17 ноември – Света Елисавета Унгарска (Възпоминание)
Света Елисавета е родена в Братислава (тогава в Унгария) през 1207 г. Дъщеря е на унгарския крал Андрей II. Сестра й Анна Мария е съпруга на българския цар Йоан Асен II. Съвсем млада е омъжена за Лудвиг IV, ландграф на Тюрингия. Двамата са пример за християнски съпрузи; стават родители на три деца. След ранната смърт на съпруга си през 1227 г. Елисавета се отдава на покаяние и милосърдни дела. Привлечена от францисканската духовност, тя постъпва в Третия Францискански Орден. Оттегля се в Марбург, където основава болница, и прекарва там последните години от живота си в грижи за бедните и болните. Умира на 17 ноември 1231 г. Канонизирана е от Папа Григорий IX през 1235 г.
Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на площад „Свети Петър“ във Ватикана – 20 октомври 2010 г.
Скъпи братя и сестри,
Днес бих искал да ви говоря за една от жените от Средновековието, предизвикваща голямо възхищение. Това е Света Елисавета Унгарска, наричана още Елисавета Тюрингска.
Тя е родена през 1207 г.; историците спорят за родното й място. Баща й Андрей II, богатият и мощен крал на Унгария, за да затвърди политическите си връзки, се жени за германската графиня Гертруда Анхерс-Меранска, сестра на Света Ядвига, съпруга на княза на Силезия. Елисавета живее в унгарския двор само през първите години от своето детство, заедно с още една сестра и трима братя. Обича игрите, музиката и танците; рецитира усърдно своите молитви и още тогава проявява особено внимание към бедните, на които помага с добра дума или с приятелски жест.
На щастливото й детство е сложен край, когато от далечна Тюрингия пристигат рицари, за да я отведат в новото й жилище в Централна Германия. Според обичаите от онова време, баща й решава Елисавета да стане принцеса на Тюрингия. Ландграфът на този регион е един от най-богатите и могъщи суверени в Европа в началото на XIII в., а замъкът му е център на великолепие и култура. Но зад празниците и външния блясък се крият амбициите на феодалните владетели, често воюващи помежду си и враждебни на кралската и императорската власт. В този контекст ландграф Херман приема с радост годежа на сина си Лудвиг с унгарската принцеса. Елисавета напуска родината си с богата зестра и голяма свита, включваща личните й прислужници, две от които ще останат нейни верни приятелки чак до края. Те оставят безценни информации за детството и живота на Светицата.
След дълго пътуване пристигат в Айзенах, за да се изкачат след това до крепостта Вартбург – големия замък над този град. Там е отпразнуван годежът между Лудвиг и Елисавета. През следващите години, докато Лудвиг усвоява рицарските умения, Елисавета и другарките й учат немски, френски, латински, музика, литература и везба. Въпреки че годежът им е бил сключен по политически причини, между двамата млади хора се ражда искрена любов, вдъхновена от вярата и желанието им да изпълняват Божията воля. 18-годишен, след смъртта на баща си Лудвиг поема управлението на Тюрингия. Елисавета обаче става обект на скрити критики заради поведението си, което не отговаря на дворцовите правила. Дори празнуването на сватбата им не е пищно, а част от разходите за пиршеството са заделени за бедните. С дълбоката си чувствителност Елисавета вижда противоречията между изповядваната вяра и християнската практика. Тя не търпи компромиси. Веднъж, влизайки в църква за празника на Отнасянето на Дева Мария в небето, тя сваля короната си, поставя я в подножието на кръста и остава простряна на земята с покрито лице. Когато свекървата й я упреква за този жест, тя отговаря: „Как бих могла аз, убого творение, да продължавам да нося короната на земното достойнство, виждайки моя Цар Исус Христос, увенчан с тръни?“ Както се държи с Бога, така се държи тя и с поданиците си. В „Казаното от четирите слугини“ откриваме следното свидетелство: „Тя не вкусваше храна, ако преди това не е сигурна, че произхожда от собствеността и законните владения на съпруга й. Освен че се пазеше от незаконно придобити блага, тя полагаше усилия също и да осигури обезщетение на онези, които са претърпели насилие“ (nn. 25; 37). Това е истински пример за всички, които изпълняват ролята на водачи: упражняването на власт на всяко ниво трябва да бъде живяно като служение на справедливостта и на милосърдието, в постоянно търсене на общото благо.
Елисавета извършва усърдно милосърдни дела: засища глада и жаждата на всеки, който похлопа на вратата й, осигурява дрехи, плаща дългове, грижи се за болните и погребва мъртвите. Когато излиза от замъка си, тя често отива със слугините си в домовете на бедните, носейки им хляб, месо, брашно и други неща за ядене. Раздава лично храната и проверява внимателно в какво състояние са облеклото и жилищата на бедните. Донасят за това й поведение на съпруга й, който не само че не се разгневява, а отговаря на обвинителите: „Докато не ми продаде замъка, ще бъда доволен от това, което прави!“ В този контекст се извършва чудото с хляба, превърнал се в рози: когато Елисавета върви по пътя с престилка, пълна с хляб за бедните, среща съпруга си, който я пита какво носи. Тя разгръща престилката си, но там, вместо хляб, намира прекрасни рози. Този символ на милосърдието се среща много често в изображенията на Света Елисавета.
Бракът й е извънредно щастлив. Елисавета помага на съпруга си да усъвършенства човешките си качества до изключителна степен, а той в замяна на това подкрепя съпругата си в щедростта й към бедните и в религиозното й усърдие. Все по-възхитен от голямата й вяра, Лудвиг й казва по повод вниманието й към бедните: „Скъпа Елисавета, Христос е, Когото ти уми, Когото нахрани и за Когото се погрижи!“ Това свидетелства красноречиво как вярата и любовта към Бога и към ближния укрепват семейния живот и правят по-крепко брачното единство.
Младата двойка намира духовна опора у Малките Братя, които от 1222 г. се установяват в Тюрингия. Сред тях Елисавета избира брат Рюдигер за свой духовен ръководител. Когато той й разказва за обръщането на младия и богат търговец Франциск от Асизи, Елисавета вътрешно се изпълва с възхищение от пътя на християнския му живот. От този момент тя още по-решително ще следва Христос – беден и разпнат, присъстващ в бедните. И макар че ражда първородния си син, последван от още двама, нашата Светица не изоставя никога милосърдните си дела. Помага също на малките братя да построят в Халберщадт манастир, чийто настоятел става брат Рюдигер. Духовното ръководство над Елисавета преминава към Конрад от Марбург.
Тежко изпитание за нея е сбогуването с мъжа й, който в края на юни 1227 г. се присъединява към кръстоносния поход на император Фридрих II, като й припомня, че такава е традицията на владетелите на Тюрингия. Елисавета му отговаря: „Няма да те задържам. Отдадох изцяло себе си на Бога; сега трябва да Му дам и Тебе“. Треска обаче отнема живота на много войници. Самият Лудвиг се разболява и умира в Отранто, преди да се качи на кораба, през септември 1227 г., на 27 години. При вестта за това Елисавета страда толкова много, че се оттегля в самота, но след това, подкрепена от молитвата и утешена от надеждата да го види отново в Небето, започва да се интересува от делата на княжеството. Очаква я, обаче, друго изпитание: зет й узурпира властта над Тюрингия, като се обявява за истинския наследник на Лудвиг, и обвинява Елисавета, че е просто една набожна жена, която не разбира нищо от управление. Младата вдовица е прогонена с тримата си синове от замъка Вартбург и тръгва да търси място, където да се установи. Само две от слугините й остават с нея, придружават я навсякъде и поверяват трите й деца на грижите на приятели на Лудвиг. Преминавайки през различни села, Елисавета работи там, където я приемат, грижи се за болните, преде и шие. След този кръстен път, извървян от нея с голяма вяра, с търпение и отдаденост на Бога, някои роднини, останали й верни и смятащи за незаконно управлението на зет й, реабилитират името й. Така в началото на 1228 г. Елисавета получава доход, достатъчен, за да се оттегли в семейния замък в Марбург, където живее духовният й ръководител Конрад. Той съобщава на Папа Григорий IX следния факт: „На Велики Петък 1228 г., като положи ръце на олтара на параклиса в своя град Айзенах, където бе приела Малките Братя, в присъствието на някои братя и роднини, Елисавета се отрече от собствената си воля и от всички суети на света. Тя искаше също така да се откаже от всичките си притежания, но аз я разубедих от любов към бедните. Малко след това построи болница, събра там болни и инвалиди, и служеше на собствената си трапеза на най-бедните и най-изоставените. Когато я упрекнах за това, Елисавета ми отговори, че от бедните получава специална благодат и смирение“ (Epistula magistri Conradi, 14-17).
От това твърдение можем да направим заключението, че става дума за един мистичен опит, подобен на преживения от Свети Франциск: тъй като Беднякът от Асизи заявява в своето Завещание, че, служейки на прокажените, онова, което преди за него е било горчиво, се преобразява в сладост за душата и тялото (Testamentum, 1-3). Елисавета прекарва последните си години в основаната от нея болница, като служи на болните и бди над умиращите. Стреми се винаги да извършва най-унизителното служение и най-отблъскващата работа. Тя става това, което можем да наречем „жена, посветила се на Бога в света“ (soror in saeculo), и заедно с други свои приятелки, облечени в сиви дрехи, образува богопосветена общност. Неслучайно е покровителка на Третия Регуларен Орден на Свети Франциск и на Светския Францискански Орден.
През ноември 1231 г. тя се разболява от силна треска. Когато вестта за болестта й се разпространява, много хора се стичат, за да я видят. След десетина дни пожелава вратите да бъдат затворени, за да остане насаме с Бога. През нощта на 17 ноември тя заспива сладко в Господа. Свидетелствата за светостта й са толкова много, че само след четири години Папа Григорий IX я обявява за Светица, а през същата година е осветена красивата църква, построена в нейна чест в Марбург.
Скъпи братя и сестри, в лицето на Света Елисавета виждаме как вярата, приятелството с Христос създават усещането за справедливост, за равенство на всички хора, за правата на другите; как те пораждат любов и милосърдие. И от тази любов се ражда и надеждата, сигурността, че сме обичани от Христос и че Христовата любов ни очаква и така ни прави способни да подражаваме на Христос и да виждаме Христос в другите. Света Елисавета ни кани да преоткрием Христос, да Му подражаваме, да имаме вяра и така да намерим истинската справедливост и любов, както и радостта, че един ден ще бъдем потопени в Божията любов, в радостта от вечността с Бога. Благодаря.
източник: https://catholicvt.net/ (сайт на католическата енория Велико Търново)