17 януари – Свети Антоний, Абат (Възпоминание)
Свети Антоний е един от първите монаси в историята на Църквата. Неговото „Житие“, написано от Свети Атанасий Александрийски, е през вековете ръководство за много поколения богопосветени хора. Роден е ок. 250 г. в заможно християнско семейство в египетското село Кома. Съвсем млад остава сирак, и, почувствал призвание към отшелнически живот, решава да се посвети изцяло на Господа. Продава цялото си имущество, раздава полученото на бедните и заживява в пустинята в самота, постоянна молитва и труд, следвайки евангелските съвети на Исус. Неговото упование в Бога и усърдната молитва му помагат да извоюва победа в тежката борба с изкушенията, на които го подлага дяволът. С времето около него се събират последователи, за да следват примера му, и така възниква монашеска общност, на която той става Абат (Игумен). Свети Антоний умира на 106-годишна възраст на 17 януари 356 г. в Тиваида (Горен Египет), след като полага началото на много манастири. Почитан е като Отец на източното монашество.
Из „Живота на Антоний“ на Свети Атанасий Александрийски, Епископ и Църковен Учител
(Atanasio di Alessandria. Vita di Antonio, 8-10)
Закален по този начин, Антоний отиде сред гробниците, разположени далеч от селото, и се уговори с един свой познат да му носи хляб за много дни напред. Влезе в една гробница, затвори вратата й и остана вътре сам. Но врагът не понасяше това: нещо повече – боеше се, че за немного време Антоний ще изпълни пустинята с (последователи на) аскетичната си практика, затова дойде през нощта с цял рояк демони и го преби така, че той остана да лежи на земята, безгласен поради изпитваните страдания. По-късно Антоний разказваше, че болката му е била толкова силна, че човешки удари никога не биха могли да причинят такова страшно мъчение. Но поради Божието Провидение (защото Господ никога не изоставя онези, които Му се уповават), на другия ден пристигна неговият познат, за да му донесе хляб. Отвори вратата, и като видя Антоний, проснат като мъртъв на земята, вдигна го на раменете си и го отнесе в селската църква, където го положи на земята. Мнозина роднини и жители на селото се събраха край Антоний, като че беше мъртъв. Към полунощ той се съвзе, и като се надигна, видя, че всички са заспали; само познатият му беше буден. Даде му знак да дойде при него и го помоли да го качи на раменете си и да го отнесе отново в гробницата, без да буди никого.
След като човекът го отнесе и затвори вратата след себе си, Антоний остана отново сам в гробницата. Тъй като нямаше сили да стои поради понесения побой, започна да се моли, легнал на земята. След молитвата казваше гласно: „Ето, тук съм, аз – Антоний; не бягам от ударите ви, и дори пак да ме пребиете, нищо не може да ме отлъчи от Христовата любов“ (Рим. 8, 35). След това запя Псалма: „И войска да се опълчи против мене, няма да се уплаши сърцето ми“ (Пс. 26, 3). Ето такива неща мислеше и говореше аскетът. Но врагът, мразещ всяко добро, удивен, че дори след претърпения побой Антоний е дръзнал да се върне обратно, събра своите псета, и, изпълнен с ярост, им каза: „Виждате, че нито с дух на блудство, нито с удари успяхме да го пречупим; нещо повече, той продължава дръзко да ни предизвиква. Да го атакуваме по друг начин“. Защото, за да върши зло, дяволът може да приема различни образи. И тогава, през нощта, демоните вдигнаха такъв шум, че цялото онова място се тресеше. И като разбиха стените на гробницата, започнаха да проникват през тях, приемайки вида на зверове и влечуги. За кратко време цялото място се изпълни с призраци на лъвове, мечки, леопарди, бикове, змии, аспиди, скорпиони, вълци. Всеки от тях се държеше като звяра, чийто образ бе приел. Лъвът ръмжеше, готов да скочи върху Антоний, бикът бе готов да го намуши с рогата си, змията, гърчейки се, се опитваше да се омотае около него, малко оставаше вълкът да го нападне. Звуците, издавани от всички тези зверове, бяха също толкова ужасни, колкото ужасен бе и видът им. Антоний, блъскан и хапан от тях, изпитваше още по-голяма телесна болка; лежеше обаче неустрашим и буден. Стенеше поради страданията на тялото си, но им говореше с бистър ум, като им се подиграваше: „Ако имахте някаква мощ, щеше да е достатъчно да дойде само един от вас. Но тъй като Господ ви е отнел силата, затова се опитвате да ме уплашите с броя си. Знак за слабостта ви е това, че подражавате на вида на зверовете“. И още повече изпълнен с упование, добавяше: „Ако имахте сила, ако бяхте получили някаква мощ срещу мен, не чакайте повече, а ме нападайте. А ако не можете да го сторите, защо се гневите напразно? Печат и защитна стена за нас е вярата в нашия Господ“. След много опити, онези само скърцаха със зъби срещу него, посрамвайки себе си, а не Антоний.
Но и тогава Господ не забрави за борбата, която водеше Антоний, и му дойде на помощ. Когато Антоний вдигна очи нагоре, видя покрива разкрит, и лъч светлина да се спуска над него. Демоните изчезнаха веднага, телесната болка престана и домът бе отново като непокътнат. Антоний си даде сметка за помощта, пое дълбоко дъх, и, не чувстващ вече болки, запита явилото се пред него видение: „Къде беше? Защо не се появи още в началото, за да ме освободиш от страданията?“ Тогава чу глас: „Аз бях тук, Антоний, но чаках да видя как ще се бориш. Тъй като ти прие борбата и не бе победен, ще ти бъда винаги на помощ и ще те направя прочут навсякъде“. Като чу тези думи, Антоний стана, помоли се и се изпълни с такава сила, че усети тялото си по-жизнено от преди. Тогава беше на тридесет и пет години.
източник: https://catholicvt.net/ (сайт на католическата енория Велико Търново)