22 февруари – Престол на Свети Петър Апостол (Празник)
Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на Площад „Свети Петър“ във Ватикана – 24 май 2006 г.
В тези катехизиси размишляваме за Църквата. Казахме, че Църквата живее в човешките личности, затова в последните катехизиси започнахме да разглеждаме фигурите на Дванадесетте Апостоли, започвайки със Свети Петър. Видяхме два решителни етапа в живота му: призоваването му при Галилейското езеро и след това, неговото изповядване на вярата: „Ти си Христос, Месията“. Казахме, че това изповядване е все още непълно, в начален стадий, и все пак то е отворено. Свети Петър поема по пътя на следването на Исус. Така неговото първоначално изповядване на вярата носи в себе си кълна на бъдещата вяра на Църквата. Днес бихме искали да се спрем на две важни събития в живота на Свети Петър: умножаването на хлябовете – чухме в сега прочетения откъс въпроса на Господа и отговора на Петър, – и след това, Господ, Който приканва Петър да бъде Пастир на универсалната Църква.
Ще започнем с умножаването на хлябовете. Вие знаете, че народът е слушал Господа часове наред. Накрая Исус казва: Уморени са и гладни. Трябва да дадем на тези хора да ядат. Апостолите Го питат: Но как така? И Андрей, братът на Петър, насочва вниманието на Исус към едно момче, което е донесло със себе си пет хляба и две риби. Но какво са те за толкова хора? – питат се Апостолите. Но Господ кара хората да седнат и да им бъдат раздадени тези пет хляба и две риби. И всички се насищат. Нещо повече, Господ натоварва Апостолите, сред тях и Петър, да съберат останалите къшеи: дванадесет кошници хляб (ср. Йоан 6, 12-13). Вследствие на това хората, виждайки чудото, което прилича на така очакваното обновление, на нова „манна“, на дара на хляба от небето, – пожелават да Го направят свой цар. Но Исус не приема това и се оттегля съвсем сам в планината, за да се моли. На другия ден, на отсещния бряг на езерото, в синагогата в Капернаум, Исус разяснява това чудо – не като някаква царска власт над Израел, свързана със светско владичество, според очакванията на тълпата, а като даряване на Самия Себе Си: „Хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света“ (Йоан 6, 51). Исус възвестява кръста, и заедно с кръста: истинското умножаване на хляба – евхаристичния хляб, абсолютно новия Си начин да бъде Цар, напълно различен от очакванията на човеците.
Можем да разберем, че тези думи на Учителя – Който не желае да извършва всеки ден умножаване на хлябовете, не иска да даде на Израил власт според критериите на този свят, – се струват на хората извънредно трудни, дори неприемливи. „Да даде плътта Си“: какво означава това? Дори за учениците е неприемливо онова, което Исус казва в този момент. Било е и е за сърцето ни, за начина ни на мислене, „твърдо“ слово, което поставя на изпитание вярата ни (ср. Йоан 6, 60). И много ученици се отдръпват. Те са искали някого, който да възроди наистина Израилската Държава, техния народ, а не да казва: „Аз давам плътта Си“. Можем да си представим, че думите на Исус са били трудни и за Петър, който в Кесария Филипова се е противопоставил на пророчеството за Кръста. Обаче, когато Исус пита Дванадесетте: „Да не искате и вие да си отидете?“, Петър реагира с устрема на всеотдайното си сърце, воден от Светия Дух. От името на всички той отговаря с онези безсмъртни думи, които са и наши думи: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот. И ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Живия Бог“ (ср. Йоан 6, 66-69).
И тук, както в Кесария, със своите думи Петър слага началото на христологичната вяра на Църквата, и става уста и на другите Апостоли, и на нас – вярващите от всички времена. Което не означава, че вече е разбрал Христовата Тайна в цялата й дълбочина. Вярата му е все още в началния си етап – една вяра на път; тя ще достигне истинската си пълнота едва чрез опита на пасхалните събития. Но все пак е била вече вяра, насочена към една по-велика действителност – не е била вече вяра в нещо, а вяра в Някого: в Него, в Христа. Така и нашата вяра е винаги в началото си и й предстои все още дълъг път. Но е изключително важно, че тази вяра е отворена и че позволяваме да ни води Исус, защото единствено Той не само познава Пътя, но Самият Той е Пътят.
Пламенната всеотдайност на Петър не го спасява обаче от рисковете, свързани с човешката слабост. Нещо, което и ние сме изпитвали в живота си. Петър следва Исус устремено, преодолява изпитанието на вярата, уповавайки се на Него. Настъпва обаче момент, в който и той отстъпва пред страха и пада: отрича се от Учителя (ср. Марк. 14, 66-72). Училището на вярата не е триумфален марш, а път, изпълнен със страдание и любов, с изпитания и вярност, която трябва да се подновява всеки ден. Петър, обещал абсолютна вярност, познава горчивината и срама на отричането: и дързостта му отстъпва място на смирението. И Петър трябва да се убеди, че е слаб и се нуждае от прошка. Когато накрая пада покривалото от очите му и той разбира истината за немощното си сърце на вярващ грешник, той избухва в освободителен плач на покаяние. И след този плач е вече готов за своята мисия.
В една пролетна сутрин тази мисия ще му бъде поверена от Възкръсналия Исус. Срещата им ще стане на брега на Тивериадското езеро. Евангелистът Йоан е съхранил за нас диалога между Исус и Петър. В него има игра на показателни глаголи. На гръцки глаголът „phil?o“ изразява приятелска обич, нежна, но не всеобхватна, докато глаголът „agap?o“ означава безрезервна, тотална и безусловна любов, Първият път Исус пита Петър: : „Симоне, … любиш ли Ме“ (agapas-me) с тази тотална и безусловна любов (ср. Йоан 21, 15)? Преди да преживее опита на отричането, Апостолът със сигурност би отговорил: „Любя Те (agapo-se) безусловно“. Но сега, след като е изпитал горчивата тъга на неверността, драмата на своята слабост, той казва смирено: „Господи, обичам Те (philo-se)“, тоест „обичам Те с бедната си човешка обич“. Христос настоява: „Симоне, любиш ли Ме с тази тотална любов, както Аз желая?“ Петър повтаря отговора на смирената си човешка обич: „Kyrie, philo-se“, „Господи, обичам те така, както умея да обичам“. На третия път Христос казва на Петър само: „Phileis-me?“ („Обичаш ли Ме?“). Симон разбира, че на Господа е достатъчна бедната му човешка обич. на която единствено е способен, и все пак е тъжен, че Господ е трябвало да му каже това. Затова Му отговаря: „Господи, Ти знаеш всичко; Ти знаеш, че Те обичам“ (philo-se). Което означава, че по Исус е свел Себе Си до Петър, а не Петър – до Исус! И именно това свеждане на Бога дава надежда на ученика, познал страданието на неверността. Оттук се ражда упованието му, което ще го направи способен да следва Исус докрай: „Това Той рече, като даваше да се разбере с каква смърт Петър ще прослави Бога. И като рече това, казва му: Върви подире Ми!“ (Йоан 21, 19).
От този ден Петър „върви след“ Учителя с пълното съзнание за своята слабост; но това съзнание не го обезкуражава. Защото знае, че може да разчита на близостта на Възкръсналия. От наивния ентусиазъм на първоначалното свързване, минавайки през болезнения опит на отричането и през плача на обръщането, Петър достига дотам, че да се довери на Онзи Исус, Който е свел Себе Си до неговата бедна способност да обича. И така показва и на нас пътя, въпреки цялата ни слабост. Ние знаем, че Исус свежда Себе Си до нашата слабост. Следваме Го с нашата бедна способност да обичаме, и знаем, че Исус е добър и ни приема. Петър е трябвало да извърви дълъг път, за да стане достоверен свидетел, „камък“ на Църквата, тъй като е постоянно отворен за действието на Духа на Исус. Сам Петър ще определи себе си като „свидетел на Христовите страдания и съучастник в славата, която има да се открие“ (1 Петър 5, 1). Когато пише тези думи, той е вече стар, близо до края на живота си, който ще увенчае с мъченичество. Тогава е в състояние да опише истинската радост и да посочи кой е нейният източник: източникът е Христос, в Когото вярваме и Когото обичаме с нашата слаба, но искрена вяра, въпреки слабостта ни. Затова ще напише на християните от своята общност, ще каже това и на нас: „Когато обичате, без да сте Го видели, и в Когото вярвайки сега, без да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост, като постигате края на вашата вяра – спасението на душите“ (1 Петър 1, 8-9).
източник: https://catholicvt.net/ (сайт на католическата енория Велико Търново)