасението на човешкия род трябва да бъде възвестено до край-земя от Втория ватикански събор, като се започне от Йерусалим (вж. Лук. 24:47), така че изпълненото веднъж е оглед на общото спасение напълно да се осъществи във всички през вековете.

Мисията на Светия Дух

4. За да осъществи всичко това, Христос изпрати от името на Своя Отец Светия Дух, Който да изпълни Неговото спасително дело отвътре и да насърчи разпространяването на Църквата. Светият Дух несъмнено вече действаше в света, преди Христос да бъде прославен     . В деня на Петдесетница обаче Той се изля над учениците, за да пребъде с тях вовеки (вж. Йоан. 14:16), Църквата публично се прояви пред множеството, започна разпространяването на Евангелието сред народите чрез проповедта и накрая бе предизвестено единението на народите в католичността на вярата чрез Църквата на Новия Завет, която говори, разбира и обхваща всички езици в любовта си и така тържествува над Вавилонското разпръсване. И действително, от Петдесетница започват Деянията на апостолите, така както Христос бе заченат, когато Светият Дух слезе върху Дева Мария и както Христос бе подтикнат да започне Своето служение, когато същият Свети Дух слезе върху Него, докато се молеше. А самият Исус Христос, преди свободно да принесе живота Си в жертва за света, учреди апостолското Си служение и обеща да изпра-ти Светия Дух, така че това служение и тази мисия навсякъде и винаги да бъдат свързани е осъществяването на делото на спасението . През всички времена Светият Дух „обединява [цялата Църква] в общението и в служениего, отрупва я е различни йерархични и харизматични дарове, чрез които я направлява и увенчава е плодовете Си“ ^п, оживотворявайки като душа църковните институции и вливайки в сърцата на верните онзи мисионерски дух, към който подтикваше самият Христос. Понякога Той дори видимо предшества апостолическата дейност, така както непрестанно я съпътства и ръководи по различни начини.

Изпратената от Христос Църква

5. Още от началото на служението Си Господ Исус „повика при Себе Си, които Сам искаше… и отреди от тях дванайсет, за да бъдат е Него и да ги разпраща да проповядват“ {Марк. 3:13-14)¹⁵. Така апостолите станаха семето на Новия Израил и същевременно началото на свещената йерархия. Впоследствие, след като изпълни в Себе Си чрез смъртта и възкресението Си тайните на нашето спасение и обновлението на всичко, след като получи всяка власт на небето и на земята (вж. Мат. 28:18), Господ основа Своята Църква като тайнство на спасението, преди да се възнесе на небето (вж. Деян. 1:11). И както Той самият бе изпратен от Отца (вж. Йоан. 20:21), така и Той изпрати апостолите по целия свят, като им заповяда: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал“ (вж. Мат. 28:19-20). „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден“ {Марк. 16:15-16). Именно оттук произтича задължението на Църквата да разпространява вярата и донесеното от Христос спасение, от една страна, по силата на наследеното от апостолите изрично поръчение на епископския чин, подпомаган от свещеници в единение е наследника на Петър иВърховен пастир на Църквата, а от друга страна, по силата на животворното вдъхновение, което Христос предава на членовете си: Христос, „от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите й, нараства, за да се съзижда в любов“ (Еф. 4:16). Следователно мисията на Църквата се осъществява посредством действие, чрез което, каго се подчинява на заповедта на Христос и се движи от благодатта и любовта на Светия Дух, тя присъства напълно и дейно във всички хора и народи, за да ги води с примера на живота си, с проповедта, с тайнствата и с другите средства на благодатта към вярата, свободата и мира на Христос, откривайки им свободния и сигурен път за пълно участие в Христовата тайна.

За да може тази мисия да продължи да развива в хода на историята мисията на самия Христос, Който бе изпратен да донесе Благата вест на хората, подтиквана от Духа на Христос, Църквата трябва да следва пътя на Христос, тоест пътя на бедността, послушанието, служенето и саможертвата до смърт, от която Той излезе победител чрез възкресението Си. И действително, именно в надеждата вървяха всички апостоли, които изпълниха в премеждията и в страданията си недостига от Христови скърби за Христовото тяло, Църквата (вж. Кол. 1:24). Често и кръвта на християните също бе семе¹⁶.

Мисионерската дейност

6. Тази задача, която предвождания от наследника на Негър епископски чин трябва да осъществява с молитвата и сътрудничеството на цялата Църква, е една и съща навсякъде и при всяка ситуация, макар и да не се обяснява по един и същи начин с оглед на обстоятелствата. Така че различията, които трябва да се имат предвид в тази дейност на Църквата, не произтичат от съкровената природа на мисията й, а от условията, при които тази мисия се упражнява.

Тези условия зависят както от Църквата, така и от народите, групите и хората, за които е предназначена мисията. И макар че напълно и изцяло съдържа средствата за спасение, Църквата не действа и не може да действа винаги непосредствено изчерпателно: тя знае какви са наченките и степените в дейността, с която се стреми да осъществи Божия промисъл, а понякога дори е принудена след многообещаващо начало със съжаление отново да отчете отстъпление или поне да се окаже в състояние на полу- пълнота или недостатъчност. Що се отнася до хората, групите и народите,

16тя достига до тях и прониква в тях постепенно и така ги поема в своята всеобгръщаща пълнота. На всяко положение или състояние трябва да съответстват подходящи действия и подобаващи средства.

Особените инициативи, с които изпратените от Църквата вестители на Евангелието изпълняват по целия свят задачата да проповядват Евангелието и да насаждат самата Църква сред народите и групите, които все още не вярват в Христос, обичайно се наричат мисии. Те се осъществяват чрез мисионерската дейност и обикновено се осъществяват в определени територии, признати от Светия престол. Собствената цел на тази мисионерска дейност е евангелизацията и установяването на Църквата сред народите и групите, в които тя всс още не е пуснала корени. Така че от семето на Божието Слово навсякъде по света трябва да изникнат достатъчни на брой отделни поместни църкви, които да притежават изобилни собствени сили и зрялост. Те трябва да разполагат със собствена йерархия, обединена с верния народ, и с подходящи средства за водене на пълноценен християнски живот и за допринасяне за благото на цялата Църква. Главното средство за това установяване е проповядването на Евангелието на Исус Христос, за чието възвестяване Господ изпрати Своите ученици по целия свят, за да могат възродените чрез Божието Слово хора (вж. 1 Петр. 1:23) да бъдат присъединени чрез Кръщението към Църквата, която като Тяло на Въплътеното Слово се храни и живее от Божието Слово и от евхаристичния хляб (вж. Деян. 2:42).

В тази мисионерска дейност на Църквата се проявяват различни, а понякога и смесени условия: най-напред, условия за начало или учредяване, а после, за нововъведение или обновяване. Мисионерското действие на Църквата не спира обаче след завършването на всичко това: задължение на вече учредените отделни Църкви е да го продължат и да проповядват Евангелието на всички онези, които все още са извън тях.

Освен това групите, сред които Църквата съществува, нерядко коренно се променят поради различни основания, така че могат да се породят съвсем нови ситуации. Църквата трябва да прецени тогава дали тези ситуации отново изискват нейната мисионерска дейност. И още, обстоятелствата понякога са такива, че за известно време правят невъзможно прякото и непосредствено възвестяване на евангелското послание. В такъв случай мисионерите могат и трябва с търпение и предпазливост, и с голяма вяра поне да предоставят свидетелство за любовта и добротата на Христос и така да подготвят пътищата на Господа и да Го направят по някакъв начин присъстващ.

Така че мисионерската дейност очевидно е съкровено породена от самата природа на Църквата: тя разпространява нейната спасителна вяра, усъвършенства нейното католическо единство, като я разпространява, управлява се според нейната апостоличност, осъществява колегиалното усърдие на нейната йерархия, свидетелства за, разпространява и развива нейната святост. Мисионерската дейност сред народите се отличава също както от пастирската дейност спрямо верните, така и от инициативите за възстановяване единството на християните. И все пак тези две форми на дейност са много тясно свързани с мисионерската дейност на Църквата¹*: разделението на християните действително вреди на пресвещената кауза на проповядването на Евангелието на всяко творение  ^*   и до голяма степен пречи на достъпа до вярата за мнозина. Така че поради необходимостта на мисията всички кръстсни са призовани да се съберат в едно-единствено стадо, за да могат единодушно да свидетелстват за техния Господ Христос пред народите. Ако все още са неспособни напълно да свидетелстват за една-единствена вяра, те трябва поне да бъдат вдъхновени от взаимно уважение и любов.

Основания и нужди на мисионерската дейност

7. Основанието за тази мисионерска дейност се извлича от волята на Бога, „Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината, защото един е Бог, един и Ходатай между Бога и човеци – Човекът Христос Иисус, Който отдаде Себе Си откуп за всички“ (1 Тим. 2:4-6) „и няма друго име… чрез което трябва да се спасим“ (Деян. 4:12). Следователно е необходимо всички да се обърнат към Христос, познат чрез проповядването на Църквата, и да се приобщят към Него и към Неговото тяло, Църквата, чрез Кръщението. Защото самият Христос „като ни внушава с нарочни думи необходимостта от вярата и Кръщението (вж. Марк. 16:16; Йоан. 3:5), потвърждава същевременно и необходимостта от самата Църква, в която хората влизат през вратата на Кръщението. Ето защо не биха могли да се спасят онези хора, които, макар да знаят, че Католическата църква е основана като необходима от Бога чрез Исус Христос, все пак не са пожелали да влязат или да постоянстват в нея“. Макар че Бог може по познати само на Него пътища да отведе човека към вярата, без която не е възможно да се угоди на Бога (Вж. Евр. 11:6), Църквата все пак има неотменното задължение (вж. 1 Кор. 9:16) и в същото време свещеното право да евангелизира хората, които не по тяхна вина не познават Евангелието, така че днес, както винаги, нейната мисионерска дейност напълно съхранява своята сила и необходимост.

Именно чрез нея мистичното тяло на Христос непрекъснато събира и насочва силите си с оглед на собствения си растеж (вж. Еф. 4:11-16). А членовете на Църквата са подтиквани от любовта, с която обичат Бога и поради която желаят да споделят с всички хора духовните блага на настоящия и бъдещия живот, да развиват именно тази дейност.

И накрая, чрез тази мисионерска дейност Бог е напълно прославен, в смисъл че хората съзнателно и напълно приемат Неговото спасително дело, осъществено в Христа. Така че именно чрез нея се осъществява Божият промисъл, на който Христос се посвети в дух на послушание и любов за слава на Отца, Който Го бе изпратил, тоест установяването на целия човешки род в единствения Божи народ, събирането му в единственото тяло на Христос, съграждането му в единствения храм на Светия Дух. Като благоприятства братското разбирателство, това отговаря на съкровеното желание на всички хора. Именно така най-накрая наистина се изпълнява промисълът на Твореца, Който сътвори човека по Свой образ и подобие, когато преобразени в Христа чрез Светия Дух и гледайки заедно, като в огледало, Божията слава (вж. 2 Кор. 3:18), всички, които участват в човешката природа, ще могат да кажат: „Отче наш.“

Мисионерската дейност в живота и в историята на човечеството

8. Мисионерската дейност е тясно свързана със самата човешка природа и с нейните въжделения. И действително със самото явяване на Христос Църквата разкрива на хората неподправената истина за тяхното състояние и цялостно призвание, тъй като Христос е начало и образец на обновеното човечество, пропито от братска любов, искреност и мирен дух, към което всички хора се стремят. Тъй като Христос и Църквата, която свидетелства за Него с проповядването на Евангелието, преодоляват всякакъв расов и национален партикуларизъм, те не могат да се считат за чужди на никого и никъде. Самият Христос е истината и пътят, които проповядването на Евангелието разкрива на всички, като ги кара да чуят думите на самия Христос: „Покайте се и вярвайте в Евангелието“ (Марк. 1:15). И тъй като онзи, който не вярва, вече е осъден (вж. Йоан. 3:18), Христовите слова са същевременно слова на осъждане и на благодат, на смърт и на живот. И действително единствено с умъртвяването на старото можем да постигнем обновяване на живота: това важи преди всичко за хората, но също и за различните блага на този свят, едновре-менно белязани от човешкия грях и от Божията благословия: “Всички съгрешиха и са лишени от славата Божия” {Рим. 3, 23). Никой не може да се освободи от греха сам или със собствени сили и да се издигне нависоко, никой не може да се освободи от слабостта си, от самотата си или от робството си, а всички се нуждаят от Христос – Образец, Учител, Избавител, Спасител, Животворец. И наистина в човешката история, дори от гледна точка на времето, Евангелието бе квас за свободата и прогреса и непрекъснато се проявява като квас за братство, единство и мир. Следователно не без основание Христос е почитан от верните като „Очакване на народите и техен Спасител“.

Есхатологичен характер на мисионерската дейност

9. Затова времето на мисионерската дейност се разполага между първото и второто пришествие на Господа, в което Църквата ще бъде събрана от четирите вятъра в Божието царство, като жътва. Защото преди идването на Господа трябва да се проповядва Евангелието сред всички народи (вж. Марк. 13:10).

Мисионерската дейност не е нищо друго и нищо повече от проявяването на Божия промисъл – тоест Богоявлението и осъществяването Му – в света и неговата история, в която Бог ясно води, чрез мисията, историята на спасението към нейния завършек. Чрез словото на проповядването и отслужването на тайнствата, чието средище и връх е Светата Евхаристия, Христос присъства в мисионерската дейност като Автор на спасението. Тя очиства от останките на злото всичко истинно и благодатно, което вече е съществувало сред езичниците като скрито Божие присъствие, и го връща незасегнато на неговия Създател, тоест Христос, Който разрушава царството на дявола и отдалечава многообразното лукавство на греха. Затова, когато доброто е посято в сърцето и в ума на хората или в своеобразните обичаи и култури на народите, то не само че не загива, но е пречистено, издигнато и усъвършенствано за прослава на Бога, за съкрушаване на Демона и за щастие на човека. Затова мисионерската дейност се стреми към есхатологичната пълнота: благодарение на нея Божият народ действително се разпростира според мярата и времето, които Отец е положил в Своя власт (вж. Деян. 1:7), с оглед на пророческите думи: „Разшири мястото на шатрата си, разпусни покривите на жилищата си; недей се стеснява“ (Ис. 54:2); именно чрез нея расте мистичното тяло до пълната възраст на Христовото съвършенство (вж. Еф. 4:13), а духовният храм, в който Бог е обожаван с дух и с истина (вж. Йоан. 4:23), расте и се съгражда „върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък“ (Еф. 2:20).