27 септември – Свети Винкентий от Паула, Свещеник
Свети Винкентий от Паула (Венсан дьо Пол) е роден на 24 април 1581 г. в скромно селско семейство в Пуи (Гаскония, Южна Франция, дн. Сен-Венсан-дьо-Пол). Почувствал призвание към свещенството, още съвсем малък започва да работи на полето и като пастир, за да спечели пари за обучението си. Ръкоположен е за свещеник през 1600 г. През 1605 г. е пленен от пирати по време на морско пътешествие и е продаден като роб в Тунис. Освободен от господаря си – бивш християнин, който под негово влияние се връща към вярата, той се завръща във Франция през 1612 г. и е назначен за енорийски свещеник в парижкото предградие Клиши. Става много известен като духовен ръководител на множество клирици, както и с милосърдните си дела, заради които е назначен от крал Луи XIII за отговорник за всички каритативни начинания в страната. Поставя началото на Конгрегацията на Лазаристите, а през 1633 г., заедно със Света Луиза дьо Марийак – и на Конгрегацията на Дъщерите на Милосърдието (Сестрите Винкентинки). Умира в Париж на 27 септември 1680 г. Канонизиран е от Папа Климент XII през 1757 г.
Проповед на Светия Папа Йоан Павел II на Светата Литургия по случай 250-годишнината от Канонизацията на Свети Винкентий от Паула – 27 септември 1987 г.
(Messa per I 250 Anni della canonizzazione di San Vincenzo de’Paola. Omelia di San Giovanni Paolo II – 27 settembre 1987)
1. „Спомни си, Господи, за любовта Си“ (Пс. 25 (24), 6).
Така се молим днес с думите на Псалмиста. Викът към Бога, „богат на милосърдие“ (ср. Ефл 2, 4), пронизва цялото Свето Писание. Старият Завет предава това на Новия, когато „настъпва пълнотата на времената“ и „Бог изпраща Своя Син, роден от жена“ (Гал. 4, 4).
Тогава се осъществява молитвата на Псалмиста:
Господ си е спомнил за любовта Си, която е вечна: защото „толкова възлюби света, че даде Своя единороден Син“ (Йоан 3, 16).
И Той, Синът, ставайки Човек, изпълни изцяло мярката на милосърдието, която е на Бога.
Пожела също така „да предаде“ тази мярка на човека, когато каза в Словото на планината:
„Блажени милостивите, защото ще намерят милост“ (Мат. 5, 7).
2. Днес сме се събрали на този площад, пред Базиликата, която се издига над гроба на апостол Петър, за да възпоменем един човек, който бе сторил това блаженство по изключителен начин съдържание на своя живот и на своето призвание: Свети Винкентий от Паула!
Славата му надхвърля всички граници и вече над три века продължава да предизвиква времето.
Преди 250 години Папа Климент XII го включва в листата на Светците на Католическата Църква. В булата за канонизацията личността на Светеца е описана така: „Той бе като убежище за всички нуждаещи се и окаяни, и помагаше на всички бедни, раздавайки понякога дори онова, което бе нужно за самия него и за другарите му в мисиите, давайки толкова изобилна милостиня, че всички го наричаха „баща на бедните“. Макар и вече в напреднала възраст, той постоянстваше с усърдие в апостолското служение на свещените мисии,и като се носеше навсякъде на крилете на милосърдието, без да усеща умората и безсилието на старческата възраст, носеше светлината на евангелската истина и науката на Божиите заповеди на онези, които вървяха в мрака и в здрача на порока, най-вече на най-бедните жители на полята и селата, които (…)биваха връщани от него на пътя Господен. И понеже милосърдието му не знаеше мярка, добродетелта на Божия Слуга не се ограничаваше само на територията на Франция, а блестеше, разпространявайки се надлъж и нашир: защото, за да проповядват вярата и благочестието, той изпрати от своите ученици работници на Евангелието не само в Италия, Полша, Шотландия и Ирландия, а и в далечни страни и в Индиите, както и при най-отдалечените народи на нашата земя, които, благодарение на тяхното дело, избягали от мрака на идолопоклонството, доведе до светлината на истината“.
3. През поколенията Свети Винкентий говори не само на своето време, а и на цялата модерна епоха, вписвайки отново в нея цялата
„радикалност“ на Евангелието, думите от Словото на планината: „Блажени милостивите, защото ще намерят милост“.
Той стои начело а дълга редица личности, които, вървейки по стъпките му, са осъществявали в живота си думите на Псалмиста: „Покажи ми, Господи, Твоите пътища, и научи ме на Твоите пътеки“ (Пс. 25, 4).
Какво зрелище има пред себе си онзи, който обръща поглед назад, за да съзерцава огромната мрежа на апостолските и социални дейности, която той започва да плете приживе, и която след него безбройни негови последователи подновяват и развиват! Мисълта ни е насочена най-вече към мисионерите, основани от него, които и днес работят в различни части на света за евангелизацията на бедните и формирането на свещениците. Как да не спрем, за да се полюбуваме на чудесното дело, осъществявано от Дъщерите на Милосърдието – най-многобройната богопосветена Конгрегация на Църквата? Може би няма такъв човек, който при едно или друго житейско обстоятелство да не е имал възможност да срещне някоя от тези дъщери на Свети Винкентий, за да получи от нея усмивка, добра дума, грижовна и дискретна помощ. Съществува, освен това, семейството на Братствата и Асоциациите на Милосърдието, които днес в света представляват великолепен корпус от доброволци и доброволки на служба на благотворителността и на социалната помощ за „бедния народ“, както е обичал да се изразява Свети Винкентий. Наред с тях работят членовете на Конференциите на Свети Винкентий, основани през 1833 г. от Фредерик Озанам, в светлината на поученията на великия апостол на милосърдието. Трябва също така да спомена и другите многобройни общности, които почитат Свети Винкентий като свой патрон, модел и учител, и могат по тази причина да се смятат за членове на голямото „винкентинско“ семейство.
Всички тези духовни синове и дъщери на Свети Винкентий от Паола с негова помощ са се научили от Христос да вървят по евангелската „пътека“, която минава през Словото на планината: „Блажени милостивите“.
4. Евангелският откъс в днешната неделя ни разказва притчата за двамата синове, които баща им иска да изпрати да работят на лозето му (ср. Мат. 21, 28-32).
Със сигурност Свети Винкентий прилича на сина, който изпълнява волята на баща си: той отговаря с целия си живот на призива: „Иди … да работиш на лозето“ (Мат. 21, 28). И не позволява на никого да го „изпревари“. Обаче си струва да се отбележи, че и той – както ни разказват биографите му, – е имал в началото поведение, подобно донякъде на онова на сина от притчата, който първо се дърпа и едва после се подчинява: без да каже ясно „не“ на Отца, който го изпраща на лозето, можем да кажем, че в началото той не чувства свещенството като призвание, което да го ангажира със светостта, а по-скоро като възможност да постигне някакъв обществен престиж и прилично икономическо положение, както пише на майка си.
Тази човешка ограниченост на Винкентий ни помага да разберем, че никой не се ражда светец. Светец се става чрез повече или по-малко дълъг, труден и методичен път на обръщане, на покаяние и на очистване. Да се стане светец е трудно завоевание и предполага ангажираност и усилия, които като цяло траят цял живот.
В даден момент Винкентий си дава сметка за това изискване за святост, заложено в нас от благодатта на Кръщението, и много пламенно и решително се посвещава на това, което е най-прекрасният идеал, който един човек може да има в живота си.
Става така, че в школата на големи учители като Кардинал дьо Берюл и на Свети Франциск Салски, Винкентий преоткрива – или по-точно: открива истински онова свещенство, което е пожелал да получи още 20-годишен, повече поради свой човешки избор, отколкото като съзнателен отговор на Божието призвание. И ясното съзнание за този неизмерим дар, получен от Бога, е началният кълн, движещата сила и крайният свръхестествен мотив за всички чудесни милосърдни начинания, които с право го правят известен в целия свят и му осигуряват безсмъртна слава. Така Винкентий става вдъхновител на големи жестове на всеотдайност от страна на други лица. Той е възпитател на „елита“, и същевременно – на масите.
Две са любовите на живота му: Бог и бедните. Добре казва по този повод големият историк на християнската духовност Анри Бремон, заявявайки, че „не любовта към хората го води към светостта, а по-скоро светостта го прави истински и ефикасно милосърден: не бедните са го дарили на Бога, а обратното – Бог го е дарил на бедните. Който вижда в него повече филантропа, отколкото мистика, който не вижда в него преди всичко мистика, той ни представя един Винкентий от Паола, който никога не е съществувал“.
5. Със свидетелството си, изцяло посветен на Христос в бедните и нуждаещите се, Винкентий като че говори на хората от своето време и на днешните хора със същите думи, които използва Свети Павел в Посланието до филипяни от днешната Литургия: „Не се грижете всеки само за себе си, но и за другите“ (Филип. 2, 4).
Винкентий търси наистина не собствения си интерес, а този на другите, и, правейки това, изпитва онази „подкрепа, идваща от милосърдието“, за която говори Свети Павел. Изпитва го сам и помага да го изпитат и онези, които привлича към себе си с топлината на своето милосърдие.
Каква е била тайната на тази неизчерпаема вена на ентусиазъм, която никаква материална и морална нищета никога не успява да прекъсне? Тази тайна ни разкрива отново Свети Павел, когато ни препоръчва: „От смиреномъдрие смятайте един другиго за по-горен от себе си“ (Филип. 2, 3). Какво означава това? Че истинското братско милосърдие съдържа това смирение, което умее да оценява в другите качествата, които ние не притежаваме, и ни подтиква да поставим на тяхна служба даровете, които Бог е дал на нас, избирайки сред тези „други“ най-малко надарените, най-нещастните, онези, които модите на времето подминават с презрение. Именно в тях милосърдието умее да открива скрити съкровища. Именно в тях, заедно с Винкентий, трябва да виждаме нашите „стопани, господари и учители“, тоест онези, на които трябва да служим.
Това християнско поведение спрямо ближния е прекрасен строител на мира, справедливостта и единството на човешкото семейство. То е карало да ликува голямото сърце на Павел, когато заявява пак в Посланието до филипяни: „Ако има някоя утеха в Христа, ако има някоя разтуха в любовта, ако има някое общуване на духа, ако има някое милосърдие и състрадание, направете пълна радостта ми: имайте едни мисли, като имате една и съща любов, и бъдете единодушни и единомислени“ (Филип. 2, 1-2).
Тези думи на Апостола обрисуват цялата душевност на Винкентий, в тях намираме дълбокия и истински корен на неговата духовност и на забележителната му всеотдайност: милосърдието на свещеническото сърце на Христос – милосърдие, чрез което Бог е дал на Винкентий „да възпроизвежда в себе си тайната, която е отслужвал“.
6. Днес отбелязваме деня, в който Винкентий от Паола е бил „издигнат“ след смъртта си. Да, издигнат на олтарите, „въздигнат“. Вписан в листата на онези мъже и жени, които Църквата почита като Светци, включително в своята Литургия.
Но само с това ли ще се ограничим?
Думите на химна на Павел възвестяват днес „въздигането“ на Христос: Онзи, Който „понизи Себе Си, като прие положението на слуга“. Онзи, Който „смири Себе Си, ставайки покорен до смърт, и то смърт кръстна“ (ср. Филип. 2, 7-8).
„Затова Бог Го въздигна над всичко!“
Христос е въздигнат над всичко!
Винкентий от Паола – смиреният подражател на Христа, който е живял в пълнота и безрезервно съдържанието на Евангелието на бедните.
Винкентий – от 250 години вписан в листата на Светците на Църквата: „въздигнат в Христа“, включен в тайната на това единствено въздигане.
Смирен участник за цялата вечност в тази Любов, която „движи“ всичко и всичко „въздига“, та „Бог да бъде всичко във всички“ (ср. 1 Кор. 15, 28) през вековете на вековете.
източник: https://catholicvt.net/ (сайт на католическата енория Велико Търново)