3 май – Св. Св. Филип и Яков, Апостоли (Празник)
Църквата отбелязва празника на тези Апостоли заедно, защото мощите им са положени на едно място в римската Базилика „Свети Дванадесет Апостоли“.
Апостол Филип е роден в началото на I в. сл. Хр. в галилейския град Витсаида. Първоначално е ученик на Свети Йоан Кръстител, а по-късно е един от първите, тръгнали след Исус. Избран е от Него за един от Дванадесетте. Именно той отвежда при своя Учител Натаниил (бъдещия Апостол Вартоломей). На Тайната Вечеря отправя към Исус молба: „Господи, покажи ни Отца и ни стига“, на което Господ отговаря: „Който е видял Мен, видял е Отца“. След слизането на Светия Дух на Петдесятница тръгва да евангелизира различни народи (според преданието, проповядва сред скитите и партите). При император Домициан (81-96) претърпява мъченическа смърт в Хиераполис (Фригия, Мала Азия), като е разпънат на кръст с главата надолу.
Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на Площад „Свети Петър“ във Ватикана – 28 юни 2006 г.
Апостол Яков, син на Алфей (наричан „Малки“, за разлика от Свети Апостол Яков Зеведеев – „Големи“), също произхожда от Витсаида в Галилея, и също е последовател на Свети Йоан Кръстител, преди да го призове Исус. В Първото си Послание до коринтяни Свети Павел казва за него, че Исус му се е явил след Възкресението Си в лична среща. На Събора в Йерусалим през 49 г. отправя призив да не се налагат юдейските обичаи на приелите християнството бивши езичници. След мъченическата смърт на Свети Яков Големи през 42 г. и отпътуването на Свети Петър за Антиохия и Рим, Свети Яков Алфеев става Епископ на Йерусалимската Църква. Неговото Послание, адресирано до християните от еврейски произход, живеещи извън Палестина, е включено в Новия Завет на Библията. Апостолът пролива кръвта си през 63 г., по време на юдейско вълнение срещу християните в Йерусалим, подбудено от първосвещеника Ханан.
Яков Малки
Наред с фигурата на Яков „Големи“, син на Зеведей, за когото говорихме миналата сряда, в Евангелията се говори и за още един Яков, наречен „Малки“. И той участва в списъка на дванадесетте Апостоли, избрани лично от Исус, и винаги е назоваван „син на Алфей“ (ср. Мат. 10, 3; Марк. 3, 18; Лука 5; Деян. 1, 13). Идентифициран е често с друг Яков, наречен „Малкия“ (ср. Марк. 15, 40), син на Мария (ср. пак там), която би могла да бъде „Мария Клеопова“, присъстваща, според Четвъртото Евангелие, в подножието на Кръста заедно с Майката на Исус (ср. Мат. 19, 25). И той е роден в Назарет и вероятно е роднина на Исус (ср. Мат. 13, 55; Марк. 6, 3), на Когото, според семитската практика, е наричан „брат“ (ср. Марк. 6, 3; Гал. 1, 19). Книгата Деяния подчертава водещата роля на този Яков в Йерусалимската Църква. На апостолския Събор там, проведен след смъртта на Яков Големи, той потвърждава заедно с другите, че езичниците могат да бъдат приемани в Църквата, без преди това да бъдат подлагани на обрязване (ср. Деян. 15, 13). Свети Павел, който свързва с него едно специално явяване на Възкръсналия (ср. 1 Кор. 15, 7), във връзка с отиването си в Йерусалим го назовава преди Кифа – Петър, наричайки го „стълб“ на тази Църква редом с него (ср. Гал. 2, 9). Впоследствие той е главен авторитет за юдео-християните. На него се приписва също Посланието, което носи името на Яков и е включено в новозаветния канон. Там той не се представя като „брат Господен“, а като „раб на Бога и на Господа Исус Христос“ (Яков 1, 1).
Учените дискутират по въпроса за идентификацията на тези две личности с едно и също име: Яков, син на Алфей и Яков, „брат Господен“. Евангелските предания не са запазили никакъв разказ нито за единия, нито за другия за периода на земния живот на Исус. Деянията на Апостолите обаче ни показват, че един „Яков“ е играл много значителна роля, както вече споменахме, след Възкресението на Исус, в средите на Ранната Църква (ср. Деян. 12, 17; 15, 13-21; 21, 18). Най-забележителното сторено от него нещо е намесата му във въпроса за трудните отношения между християните от еврейски произход и онези от езически произход: там той допринася, заедно с Петър, да бъде преодоляно, или по-скоро – да бъде интегрирано първоначалното юдейско измерение на християнството с изискването да не се налага на обърналите се езичници задължението да спазват всички норми на Мойсеевия Закон. Книгата Деяния е запазила за нас компромисното разрешение, ппредложено именно от Яков и прието от всички присъстващи апостоли, според което от езичниците, повярвали в Исус Христос, трябва да се изисква единствено да се пазят от идолопоклонническата практика да се яде от месото на животни, принесени в жертва на божествата, и от „блудство“ – термин, който вероятно означава някакви неразрешени бракове. На практика става дума за налагането на немного забрани, смятани за особено важни, от Мойсеевото законодателство.
По този начин се постигат два важни резултата, валидни и днес: от една страна, признава се неотменимата връзка, която свързва християнството с еврейската религия като с вечно жива и жизнена матрица; от друга, на християните с езически произход се позволява да запазят своята социологическа идентичност, която биха загубили, ако биха били принудени да спазват мойсеевите така наречени „ритуални предписания“: те не трябва да се смятат повече задължителни за обърналите се езичници. Всъщност се поставя началото на една практика на взаимно уважение и почит, която, въпреки по-късните неприятни недоразумения, цели по природата си да запази онова, което характеризира всяка от двете страни.
Най-древната информация за смъртта на този Яков ни дава еврейският историк Флавий Йосиф. В своите „Юдейски древности“ (20, 201 s), редактирани в Рим към края на I в., той ни разказва, че краят на Яков е бил предизвикан от престъпната инициатива на Първосвещеника Ханан, син на Ханас, споменат в Евангелията, който се възползва от промеждутъка между заминаването на един римски прокуратор (Фест) и пристигането на неговия наследник (Албин), за да разпореди той да бъде убит с камъни.
С името на този Яков, освен апокрифното „Евангелие според Яков“, което възхвалява светостта и девството на Мария, Майката на Исус, е особено свързано Посланието, което носи неговото име. В канона на Новия Завет то заема първото място срред така наречените „Католически Послания“, адресирани не само към една отделна Църква – ккато Рим, Ефес и т. н., – а към много Църкви. Става дума за много важно писание, което подчертава особено необходимостта да не се свежда личната вяра само до вербална или абстрактна декларация, а да се изррази тя чрез добри дела. Между другото, той ни приканва към постоянство в изпитанията, приемани с радост, и към изпълнена с упование молитва, за да приемем от Бога дара на мъдростта, благодарение на който да успеем да разберем, че истинските житейски ценности не се състоят в преходните богатства, а по-скоро в това, да учеем да споделяме притежаваното от нас с бедните и нуждаещите се (ср.. Яков 1, 27).
Така Посланието на Свети Яков ни показва едно много конкретно и практическо християнство. Вярата трябва да се осъществява в живота, особено в любовта към ближния и най-вече в грижата за бедните. И върху тази основа трябва да бъде четена и прочутата фраза: „Както тялото без дух е мъртво, така и вярата без дела е мъртва“ (Яков 2, 26). Понякога това твърдение на Яков е било противопоставяно на казаното от Павел, според когото ние биваме оправдани от Бога не поради нашите дела, а поради нашата вяра ((ср. Гал. 2, 16; Рим. 3, 28). Обаче двете фрази, на пръв поглед противоречащи си поради различните си перспективи, всъщност, при една добра интерпретация, се допълват. Свети Павел се противопоставя на гордостта на човека, който си мисли, че не се нуждае от Божията любов, която ни предшества, противопоставя се на гордостта на самооправданието без бблагодатта, която просто се дарява и не е заслужена. А Свети Яков говори за делата като за нормален плод на вярата: „Всяко добро дърво дава добри плодове, а лошото дърво дава лоши плодове“, казва Господ (Мат. 7, 17). И Свети Яков повтаря това и го дава на нас.
И накрая, Посланието на Яков ни призовава да се оставим в Божиите ръце във всичко, което правим, казвайки винаги думите: „Ако го иска Господ“ (Яков 4, 15). Така той ни учи да не се изкушаваме да планираме живота си по автономен и егоистичен начин, а да предоставяме възможността за действие на непостижимата Божия воля, която знае кое е истинското добро за нас. По този начин Свети Яков остава учител на живот, винаги актуален за всекиго от нас.
източник: https://catholicvt.net/ (сайт на католическата енория Велико Търново)