5 юни – Свети Бонифаций, Епископ и Мъченик (Възпоминание)
Свети Бонифаций е роден през 673 (или 680 г.) в благородно семейство в английската област Девоншир. При кръщението си получава името Уинфрид. Постъпва в Бенедиктинския Орден, където узрява решението му да се посвети на мисионерска дейност сред езическите народи. В Рим това негово намерение е благословено от Папа Григорий II (715-731), след което заминава за Германия. Проповядва с голям успех Благата Вест сред саксите, заради което получава епископско ръкоположение в Рим, както и ново име – Бонифаций. Една от главните му задачи е да основе духовен център за утвърждаването на християнството сред германските народи – прочутото абатство Фулда. Организира Църквата по десния бряг на Рейн, като избира за свое седалище Майнц, и евангелизаторското му дело носи богати плодове. Въпреки напредналата си възраст, Епископ Бонифаций пожелава лично да проповядва Евангелието на племената на фризите, обитаващи земите на дн. Северна Нидерландия и Долна Саксония. Там загива мъченически, убит от езичници, на 5 юни 754 г. По негово желание е погребан в основаното от него Абатство Фулда.
Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на Площад „Свети Петър“ във Ватикана – 11 март 2009 г.
Скъпи братя и сестри,
Днес ще се спрем на един велик мисионер от VIII век, разпространявал християнството в Централна Европа – точно там, където е отечеството ми: Свети Бонифаций, останал в историята като „Апостол на германците“. Притежаваме немалко сведения за живота му благодарение на усърдието на неговите биографи. Той се ражда в англосаксонско семейство в Уесекс около 675 г. и е кръстен с името Уинфрид. Съвсем млад, влиза в манастир, привлечен от монашеския идеал. Притежавайки забележителни интелектуални качества, той е изглеждал предопределен за спокойната и блестяща кариера на учен: става преподавател по латинска граматика, пише някои трактати, съставя стихове на латински. Ръкоположен за свещеник на около тридесетгодишна възраст, той се чувства призван за апостолат сред езичниците на континента. Велика Британия, неговата земя, евангелизирана едва преди сто години от бенедиктинците, водени от Свети Августин, показва толкова утвърдена вяра, такава пламенна любов, че вече изпраща мисионери в Централна Европа, за да възвестяват там Евангелието. През 716 г. Уинфрид с няколко свои спътници заминава за Фризия (дн. Холандия), но там се натъква на съпротивата на местния вожд и опитът му за евангелизация пропада. Завърнал се в родината си, той не пада духом, и след две години отива в Рим, за да говори с Папа Григорий II и да получи указанията му. Според разказа на един биограф, Папата го приема „с усмивка на лицето и с поглед, изпълнен с нежност“, и през следващите дни води с него „важни разговори“ (Willibaldo, Vita S. Bonifatii, ed. Levison, pp. 13-14), и накрая, след като му дава новото име Бонифаций, му поверява с официални писма мисията да проповядва Евангелието сред народите на Германия.
Окуражен и подкрепен от помощта на Папата, Бонифаций се заема да проповядва Евангелието в онези райони, борейки се срещу езическите култове и укрепвайки основите на човешкия и християнския морал. Със забележително чувство за дълг той пише в едно свое писмо: „Твърди сме в борбата в деня Господен, защото настъпиха дни на плач и нещастия. Да не бъдем неми кучета, нито мълчаливи наблюдатели, нито пък наемници, които бягат пред вълците! Но да бъдем усърдни Пастири, които бдят над Христовото стадо, които благовестят на важни особи и на обикновени хора, на богати и на бедни Божията воля …, навреме и ненавреме“ (Epistulae, 3, 352.354: MGH). С неуморимата си активност, с организаторските си дарби, със сговорчивия си и любезен характер, въпреки твърдостта си, Бонифаций постига големи резултати. Тогава Папата „заявява, че желае да му даде епископско достойнство, та така да може с още по-голяма решителност да връща заблудените на пътя на истината, да се чувства снабден с още по-големия авторитет на апостолското достойнство и да бъде още по-добре приемано от всички проповедническото му служение; по тази причина бе ръкоположен от Светия Отец“ (Otloho, Vita S. Bonifatii, ed. Levison, lib. I, p. 127).
Същият Понтифекс посвещава за „регионален Епископ“ – т. е. за Епископ на цяла Германия Бонифаций, който след това подновява аапостолските си усилия в поверените му територии и разпростира делото си и над Църквата в Галия: с голяма деликатност възстановява църковната дисциплина, свиква различни синоди, за да гарантира авторитета на свещените канони, укрепва дължимото общение с Римския Понтифекс: нещо, което е особено скъпо на сърцето му. И наследниците на Папа Григорий II го ценят изключително много: Григорий III го назначава за Архиепископ на всички германски племена, изпраща му палиум и му дава правото да организира църковната йерархия в тези региони (Epist. 28: S. Bonifatii Epistulae, ed. Tangl, Berolini 1916). Папа Захария потвърждава това му достойнство и възхвалява дейността му (cfr Epist. 51, 58, 60, 68, 77, 80, 87, 89: op. cit.). След като е избран, Папа Стефан III получава от него писмо, с което той изразява синовното си уважение (cfr Epist. 108: op. cit.).
Освен за делото по евангелизацията и по организацията на Църквата чрез основаване на епархии и свикване на Синоди, също така се грижи за основаването на различни мъжки и женски манастири, за да бъдат те като фар, който да озарява с вяра и човешка и християнска култура онези територии. Призовава монаси и монахини от общежитийните манастири в своята родина, които да му оказват изкльючително нужната си и ценна помощ в усилията му да възвестява Евангелието и да разпространява човешките науки и изкуства сред тамошното население. Той смята с право, че работата за Евангелието трябва да бъде и работа за истинска човешка култура. Особено манастирът Фуулда – основан ок. 743 г., – става истинско сърце и център, който излъчва духовност и религиозна култура: тав в молитва, труд и покаяние монасите се стараят да постигнат святост, формират се в изучаването на свещените и светските науки, подготвят се да възвестяват Евангелието, да бъдат мисионери. Именно поради заслугите на Бонифаций и на неговите монаси и монахини – защото и жените са имали много важно място в делото на евангелизацията, – процъфтява и онази човешка култура, която е неотделима от вярата и разкрива красотата й. Бонифаций ни е оставил също забележителни интелектуални трудове. Преди всичко, това е значителното му епистоларно наследство, в което пастирските послания се редуват с официални писма и с такива с частен характер, които дават информация за социални факти и особено за богатия му човешки характер и за дълбоката му вяра. Съставя и трактата „Ars grammatica“, в който обяснява склоненията, глаголите, синтаксиса на латинския език, който за него е и инструмент за разпространяване на вярата и културата. Приписва му се също „Ars metrica“ – въведение в изкуството да се пише поезия, различни поетични творби, и накрая – сборник от 15 слова.
Макар да е вече в напреднала възраст – наближава 80 години, – той се подготвя за нова евангелизаторска мисия: с петдесетина монаси се завръща във Фризия, където е започнал делото си. Сякаш съзнаващ предстоящата си смърт, с която ще приключи житейският му път, той пише на своя ученик и наследник на катедрата в Майнц – Епископ Лулий: „Искам да доведа докрай целта на това пътуване: не мога по никакъв начин да се откажа от желанието си да замина! Близо е денят на края ми, наближава часът на смъртта ми – след като оставя смъртното тяло, да се въздигна към вечната награда. Но ти, възлюбени сине, призовавай непрестанно народа да страни от горчилката на греха, завърши изграждането на вече започнатата базилика във Фулда и там откарай тялото ми, остаряло от дългите години живот“ (Willibaldo, Vita S. Bonifatii, ed. cit., p. 46). Докато започва отслужването на Литургията в Докум (в днешна Северна Холандия), на 5 юни 754 г. е нападнат от банда езичници. Пристъпва напред с ведро лице и забранява на своите да се бият с думите: „Спрете, деца, тази борба, оставете войната, защото свидетелството на Писанието ни призовава да не отговаряме на злото със зло, а с добро на злото. Ето го денят, за който отдавна копнея, ето че настъпва краят на нашия живот. Смелост в Господа!“ (ibid. pp. 49-50). Това са последните му думи преди да падне под ударите на нападателите. След това тялото на Епископа
Мъченик е отнесено в манастира Фулда, където получава достойно погребение. Още един от първите му биографи изказва за него следната оценка: „Светият Епископ Бонифаций може да бъде наречен баща на всички жители на Германия, защото той пръв ги роди за Христа със словото на своята проповед, утвърди ги със своя пример, и накрая даде за тях живота си с любов, от която няма по-голяма“ (Otloho, Vita S. Bonifatii, ed. cit., lib. I, p. 158).
Ако погледнем от дистанцията на вековете, какво е посланието, което бихме могли днес да почерпим от учението и плодотворната дейност на този велик мисионер и мъченик? Едно нещо се забелязва най–напред от всеки, който се запознае с личността на Бонифаций: централното място на Божието Слово, живяно и интерпретирано според вярата на Църквата. Слово, което той живее, проповядва и свидетелства дори с върховния дар на себе си в мъченичеството. Дотолкова е запленен от Божието Слово, че чувства нуждата и дългът да го занесе и на другите, дори да рискуува живота си по този начин. На него основава онази вяра, на чието разпространение тържествено се е посветил в момента на епископското си ръкополагане: „Изповядвам изцяло чистотата на светата католическа вяра и с Божията помощ искам да остана в единение с тази вяра, в която без съмнение е цяялото спасение на християните“ (Epist. 12, in S. Bonifatii Epistolae, ed. cit., p. 29). Второто много важно нещо, което е очевидно, и което проличава в живота на Бонифаций, е неговото вярно общение с Апостолическия Престол, което е неотменен и централен пункт в мисионерската му работа. Той винаги пази това общение като правило на своята мисия и го оставя като свое завещание. В едно послание до Папа Захария заявява: „Никога не преставам да приканвам и да водя към подчинение на Апостолическия Престол онези, които желаят да пребъдват в католическата вяра и в единството на Римската Църква, и всички онези, които Бог ми поверява в тази мисия като слушатели и ученици“ (Epist. 50: in ibid. p. 81). Плод на тези му усилия е здравият дух на единство с наследника на Петър, който Бонифаций предава на Църквите в своята мисионерска територия, обединявайки с Рим Англия, Германия, Франция, и допринасяйки решително да се поставят по този начин онези християнски корени на Европа, които ще дават богати плодове през следващите векове. Бонифаций ни впечатлява и с една своя трета характеристика: той прави много за срещата между римско-християнската култура и германската култура. Защото знае, че да се хуманизира и евангелизира културата е неделима част от мисията му на Епископ. Предавайки им древното наследство на християнските ценности, той налага на германските народи един нов, по-хуманен стил на живот, благодарение на който ще бъдат спазвани по-добре неотменните права на личността. Като истински син на Свети Бенедикт, той умее да съчетава молитвата и работата (ръчна и интелектуална), перото и ралото.
Смелото свидетелство на Бонифаций е покана за всички нас да приемем като основа на живота си Божието Слово, да обичаме страстно Църквата, да се чувстваме отговорни за нейното бъдеще, да се стремим към единство около Наследника на Петър. Същевременно той ни припомня, че християнството, благоприятствайки за разпространението на културата, помага за човешкия прогрес.. Сега зависи от нас да бъдем на висотата на едно така забележително наследство и да направим така, че то да дава плодове за полза на бъдещите поколения.
Винаги ме е впечатлявала пламенната му ревност за Евангелието: четиридесетгодишен, той изоставя красивия и плодотворен манастирски живот, живота на монах и преподавател, за да възвестява Евангелието на неуките, на варварите. Осемдесетгодишен, той още веднъж отива в един район, като предвижда мъченичеството си там. Сравнявайки тази негова пламенна вяра, неговата ревност за Евангелието с нашата така често хладна и бюрократизирана вяра, виждаме какво трябва да правим и как да обновяваме нашата вяра, за да дадем в дар на нашето време скъпоценната перла на Евангелието.
източник: https://catholicvt.net/ (сайт на католическата енория Велико Търново)