Последният месец от живота на Евгений Босилков

Същата вечер, след произнасянето на присъдите, излизайки от Съдебната палата, в антрето, се сбогувахме с чичо Евгений от далече, махайки с ръце. Той беше весел.

Още същата вечер неговия адвокат ни каза: ”Утре, събота – не, неделя – не, понеделник – 6 октомври, ще отидете в Централния затвор и ще искате свиждане със затворника Евгений Босилков, без да казвате друго, все едно, че е редовен затворник.”

Понеделник бяхме в затвора. В една голяма зала, в която имаше железен коридор, както в един цирк за животни, идваха осъдени на смърт за среща с техните близки. Имаше много народ и беше много шумно. От 9 сутринта до 12 на обяд ние не бяхме повикани. На обяд отговорникът от милицията съобщи, че тези, които не са повикани, да се върнат следобед в 14 ч. Ние, двете сестри, помислихме, че адвокатът ни е казал да отидем в затвора за утеха и останахме да чакаме да излизат хората. Бяхме последни, когато чухме да съобщават: ”Кой беше за Евгений Босилков?” Веднага се върнахме и видяхме чичо Евгений в този железен коридор, воден от един милиционер. Имаше верига на ръката и единия крак. Бяха ни посъветвали да му кажем да иска помилване и му казахме. Той отговори: ”Не! Чувствам, че Бог ми е дал благодатта и приемам смъртта! Дяволски мъчения!” Ние плачехме, но той каза: ”Не плачете, Дева Мария няма да ви остави, въпреки че мене ми е много мъчно, че оставате сами. Не съм се отказал нито от Църквата, нито от Светия Отец Папата, нито от Дон Галони! Поздрави на моите братя /от които двама бяха живи/ и на всички познати в Холандия и Белгия. Вас двете ви моля да останете още в София. Утре ми донесете две одеяла, защото съм на цимент, малко пари и сухи плодове и това правете всяка седмица, докато съм в централния затвор.”

Следващия ден занесохме каквото искаше и така продължихме без да го виждаме до 18 ноември, като изпращахме сухите плодове в една малка кошничка, която той връщаше обратно с подпис „Евгений”, което означаваше, че я е получил. Това продължи, както казах до 18 ноември, когато кошничката я върнах пълна. Тогава ние двете разбрахме, че се е случило нещо лошо и отидохме пак в затвора. Там пуснаха само мене, като най-близка негова роднина, да вляза да искам обяснение. Приеха ме в една стая, където стояха трима души – единия униформен, втория цивилен, третия облечен с бяла престилка и папка в ръка. Разпитът води униформеният. Първия въпрос беше: ”Какво искаш?” Казах: ”Дойдох да ми дадете обяснение какво се е случило с моя чичо Евгений Босилков – владика на северната католическа епархия в град Русе, който преди един месец беше осъден на смърт, но присъдата не беше изпълнена, аз му пращах сухи плодове и пари с една кошничка, която се връщаше празна с негов подпис. Вчера, 18 ноември, кошничката се върна пълна. Кажете ми, каквото и да се е случило, дори най-лошото, защото той има още двама братя, които искат да знаят каква е неговата участ.” „Да, ще ти кажем…” и извади от папката една лента бял лист – широка пет сантиметра и дълга около 49см и почна да чете. ”Евгений Левиджов Добрев Босилков – екзекутиран на 11 дата, 11 месец 1952 година”.

Прочетох го и аз и казах: ”Това не е чичо ми!” „Защо?“ – казва той. „Защото той няма четири имена”. Отговаря: ”Ти нищо не знаеш. Ние в затвора им даваме имена в повече. Така ги кръщаваме.” „Добре – казах аз – дайте ми това листенце за доказателство!” Той имаше лична карта, очила, часовник, портфейл. ”Личната карта отива по етапен ред, ще я търсиш в Русе – ми казва –очилата как искаш да ги имаш, нали с тях трябваше да отиде до лобното място”. Аз казах, че зная, че когато един е осъден на смърт чрез разстрел, му връзват очите, в такъв случай не му трябват очила. Той ми каза: ”Ти си проста, нищо не знаеш.” Аз му казвам: ”Да, вярно, зная само че при вас хората изчезват!” Той казва: ”Да, такива като чичо ти!” После го попитах: ”Кажете ми, къде му е гробът?” „Гробът на такива разбойници не се казва!” – Но, ако искаш, за твоя утеха, иди в централните гробища. Има един парцел към края на гробищата, казва се „Белите кръстове”. Може би ще намериш името на чичо си! Искаш ли нещо друго? Искаш ли да вземеш за спомен дрехите му?” „Да, искам! – казвам аз.

Заведе ме в една голяма зала и ме остави сама да чакам. До момента чувствах голяма сила в себе си, но когато се подаде един милиционер с раницата, с която му бяхме занесли одеялата и разтвори пред мене всичко, като видях расото с дете ризи и другите вещи, почнах да плача на глас. Милиционерът искаше то мене да броя, а той да направи опис какво предава, аз не бях в състояние. Отнасяше се много до бре през цялото време, докато описваше и прибираше дрехите обратно в раницата, казваше ми: ”Не плачи, съдба човешка.” И така ме изпрати до портиерната, където ме чакаше моята съсестра Чечелия. Отидохме си в къщи. От него ден нататък ходихме на гробищата. Нищо. При прокурорите Петрински и Спасов – нищо. Не ни дадоха смъртен акт. С най-малкия брат на Монсиньор Босилков – Николай – ходихме в Общината в Русе за смъртен акт – пак нищо.

От тогава се разнасяха много слухове за Монсиньор Босилков – че е жив, че е на остров „Персин” Белене, че са го видели тук – там в други затвори, дори, че бил изпратен в Сибир. Всичко това правеха да заблудят хората, че не е убит. Изпращаха хора при моите родители и при роднини, само и само да чуят какво ще кажат. И при мене в София са идвали хора, но аз си знаех истината, че Сталин е издал заповед да се изпълнят всички смърти присъди до края на 1952 г. на всички процеси през този период. След това, в разговор с адвоката, ни каза, че нашите българи не са искали да дадат смъртни присъди на процеса на свещениците, но никой не е успял срещу заповедта на Сталин.

Двадесет и три години след това, самия Тодор Живков е признал пред самия Свeти Отец папа Павел, че Монсиньор Евгений Босилков е умрял в Софийския затвор.

За мене това бяло листенце, което ми показаха в затвора, беше доказателство, че присъдата бе изпълнена един месец и тринадесет дни по-късно от произнасянето й.

Аз не се съмнявам в тежкото мъченичество на моя чичо – Монсиньор Евгений Босилков!