Генерални Аудиенции

ЧОВЕК В МОЛИТВА - 2

11 май 2011 – Папа Бенедикт XVI

Човек в молитва – 2

 

Скъпи братя и сестри,

Днес искам да продължа размисъла си върху това как молитвата и чувството за религия са били част от човека през цялата му история.

Живеем в епоха, в която признаците на секуларизма са крещящо очевидни. Бог сякаш е изчезнал от хоризонта на някои хора или се е превърнал в реалност, която среща безразличие. Но в същото време виждаме много признаци за пробуждане на религиозното чувство, преоткриване на значението на Бог за живота на човека, нужда от духовност, за излизане отвъд чисто хоризонталната и материалистична визия за човешкия живот.

Един поглед към най-новата история разкрива провала на предсказанията на онези, които в епохата на Просвещението предричаха изчезването на религиите и които въздигаха абсолютния разум, отделен от вярата, разум, който трябваше да разсее сенките на религиозния догматизъм и беше да разруши „света на сакралното“, като възстанови на човешкото същество свободата, достойнството и автономията от Бога. Опитът от миналия век, с трагедията на двете световни войни, прекъсна прогреса, който автономният разум, човекът без Бог, изглеждаше в състояние да гарантира.

Катехизисът на Католическата църква казва: „В акта на сътворението Бог призовава всяко същество от нищото в съществуване… Дори след като загуби чрез греха си подобието си на Бога, човекът остава образ на своя Създател и запазва желанието за този, който го призовава към съществуване. Всички религии свидетелстват за същественото търсене на Бога от човека” (№ 2566). Можем да кажем – както обясних в последните си катехизиси – че не е имало велика цивилизация от най-далечната епоха до наши дни, която да не е била религиозна.

Човекът е религиозен по природа, той е homo religiosus, точно както е homo sapiens и homo faber: „Желанието за Бог“, казва по-нататък Катехизисът, „е записано в човешкото сърце, защото човекът е създаден от Бога и за Бога“ ( н. 27). Образът на Твореца е запечатан върху неговото същество и той изпитва нужда да намери светлина, за да даде отговор на въпросите, които засягат дълбокото чувство за реалност; отговор, който той не може да намери в себе си, в развитието, в емпиричната наука.

Homo religiosus не се появява само в сферата на античността, той преминава през цялата човешка история. В това отношение богатият терен на човешкия опит е видял религиозното чувство да се развива в различни форми, в опит да отговори на желанието за пълнота и щастие. „Дигиталният” човек, подобно на пещерния човек, търси в религиозния опит начини да преодолее своята ограниченост и да гарантира несигурното си приключение на земята. Освен това животът без трансцендентен хоризонт не би имал пълния си смисъл и щастието, което всички ние търсим, е спонтанно проектирано към бъдещето в едно утре, което тепърва предстои.

В Декларацията Nostra Aetate Вторият Ватикански събор подчертава в обобщена форма: „Хората търсят в различните си религии отговор на неразрешените загадки на човешкото съществуване. Проблемите, които тежат в сърцата на хората, са същите днес, както и в миналите векове. Какво е човек? — [кой съм аз?] — Какъв е смисълът и целта на живота? Какво е честно поведение и какво е грешно? Откъде произхожда страданието и на каква цел служи? Как може да се намери истинското щастие? Какво се случва при смъртта? Какво е преценка? Каква награда следва смъртта? И накрая, каква е върховната мистерия, отвъд човешкото обяснение, която обхваща цялото ни съществуване, от която произлизаме и към която се стремим? (№ 1).

Човек знае, че сам по себе си не може да отговори на собствената си фундаментална нужда от разбиране. Колкото и да се заблуждава и продължава да се заблуждава, че си е самодостатъчен, той преживява собствената си недостатъчност. Той трябва да се отвори за нещо повече, за нещо или за някой, който може да му даде това, което му липсва, той трябва да излезе от себе си към Този, който е в състояние да запълни широчината и дълбочината на неговото желание.

Човек носи в себе си жажда за безкрайното, копнеж за вечността, стремеж към красота, желание за любов, нужда от светлина и истина, които го тласкат към Абсолюта; човек носи в себе си желанието за Бог. И човекът знае по определен начин, че може да се обърне към Бога, знае, че може да му се моли.

Свети Тома Аквински, един от най-великите богослови в историята, определя молитвата като „израз на желанието на човека за Бог“. Това привличане към Бога, което самият Бог е поставил в човека, е душата на молитвата, която след това приема много форми, в съответствие с историята, времето, момента, благодатта и дори греха на всеки молещ се човек . Историята на човека всъщност познава различни форми на молитва, защото той е развил различни видове отвореност към „Другия“ и към Отвъдното, така че да можем да разпознаем молитвата като преживяване, присъстващо във всяка религия и култура.

Наистина, скъпи братя и сестри, както видяхме миналата сряда, молитвата не е свързана с определен контекст, а е записана в сърцето на всеки човек и на всяка цивилизация. Разбира се, когато говорим за молитвата като преживяване на човешкото същество като такова, на homo orans, е необходимо да се има предвид, че тя е вътрешна нагласа преди да бъде поредица от практики и формули, начин на съществуване в Божието присъствие преди извършване на поклонение или произнасяне на думи.

Молитвата е центрирана и вкоренена в най-съкровените дълбини на човека; следователно не е лесно дешифрируем и по същата причина може да бъде обект на неразбиране и мистификация. В този смисъл можем да разберем и израза: молитвата е трудна. Всъщност молитвата е мястото par excellence на дарителството, на стремежа към Невидимото, Неочакваното и Неизразимото. Следователно опитът на молитвата е предизвикателство за всеки, „благодат“, която да призоваваме, дар от Този, към когото се обръщаме.

В молитва, във всеки период от историята, човек разглежда себе си и своето положение пред Бога, от Бога и във връзка с Бога, и преживява като създание, нуждаещо се от помощ, неспособно да получи сам изпълнението на своя живот и своята надежда . Философът Лудвиг Витгенщайн споменава, че „молитвата означава усещане, че смисълът на света е извън света“.

В динамиката на тази връзка с този, който дава смисъл на съществуването, с Бога, молитвата има един от типичните си изрази в жеста на коленичене. Това е жест, който носи в себе си радикална амбивалентност. Всъщност мога да бъда принуден да коленича – състояние на бедност и робство – но мога също така да коленича спонтанно, заявявайки ограниченията си и следователно, че се нуждая от Друг. Пред него заявявам, че съм слаб, нуждаещ се, „грешник“.

В опита на молитвата човекът изразява цялото си самосъзнание, всичко, което успява да схване от собственото си съществуване и в същото време се обръща с цялото си същество към Този, пред Когото стои, насочва душата си към онази Тайна, от която той очаква изпълнението на най-съкровените си желания и помощ за преодоляване на нуждите на собствения му живот. В това обръщане към „Другия“, в насочването „отвъд“ се крие същността на молитвата, като преживяване на реалност, която преодолява осезаемото и случайното.

Но само в Бог, който се разкрива, търсенето на човека намира пълно изпълнение. Молитвата, която е откритост и издигане на сърцето към Бог, по този начин се превръща в лична връзка с Него. И дори човек да забрави своя Създател, живият, истински Бог не престава да призовава човека първи към тайнствената среща на молитвата.

Както казва Катехизисът: „в молитвата инициативата на любовта на верния Бог винаги е на първо място; нашата собствена първа стъпка винаги е отговор. Докато Бог постепенно се разкрива и разкрива човека пред себе си, молитвата се явява като реципрочен призив, заветна драма. Чрез думи и действия тази драма ангажира сърцето. То се разгръща през цялата история на спасението” (№ 2567).

Скъпи братя и сестри, нека се научим да спираме по-дълго пред Бог, Който се разкри в Исус Христос, нека се научим да разпознаваме в мълчание, в собствените си сърца Неговия глас, който ни призовава и ни води обратно в дълбините на нашето съществуване, към източника на живота, към източника на спасението, за да ни позволи да отидем отвъд ограниченията на нашия живот и да се отворим за Божието измерение, за връзката с Него, която е Безкрайната Любов. Много благодаря.

 

Папа Бенедикт XVI

Генерална аудиенция

Площад Свети Петър, сряда, 11 май 2011 г

 

 

 

XXX седмица год. II понеделник

 

ПЪРВО ЧЕТИВO

Четене от посланието на Свети Павел Апостол до ефесяни   4,32-5,8

Братя:

Бъдете един към друг добри, състрадателни, прощавайки си един на друг, както и Бог ви прости в Христа.

И тъй, бъдете подражатели на Бога, като чеда възлюбени, и живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание.

А блудство и всяка нечистота или користолюбие дори и да се не споменават между вас, както прилича на светии; нито пък срамни и празни думи и смехории, които са неприлични, а наопаки да се чува благодарение.

Защото това трябва да знаете, че никой блудник, или нечист, или користолюбив, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христа и Бога. Никой да ви не прелъстява с празни думи, защото заради всичко това дохожда гневът Божи върху синовете на неверието. И тъй, не ставайте техни съучастници.

Вие бяхте някога в тъмница, а сега сте светлина в Господа: постъпвайте като чеда на светлината.

Това е Божие слово.

 

ОТПЕВЕН ПСАЛОМ                (Пс 1,1-2.3.4 и 6)

О Да бъдем подражатели на Бога, като възлюбени чеда.

 

Блажен е онзи човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои, и в сборището на развратители не седи; а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем. О

И ще бъде като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време; и чийто лист не вехне, и във всичко, що върши, ще успее. О

Не тъй са нечестивците, не тъй, но те са като прах, що вятърът измита. Защото Господ знае пътя на праведните, а пътят на нечестивците ще погине.  О

 

АЛИЛУЯ

О Алилуя. Твоето слово, Господи, е истина; освети ни с исти. О Алилуя.

 

ЕВАНГЕЛИЕ

+ Четене от светото Евангелие според Лука (13,10-17)

В онова време:

Една събота Исус поучаваше в тяхната синагога. И ето, една жена с немощен дух от осемнадесет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи.

Като я видя Исус, повика я и рече й: „Жено, освобождаваш се от недъга си!“ И сложи ръцете си върху нея, и тя веднага се изправи и славеше Бога.

При това началникът на синагогата, негодувайки, задето Исус в събота изцери, заговори и рече на народа: „Шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден.“

Господ му отговори и рече: „Лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота? И не води ли ги да ги пои? А тая дъщеря Авраамова, която Сатаната е свързал, ето вече осемнадесет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?“

И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, изпитваха срам, а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него.

Това е слово Господне.