31 януари – Свети Йоан Боско, Свещеник (Възпоминание)
Свети Йоан (Джованни) Боско, известен като Дон Боско, е роден на 16 август 1815 г. в Кастелнуово д’Асти (италианската област Пиемонт), в скромно, много благочестиво семейство. Получава прекрасно възпитание във вярата от майка си, Божията Слугиня Маргарита Окиена, чийто процес на беатификация е в ход. Съвсем млад чува Божия призив да посвети живота си на Църквата и постъпва в семинария. Ръкоположен е за свещеник през 1841 г. Тогава започва забележителната пастирска, милосърдна и възпитателна дейност на Дон Боско, която ще го направи един от най-известните църковни дейци на XIX в. Особено загрижен е за децата от бедните слоеве на населението в Торино, на които посвещава цялата си енергия и способности. За тяхното възпитание и образование организира оратории – средища за евангелизация, катехизис и професионално обучение на деца от народа. За да утвърди делото си, със своите сподвижници основава Конгрегацията на Салезианите, която от самото си начало разгръща мащабна възпитателна дейност сред младежите.
Дон Боско помага на Света Мария Доминика Мацарело да постави началото на Конгрегацията на Дъщерите на Мария Помощница, чиито цели са сходни с тези на Салезианите. Умира в Торино на 31 януари 1888 г., почитан от всички заради личната си святост и значимостта на делото си. Канонизиран е през 1934 г., а през 1988 г. Папа Йоан Павел II го провъзгласява за Отец и Покровител на младежите.
Антонио Сикари. Свети Йоан Боско
(Tratto dal libro Ritratti di Santi di Antonio Sicari, ed. Jaca Book)
Дон Боско е роден, когато не са минали още тридесет години от Френската революция, в годината, в която Виенският Конгрес слага край на мита за Наполеон (1815 г.). През целия изминал век (наричан „век на Просвещението“) вярата е била подлагана на атаки и е била осмивана чрез офанзивна програма, водена в името на обожествения Разум и претендираща да се бори срещу всичко, което смята за „суеверие“.
През XIX в. тази атака започва да се обвързва много, често дори да се сраства, със социалните и националните въпроси.
Не е възможно да опишем с няколко думи времето на дон Боско. То е времето на първата индустриализация, на движения за национално обединение, на реставрации и революции: с две думи – време на невъобразими за нас сътресения. За да улесним най-вече по-младите ни читатели, ще свържем името на дон Боско с тези на най-прочутите му съвременници.
Когато умира Хегел, философът на идеализма, дон Боско е на 16 години. Конт, пожелал да основе нова религия за човечеството, е със 17 години по-възрастен от нашия Светец. Фойербах е с 11 години по-голям от него, Дарвин – с 6 години, Маркс е с 5 години по-млад, Достоевски – с 6 години, Толстой – с 13.
В Италия, когато е роден дон Боско, Фосколо е 37-годишен, Мандзони – 30-годишен, Леопарди – 17-годишен, Мацини – 10-годишен, Гарибалди – 8-годишен.
Пий IX, Лъв XIII, Виктор Емануил II, Кавур, Ратаци, Криспи, Росмини са негови приятели.
В годината, когато умира дон Боско (1888 г.), в същия град – Торино, Ницше окончателно изпада в плен на лудостта.
Много от тези имена дон Боско дори не е чувал.
Но без съмнение светът, в който е живял дон Боско, е бил вълнуван от всички тези повеи. В него дон Боско е правил своите избори, развивал е някои идеи и е отхвърлял други, понякога е възприемал безкритично някои виждания на своето време. И би било абсурдно да бъде иначе.Най-прочутият литератор, с когото се е срещал – по време на две тайни срещи в Париж, обръщайки го, според свидетелството на самия дон Боско, е Виктор Юго.
В целия този водовъртеж от личности, събития, идеи, проекти, реставрации и революции – време, в което Църквата е смятана понякога за съюзник и много по-често – за неприятел, който трябва да бъде унищожен, когато антиклерикализмът достига незапомнени висоти, – се забелязва обаче един по-различен феномен, който още тогава кара враговете да свеждат глава: и това е светостта. Една изобилна святост, особено на т. нар. „евангелизатори на бедните“; святост, пренесена в живота на един бързо развиващ се град; святост, водеща след себе си поток от свръхестествени феномени.
Би могло да се вземе някой епизод от живота на дон Боско и да се разгледа под микроскоп, на базата на не съвсем добра документация. В замяна на това, хиляди други епизоди веднага се подкрепят от десетки свидетелства от всякакъв вид.
Да вземем, например, за отправна точка 1848 г., която остава в историята като година на големи сътресения: тя е годината на първата война за независимост.
В Торино семинарията остава празна. Повече от 80 клирици, в противовес на Архиепископа, по време на Рождественската Литургия се появяват в презбитериума на Катедралата с трицветни кокарди на гърдите, и също така участват в отпразнуването на Статута.
На следващата година Архиепископът е арестуван и хвърлен в затвора. В града вилнеят антиклерикални банди, които нападат манастирите. Свещениците се разделят на свещеници – патриоти и свещеници – реакционери. Междувременно правителството подготвя закон за закриване на всички манастири. Този закон, премахнал 331 манастира с 4540 богопосветени, ще бъде подписан през 1855 г.
Това са само някои от най-тежките епизоди сред хиляди други. През същите тези години обаче в Торино живеят и работят – като приятели, подпомагащи се взаимно, Свети Йоан Боско, Свети Йосиф Кафасо (свещеник на затворниците и осъдените на смърт, духовен ръководител на Свети Йоан Боско), Свети Йосиф Бенедикт Котоленго (свещеник на нелечимо болните, който нарича себе си „работник на Провидението“). Известно време дон Боско им сътрудничи, след това продължава по своя път. Един ден Котоленго попипва с пръсти пеша на дрехата му и му казва пророчески:
„Много е лека. Осигурете си по-здрава дреха, тъй като много младежи ще увиснат на нея“.
Има и една девойка, двадесет години по-млада от дон Боско. Той ще я срещне през 1864 г. Тя ще стане основателка на Дъщерите на Мария Помощница: Света Мария Мацарело.
През 1854 г. в оратория на дон Боско постъпва едно момче с рядка вътрешна задълбоченост. Това е годината, в която е провъзгласена догмата за Непорочното Зачатие. Детето е влюбено в тази Мариина тайна. Ще стане Светец на 15 години: Доминик Савио.
Друго момченце ще наследи дон Боско. И то не след дълго ще бъде провъзгласено за Блажен: Микеле Руа.
Друг един прекарва три години в Оратория („щастливия сезон на живота ми“). Когато научава, че дон Боско е на смъртно легло, е 16-годишен. Тогава предлага на Бога младия си живот в замяна на неговия. Ще стане Блаженият Луиджи Орионе, който ще основе Конгрегация за работа с бедни деца (за този свещеник говори Силоне в прочутия си автобиографичен разказ). Той ще каже за дон Боско: „Бих минал по горещи въглени, само за да го видя още веднъж и да му благодаря“.
Друг млад свещеник – дон Федерико Алберт, – проповядва първите духовни упражнения пред петдесетина момчета, сред които дон Боско желае да си избере помощници. Днес и този проповедник е Блажен.
Осем са вече Светците, официално признати от Църквата (без да говорим за десетките други, останали анонимни), които се срещат помежду си, разговарят и се разбират, като приятели с приятели. Около тях свръхестественото се проявява многократно и по вълнуващ начин, като че Бог е имал намерението да покаже – докато Църквата страда поради своите и на другите грехове и се занимава с изключително тежки проблеми, – живата и топла кръв, която тече в църковното тяло, и Духа, Който я оживява в телесните й измерения.
В живота на дон Боско се срещат всякакви чудни феномени: пророчески сънища, видения, билокации, способност да разгадава тайните на душата, умножаване на хлябове и друга храна, както и на хостии, изцеления, дори възкресяване на мъртъвци.
Ще припомня само два епизода, получили голям отзвук поради отразяването им в тогавашното общество. Първият е не само тъжен, но и плашещ.
Когато кралят се колебае дали да подпише закона за закриването на всички манастири – закон, който ще му донесе отлъчване от страна на Светия Престол, – дон Боско „сънува“, че един дворцов паж му съобщава:
„Големи погребения в Двора“.
Той споделя това със своите сътрудници. Пише писмо до краля, за да го посъветва „да размисли и да се поправи, за да избегне заплашващите го наказания, и да попречи на всяка цена на този закон“.
Такава е последователността на фактите. Увещанието на дон Боско е от декември 1851 г. На 12 януари 1855 г. умира кралицата – майка Мария Тереза, на 54 години. На 20 януари 1855 г. умира кралица Мария Аделаида, съпругата на краля, на 33 години. На 11 февруари умира братът на краля, принц Фердинанд Савойски, на 33 години. На 17 май умира най-малкият син на краля, едва на четири месеца.
Всеки може да мисли каквото си иска, но съвременниците остават смутени.
Вторият епизод е трогателен. През лятото на 1854 г. в Торино избухва епидемия от холера, чийто епицентър е предградието Борго Дора, пълно с имигранти, на две крачки от Оратория на дон Боско. В Генуа холерата взема 3000 жертви само за един месец, в Торино са заразени 800 и от тях умират 500. Кметът отправя апел към гражданите, но не се намират доброволци, които да се грижат за болните и да ги превозват в Лазарета. Всички са обзети от паника. В деня на Дева Мария Снежна (5 август), дон Боско събира своите ученици и им обещава: „Ако всички вие се посветите на Божията благодат и не вършите никакъв смъртен грях, аз ви уверявам, че никой от вас няма да бъде поразен от заразата“. И ги моли да се отдадат на грижа за болните.
Формират се три групи: големите ще служат в лазарета и по домовете, по-малките ще събират умиращите по улиците и изоставените по къщите болни. Най-малките трябва да останат у дома, в очакване да ги повикат по спешност. Всеки има бутилчица оцет, за да мие ръцете си, след като е докосвал болните. Градът и властите, макар да са антиклерикално настроени, остават занемели и възхитени. Извънредното положение свършва на 21 ноември. От август до септември в Торино има 2 500 заразени и 1 400 мъртви. Никое от момчетата на дон Боско обаче не се разболява.
Тези два епизода помагат да се долови нещо от атмосферата, в която живеят дон Боско, момчетата и помощниците му, привлечени не от някаква негова магия, а от близостта му с Бога. Такова е католическото обяснение. Който го отхвърля по принцип, би могъл да си измисли хиляда и едно други обяснения.
Когато през 1884 г. дон Боско бива интервюиран от един репортер на „Journal de Rome“ (той е първият Светец, подложен на този журналистически прийом, изобретен от един американец през 1859 г.), са му зададени, между другото, следните въпроси:
Въпрос: Спомощта на какво чудо успяхте да основете толкова домове в различни страни на света?
Отговор: Можах да направя повече от това, на което съм се надявал, но и аз не зная как стана това. Светата Дева, която знае нуждите на нашето време, ни помага …
Въпрос: Ще ми позволите ли една недискретност: ще Ви попитам за чудесата, извършени от Вас?
Отговор: Никога не съм мислил за друго, освен да върша дълга си. Молил съм се и съм се уповавал на Дева Мария …
Въпрос: Какво мислите за днешното състояние на Църквата в Европа, в Италия, и за нейното бъдеще?
Отговор: Аз не съм пророк. Такива сте вие, журналистите. Следователно, вас трябва да питаме какво ще стане. Никой, с изключение на Бога, не знае бъдещето. Обаче, човешки погледнато, може да се мисли, че бъдещето ще бъде тежко. Предвижданията ми са много тъжни, но не се боя от нищо. Бог ще спасява винаги Своята Църква, и Дева Мария, която закриля видимо съвременния свят, ще направи да се появят изкупители.
Но кой е дон Боско?
Когато говорим за него, трябва да започнем с майка му: бедна селянка, която не е можела нито да чете, нито да пише, останала вдовица, когато Йоан е на две години, и е трябвало да се бори сс стиснати зъби във времена на глад и затруднения, за да запази единно семейството си. Онова, което знае, е елементарно: някои откъси от Писанието по памет и епизоди от Евангелието; основните принципи на християнския живот („Бог вижда дори мислите ни“); за рая и ада; за изкупителната сила на страданието; изпълнен с упование поглед към Провидението; Тайнствата и Броеницата.
Пак дон Боско ще каже: „В деня на Първото ми Причастие, сред тълпата от деца и възрастни, ми беше почти невъзможно да остана съсредоточен. Но майка ми от сутринта не ми позволи да говоря с никого. Заведе ме на Светата Литургия. Извърши заедно с мен подготовката и благодарението. В онзи ден тя не искаше да се занимавам с материални неща. Прекарах времето си в четене и молитва. Повтори ми няколко пъти следните думи: Сине мой, това е велик ден за тебе. Сигурна съм, че Бог е станал господар на сърцето ти. Обещай Му, че ще се стараеш да останеш добър през целия си живот …“
Тя е същата жена, която, след като се заговорва за възможното свещеническо призвание на сина й, му казва: „Ако станеш свещеник и за зла участ забогатееш, няма да стъпя в дома ти“.
И в деня на свещеническото му ръкоположение: „Сега си свещеник, и си по-близо до Исус. Не съм чела книгите ти, но запомни, че когато започваш да казваш Литургията, ти започваш да страдаш. Отсега нататък мисли само за спасението на душите и изобщо не се притеснявай за мен“.
Когато става баба на внучета – децата на другия й син, и накрая намира малко мир, Йоан ще отиде при нея и ще й каже: „Веднъж ми казахте, че ако забогатея, няма да стъпите в дома ми. Сега съм беден и затънал в дългове. Ще дойдете ли да станете майка на моите момчета?“
Мама Маргарита ще отговори смирено: „Ако смяташ, че такава е Божията воля …“
И ще прекара последните десет години от живота си (1845 – 1856) като майка на десетки и стотици деца – не нейни, но които синът й свещеник й води от името на Бога, раздавайки се докрай, черпейки сили, когато започват да й липсват, като поглежда смирено и търпеливо Разпятието.
Светците се раждат и израстват така.
Още като малък, Йоан Боско сънува сън, чието осъществяване му се струва „невъзможно“: че променя малки „зверчета“ в Божии чеда. Още оттогава един вътрешен импулс го подтиква да се посвети на изгубените младежи.
В годините на учението си намира време – за да се издържа или просто защото му харесва, – да бъде пастир, фокустник, акробат, шивач, ковач, барман и сладкар, брояч на точки при игра на билярд, свири на орган и на спинета. По-ксно ще бъде и писател, и композитор на песни. Но да се грижи за другите момчета, лишени от хляб, образование и вяра, му се струва, както сам ще напише, „единственото нещо, което трябва да правя на земята“. И така е, „откакто станах на пет години“.
В онова време град Торино е обзет от треската на първата индустриализация. Имигрантите са десетки хиляди, през 1850 г. се говори за 50 000 имигранти. Започва строежът на множество домове за тях. Градът е залят от тълпи момчета, готови да вършат всякаква работа (амбулантни търговци, ваксаджии, коминочистачи, слуги в конюшните, чираци …), без да бъдат закриляни от никого. Групират се в истински банди, които наводняват предградията, особено в празнични дни, когато не се работи.
Първите дошли при дон Боско са зидари, каменари, павьори на улици и други такива.
Много от тези момчета крадат и рано или късно попадат в градските затвори.
И други млади свещеници по онова време се грижат за изоставените деца, но грешката им е, че свързват работата си с политическите проблеми и така тя пропада. Един от тях – много известен в Торино, загрижен „да следва народа“, повежда своите двеста младежи към участие в битката при Новара. Това е поражение във всеки смисъл на думата.
Дон Боско не се интересува от такива неща, грижи се единствено за своите момчета. Събира ги в един Ораторий, води ги със себе си в постоянно търсене на място, достатъчно, за да може да приюти все по-нарастващия им брой. Налага му се да води борба едновременно на много фронтове. Политиците са притеснени, виждайки в негово лице потенциален революционер, с всички тези тълпи младежи, които са стотици и се подчиняват безпрекословно на един единствен жест на дон Боско.
Ораторият е под непрекъснатото наблюдение на полицията. Някои „бдителни граждани“ смятат, че Ораторият е център на неморалност. Енорийските свещеници в града са притеснени, защото виждат да се нарушава „енорийският принцип“. Щом ще се прави Ораторий, той трябва да се прави в енориите. Обвинението им е: „Така младежите се откъсват от енориите“.
Дон Боско е под обвинение: енорийските свещеници имат мисленето от една вече отминала епоха, когато младите имигранти са се представяли пред тях с препоръчително писмо от енористите в родните им места, за да бъдат приети.
От друга страна, енорийските Оратории – там, където ги има, – са отворени само в празнични дни, а дон Боско желае те да са ежедневни, изцяло под надзора на свещеника. Само това е достатъчно енорийските свещеници да започнат да променят бавно своята подозрителност и враждебност.
Но настояват дон Боско поне впоследствие да насочва своите младежи към съответните енории.
Но има и такива младежи, които никога не биха се приближили към една енория, и за които – нещо, което е трудно да разберат гледащите отдалеч, – Ораторият на дон Боско е едва на втори план сграда и място. За тях Ораторият е самият дон Боско, неговата личност, енергията му, стилът му, възпитателният му метод: а това не може да се пренесе от една енория в друга. За щастие Архиепископът решава да посети лично Оратория. Прекарва там един ден, изпълнен с веселие, и се забавлява от сърце („Никога не съм се смял толкова през живота си“, ще каже). Дава Причастието на над тридесет младежи, и след това – Мипопомазанието, радостен да види толкова млади хора, макар че върхът на митрата му да опира в тавана на схлупената сграда.
По негово решение свидетелствата за Миропомазанието са изпратени от Курията на съответните енористи: така Ораторият е приет на практика като „енория на младежите, които нямат енория“. Забележително в богословско отношение е казаното от дон Боско, че абат Росмини – негов ентусиазиран защитник, – „сравняваше нашето дело с мисиите, които се отварят в чужда земя“.
Друга борба дон Боско трябва да води с така наречените „свещеници – патриоти“, които се опитват злощастно да политизират подопечните им младежи, като ги тласкат към борбите за обединение на Италия.
„През 1848 г., – пише той, – имаше такова извращение на идеи и мнения, че не можех да се доверя дори на помощниците в дома ми. Затова трябваше да върша сам всяка домашна работа. Трябваше да готвя, да слагам масата, да почиствам дома, да цепя дърва, да шия ризи, панталони, кърпи, чаршафи, и да ги кърпя, когато се скъсваха. На пръв поглед това беше загуба на време, но в тези неща аз намирах начин да помагам на младежите в християнския им живот. Докато раздавах хляба и разливах супата, можех спокойно да им давам по някой добър съвет, да им казвам по някоя добра дума“.
На трети фронт му се налага да води борба срещу онези ( а те са много, понякога са дори приятели), които са убедени, че дон Боско е наистина и необратимо побъркан.
Докато се мести с младежите си от място на място, дон Боско им говори напълно убедено за големи оратории, църкви, домове, училища, работилници, за хиляди момчета и многобройни свещеници на разположение.
Младежите му вярват, повтарят думите му. Обратното, дори най-големите му приятели вдигат ръце от него: „Горкият дон Боско, толкова се е увлякъл по тези младежи, че си е загубил разсъдъка“.
Цял град Торино говори за лудия свещеник. Дори има опит да бъде интерниран с измама.
Най-близкият приятел на Светеца, също свещеник, го оплаква: „Бедният дон Боско, не е вече същият!“
„Всички – пише дон Боско, – се отдръпнаха от мен. Моите сътрудници ме оставиха сам с близо четиристотин момчета“.
Озадачава най-вече едно нещо: на онзи, който го упреква, че действителността е безкрайно далеч от неговите описания: домове, училища, църкви и т. н., и обезсърчен му казва: „Но къде са всички тези неща?“, той отговаря: „Не зная, но съществуват, защото ги виждам“.
Междувременно момчетата растат и изискват все повече грижи.
„Трябва да призная – пише дон Боско, – че любовта и покорството на моите момчета достигнаха невероятни висоти“. Но това подхранва мълвата, че дон Боско със своите младежи би могъл всеки момент да сложи началото на революция.
Трябва да разберем политическия климат тогава. Но, от друга страна, къде другаде може да се намери такъв човек, който само срещу дадена дума и без никакъв надзор, извежда от затвора за почивен ден над триста млади затворници, и ги прибира вечерта, без да липсва нито един от тях?
Трябва да разберем кой е бил дон Боско за тях. Една случка разкива това добре.
През юи 1846 г. той плюе кръв и припада след изтощителен ден, прекаран в Оратория.
С други думи: оказва се на прага на смъртта и приема Маслоосвещението. Осем дни прекарва между живота и смъртта.
През тези осем дни някои младежи, работейки под жаркото слънце, не пият и капка вода, за да измолят от Бога изцелението му. Редуват се денем и нощем в Светилището на „Consolata“, за да се молят за него, след като са работили по десет часа през деня. Някои дават обет да казват Броеницата през всички дни на живота си. Други – да останат на хляб и вода месеци, една година, някои от тях – завинаги.
Лекарите твърдят, че в онази събота е изглеждало, че дон Боско със сигурност е щял да умре. Той постоянно плюе кръв. Но съвсем неочаквано оздравява.
И ги намира всички – блед и без сили, – в един параклис. Казва им само: „Дължа живота си на вас. Отсега нататък ще пожертвам живота си за вас“. И прекарва остатъка на деня, като ги слуша един по един, за да промени в по-лесни и по-възможни неща прекалено големите обещания, които са били дадени на Бога за оздравяването му.
И това не е някакъв романтичен или идеалистичен изблик, а е плод на живот, прекаран в дела и в дела.
Не е възможно този живот да бъде описан с няколко думи. Можем само да изброим няколко данни.
През 1847 г., когато стотици момчета вече посещават Оратория, Някои от тях, които нямат къде да отидат, понеже са бездомни, заживяяват постоянно при дон Боско и мама Маргарита. Първите гости са настанени в кухнята. В края на годината те са шестима, тридесет и пет – през 1852 г., 115 – през 1854 г., 460 – през 1860 г., 600 – през 1862 г., а след това достигат 800.
През 1845 г. дон Боско основава вечерно училище, със средно 300 ученици всяка вечер.
През 1847 г. втори Ораторий.
През 1850 г. основава работническо взаимоспомагателно дружество.
През 1853 г. – работилница за обущари и шивачи.
През 1854 г. – книговезница.
През 1856 г. – дърводелска работилница.
През 1861 г. – типография.
През 1862 г. – железарска работилница.
Междувременно през 1850 г. се създава интернат за ученици, с 12 ученици, които през 1857 г. стават 121.
През 1862 г. в Оратория има 600 местни ученици и още много, които идват от други места.
Освен шестте работилници, има неделни училища, вечерни училища, две школи за вокална и инструментална музика, и 39 салезиани, с които дон Боско поставя началото на богопосветена Конгрегация.
Междувременно, докато епархийната семинария е затворена, той отглежда и свещенически призвания. В края на живота му (1888 г.), от Валдоко са излезли няколкостотин „нови“ свещеници – „нови“, защото произхождат от бедните класи.
Пак междувременно – и пак заради своите младежи, – дон Боско става писател. Пише една „Свещена история“, която ще бъде използвана в училищата, една „Църковна история“, една „История на Италия“, много биографични и възпитателни трудове: 500 заглавия. Съставя дори едно томче, посветено на „опростената десетична система“ (тази система е трябвало да влезе в сила през 1850 г. и да се преподава в училищата от 1856 г., но правителството дотогава все още не е изготвило нито един текст). Дон Боско смята всяка от тези книжки за „акт на любов“ към Църквата и към своите момчета. Един негов доста обемист учебник за формацията на младежите достига през 1888 г. своето 118-то издание.
Проследихме живота на дон Боско до началото на 60-те години. До смъртта му остава още четвърт век. През това време той подготвя публикуването на 204 томчета от една „Библиотека на италианската младеж“ (с латински и гръцки текстове), отваря първите пет колежа, основава една конгрегация, построява Светилището на „Maria Ausiliatrice“ („Дева Мария Помощница“) и църквата „Пресвето Сърце Исусово“ в Рим, основава 64 домове на Салезианите в шест страни, както и мисии в Латинска Америка, има 768 салезиани. Извършва триумфални апостолски пътувания във Франция и Испания – страни, в които всички искат да видят „човека на вярата“ (прозвище, с което е повсеместно известен).
Във Франция остава четири месеца през 1883 г., пътувайки навсякъде. Когато пристига в Париж, „Le Figaro“ пише, че пред дома му „дълга колона карети го очаква вече цяла седмица“. Кардинал Лавижри го нарича „италианския Свети Винкентий от Паула“.
Един показателен детайл: през 1883 г. типографията на дон Боско е най-добрата в Торино. През 1884 г., на „Националното Изложение за Индустрия, Наука и Изкуство“, дон Боско разполага със специална галерия, на чийто вход с големи букви пише:
„ДОН БОСКО: САЛЕЗИАНСКА ФАБРИКА ЗА ХАРТИЯ, ТИПОГРАФИЯ, КНИГОВЕЗНИЦА И КНИЖАРНИЦА“
Той е първият свещеник, взел участие в Национално Изложение, посветено на труда. Историкът казва, че който прочитал надписа, първо се смеел, мислейки си, че ще намери вътре някакъв магазин за свещенически одежди, но когато влизал, оставал без думи, защото ставал свидетел на истински производствен процес. Дотогава на никому не било хрумвало, че може да присъства на целия процес, при който от парцалите, от които се прави хартия, се стига до изготвянето на книжното тяло, илюстрирано със стотици гравюри и красиво подвързано. Един вестник от Реджо Емилия пише, че галерията на дон Боско била една от малкото, винаги пълна с хора.
Тази забележителна дейност поставя сериозно въпроса за историческото значение на делото на дон Боско.
Днес всеки би могъл да си позволи без какъвто и да е риск някое банално или брутално съждение, когато говори за делата и личностите на Църквата. При това много християни приемат всичко това и го споделят: боят се да бъдат триумфалисти; съгласяват се с всяка критика и обида към тяхната история. Понякога дори се самобичуват – толкова е голямо желанието им да изглеждат модерни. Най-малкото се усмихват, когато някой прекалява. От ораториите на Салезианите през 125-те години история на нашата държава са излезли, формирани във всяко едно отношение, милиони италианци. Но и на милиони хора идеите на дон Боско изглеждат „луди“, предвид факта, че той не е имал „напредничави“ политически схващания, нито е правел прогресивни социални анализи.
Просто е виждал нуждите и се е намесвал. Но се е намесвал в помощ на конкретни хора – на онези, които всеки ден правят историята, макар начинът им на мислене да изглежда „наивен“ в сравнение с големите професорски исторически изложения.
В една паметна бележка на дон Боско до Франческо Криспи четем:
„От регистъра излиза, че не по-малко от сто хиляди момчета, подпомогнати, събрани, възпитани чрез тази система, са изучавали музика, някои – литература, други – изкуства и занаяти, и са станали прекрасни занаятчии, продавачи в магазини, собственици на работилници, прилежни чиновници, а немалко от тях заемат дори висши постове в армията. Също и мнозина, надарени от природата с по-големи способности, са успели да посещават университетски курсове и да се дипломират по литература, математика, медицина, закони, да станат инженери, аптекари и други такива“.
Никой не може да упрекне дон Боско, че по отношение на политиката – в една сложна и опасна политическа ситуация, – е предпочитал да стои настрана (стигала му е, както сам казвал, политиката на „Pater noster“ („Отче наш“). Освен това, е избирал външно несложния принцип да бъде с Папата.
В една епоха, когато всички – включително антиклерикалите, – викат: „Да живее Пий IX!“, тъй като виждат в негово лице един Папа либерал, дон Боско учи своите ученици да викат: „Да живее Папата!“ Той е, както сам казва, прилепен към Понтифекса „повече, отколкото полипът за скалата“.
Питан каква е позицията му по римския въпрос, дон Боско отговаря: „Аз съм с Папата. Католик съм, подчинявам се на Папата. Ако Папата каже на пиемонтците : Елате в Рим!, тогава и аз ще им кажа: Вървете! Ако Папата каже, че отиването на пиемонтците в Рим е престъпление, тогава и аз ще кажа същото. Ако искаме да бъдем католици, трябва да мислим и да вярваме така, както смята Папата“.
Събитията и съответно – личностите, тогава все още не са били митологизирани, както е днес в нашите книги по история: проявявали са се такива, каквито са, с тяхната колебливост, с ограниченията им. От друга страна обаче, и делото на онези свещеници, които са се обвързали политически „с народа, за единството“, остава също много важно в историята.
От трета страна обаче, дон Боско е човек, на когото всички – и Църквата, и Държавата, и кралят, и Понтифексът, и министрите, и кардиналите, са знаели, че могат да разчитат, когато е много нужно да се постигне съгласие.
Когато се налага да се разреши въпросът за италианските Епархии след унификацията (шестдесет Епархии тогава са останали без Епископи), дон Боско е посредник по време на дългите преговори.
Друг показателен епизод: именно министър Ратаци обяснява по своя инициатива на дон Боско как да основе своята богопосветена Конгрегация, въпреки наложената от самия него отмяна на монашеските Ордени (прословутият закон „Ратаци“ от 1855 г.). „Ратаци – казва дон Боско, – поиска да съгласува с мен различни пунктове от нашето „Правило“, относно начина, по който те да отговарят на Гражданския Кодекс и на Държавата“. На практика Ратаци го съветва как умело да създаде Конгрегацията така, че тя вътрешно да се ръководи от нормалните за Църквата закони, а външно – по отношение на Държавата, – да се управлява съгласно гражданските закони, регулиращи различните организации за взаимопомощ и други подобни. Гениалната идея „да се създаде богопосветена общност, която пред Държавата да изглежда като гражданско сдружение“, му е дадена от самия Ратаци. Идеята изненадва дори Епископите. И това става поради добрите чувства, които убеденият антиклерикал Ратаци изпитва към дон Боско.
Някои упрекват дон Боско, задето не се е противопоставял на социалното неравенство по негово време и на класовото разделение, а е помагал на бедните, оставайки вътре в системата, т. е. просейки милостиня от богатите. Но и тази критика означава, че се подхожда с книжни принципи, а не с факти. Вярно е, че когато дон Боско основава втория си Ораторий, Маркс пише своя „Манифест“. Дон Боско има своя доста точна преценка за ситуацията, макар и да не разглежда по научен начин международните измерения на феномена „пауперизъм“ и назряващите революции.
Но той отхвърля идеята да бъде „социален свещеник“ и политик, защото чувства, че негово призвание е непосредствената намеса, любовта, която веднага запретва ръкави и се залавя за работа. Има хора, които се борят срещу причините за несправедливостта, и други, които се борят срещу последиците от нея. Всеки има своето призвание, и всеки е важен: и онзи, който размишлява и изготвя анализи и проекти, и другият, който междувременно трябва да обича, да приема, да спасява, защото бедните не могат да чакат големите анализи и проекти. „Да оставим на другите, по-подготвени от нас монашески Ордени – казва той, – обвиненията и политическото действие. Ние отиваме направо при бедните“.
От друга страна, дори Пертини пише, че се е научил в салезианските училища на „една безгранична любов към всички потиснати и нещастни: чудният живот на вашия Светец ме въведе в тази любов“.
Интересно е също така да разберем, че някои от първите договори за трудов стаж, сключени в Италия, което е истинска и революционна социална новост, са изготвени и подписани от дон Боско.
Но един аспект на дон Боско никога не е бил подлаган на съмнение: това са възпитателните му способности.
Днес все пак някой понякога обвинява дон Боско, че е имал „погребална“, „регресивна“ педагогика, „почти обсесивен педагогически план“. Но през 1920 г. Джузепе Ломбардо Радиче, известен антиклерикален и невярващ, но почтен педагог, пише на своите последователи: „Дон Боско бе велик и вие трябва да се стремите да го опознавате. В средата на Църквата … той съумя да създаде забележително движение за възпитание. връщайки на Църквата контакта й с масите, който тя бе загубила. За нас, които сме извън Католическата Църква и извън всяка Църква, той обаче е герой – герой на превантивното възпитание и на училището – семейство. Последователите му могат да се гордеят с него“.
И още: „Дон Боско? Тайната му се крие в едната идея: докато нашите училища имат много идеи“. През 1877 г. дон Боско дава за печат една малка книжка, озаглавена: „Превантивна система за възпитание на младежта“.
Преди всичко, първата превенция е самата личност на възпитателя, абсолютната му отдаденост.
„Обещах на Бога, че и последният ми дъх ще бъде за моите бедни момчета – казва дон Боско. – За вас се уча, за вас работя, за вас живея, за вас съм готов да дам дори живота си“.
„Разберете, че всичко, което съм, е изцяло за вас: ден и нощ, сутрин и вечер, във всеки миг“.
Превенцията започва на това ниво на тотална отдаденост на възпитателя – отдаденост, която дон Боско изразява с най-конкретните възможни термини: дори дотам, че и директорите на неговите домове е трябвало да бъдат сред момчетата във всеки момент, дори по време на почивка: трябвало е да бъдат видими, приемливи, отворени, фамилиарни.
Тогава, при един възпитателен режим, основан на авторитарност, това е истинска революция, напълно нова постановка. Дисциплината не бива да се постига с наказание, а с убеждение; няма повече нужда от „строяване“: идеалът не са съвършено подредените редици, а орлякът деца, скупчен около възпитателя.
Кореспондентът на един френски вестник („P?lerin“) пише през 1883 г. в една своя статия:
„Видяхме тази система в действие. В Торино учениците образуват голяма колегия, в която не са познати стройните редици, а се отива от едно място на друго като в семейство. Всяка група заобикаля някой преподавател, без шум, без караници, без сблъсъци. Възхищавахме се на ведрите лица на тези момчета и не можехме да не възкликнем: „В това има пръст Божи!“
Радостта трябва да бъде естествената пружина, към която е прикачено нещо свръхестествено. „Трябва да разбереш – обяснява малкият Доминик Савио на един току-що пристигнал свой другар, – че тук живеем в святост, като сме много весели“.
Налагането на нещо отгоре трябва да бъде премахнато дори там, където е утвърдено от практиката или от важността на въпроса: следователно, няма възпитателна младежка среда, в която изповедта и причастието да са задължителни.
Дон Боско изповядва и причастява всички момчета, но никое от тях не е длъжно да прави това. Нещо повече, препоръчва се винаги момчетата да не бъдат обременявани със задължителни неща. Трябва само да бъдат окуражавани. Просто им се показва, че без мир в сърцето не могат да бъдат истински щастливи, истински млади.
От друга страна, дон Боско е дълбоко убеден, че без близост с Бога, без „религия“, възпитанието е невъзможно.
„Възпитанието – казва той, – е нещо, свързано със сърцето, и само Бог е негов господар. Не можем да сторим нищо, ако Бог не сложи в ръцете ни ключовете към тези сърца“. И добавя: „Само католикът може да прилага успешно превантивния метод“.
Успява да убеди в това дори един протестант, който идва при него, за да изучи този метод. Изразите, които могат да се сторят някому „нетолерантни“, са част именно от тази тотална идея, която създава истинския възпитател. Идеята, която дон Боско има за възпитателя, е тотална: тотална е идеята за неговата дейност, тотална е идеята за възпитателната нужда.
Няма аспект, който той да смята, че може да бъде пренебрегнат или че е недостоен за възпитателя: било когато става дума да се приготви храната, или да се ушие дреха, или да се участва в игра, или да се преподава занаят, или да се поучава, или да се музицира, или да се участва в молитва, или да се проповядва, или да се изповядва, или да се дава Евхаристията.
През 1884 г., когато Светецът е още жив, излиза една негова биография, написана от френски автор. В нея се казва: „До днес основателите на богопосветени Конгрегации и Ордени са имали определена цел: в лоното на Църквата те са практикували закона, който съвременните икономисти наричат „закон за разпределение на труда“. Дон Боско обаче изглежда е възприел идеята да извършва в своята скромна общност целия труд“.
Разум, религия, любов – това е основата, върху която дон Боско възнамерява да изгради превантивното си дело.
Той пише в едно свое прочуто писмо от Рим през 1884 г.: „Нима не са обичани достатъчно моите момчета? Ти знаеш, че ги обичам. Знаеш колко съм страдал за тях и какво съм изтърпял в течение на над 40 години, и колко много търпя и страдам и сега. Колко лишения, колко унижения, колко противоречия, колко преследвания, за да им дам хляб, домове, учители, и особено, за да им осигуря здраве, когато са болни. Правех всичко това, както знаех и както можех, за онези, които са любовта на целия ми живот … Какво повече бих могъл да направя?“
Отговорът е: „Нека младежите не само бъдат обичани, а и самите те да се научат да обичат“.
Във времето на дон Боско това е било толкова реално, че едно от неговите момчета, вече възрастен, отговаря на питащите го: „Ние живеехме в любов“.
А това изисква дълбока аскеза, тотална и ежедневна отдаденост.
През 1883 г. отива да го посети един млад свещеник от Ломбардия, любопитен, поради нещата, които е чувал да се говорят за него. Този свещеник ще стане Папа Пий XI, който ще провъзгласи дон Боско за Светец.
Трябва да почака, понеже дон Боско е събрал директорите на своите домове и говори с тях. Междувременно свещеникът наблюдава. След почти 50 години, вече като Папа, той разказва за тази среща:
„Имаше хора, които идваха отвсякъде: един – с един проблем, друг – с друг. А той, изправен, като че трябваше да чуе само едно нещо, и то само за миг, изслушваше всички, вникваше във всичко, отговаряше на всекиго. Един човек, внимателен към всичко, което става около него, и същевременно, може да се каже, че не е там, че мисълта му е другаде. И наистина беше така: той беше другаде, беше с Бога. И имаше точната дума за всички – чак да се чуди човек. Този живот в святост, в усърдна молитва, дон Боско водеше наред с постоянната си и неуморна дейност“.
Но именно в това се състои възпитателната му способност – към себе си и към другите, – прерастнала в святост.
В последните му месеци умората взема връх. „Къде ще отидем, дон Боско?“ – го питат. „Ще отидем в Рая“ – отговаря.
Провъзгласен е за Светец при закриването на Годината на Изкуплението, в деня на Пасха, през 1934 г.
Той е първият Светец в историята, за когото, в деня след канонизацията му, и Държавата организира честване на Капитолия, с реч на министъра на просветата.
И това е признание, че дон Боско принадлежи на всички. Също и днес.
източник: https://catholicvt.net/ (сайт на католическата енория Велико Търново)