2 януари – Св. Св. Василий Велики и Григорий Назианзин, Епископи и Църковни Учители (Възпоминание)
Свети Василий Велики е роден през 330 г. в Кесария Кападокийска (Мала Азия). Семейството му дава много светци на Църквата. Блестящо образован, той още съвсем млад се отдава на богопосветен живот и изработва монашески устав, следван и до днес от източното монашество. През 364 г. е ръкоположен за свещеник, а през 370 г. е избран за Епископ на родния си град. Той е една от най-значителните духовни фигури на своето време: проповедник, пастир, духовен ръководител, литургист и велик християнски писател и богослов. Умира на 1 януари 379 г. в Кесария Кападокийска.
Григорий Назианзин е роден през 329 г. в Арианза, предградие на град Назианза (Мала Азия). По време на следването си в Атина се сприятелява със Свети Василий Велики. През 371 г. е избран за Епископ на Сосима (Мала Азия), а през 379 г. става Епископ на константинопол, където взема дейно участие в работата на Втория Вселенски Събор. Отказва се от епископските си задължения в столицата през 381 г. и се завръща в Назианза, където две години е Епископ (382-384). Умира в Арианза през 390 г. забележителните му произведения му донасят прозвището „Богослов“.
Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция в Аулата „Павел VI“ във Ватикана – 8 август 2007 г.
Свети Григорий Назианзин: Живот и писания
Скъпи братя и сестри,
Миналата сряда говорих за един велик учител на вярата – Отеца на Църквата Василий Велики. Днес бих искал да ви говоря за неговия приятел Григорий Назианзин – и той, като Василий, роден в Кападокия. Прочут богослов, оратор и защитник на християнската вяра от IV в., той е известен с красноречието си и е поет с изтънчена и чувствителна душа.
Григорий се ражда в знатно семейство. Майка му го посвещава на Бога от самото му рождение (ок. 330 г.). След като получава начално образование в семейството си, посещава най-прочутите школи на своето време: първо в Кесария Кападокийска, където започва приятелството му с Василий, бъдещ Епископ на този град; след това пребивава в други метрополии на античния свят, като Александрия в Египет, и най-вече Атина, където отново среща Василий (cfr Discorso 43, 14-24). Спомняйки си за това приятелство, Григорий ще напише по-късно: „Тогава аз не само се чувствах обзет от възхищение към моя велик Василий поради сериозния му характер и зрелостта и мъдростта на словата му, но помагах и на другите, които не го познаваха, да правят това … Водени бяхме от една и съща страст към знанието … Състезавахме се в следното: не кой от нас да бъде пръв, а кой да позволи на другия да го изпревари. Струваше ни се, че бяхме една душа в две тела“ (Discorso 43, 16.20). Тези думи в известен смисъл са автопортрет на тази благородна душа. Можем само да си представим колко много този човек, така силно устроен да стои над земното, е страдал поради нещата от този свят.
Когато се връща у дома, Григорий получава Кръщението и се насочва към монашеския живот: самотата, философският и духовният размисъл го привличат много. Сам пише: „Нищо не ми се струваше по-велико от това: да накарам сетивата си да замлъкнат, да напусна плътта на света, да се съсредоточа в себе си, да не се занимавам повече с човешките неща, освен с най-необходимото; да разговарям със себе си и с Бога, да водя живот, който надхвърля видимите неща; да нося в живота си винаги чисти божествени образи, без да ги смесвам със земни и грешни форми; да бъда наистина непорочно отражение на Бога и на божествените неща, и да бъда такъв все повече и повече, поемайки светлина от светлината …; да се радвам с надежда в настоящето на бъдещото благо и да разговарям с Ангелите; да изоставям земята, макар и да пребивавам на нея, и с духа си да се възнасям в небето“ (Discorso 2, 7).
Както изповядва в своята автобиография (cfr Poesie [storiche] 2, 1, 11 sulla sua vita 340-349), той получава свещеническо ръкоположение с известна съпротива от своя страна, защото знае, че след това ще трябва да бъде Пастир, да се занимава с другите, с техните неща, и, следователно, няма да може да бъде повече толкова отдаден на размисъл. Обаче приема това призвание и се заема с пълно покорство с пасторалното служение, приемайки, както често ще става в живота му, да бъде воден от Провидението там, където не би искал да отиде (ср. Йоан 21, 18). През 371 г. неговият приятел Василий, Епископ на Кесария, пожелава против волята на Григорий да го ръкоположи за Епископ на Сасима – селище със стратегически важно значение в Кападокия. Поради различни пречки обаче, той така и не успява да се установи там и остава в град Назианза.
Към 379 г. Григорий е извикан в столицата Константинопол, за да оглави малката католическа общност там, вярна на Никейския Събор и на тринитарната вяра. Мнозинството е приело арианството, което е „политически коректно“ и е смятано за нужно в политическо отношение на императорите. Така той се оказва част от малцинство, обкръжено от враждебност. В малката църква „Anastasis“ произнася пет „Богословски Слова“ (27-31), за да защити тринитарната вяра и също така да я направи по-разбираема. Тези Слова стават известни поради сигурността на доктрината си, умелите разсъждения, които помагат да се разбере наистина, че именно такава е Божията воля. Заради тези Слова Григорий получава прозвището „Богослов“. Това е, защото богословието за него не е чисто човешко разсъждение, нито пък още по-малко е плод единствено на сложни спекулации, а води началото си от живота в молитва и святост, от усърдния диалог с Бога. Именно така помага да се разкрие пред разума ни Божията действителност, тринитарната тайна. В съзерцателно мълчание, изпълнено с възхищение от чудесата на откровената тайна, душата приема красотата и Божията слава.
Докато участва във Втория Вселенски Събор през 381 г., Григорий е избран за Епископ на Константинопол и поема председателството на Събора. Но веднага срещу него се надига силна опозиция и ситуацията става много трудна. За една толкова чувствителна душа тази враждебност е непоносима. Повтаря се онова, от което Григорий вече се е оплаквал и преди с горчиви думи: „Разделихме Христос, ние, които толкова много обичахме Бога и Христос! Лъжехме се едни други заради Истината, подхранвахме чувства на омраза заради Любовта, отделихме се едни от други!“ (Discorso 6, 3). И така, в тази напрегната атмосфера се стига до оставката му. В препълнената катедрала Григорий произнася блестящо слово за сбогуване с голямо достойнство (cfr Discorso 42). Завършва горчивото си изказване със следните думи: „Сбогом, големи граде, обичан от Христос … Чеда мои, умолявам ви, пазете депозита [на вярата], който ви е поверен (ср. 1 Тим. 6, 26), помнете моите страдания (ср. Кол. 4, 18). И нека благодатта на нашия Господ Исус Христос да бъде с всички вас!“ (cfr Discorso 42, 27).
Завръща се в Назианза и за около две години се отдава на пасторални грижи за тази християнска общност. След това окончателно се оттегля в самота в близката Арианза, родното си място, като се отдава на научна дейност и аскетичен живот. В този период съставя по-голямата част от поетичното си дело, най-вече с автобиографичен характер: „Стиховете за неговия живот“ – поетичен прочит на човешкия му и духовен път: път, пример за страдащ християнин, за човек с богат вътрешен живот в един свят, изпълнен с конфликти. Той е човек, който поставя на първо място Бога, и затова говори и на нас, на този наш свят: без Бога човекът губи величието си, без Бога няма истински хуманизъм. Затова да слушаме този глас и да се стремим да познаем и ние лицето на Бога. В едно от своите стихотворения той пише, обръщайки се към Бога: „Бъди благословен Ти, Който си отвъд всичко“ (Poesie [dogmatiche] 1, 1, 29). И през 390 г. Бог приема в прегръдките Си този Свой верен слуга, който с изключителна интелигентност Го е защитавал в своите писания и с толкова много любов го е възпявал в стиховете си.
източник: https://catholicvt.net/ (сайт на католическата енория Велико Търново)