17 октомври – Свети Игнатий Антиохийски, Епископ и Мъченик (Възпоминание)
Свети Игнатий е ученик на Светия Апостол и Евангелист Йоан. Избран е за трети след Свети Апостол Петър Епископ на голямата християнска общност в Антиохия – един от най-важните градове в Римската империя. По време на гоненията срещу християните при император Траян (98-117), той е арестуван и отведен в окови в Рим, за да бъде екзекутиран. По пътя се среща с различни християнски общности и пише до други 7 послания, съдържащи пастирски съвети и духовни разсъждения. Ос. 107 г. загива мъченически в Рим, разкъсан от диви животни на цирковата арена, за което пише преди смъртта си: „Аз съм Божия пшеница. Трябва да бъда смлян от зъбите на зверовете, за да стана чист хляб Христов“.
Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на площад „Свети Петър“ във Ватикана – 14 март 2007 г.
Скъпи братя и сестри,
В нашия нов цикъл катехизиси, които започваме, ние разглеждаме главните действащи лица в зараждащата се Църква. Миналата седмица говорихме за Папа Климент I, третия наследник на Свети Петър. Днес ще говорим за Свети Игнатий, който е трети Епископ на Антиохия от 70 до 107 г. – годината на неговото мъченичество. В онова време Рим, Александрия и Антиохия са трите големи метрополии на Римската империя.Никейският Събор говори за три „примата“: първият, разбира се, е римският, но след него следват тези на Александрия и Антиохия, които са горди със своя „примат“.
Свети Игнатий, както бе казано, е Епископ на Антиохия, която днес се намира в Турция. Там, в Антиохия, както знаем от Деянията на Апостолите, възниква процъфтяваща християнска общност. Пръв неин Епископ е Свети Петър – както ни казва традицията, – и там „за пръв път християните са наречени християни“ (Деян. 11, 28). Евсевий Кесарийски, историк от IV в., посвещава цяла глава от своята „Църковна история“ на живота и на литературното дело на Игнатий (3, 36). „От Сирия“, – пише той, – „Игнатий бе изпратен в Рим, за да бъде хвърлен за храна на зверовете заради свидетелството, което даваме за Христос. По време на пътуването си през Азия, строго пазен от стражите [които той в своето „Послание до Римляни“ 5, 1 нарича „десет леопарда“], в различните градове, където се спираха, той укрепваше Църквите с проповеди и насърчения; увещаваше ги най-вече с най-голям жар да се пазят от ересите, които тогава започваха да се появяват, и ги призоваваше да не се отказват от апостолското предание“ (3, 36, 3-4). Първият етап на пътуването на Игнатий към мъченичеството му е град Смирна, където Епископ е Свети Поликарп, ученик на Свети Йоан. Там Игнатий пише четири послания: до Църквите в Ефес, в Магнезия, в Трал и в Рим. „След като замина от Смирна“, – пише Евсевий, – „Игнатий пристигна в Троада, и оттам изпрати нови послания“: две до Църквите във Филаделфия и в Смирна и едно до Епископ Поликарп. С това Евсевий потвърждава броя на посланията, които да достигнали до нас като безценно съкровище. Когато четем тези текстове, усещаме свежестта на вярата на поколенията, които все още са познавали Апостолите. В тези послания чувстваме също горещата любов на един Светец. Накрая, от Троада Мъченикът пристига в Рим, където е хвърлен за храна на зверовете във Флавиевия Амфитеатър.
Никой от Отците на Църквата не е изразявал така силно като Игнатий единството си с Христа и живота си в Него. Затова прочетохме евангелския откъс за Лозата, която според Евангелието на Йоан е Исус. Всъщност в Игнатий се събират две духовни „течения“: това на Павел, изцяло основано на единството с Христос, и това на Йоан, концентрирано върху живота в Него. На свой ред, тези две течения стигат до подражанието на Христос, много пъти обявяван от Игнатий за „моят“ или „нашият Бог“. Затова Игнатий умолява християните в Рим да не пречат на неговото мъченичество, защото няма търпение „да се присъедини към Исус Христос“. И обяснява: „По-добре е за мен за умра, като вървя към (eis) Исус Христос, отколкото да царувам до краищата на земята. Търся Оногова, Който е умрял за мен; желая Оногова, Който е възкръснал за нас … Оставете ме да бъда подражател на Страданията на моя Бог!“ (Romani 5-6). В тези изрази, изгарящи от любов, може да се види забележителният христологичен „реализъм“, типичен за Антиохийската Църква, изключително съсредоточен върху въплъщението на Божия Син и върху Неговата истинска и конкретна човешка природа: Исус Христос, – пише Игнатий до смирненци, – „е наистина от Давидовия корен“; „роден е наистина от девица“; „наистина е прикован за нас“ (1,1).
Неустоимият стремеж на Игнатий към единението с Христос слага началото на истинска „мистика на единението“. Сам той нарича себе си „човек, на когото е поверена задачата на единението“ (Filadelfiesi 8,1). За Игнатий единението е преди всичко Божи прерогатив: Бог, съществувайки в три Лица, е Един в абсолютно единство. Той често повтаря, че Бог е единство, и че само в Бога може да се намери наистина чисто и подредено състояние. Единството, което християните трябва да осъществят на тази земя, не е нещо друго, а подражание – колкото е възможно по-голямо уподобяване на божествения Архетип. По този начин Игнатий успява да изработи едно виждане за Църквата, което много напомня някои изрази от „Посланието до Коринтяни“ на Климент Римски. „Добре е за вас“, пише той, например, до християните в Ефес, „да напредвате заедно в съгласие с мисленето на Епископа – нещо, което вече правите. Защото вашата колегия на презвитерите – с право прочута и достойна за Бога, – е в такова хармонично единство с Епископа, както струните на цитрата. Затова във вашето съгласие и във взаимната ви любов се възпява Исус Христос. И така вие ставате един за другиго хор, та след като получите тон от Бога на единството, да пеете в съзвучие единогласно“ (4,1-2). И след като препоръчва на смирненци да не „предприемат нищо, що се отнася до Църквата, без Епископа“ (8,1), доверява на Поликарп: „Полагам живота си за онези, които са подчинени на Епископа, на презвитерите и на дяконите. О, да можех и аз да имам дял с Бога! Работете заедно едни за други, борете се заедно, напредвайте заедно, страдайте заедно, почивайте и бдете заедно като наместници на Бога – Негови наследници и слуги. Стремете се да бъдете угодни на Оногова, за Когото воювате и от Когото получавате наградата. Нека никой от вас не отстъпи! Вашето Кръщение да бъде за вас като щит, вярата ви – като шлем, любовта – като копие, търпението – като доспехи“ (6,1-2).
Като цяло, в „Посланията“ на Игнатий може да се открие една постоянна и плодотворна диалектика между двата характерни аспекта на християнския живот: от една страна – йерархичната структура на църковната общност, и от друга – фундаменталното единство, което свързва верните в Христа помежду им. Затова двете не биха могли да се противопоставят. Обратното, акцентът върху общението на вярващите помежду им и с техните пастири постоянно се подчертава чрез красноречиви образи и аналогии: на цитра, на струни, на даване на тон, на концерт, на съзвучие. Очевидна е отговорността, характерна за Епископите, за презвитерите и за дяконите в изграждането на общността. за тях е особено важен призивът към любов и единство: „Бъдете едно“, – пише Игнатий на магнезийците, повтаряйки Исусовата молитва на Тайната Вечеря: „Една молитва, една мисъл, една надежда в любовта … Бързайте всички към Исус Христос като към единствен Храм на Бога, като към единствен Олтар: Той е Един, и като произхожда от единствения Отец, остава в единение с Него, и при Него се завръща в единството“ (7,1-2). Игнатий пръв в християнската литература дава на Църквата определението „католическа“, тоест „универсална“: „Където е Исус Христос“, казва той, „там е католическата Църква“ (Smirnesi 8,2). И именно в служението на единството на Католическата Църква римската християнска общност изпълнява определено първенство в любовта: „“В Рим тя предстоятелства, достойна за Бога, достойна за почит, достойна да бъде наречена блажена … Предстоятелства в любовта, която има Христовия закон, и носи името на Отца“ (Romani, prologo).
Както виждаме, Игнатий е наистина „учител на единството“: на Божието единство и на Христовото единство (за разлика от различните ереси, които започват да се появяват тогава и разделят Човека и Бога в Христос), на единството на Църквата, на единството на верните „във вярата и в любовта, от които няма нищо по-възвишено“ (Smirnesi 6,1). „Реализмът“ на Игнатий кани решително верните от вчера и днес, кани всички нас към прогресивен синтез между оприличаването на Христос (единството с Него, животът в Него), и отдадеността на Неговата Църква (единството с Епископа, великодушното свидетелство на общността и на света). С една дума, нужно е да се достигне до синтез между общението в Църквата (вътре в самата нея) и мисията й – възвестяването на Евангелието на другите, така че чрез едното от тези измерения да говори другото, и верните да бъдат все повече „в притежание на онзи неделим Дух, Който е Самият Христос“ (Magnesi 15).
Като се молим на Господа за тази „благодат на единството“, убедени, че предстоятелстваме в любовта в цялата Църква (cfr Romani, prologo), отправям към всички вас пожеланието, с което завършва Посланието на Игнатий до християните в Трал: „Обичайте се един другиго с неподелено сърце. Моят дух се принася в жертва за вас – не само сега, а и когато стигне до Бога … Да можете да се намерите неопетнени в Христа“ (13). И да се молим Господ да ни помага да постигнем това единство и накрая – да бъдем намерени неопетнети, защото любовта е, която очиства душите.
източник: https://catholicvt.net/ (сайт на католическата енория Велико Търново)