26 май – Свети Филип Нери, Свещеник (Възпоменание)
Свети Филип Нери е роден на 21 юни 1515 г. във Флоренция, в семейството на нотариус. Получава добро образование и в началото помага в кантората на баща си, но, воден от желанието да посвети живота си на Бога, заминава за Рим, където 17 години живее като мирянин, учи философия и богословие и с живота си проповядва Евангелието. Работи с младежите и създава братства от миряни, провежда молитвени срещи и помага на поклонниците. През 1551 г. е ръкоположен за свещеник и бързо се прочува като изповедник и проповедник сред различните обществени слоеве. Организира Ораторий, където се провеждат религиозни сбирки и се предлага помощ на бедните и нуждаещите се. От музикалните произведения на библейски теми, изпълнявани там, възниква музикалният жанр „оратория“. Свети Филип Нери поставя началото на Конгрегацията на Ораторианите. Умира на 26 май 1595 г. Наричан е „Апостолът на Рим“, помогнал с простота, усмивка и сърдечност на мнозина свои съвременници да намерят пътя към Бога.
Марио Скуду SDB. Свети Филип Нери (1515-1595). Кога ще започнем да бъдем добри?
(Mario Scudu SDB. San Filippo Neri (1515-1595). Quando cominciamo ad essere buoni? Rivista Maria Ausiliatrice 2007 – 5)
В тази панорама на католическата святост, между веселите и шеговити Светци се откроява особено една забележителна звезда: Свети Филип Нери. Флорентинец по рождение, той обаче прекарва немного години в родния си град, докато Рим го приема за свой син през почти целия му живот.В дългата история на агиографията на Христовата Църква намираме всякакви Светци и Светици – от всеки език и народност, мъже и жени, велики и малки, богати и бедни, образовани и неуки, клирици и миряни, сериозни свети личности и по-малко сериозни, дори големи шегаджии, но и те не по-малко свети. Обединява ги, естествено, голямата им, неудържима и страстна любов към Бога, която нерядко стига дори до мъченичество, както и съпътстващата я, паралелна любов към ближния, винаги следваща перспективата на Божията любов, която ги води, помага им и винаги ги подкрепя.
Като момче го наричат Пипо, но за онези, които го познават по-добре, той е просто Добрия Пипо. Сестра му Елизабета отбелязва, че това прозвище му е било дадено заради добрия му и отдаден на другите характер. То ще му остане за цял живот, защото той си остава добър завинаги. Друга важна негова характеристика: още докато е жив, се разпространява една книжка за него със заглавие: „Philippus sive de laetitia christiana “ („Филип, или За християнската радост“). Истинска житейска програма, нали?
Филип, освен това, е толкова смирен (и следователно – свят), че не се смята достоен да бъде свещеник. Става такъв след множество настоявания през 1551 г. На Папа Григорий XVI, който иска да го направи Кардинал на Светата Римска Църква, с всички принадлежащи и произтичащи от това звание почести и привилегии, Филип отговаря с „да“, но при условие, че сам ще избере кога да стане това. Лесно е да се досетим, че Папата умира …, очаквайки това „да“, което така и не идва.
Твоята Индия е Рим!
Заради някои негови черти можем да наречем Филип много модерен (или дори постмодерен?) Светец. Той има вкус към свободата, към откритите пространства, обича природата и е в състояние да остане дълго в съзерцание на творението. Приятел е и на животните. Известно време се грижи за котка и за няколко птички във винаги отворена клетка.
Години наред, освен това, го виждат да се разхожда с куче на каишка – нечистокръвен пес на име Каприз, принадлежал на един Кардинал, който един ден отказва да се върне при господаря си и остава при Филип, завладян навярно от неговата доброта и дружелюбност.
И това е странно, но е истина. В сакристията Филип държи кученца и птички, и преди да отслужи Литургия, си играе с тях, за да … се разсее малко, тъй като ако се концентрира напълно и започне да мисли изцяло за предстоящата Литургия, има „опасност“ … да изпадне в есктаз. Със Светците наистина е така!
В онези години в Рим се завръща мисионерският пламък благодарение на Игнатий де Лойола и на писмата на мисионера Франциск Ксаверий – йезуит, повлиял и на Филип, както и на група негови приятели. Изпълнени с копнеж и надежда, те отиват при един прочут монах цистерцианец в „Тре Фонтане“, за да поискат съвета и одобрението му. Почти чувстват в ръцете си билета за Далечния Изток, където работи Франциск Ксаверий.
Мислят дори за мъченичество. Дори за това! Получават обаче отговор, който ще стане пословичен: „Твоята Индия е в Рим“. И Филип се подчинява: остава като мисионер в Рим, където, от друга страна, има голяма нужда от него, и където той работи винаги с оригиналност, дълбочина и святост. През целия си живот.
Кога ще започнем да бъдем добри?
Първите години от живота си Филип прекарва във Флоренция, където се ражда през 1515 г. като син на Франческо – нотариус, и на Лукреция. Майка му умира скоро след това и религиозното му възпитание е осигурено от мащехата му и от посещенията му в манастира на доминиканците „Сан Марко“, към които той остава винаги признателен и където има възможността да вдъхне и нещо от духовната атмосфера, създадена от Савонарола.
Осемнадесетгодишен, напуска града, за да се посвети за известно време на търговията (днес бихме казали – „да натрупа стаж“) при един роднина в Сан Джермано, в Кампания. Това не продължава дълго. Той разбира, че това не може да бъде неговото бъдеще. През 1534 г. пристига в Рим, където остава през целия си живот (до 1595 г.), и така се превръща в натурализиран римлянин. Във Вечния Град се сблъсква с величие и мизерия, с блясъка на малцина благородници и бедността на множество хора от народа, с величието на християнското минало и моралните несъвършенства на част от клира. Свидетел е и на първоначалното напрежение и на опитите за реформа или на контрареформа, в противовес на Реформацията на Лутер, започнала през 1517 г. с прочутите 95 тезиса. Вижда залеза на Ренесанса, започнал преди много години в неговата Флоренция и обхванал цяла Европа, и началото на периода на Барока.
Първите си римски години Филип прекарва почти сам, след това близо 24 години обикаля града, запознава се с кварталите, където са банките и деловият живот и където работят много флорентинци. На всички тях Филип задава един и същ въпрос: „И така, братя мои, кога ще започнем да бъдем добри?“ През 1548 г. основава заедно със своя изповедник Братството на Пресветата Троица, което работи много активно с поклонниците за Юбилея през 1550 г. През 1551 г. най-сетне отстъпва пред натиска и, побеждавайки смирението си, приема в знак на покорство да стане свещеник.
След това ще стане прочут и търсен изповедник, довереник и съветник; неговите „клиенти“ принадлежат на всички обществени и църковни слоеве, което означава, че го търсят дори някои Кардинали, за да ги просветли, да им даде съвет или да ги изповяда.
От някои от тези покаяници около 1555 г. започва да се образува постоянна група, организирана по оригинален начин, която впоследствия ще постави началото на Оратория, на който Свети Филип е основател. За какво става дума?
Ораторият: група за съзерцание и действие
Думата „Ораторий“ се появява поради факта, че групата се събира около Филип, за да се моли негласно (oratio) и да изслуша някое благочестиво слово. На тези сбирки, които понякога траят цял следобед, след молитвата се чете някой текст, той бива коментиран, могат да се задават въпроси, да се правят забележки, сравнения, да се каже как някой го възприема лично. След това може да се разкаже някой поучителен епизод от Историята на Църквата (много подготвен коментатор е Чезаре Баронио), от Живота на Христа или от житията на Светците. Накрая се изпълнява някоя хубава музикална творба,, за да се разведри обстановката (оттук и названието „оратории“ – един от техните композитори е Пиер Луиджи да Палестрина, който по-късно умира буквално в ръцете на Филип).
Един важен детайл: тези духовни моменти е трябвало да подтикват участниците към жестове на милосърдие към ближния – например в болниците, или да помагат с времето и подкрепата си изоставени хора и такива от най-низшите социални слоеве. Както се казва: истинското съзерцание трябва да води към действие. Това е нещо революционно, защото в тези Оратории са се събирали всякакви хора и не са чувствали разлика помежду си. Става дума за една много „демократична“ реалност: благородници и хора от народа, образовани и неграмотни, клирици и миряни, банкови служители и дребни занаятчии, селяни, амбулантни търговци и т. н. Филип приема всички, защото всички те са се нуждаели от глътка духовен въздух.
Веднъж посреща с широка усмивка и с ентусиазъм (!), като стар и скъп познат, един истински разбойник, дошъл при вратата от любопитство или за да види дали не би могъл „да свърши“ нещо.
Едва формирало се около Филип, това ново и странно Братство (което Филип никога не позволява да се преобразува в монашески Орден) следва примера на евангелското равенство („всички са чеда на един и същ Отец, Който е на небето“), където не се иска „лична карта“ от никого, а само желанието му да върви по новия Път, посочен от Христос – Живия, в Неговото Евангелие. Тази инициатива не може да остане и не остава незабелязана. Тя привлича вниманието и на винаги бдителната и стояща нащрек Инквизиция, която в тези сбирки и в странния свещеник подозира нещо нездраво и опасност за ортодоксията. Затова започва разследване: наблюдава, разпитва, преценява, критикува и контролира. Но не открива нищо компрометиращо. И Филип, чието име е зачеркнато от списъка на разследваните от Инквизицията, продължава по пътя си.
Именно тази инициатива може да бъде оценена като оригинален принос на Свети Филип Нери към Реформата на Църквата, започнала именно през тези години. Тоест: новият начин да се гледа на духовния живот и една нова стратегия на стремежа към християнска святост, видяна като цел, която да бъде предложена на всички социални слоеве, а не само на клира и на монахините в клаузура. Един от първите му ученици пише, че Свети Филип е искал „духовният живот, смятан за нещо трудно, да стане толкова близък и познат, че да бъде желан и лесен за хората от всяко съсловие …: всеки, към каквото и съсловие и степен да принадлежи, в дома си и в работата си, мирянин или клирик, прелат или светски принц, придворен или баща на семейство, образован или неук, търговец или занаятчия, и какъвто и да е друг човек, да бъде способен за духовен живот“.
Духовен живот и святост (днес бихме я нарекли „антигероична“), която да се развива в условията на ежедневните дела – велики или скромни, видими или скрити, но да се живее в единство с Христос, в извършване на малки жестове на милосърдие, с простота, с търпение, с надежда, в радостно приемане на страданието, както и на смъртта, видяна като естествено осъществяване на живота (и следователно – желана от Бога). Следователно, липсва какъвто и да е призив или план за крайна и сложна аскеза, какъвто и да е стряскащ покаятелен устрем, а простички практически действия (които затова са и трудни, защото трябва да се извършват всеки ден), придружени от „обикновени“, но ефикасни средства, предлагани от Църквата: Евхаристията, Изповедта, всекидневната молитва и размисъла над Евангелието. Само толкова. Но малко ли ви се струва?
И още нещо. Стереотипът, който имаме за Филип Нери, е за ведър, радостен, свободен, остроумен човек, любител на природата и на животните, умеещ да съчетава хармонично любовта към Бога и към ближния. Дали обаче всичко това е било постигнато лесно, на ниска цена? Не е било точно така. Неговата простота и доброто му настроение, неговата естественост и неговата на пръв поглед инфантилност, това, че се е представял като „шегобиец“, е трябвало да „прикриват“ от другите неговата … святост. Но всичко това е било основано върху голяма аскеза, върху тотална отдаденост и упование на Божията любов и на грижата му за ближния.
В живота си Филип е получавал изключителни мистични дарове, като този: в една нощ, която той прекарва в молитва, едно кълбо светлина буквално разширява сърцето му и дори му счупва две ребра, което е засвидетелствано от един прочут хирург, извършил аутопсията му. Имал е и две видения на Дева Мария. Мистичните феномени и другите подобни „неща“, които са се случвали на Филип и на немного други Светци, биха могли да обезкуражат нас, бедните простосмъртни, макар и ние да се стремим към пътя на светостта. Можем обаче винаги да повтаряме с простота и смирение неговата молитва, която е същевременно във висша степен духовна програма и е полезна за всички: „Каквото знаеш и искаш, това стори с мен, Господи!“
източник: https://catholicvt.net/ (сайт на католическата енория Велико Търново)