7 декември – Свети Амброзий

7 декември – Свети Амброзий, Епископ и Църковен Учител (Възпоминание)

 

Свети Амброзий е роден ок. 340 г. Баща му е високопоставен римски чиновник в Северна Италия. Получава отлично образование и има блестяща кариера в римската администрация. През 374 г. народът в Медиоланум (Милано) го избира за свой Епископ. Свети Амброзий е образец на добър пастир, църковен писател и обществено значима личност. Защитава свободата и правата на Църквата спрямо държавата, бори се срещу разпространението на различни ереси, полага грижи за евангелизацията на народа и оставя безценни богословски трудове. Смятан е за създател на амброзианската Литургия, използзвана и днес в някои северноиталиански епархии. Умира в Милано на 4 април 397 г.

 

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на площад „Свети Петър“ във Ватикана – 24 октомври 2007 г.

Скъпи братя и сестри,

Светият Епископ Амброзий, за когото ще ви говоря днес, умира в Милано през нощта между 3 и 4 април 397 г. Това става сутринта на Велика Събота. Предишния ден, към 5 часа следобед, той започва да се моли, проснат на леглото си, с ръце, разтворени във формата на кръст. Така участва в тържествения Пасхален Тридуум, в смъртта и възкресението на Господа. „Ние виждахме как се движат устните му“, – свидетелства Павлин, верния дякон, който по искане на Августин пише „Житие на Амброзий“, – „но не чувахме гласа му“. При все това ситуацията изглежда спокойна. Обаче Хонорат, Епископ на Верчелли, който се намира там, за да помага на Амброзий и спи на горния етаж, бива събуден от глас, който повтаря: „Стани, бързо! Амброзий умира!“ …. Хонорат слиза бързо , – продължава Павлин, – и донася на Светеца Тялото Господне. „Щом го прие и го преглътна, Амброзий предаде Богу дух, снабден с добра попътна храна. Така душата му, подкрепена от силата на тази храна, сега се радва на присъствието на ангелите“ (Vita 47). На този Велик Петък през 397 г. широко разтворените ръце на умиращия Амброзий изразяват мистичното му участие в смъртта и възкресението на Господа. Такъв е последният му катехизис: в мълчанието на думите той говори отново със свидетелството на живота си.

Амброзий съвсем не е стар, когато умира. Не е навършил още шестдесет години, тъй като е роден около 340 г. в Трир, където баща му е бил префект на Галия. Семействието му е християнско. След смъртта на баща му, майка му го отвежда в Рим, когато той е още момче, и го подготвя за гражданска кариера, като му осигурява солидно реторично и правно образование. Към 370 г. е изпратен да управлява провинциите в Емилия и Лигурия със седалище в Милано. Там кипи борба между ортодоксалните християни и арианите, особено след смъртта на арианския Епископ Авксентий. Амброзий се намесва, за да успокои духовете и на двете противникови групировки, и авторитетът му е толкова голям, че, макар да е все още само катехумен, е избран от народа за Епископ на Милано.

От този момент Амброзий става най-висшият магистрат на Империята в Северна Италия. Много добре подготвен в културно отношение, но и нуждаещ се наред с това от по-добро познаване на Писанието, новият Епископ започва да усърдно да го изучава. Научава се да познава и коментира Библията от творбите на Ориген, безспорният глава на „александрийската школа“. По този начин Амброзий пренася в латинска среда размишлението над Писанието, въведено от Ориген, и така полага началото на Запад на практикуването на lectio divina. Методът на lectio ръководи и проповедите, и писанията на Амброзий, които са плод именно на молитвеното слушане на Божието Слово. Прочутият увод към един катехизис на Амброзий показва много добре как Светият Епископ е прилагал Стария Завет към християнския живот: „Когато четяхме историите на Патриарсите и максимите на Притчите, всеки ден говорихме за морала, – казва Епископът на Милано на своите катехумени и неофити, – та, формирани и поучени от тях, да свикнете да вървите по стъпките на Отците и да следвате пътя на покорството към Божиите заповеди“ (I misteri 1, 1). С други думи, според Епископа, след като усвоят изкуството да живеят добре, неофитите и катехумените могат да се смятат вече за готови за великите Христови тайни. Така че проповедта на Амброзий, – която е основното ядро на огромното му литературно творчество, – тръгва от четенето на Свещените Книги („Патриарсите“, т. е. историческите Книги, и „Притчите“, т. е. Книгите на Мъдреците), за да бъде в съгласие с Божието Откровение.

Ясно е, че личното свидетелство на проповедника и примерът на християнската общност определят ефикасността на проповедта. В този смисъл много показателен е един откъс от „Изповедите“ на Свети Августин. Той идва в Милано като преподавател по реторика; скептик е, не християнин. Търси, но не е в състояние да открие по задоволителен начин християнската истина. Не  са единствено хубавите проповеди на Амброзий (макар Августин винаги да ги е ценил), които ще развълнуват сърцето на младия и търсещ африкански ретор и ще го подтикнат към решително обръщане. По-скоро това е свидетелството на Епископа и на неговата Миланска Църква, която се моли и пее, сплотена като едно само тяло: една Църква, способна да устои дори на натиска на императора и на неговата майка, които през 386 г. решават да поискат да им бъде предоставена култова сграда за церемониите на арианите. В зданието, което е трябвало да бъде отнето, – разказва Августин, – „набожният народ бдеше, готов да умре заедно със своя Епископ“. Това свидетелство на  „Изповеди“ е много ценно, защото показва, че нещо в сърцето на Августин вече се е раздвижило, когато той продължава: „Също и ние, макар все още да бяхме духовно хладни, участвахме във възбудата на целия народ“ (Confessioni, 9q 7).

От живота и примера на Епископ Амброзий, Августин се научава да вярва и да проповядва. Можем да се обърнем към едно прочуто Слово на Африканеца, което е заслужило след векове да бъде цитирано в Съборната Конституция „Dei Verbum“. „Затова е необходимо, – казва „Dei Verbum“ в № 25, – всички клирици и на първо място Христовите свещеници, които като дяконите и катехистите по закон се отдават на служението на Словото, да бъдат в досег с Писанията посредством усърдното свято четене и грижливо изучаване, за да не стане „празен проповедник на Божието Слово навън онзи, който не го слуша отвътре“. Той научава именно от Амброзий това „слушане отвътре“, това усърдие в четенето на Светото Писание с молитвено поведение, за да приеме истински в сърцето си и да усвои Божието Слово.

Скъпи братя и сестри, бих искал да ви предложа още веднъж една „патристична икона“, която, разгледана в светлината на онова, което казахме, представя ефикасно „сърцето“ на амброзиевата доктрина. В шестата книга на „Изповеди“ Августин разказва за срещата си с Амброзий – една среща, която е с огромно значение за историята на Църквата. Той пише буквално, че когато е отивал при Епископа на Милано, винаги го е намирал зает с catervae (тълпи) хора, изпълнени с проблеми, за чиито нужди той се е грижел. Винаги е имало дълга опашка хора, чакащи да говорят с Амброзий, за да получат от него утеха и надежда. Когато се е случвало Амброзий да не бъде с тях, с хората ( а това е било винаги само за малко), то е било или за да подкрепи тялото си с нужната за него храна, или за да подхрани духа си с четене. Тук Августин изразява учудването си от това, че Амброзий четял Писанията със затворени уста, само с очи (cfr Confessioni 6, 3). Всъщност през първите векове на християнството Писанието е било най-вече прокламирано, и четенето му на глас е помагало и на този, който го чете, да го разбере. Това, че Амброзий е успявал да прочита страниците само с очи, кара Августин да се възхищава на изключителната му способност да чете и да познава Писанията. И това „четене с нърха на устните“, когато сърцето е изцяло заето с това да вниква в мъдростта на Божието Слово, – именно то е „иконата“, за която говорихме. В него можем да видим катехетичния метод на Амброзий: самото Писание, възприето добре, помага при възвестяването на съдържанието си, за да доведе до обръщането на сърцата.

Така, утвърден от учението на Амброзий и Августин, катехизисът е неделим от свидетелството на живота. Може да служи и на катехиста онова, което написах във „Въведение в християнството“ относно богослова. Онзи, който възпитава във вярата, не бива да рискува да се превърне в някакъв клоун, който рецитира нещо, защото такава е професията му. По-скоро – ако използваме един любим на Ориген образ, – той трябва да бъде като обичания ученик, който е положил глава на сърцето на Учителя, и от него се е научил как да мисли, да говори, да действа. Накрая, истинският ученик е онзи, който възвестява Евангелието по най-разбираем и ефикасен начин.

Както Апостол Йоан, Епископ Амброзий, който никога не се е уморявал да повтаря: „Omnia Christus est nobis!“  – Христос е всичко за нас!“, остава истински свидетел на Господа. Със същите думи, изпълнени с любов към Исус, ще завършим нашия катехизис: „Omnia Christus est nobis! Ако искаш да излекуваш раната си, Той е Лекарят; ако гориш от треска, Той е Изворът; ако те потиска несправедливост, Той е Правдата; ако се нуждаеш от помощ, Той е Силата; ако се боиш от смъртта, Той е Животът; ако копнееш за небето, Той е Пътят; ако си в мрака, Той е Светлината … Вкусете и вижте колко благ е Господ: блажен е човекът, който се Нему уповава!“ (La verginità 16q 99). Да се надяваме и ние в Христа. Така ще бъдем блажени и ще живеем в мир.

 

източник: https://catholicvt.net/ (сайт на католическата енория Велико Търново)

 

 

XXX седмица год. II понеделник

 

ПЪРВО ЧЕТИВO

Четене от посланието на Свети Павел Апостол до ефесяни   4,32-5,8

Братя:

Бъдете един към друг добри, състрадателни, прощавайки си един на друг, както и Бог ви прости в Христа.

И тъй, бъдете подражатели на Бога, като чеда възлюбени, и живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание.

А блудство и всяка нечистота или користолюбие дори и да се не споменават между вас, както прилича на светии; нито пък срамни и празни думи и смехории, които са неприлични, а наопаки да се чува благодарение.

Защото това трябва да знаете, че никой блудник, или нечист, или користолюбив, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христа и Бога. Никой да ви не прелъстява с празни думи, защото заради всичко това дохожда гневът Божи върху синовете на неверието. И тъй, не ставайте техни съучастници.

Вие бяхте някога в тъмница, а сега сте светлина в Господа: постъпвайте като чеда на светлината.

Това е Божие слово.

 

ОТПЕВЕН ПСАЛОМ                (Пс 1,1-2.3.4 и 6)

О Да бъдем подражатели на Бога, като възлюбени чеда.

 

Блажен е онзи човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои, и в сборището на развратители не седи; а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем. О

И ще бъде като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време; и чийто лист не вехне, и във всичко, що върши, ще успее. О

Не тъй са нечестивците, не тъй, но те са като прах, що вятърът измита. Защото Господ знае пътя на праведните, а пътят на нечестивците ще погине.  О

 

АЛИЛУЯ

О Алилуя. Твоето слово, Господи, е истина; освети ни с исти. О Алилуя.

 

ЕВАНГЕЛИЕ

+ Четене от светото Евангелие според Лука (13,10-17)

В онова време:

Една събота Исус поучаваше в тяхната синагога. И ето, една жена с немощен дух от осемнадесет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи.

Като я видя Исус, повика я и рече й: „Жено, освобождаваш се от недъга си!“ И сложи ръцете си върху нея, и тя веднага се изправи и славеше Бога.

При това началникът на синагогата, негодувайки, задето Исус в събота изцери, заговори и рече на народа: „Шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден.“

Господ му отговори и рече: „Лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота? И не води ли ги да ги пои? А тая дъщеря Авраамова, която Сатаната е свързал, ето вече осемнадесет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?“

И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, изпитваха срам, а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него.

Това е слово Господне.