1 август – Свети Алфонс Мария де’Лигуори, Епископ и Църковен Учител (Възпоминание)
Свети Алфонс Мария де’Лигуори е роден в благородно семейство в Неапол на 27 септември 1896 г. Учи право и започва кариера на адвокат, но свещеническото му призвание го кара да изостави светския живот и да постъпи в семинария. Ръкоположен е за свещеник през 17226 г. Работи в бедните квартали на Неапол и бързо се прочува като блестящ проповедник и изповедник. През 1732 г. основава Конгрегацията на Пресветия Изкупител (Отците Редемптористи). През 1762 г. става Епископ на Сант’Агата деи Готи (Южна Италия). Напуска този свят в Ночера де’Пагани на 1 август 1787 г. Канонизиран е от Папа Григорий XVI през 1839 г. Заради ценните си богословски и нравствени произведения е провъзгласен за Църковен Учител през 1871 г. от Папа Пий IX.
Франческо Папалардо. Свети Алфонс Мария де’Лигуори (1696-1787)
(Francesco Pappalardo. Sant’Alfonso Maria de’Liguori (1696-1787). I.D.I.S. – Istituto per la Dottrina e l’Informazione Sociale. Voci per un Dizionario del Pensiero Forte)
1. Изборът на „последните“
Свети Алфонс Мария де’Лигуори е роден в Марианела ди Наполи на 17 септември 1696 г., в знатно неаполитанско семейство, вписано в „Sedile“ (стара административна институция), от района на Портануова. Пръв е от осем деца.
Постъпил в Неаполитанския Университет едва дванадесетгодишен, след като полага изпит по реторика при философа и историк Джамбатиста Вико (1668-1744), той защитава докторат по двете права, т. е. по гражданско и канонично право, на 21 януари 1713 г., много преди да е достигнал обичайната за това възраст. След двугодишен стаж започва адвокатска практика, която упражнява почтено и с уважение към истината, надмогвайки опасностите за морала, свързани с нея, и ставайки бързо един от най-уважаваните юрисконсулти в столицата, който не губи нито един процес в продължение на осем години. Отдава се и на милосърдни дела и през 1715 г. се включва в „Благочестивата Уния на Докторите“, със задачата да посещава и да помага на болните в най-голямата болница на Неапол, наричана „Ospedale degli Incurabili“ („Болница на Нелечимите“).
През юли 1723 г. претърпява болезнен професионален неуспех и в него се завръща един копнеж от младежките му години: решава да се посвети на Църквата. На 29 август потвърждава своето решение, полагайки рицарския си меч пред една статуя на Дева Мария в малката църква „Santa Maria della Mercede“. На 24 октомври 1724 г. постъпва като новиций в Конгрегацията на Апостолските Мисии, и на 21 декември 1726 г., тридесетгодишен, получава свещеническо ръкоположение.
Голям приятел на народа, когото учи, че всички са призвани към святост, всеки според своето положение, Свети Алфонс се заобикаля с църковни и светски дейци от всякакъв ранг, пол и възраст, организирайки ги в различни асоциации: на Работниците, на Благородниците, на Католическите жени, на Младите Жени, на Благочестивите Училища и много други. Защото, като дълбок познавач на сърцата и на нуждите на различните обществени групи, той желае те да получават материалната и духовна помощ, необходима за специфичната природа на всяка от тях.
Отдава се по особен начин на най-низшите съсловия, извършвайки многобройни мисии в извънградските зони и в селата, и посвещавайки се на усърден апостолат в най-бедните квартали на Неапол, където от 1727 г. организира „Cappelle Serotine“, посещавани много от занаятчии и „lazzari“, т. е. от простолюдието, които се събират вечер, след работа, за два часа молитва и катехизис. Това му дело се разпространява бързо и става школа за гражданско и морално превъзпитание.
Свети Алфонс подхожда към народа с най-подходящите и най-резултатни морални средства, обновявайки проповедта като методи и съдържание, свързани с едно простичко и непосредствено ораторско изкуство. Диалектът, който той използва в контактите си с най-бедните, не е само средство за предаване на евангелското послание, а става и инструмент за рафинирана поезия, която нарежда Светеца сред най-големите неаполитански поети.
„Преференциалният“ му избор на бедните не означава, че е пренебрегвал и по-високопоставената част от населението, тъй като „последен“ е всеки, който се намира в опасност да се загуби било поради материална, било поради духовна и интелектуална бедност. Свети Алфонс, разпределяйки мисията си между бедните и образованите според нуждите на момента, обръща специално внимание и на благородниците и интелектуалците, тъй като Църквата, заета в културно отношение най-вече с правни въпроси и с катехизис за народа, е оставила тази група без защита пред настъплението на новите идеологии.
От неговата дейност – която в началото на XIX в. се преплита с нов разцвет на религиозните практики в духа на Свети Игнатий де Лойола, особено благодарение на Отец Николаус Алберт фон Дисбах S.I. (1732-1798) и на Достопочтения Пио Бруно Лантери (1759-1830), – се ражда едно солидно благочестие, което ще бъде основната духовна храна за католическите семейства през целия XIX в. и допи по-късно, особено в селските райони.
2. Учител на мъдрост и на неуморим апостолат
Свети Алфонс предоставя веднага енергичната си помощ на Църквата, терзана от вътрешни и външни атаки, и се бори за подобряването на духовните условия и на материалното състояние на народа.
Позитивният му характер го насочва към най-наболелите проблеми в живота на вярващите, чиято вярра и традиции са атакувани от нови културни и религиозни движения, най-вече от Просвещението, миниращо основите на християнската вяра, и янсенизма, изразител на едно учение за благодатта, което, вместо да подхранва упованието и да вдъхва надежда, води до обезкуражаване, или, в друг случай, до бездействие. На тях той посвещава „Кратка дисертация срещу грешките на съвременните невярващи“ от 1756 г. и „Истина на вярата срещу материалистите и деистите“ от 1767 г.
Като мисионер, той прекосява селата в района на Везувий, Апенините и Апулия, възвестявайки с простота принципите на християнската вяра. През 1732 г., желаейки да евангелизира по-успешно жителите на Юга, по-специално най-изоставените и най-много лишените от духовна помощ, той основава в Скала – малко селище северно от Амалфи, Конгрегацията на Пресветия Спасител, преименувана по-късно на „Пресветия Изкупител“, с цел да надмогне враждебността на интелектуалците и на управляващите, които не искат да се говори за нови монашески ордени, докато работят за разпускането на вече съществуващите такива.
През 1762 г., на 66 години, макар да запазва длъжността Главен ректор на Конгрегацията, той е назначен за Епископ на Епархията Сант’Агата деи Готи в Беневенто. В новата си пасторална задача той развива дейност, която ни се струва почти невероятна, като насочва в две посоки прякото си служение – към духовна реформа на клира в трите фундаментални области на призванието, служението и молитвата, и към апостолата на перото.
Литературната му продукция е значителна – включва 111 заглавия и е свързана с трите големи области на вярата, морала и духовния живот. Сред творбите му по аскетика можем да посочим в хронологичен план „Посещението на Пресветото Тайнство и на Пресвета Мария“ от 1745 г., „Радостите на Мария“ от 1750 г., „Подготовка за смъртта“ от 1758 г., „За великото средство на молитвата“ от 1759 г. и „Практиката да се обича Исус Христос“ от 1768 г. – негов духовен шедьовър и обобщение на мисленето му. Неговите писания, чиято простота на изразните средства е съчетана с дълбока мъдрост, ще бъдат преведени на 70 езика и ще претърпят около 17 000 издания.
През 1775 г.., подложен на множество физически и духовни страдания, Свети Алфонс оставя Епархията си и се оттегля в Пагани, в областта на Салерно, в един дом на своя монашески Институт, където остава до смъртта си, настъпила на 1 август 1787 г.
Процесът на беатификацията му започва само два месеца след това. На 20 февруари 1807 г., едва 20 години след смъртта му, Папа Пий VII (1800-1823) потвърждава героичните му добродетели, а на 15 септември 1815 г. го обявява за Блажен. Папа Григорий XVI (1831-1846) го канонизира през 1839 г. Папа Пий IX (1846-1878) го провъзгласява за Църковен Учител през 1971 г., а Папа Пий XII (1939-1958) го определя за небесен Покровител на всички изповедници и моралисти през 1950 г.
3. Свети Алфонс през вековете
През 1871 г., по случай провъзгласяването му за Църковен Учител, с пълно право се отбелязва, че всички грешки, осъдени в „Sillabus“ през 1864 г. – деизмът, материализмът, либерализмът, социализмът, комунизмът, тайните общества, – са намерили осъждане и са оборени в неговите писания. Славата на Свети Алфонс, много голяма още докато е жив, остава такава вече повече от два века след смъртта му. Човек с широка и рафинирана хуманитарна и правна култура, наред с богословската си и философска такава, усърден като мирянин, като свещеник – отдаден на религиозното, моралното и гражданското превъзпитание на неаполитанския народ, мисионер, основател на монашеска Конгрегация, ревностен Епископ, плодовит автор на богословски и аскетични произведения, художник, поет, музикант, Свети Алфонс е несъмнено голяма личност в историята на Църквата и в историята на света.
На Юг той извършва огромна работа за гражданското и културно обновление, дарявайки Църквата и обществото с многобройни и добре подготвени кадри, които ще бъдат квас за защитата на Светата Вяра, чийто основоположник е той, така, както Свети Луи Мари Гриньон дьо Монфор (1673-1716) ще подготви Вандея.
Освен това, благодарение на неговите писания и на широкото им разпространение, използването на медитацията се разпространява много и извън пределите на Италианския полуостров, на всички нива утвърждава хората в християнската мъдрост – плод на възприемането на вечните максими, и полага началото на европейското евхаристично пробуждане от втората половина на XVIII в. и през целия XIX в.
Накрая, от голямо значение е неговата полемика срещу янсенизма, защото подчертава сакраменталната практика , самата концепция за Бога, за Изкуплението, за спасението и за Църквата. Изправен пред разпространението на погрешни учения, той работи неуморно, за да запази в народа непокътната вярата като цяло, и особено почитта към Мария, а в чисто догматичната област изработва едно учение за благодатта, основана на молитвата, която ще възвърне на душите дъха на упованието и оптимизма на спасението. Ето защо Свети Алфонс прави в историята на моралното богословие решителен прелом чрез практиката на християнския живот и благочестие.
Неговият пробабилизъм, който се противопоставя на янсенисткия ригоризъм, повлиян от пуританското протестантство, и на един вулгарен лаксизъм, появил се като естествена реакция на ригоризма, – е най-сигурната гаранция срещу утопичните фантазии и напомня, в противовес на онези, които смятат, че историческият прогрес е постепенно изчезване на злото, че съвършенството не е от този свят. След като се смята, че сред всички Църковни Учители Свети Алфонс е „най-четен“ от обикновените вярващи, че повечето клирици – както в Италия, така и във Франция, – са възприели максимите му в ежедневната си работа в изповедалнята, и че той повече от век е най-големият авторитет в католическия свят в областта на моралното богословие, се разбира решаващата роля, която тази личност е имала за насаждането на един здрав реализъм в противовес на всички утопии и за утвърждаването на италианския етос срещу предизвикателствата на Модерността.
източник: https://catholicvt.net/ (сайт на католическата енория Велико Търново)