8 септември – Рождение на Блажена Дева Мария (Празник)
Проповед на Кардинал Йозеф Ратцингер (днес Папа Бенедикт XVI) на тържествената Литургия за Празника Рождение на Блажена Дева Мария – Лорето, 8 септември 1991 г.
Денят на Празника Рождение на Блажена Дева Мария не е рожден ден като всички останали. Когато честваме рождения ден на някоя велика историческа личност, мислим за миналия й живот, за минали неща, за това, което е извършила тази личност и за наследството, оставено от нея. Накратко – мислим за неща от този свят. С Божията Майка не е така. Мария не говори за себе си. От първия миг на живота си тя е изцяло проникната от Бога, като икона, излъчваща Божията доброта. С цялата си личност Мария е живо послание на Бога за нас. Затова тя не принадлежи на миналото. Мария е съвременница на всички нас, на всички поколения. С готовността си да приеме Божията воля тя сякаш поднася, полага човешкото време на своя живот в Божиите ръце и така обединява човешкото време с времето на Бога. Затова с постоянното си присъствие Мария се извисява над историята и същевременно винаги присъства в нея – присъства в нея заедно с нас. Мария въплъщава живото послание на Бога. Но какво по-конкретно ни казва животът на Мария днес, в деня на нейното рождение? Струва ми се, че именно Светилището в Лорето, построено около земния Дом на Мария – около Дома от Назарет, може да ни помогне да разберем по-добре посланието на живота на Девата. Тези стени пазят за нас спомена за онзи миг, в който ангелът идва при Мария с великата вест за Въплъщението; спомена за нейния отговор: „Ето ме, Аз съм слугинята Господня“. Този Дом е конкретно, осезаемо свидетелство за най-великото събитие в нашата история, каквото е Въплъщението на Божия Син. Словото стана плът. Мария, Божията слугиня, стана „вратата, през която Бог можа да влезе в този свят. И нещо повече – не само „врата“: тя стана „жилище“ на Господа, „жив дом“, в който наистина живя Създателят на света. Мария отдаде плътта си, за да може Божият син да стане като нас. И тук си спомняме словото, с което според Посланието до Евреите Христос е започнал земния си живот, казвайки на Отца: „Всесъжения и жертви за грях Ти не пожела, но Ми приготви тяло [ … ] Тогава рекох: Ето, идвам, Боже, за да изпълня Твоята воля“ (Евр. 10, 5-7).
Божията слугиня казва точно същото нещо: Ти ми приготви тяло – ето, аз идвам. В това съвпадение на словото на Сина и на словото на Майката се докосват, нещо повече – се обединяват небето и земята, Богът Създател и Неговото творение. Бог става Човек, Мария става „жив дом на Господа“, „храм“, в който обитава Всевишният. От това следва още един извод: там, където живее Бог, всички ние сме си „у дома“; където живее Христос, Неговите братя и сестри не са чужди. Така е и с Дома на Мария, и със самия й живот: те са отворени за всички нас. Майката Христова е и наша Майка – на всички, които са станали тяло Христово и изграждат семейството на Христос Исус. Те са с Христос и с Майката, образуват „Светото Семейство“ на Бога.
Мария отвори за нас своя живот и Дома си; отвори ги за Бога, отвори ги за всички нас и ни предлага Дома си като общ Дом на единственото семейство на Бога. Можем да кажем: където е Мария, там е и „Домът“; където е Бог, всички сме си „у дома“. Вярата ни дава дом на този свят, обединява ни в едно семейство. Тук обаче се появява един сериозен въпрос: вярата ни казва, че всички сме братя и сестри на Христос, тоест – едно семейство. Трябва да се запитаме дали това наистина е така, дали наистина сме едно само семейство, а ако не е така – защо те е така, защо съществуват неразбирателства, борби, разяждащ егоизъм?
Домът от Назарет не е остатък от миналото. Той ни говори в настоящето и ни приканва да направим изпит на съвестта си. Трябва да се запитаме дали наистина и ние сме отворени за Господа, дали желаем да Му поднесем живота си, за да бъдем жилище за Него; или в нас се таи известен страх от Господнето присъствие – боим се, че Той ще ограничи нашето достойнство; може би искаме да запазим за себе си една част от живота ни, която бихме искали да принадлежи само на нас и Бог да не я познава, да не се доближава до нея.
Струва ми се, че този Дом от Назарет има дори от тази гледна точка една много ценна символика. Както знаете, този Дом има само три стени: той, следователно, е отворен Дом, като покана е, като разтворени обятия. Така той ни казва: Отворете и вие домовете си, семействата си, живота си за присъствието на Господа.
Нека този Дом бъде отворен за Божието семейство, за всички Божии чеда, за братята и сестрите на Христос! Да приемем Неговото предизвикателство, да приемем словото на Мария, която ни казва: „Елате, елате в моя Дом, и ще станете и вие някой ден в живота си истинско жилище на Господа.
Така този Дом се превръща в отворено семейство, в което всички Божии чеда, всички Божии творения са също и наши братя и сестри. Мария, следователно, е „жив дом“ на Господа; Домът от Назарет е общ дом за всички нас, защото, където живее Бог, всички сме у дома си.
Този Дом от Назарет крие още едно послание. Досега говорихме, че Бог не е някакъв абстрактен, чисто спиритуален, отдалечен от нас Бог. Бог се е свързал със земята, Бог има обща история с нас, осезаема, видима история, тук, в тези знаци на Неговата история и особено в Светата Църква и в тайнствата.
Вярата ни помага „да живеем“, но също и „да вървим“. И в това отношение Домът от Назарет крие една знаменателна поука. Когато кръстоносците пренасят камъните на Дома от Назарет от Светата Земя тук, на италианска земя, те избират новото място на свещения Дом да бъде на един път. Струва ни се, че този Дом е много странен, защото дом и път взаимно се изключват: или дом, или път, бихме казали ние. Но именно по този начин се изразява истинското послание на този Дом, който не е частен дом на един човек, на едно семейство, на един род, а се намира на пътя на всички нас: той е Дом, отворен за всички нас. И този Дом ни помага „да живеем“ и „да вървим“.
Самият живот е Дом на Божието семейство, което е на път заедно с Бога, към Бога, към окончателния ни дом и към „новия град“. И тук можем да бъдем още по-конкретни.
Всички светилища – големите светилища на света, винаги са предлагали на хората от различни нации, раси и изповедания този скъпоценен опит на новия дом за общото семейство на всички Божии чеда. Опитът от Дома обаче предполага опит пътуването, опит от поклонничеството. Поклонничеството е фундаментално измерение на християнското съществуване.
Само като вървим, като бъдем поклонници, ние можем да преодолеем границите на нациите, на изповеданията, на расите. Можем да бъдем единни само като вървим към Бога. Значението на това побратимяване между градовете Лорето и Алтьотинг ни вписва в тази действителност: казва ни точно това – че трябва да вървим заедно, че трябва да станем вечни поклонници, че трябва да се издигаме все повече към Бога, към Божия мир, към единството с Бога и с Неговото единствено семейство.
източник: https://catholicvt.net/ (сайт на католическата енория Велико Търново)