4 август – Свети Йоан Мария Виане, Свещеник (Възпоминание)
Йоан Мария (Жан Мари) Виане е роден на 8 май 1786 г. в бедно селско семейство в Дардийи, близо до Лион (Франция). След много трудности, които преодолява с упование в Божията подкрепа, е ръкоположен за свещеник през 1815 г. Силната му вяра и пълната отдаденост на Божието провидение му помагат да превърне малката и занемарена енория Арс, която получава, в истински духовен център не само за Франция, а и за цяла Европа. „Свещеникът от Арс“, както е известен, е забележителен пример за святост с личния си пример на доброта и любов към Бога и ближния, както и с харизмата си на изповедник и духовен ръководител. Представя се пред Бога на 4 август 1859 г. Папа Пий IX го канонизира през 1925 г. Покровител е на енорийските свещеници.
Дон Лука Теста. Свети Йоан Мария Баптист Виане
(Don Luca Testa. San Giovanni Maria Battista Vianney)
Йоан Мария Виане, четвърто от шест деца, се ражда в Дардийи на 8 май 1786 г. Син е на Матийо Виане и на Мари Белюз. Семейството му е земеделско, със скромни възможности, със солидна християнска традиция и богато на милосърдни дела. След избухването на Франската Революция, новият енорист на Дардийи полага клетва пред гражданската Конституция на клира. Следването на такъв свещеник означава за семейство Виане да не признава авторитета на Папата, затова то решава да влезе в нелегалния кръг на един „незаклет“ свещеник. По време на едно от тези евхаристични събирания тринадесетгодишното момче получава своето Първо Причастие. Опитът от това събитие оставя отпечатък върху съзнанието на малкото овчарче от Дардийи. Християнското възпитание, получено в семейството, и смелото свидетелство на „незаклетия“ свещеник го белязват дълбоко. Постепенно в него узрява мисълта да се посвети на Бога в свещеническото служение. Когато е на около 20 години, той вече е решил да стане свещеник. Но пред него стои сериозна пречка: няма никакво образование.
Като начало се налага да научи латинската граматика при енориста на Дардийи – дон Бале. Първоначално усилията му изглеждат безнадеждни, но постепенно се проявяват първите резултати благодарение на усърдието му, както и на едно поклонничество в Лувеск при Свети Франциск Режис, целта на което е да получи благодатта да победи своето невежество. Внезапно обаче на 28 октомври 1809 г. пристига за него призовка в наполеоновата армия, сражаваща се на много фронтове на континента, и 23-годишният младеж е принуден да замине, въпреки че това е противно на проектите му. Благодарение на различни случайности успява да дезертира, и макар че го търсят, добри хора му помагат да се укрие. Научил за смъртта на майка си (8 февруари 1811 г.), която винаги е била за него блестящ пример за християнски живот, веднага щом му се удава възможност, той се завръща вкъщи (март 1811 г.).
Заварва обаче баща си много гневен на него, заради всички страдания и проблеми, които семейството е трябвало да преживее поради неговото дезертиране. Йоан Мария с дълбоко смирение и искрено разкаяние моли баща си да му прости случилото се, но е убеден, че го е водило Провидението. Защото след случайното си и непланирано бяягство той достига до увереносттта, че не бива да участва в армията на един враг на Папата. Освен това, не би могъл да се посвети на служение на Бога, извършвайки същевременно насилия над други хора, макар и врагове.
Сигурен в своето призвание, Йоан Мария се завръща вероятно през пролетта на 1811 г. в Екюли при дон Бале, който обича много младежа. Благодарение на неговия пример, уважение, окуражаване и настойчивост пред властите в Епархията, той успява да бъде причислен към Светите Чинове, след като преживява тежки изпитания. В началото е отпратен от Висшата Семинария, тъй като е сметнат за неспособен да научи нещата, необходими за извършването на светата служба. Дон Бале обаче поема всяка отговорност и прави всичко, зависещо от него, за да му помага да учи и да се осъществи докрай Божието дело в този младеж толкова добри намерения. След различни перипетии, Йоан Мария Виане е ръкоположен за свещеник на 13 август 1815 г. и веднага е изпратен като коадютор пак в Екюли, при дон Бале. Там остава малко повече от две години – до смъртта на своя покровител на 16 декември 1817 г. През този период завършва своята културна формация и започва свещеническото си служение, придобивайки богат опит, решаващ за целия му следващ апостолат. Йоан Мария е винаги в единомислие с дон Бале, особено в духа на отричането от светското, на молитвата, на покаянието и на поста. Неговата чувствителност бива оформена именно тук окончателно. Важно е да се отбележи, че този свещеник е бил повлиян много от янсенисткото мислене, макар по това време това движение да е много залиняло. Дон Бале има дълбоко усещане за трагичността на греха, затова желае да извършва своето покаяние чрез скромен и трезв живот, чиято цел е срещата с Бога в молитвата. Същите характеристики принадлежат на начина на живот на Йоан Мария. Живеейки всичко, което е получил от детството и до първите си свещенически години като дар на Провидението, той ще успее да извършва отговорно изборите си и да си изработи начин на живот, когато съзрява. Нова и дълга глава в живота му започва през февруари 1818 г. с преместването на Йоан Мария в Арс – „последното село в Епархията“, с около 250 жители, главно бедняци. Тези хора не са атеисти или антиклерикали, но имат една повърхностна и банална религиозност, роби са на своите най-вече светски удобства, според тогавашния начин на мислене. Оказва се, че младият свещеник сам трябва да носи бремето на цялата общност. Животът му, с думи и дела, има за първа своя цел да води душите към Бога, като истински Пастир според Божието сърце. Това предизвикателство крие много голям риск. Затова се е налагало да понася и упреци, и клевети. Обаче избира да живее в покаяние и прегъва колене пред Всевишния, за да измъкне от осъждане душите от своята енория.
Първите му години в Арс се характеризират с упорита борба срещу пороците, определяни от тогавашните проповедници като симптом на секуларизма – танци, кръчми, пренебрегване на предписаното за празниците. Тогава се забелязва феноменът на изоставянето на Църквата, особено сред онези, преживели Френската Революция. Той подтиква енориашите си да водят интензивен религиозен живот чрез честото пристъпване към Тайнствата, особено към Евхаристията. Пасторалното му действие е пламенно, и същевременно търпеливо: от една страна, не престава да осъжда открито пороците в селото, но от друга страна се грижи за своето лозе с внимание и усърдие, събирайки малки групи, желаещи да водят колкото се може по-достоен християнски живот, изразен в постоянна молитва и в активно участие в литургиите. Именно поставяйки основите на християнския духовен живот сред своите верни, той успява да предизвика обръщането на голяма част от своята енория. Истински християнският му плам се разпространява бързо като петно олио. Успехът на енорията в Арс се обяснява с пасторалната активност на дон Виане, който посвещава живота си за спасението на всеки човек. Той се отдава изцяло на енорията си, без да запази за себе си дори малка част от своето време. Първите му години са белязани от изключително строг режим на покаяние и пост, които водят до проблеми с невралгията. Животът му е постоянен призив към жителите в Арс. Макар думите му да не са кой знае колко възвишени и богати на съдържание, той успява да предава вярата чрез начина си на живот, защото живее онова, което проповядва. И пасторалната му ревносг достига до близките енории чрез служението на покаянието, когато се правят народни мисии.
Интензивната пасторална грижа на Йоан Мария е особено внимателна към нуждите на най-бедните. За да помогне на младежи без образование и в тежко положение, той създава „Дома на Провидението“. Създава тази възможност за младежите, знаейки добре колко важно е образованието, тъй като сам е изпитал последиците от невежеството. Освен това, винаги е готов да подкрепя и да помага на бедните и страдащите. В един религиозен контекст на духовна бедност, свещеникът от Арс поема грижата и за материалната бедност: стреми се да лекува тези рани, сигурен, че носи Христовото богатство. Славата за него скоро се разпространява из съседните селища поради светостта на живота му и служението, което извършва по време на различни народни мисии. Все повече поклонници, привлечени от начина му на живот, идват в неговата църква, за да получат слово на подкрепа, както и сакраментално опрощение. В своята „приемна“ – изповедалнята, свещеникът от Арс успява да приближи към Бога много отдалечили се от Него души и помага на много хора, доверили се на духовното му ръководство, да правят големи крачки във вярата. Така показва, че има особен дар да различава доброто и злото и да прониква в сърцата. Прочутите основатели на нови ордени биха открили в него един смирен пастир.
Арс става модел за Епархията заради духовните си плодове; става също място на чудеса на изцеление. При процеса на неговата канонизация мнозина свидетелстват за телесните благодати, получени чрез него в Арс. Кой е техният автор? Благочестивият пастир си дава сметка за знаците, които се появяват там, и е много притеснен от славата, която му се приписва. Определяйки се просто като смирен слуга, той приписва на „малката Света Филомена“, както я нарича, знаците, които се случват в Арс. Днес обаче е доказано, че личността на Филомена няма историческа основа и култът й е отменен. На кого тогава да припишем чудесата?
Не можем да отречем дара на изцеленията, който Бог дава на свещеника от Арс. Той обаче почти не осъзнава, че чудесата са Божи знак, че говорят за едно по-дълбоко оздравяване. Без изобщо да желае появата на феномени, привличащи хората, той се стреми да отклони вниманието от себе си. От 1818 до 1859 г. той живее в Арс, правейки едни и същи неща, но всяка литургия, изповед, покаяние преживява винаги интензивно и с бодър дух. Светостта на свещеника от Арс се изразява, следователно, не на велики неща, а на ежедневието и простотата на неговото служение. Ревността, верността, смирението и любовта към неговата мисия са скелетът на неговото призвание към святост. Апостолатът му в Арс го кара също така много да страда: от самото начало е трябвало да понася оскърбителните клевети на някои енориаши, по-късно – и на някои свещеници от близките села. През 1843 г. дон Виане се разболява тежко и единствено молитвите и един обет на „Света Филомена“ го спасяват от смъртта. Вследствие болестта му и поради многобройните пасторални задачи, му е назначен сътрудник – дон Антоан Реймон. Новият помощник със сигурност е създавал много грижи на дон Йоан Мария, и става за него истински кръст. Без да се приписват прекалено много лоши неща на помощника, истината е, че той е имал нелек характер, явно е бил ревнив, понякога необуздан и твърде авторитарен. Обаче отношенията между двамата са отлични: помощникът изпитва дълбоко уважение към своя енорист, който цени извършеното от него, макар често да има проблеми с трудния му характер. Но пред хората свещеникът винаги защитава своя сътрудник, който не е много уважаван от народа.
Имало е и други слуучаи в пасторалния живот, които той приема, макар да са против волята му. Например, когато „Домът на Провидението“, за който той се е борил и страдал, е трябвало да бъде предаден на Дъщерите на Свети Йосиф. Светецът, желаещ да осигури бъдещето на тази толкова важна за него институция, преживява това не без олка. Освен това, през почти целия период, прекаран в Арс, Йоан Мария живее в дълбока криза. В него е много силно чувството за неговата неспособност и негодност за пастирското служение, и затова желае да се усамоти, за да излекува греховете си. Струвало му се е ужасно да умре като енорист. Но всяка негова молба, изпратена до неговия Епископ, е напразна; такива са и опитите му по собствена инициатива да избяга от Арс (1843 и 1853 г.). Мисълта, че е успял да отведе при Бога много други души, успява да го убеди да остане, надделявайки над личната му воля. И макар вътрешно да се измъчва от мисълта, че ще бъде осъден навеки, той постава завинаги в Арс, където на 4 август 1859 г. посреща смъртта, която приема с простота и упование в Бога.
Йоан Мария Виане прекарва целия си живот, отдаден на изключително строг режим. Усещането му за неспособност да осъществява пастирското си служение засилва в него нуждата да прави покаяние. Избира като привилегирован инструмент поста, но следва и всички сурови практики на аскезата: легло-сламеник на гола земя, отказ от всяко удобство, много малко часове за почивка, и накрая – използване на инструменти за телесно покаяние: бичуване и власеница.
В началото смята, че такива умъртвявания са плод на младежка лудост, но впоследствие продължава да ги практикува. Защото според него усещането за покаянието произтича от ужаса от греха и от вътрешната потребност да се спасяват душите. Към външното покаяние се прибавя след това и покаянието, предизвикано от вътрешното страдание, от духовните терзания, от понасянето на хора и ситуации без гняв или лоша дума.
Още от младостта му в него има много силно чувство за вярност към Бога по отношение на реалността на греха. Влиянието на дон Бале, освен това, укрепва виждането му за трагичността на човека грешник. Единственото лекарство при тези условия, следователно, е покаянието, което мое да поправи сторените вини, предизвиквайки прошката на Бога. В един социален контекст, в който политическият хаос предизвиква и религиозен упадък, покаянието за него е привилегирован инструмент за поправяне – не само за самите покаяници, а и за целия християнски свят.
Освен поправителна стойност, аскетичната практика има и „превантивна“ стойност, помагайки на извършващия я да не сторва грях и да насочва волята си все повече към Бога.
Покаянието, с други думи, насочва към Абсолюта. Йоан Мария не се щади, а се поставя изцяло на службата на поверения му народ, и се раздава изцяло за него. Успява да преодолее моментите на вътрешна криза, разбирайки, че като Апостол на Бога той може да отведе при Него поверените му души. Изповедалнята става по този начин бойно поле, където той прекарва по-голямата част от времето на пастирското си служение в Арс. Но тя също и място, където неговите верни могат да изпитат Божието милосърдие, в което сам той успява да вникне бавно, откривайки морала на Свети Алфонс Мария де’Лигуори. За дон Боско над всичко е „добрият Бог“. Да спасява душите за него означава да им помага да познаят Бога и така да ги направи верни Христови ученици. Трезвата му бедност показва, че единственото му богатство е Христос. Целомъдрието го води към безусловно служение на Бога в Църквата. Подчинението на Епископа е израз на онова радикално смирение, което бележи целия му живот.
Пасторалната му ревност намира свой източник в съзерцателната молитва, в евхаристичното отслужване и в литургията на Часовете. Всичко, което върши дон Йоан Мария, е обусловено от срещата му с Господа, и във всеки верен той вижда човека, чиято цел е да доближи всички души до Бога с пламенна набожност. Той винаги е приканвал към сакраментална среща и създава различни братства, за да доближи колкото се може повече своите енориаши към Отца. Но всички негови поучения, призивите му към молитва, към общение с Бога и вървене по Неговия път, са щели да бъдат напразни, ако свещеникът от Арс не е следвал Христос – а той е правел това истински. Имало е мнозина сред пристъпилите към изповедалнята на свещеника от Арс, които са твърдели, че той е знаел всичко за тях, без да ги познава. Между другото, той често е коригирал някои детайли в разказите, които не са били изложени точно или с пълна достоверност. Какво означават тези свидетелства? Нямаме причина да не иим вярваме, като имаме предвид, че са много. На хората се е струвало, че светият свещеник е познавал седящия стоящия срещу него, и то не от някаква предишна среща или защото е имал някои сведения за него, нито – още по-малко, – чрез телепатия. Единственото възможно обяснение е, че той е умеел да чете в съвестта, изследвайки духа на покаяника, и е успявал да му посочи сигурния път, по който да поеме, на базата на способността за различаване на доброто от злото. Не ни остава, следователно, нищо друго, освен да признаем факта, че той е имал дара на едно тайнствено съзнание, което е успявало да види настоящи и минали събития. Можем да кажем, че свещеникът от Арс, призван да насочва хората към Бога, е получил дара, необходим за особената му мисия. Дар, който не е толкова знак за неговата святост и заслуги, а инструмент, даден му от Бога, за да достигнесвоя връх ревността му и пасторалната му ангажираност. Делото на Бога и готовността на дон Виане да Му служи се срещат по чуден начин, за да могат да предложат спасение на всички. Всички биографии на свещеника от Арс съдържат епизоди за присъствието на демона. Става въпрос за прояви на дявола спрямо дон Виане, но никога той не е бил обладаван, нито е имал преки изкушения, които да го тласкат към грях. Става дума обаче за смущения и притеснения, за странни шумове, като удари с чук и хлопане по вратата, или пък дрезгави гласове. Какво да мислим за това? Свещеникът от Арс никога не се е плашил от тях. Повечето свидетелства се съгласуват в това, че че са се чували шумове в енорийския дом на свещеника, а някои твърдят, че не са чували нищо. По време на една мисия дон Виане е бил упрекнат, че е шумен и няма уважение към събратята си. Впоследствие самите упрекнали го се уверяват, че вината не е негова. Пазачи на енорийския дом не са се връщали повече там, явно защото тези шумове са ги смущавали. Не можем да отговорим на въпроса, просто свеждайки фактите до психологически усещания, дължащи се на умора, на липса на храна или почивка. Дали става дума наистина за феномени, предизвикани от дявола? Свещеникът от Арс приписва тези феномени на дявола, когото той нарича „куката“. Не ни остава нищо друго, освен да приемем това обяснение на феномена, внимавайки да не приписваме на дявола всички странни неща, както често правят съвременниците му в споменатите свидетелства.
Йоан Мария Баптист Виане е беатифициран на 8 януари 1905 г.; след това е канонизиран на 31 май 1925 г. Провъзгласен е за Покровител на свещениците от целия свят. Славата, която Църквата му придава, произлиза от светостта на скромния живот, живян от него, приемайки и усвоявайки дарените му ценности. Със смирението на един ангажиран и сериозен апостолат той предлага живота си на Бога. Преживява проблеми, интриги и ситуации, типични за едно църковно служение, включено в човешкия и социалния живот. И става Светец, не защото е бил изпълнен с особени дарове, а заради простия си и смирен живот. Той е осветил, така да се каже, времето, в което е живял, мястото, където е бил, и хората, с които се е срещал. Светостта на свещеника от Арс се състои, следователно, в ежедневността на едно усърдно служение и в постоянната вярност на неговия „добър Бог“.
източник: https://catholicvt.net/ (сайт на католическата енория Велико Търново)