2.44. Какво се случва на Първия ватикански събор?

Между 1869 и 1870 г. папата и епископите се събират за Първия ватикански събор. По това време все още са живи спомените за атаките срещу Църквата след Френската революция и последиците от тези преследвания (виж Туит 2.43). В същото време Италия и други страни продължават да провеждат антицърковни политики.

Необходимо е да се даде ясен и категоричен отговор на либерализма и философията на рационализма, които отричат Божието откровение и стават причина за преследване па вярващи те. Съборът се концентрира върху опасните последици от тези развития, а не върху възможностите за диалог с обществото. Този въпрос ще остане открит до Втория ватикански събор (виж Туит 2.48).

# Вяра и разум

Тъй като науката е разглеждана като противник на вярата, Първия т ватикански събор се опитва да формулира какви трябва да бъдат отношенията между вярата и разума. Често учените сляпо отричат вярата само защото не всичко, в което християните вярват, може да бъде измерено — това мнение се нарича позитивизъм (виж Туит 2.43). От друга страна, има и християни, които настояват, че разумът няма никакво отношение към вярата; това мнение е наречено фидеизъм. И двете мнения са погрешни. В документа Dei Filius съборът постановява, че и вярата, и разумът са необходими за правилното разбиране на посланието на Исус (виж Туит 1.5).

# Непогрешимост

Съборът утвърждава и учителната власт на Църквата, която също е поставена под въпрос. Исус е наредил последната дума, когато възникнат конфликти за вярата сред християните, да има св. Петър. (виж Туит 2.17)

Тази власт се простира и върху наследниците на св. Петър, папите. Съборът утвърждава това, като изяснява доктрината за папската непогрешимост – доктрината, че определени аспекти от учението на папата е лишено от грешки, защото Църквата е водена от Светия Дух (виж Туит 2.13). Ала не всичко, казано от папата, е непогрешимо. Учението му е непогрешимо само когато той прави конкретни изявления върху вярата и морала като пастир и учител на всички християни, говорейки от престола на св. Петър (ех cathedra). Това се случва много рядко. Както каза папа Бенедикт XVI: „Папата не е оракул” (29 юли 2005 г.). Всъщност след 1870 г. това се е случило само веднъж, когато през 1950 г. папа Пий XII официално обявява догмата за телесното възнесение на Дева Мария в небето (виж Туит 1.40), в което богослови и вярващи са убедени от векове.

# Назначаването на епископи

Има и още една причина за увеличаването на властта на папата през деветнайсети век. Той има възможността да назначава пряко епископите, без кралете да могат да се намесват в този избор. Това е особено важно след възстановяването на католическата йерархия в страни като Англия (1850), Нидерландия (1853) и Босна (1881). Връзките с папата допълнително са укрепени, след като все повече нови епископи започват да завършват образованието си в Рим. През 1844 г. в Рим е създаден Белгийският колеж, а след това свои семинарии започват да откриват там и други страни.

Първият ватикански събор отговаря на новите предизвикателства, формулирайки правилата за отношенията между вяра и разум и властта на папата.

Папските зуави

Папските зуави са военен полк, който защитава Папската държава през втората половина на деветнайсети век. Войниците в него са безбрачни католици – доброволци. Около една трета от тях са холандци, останалите са французи, белгийци и италианци, сред тях има и американци.

Основната им задача е да защитават Папската държава от нападенията на италианския крал Виктор Емануил II (+ 1878 г.) и Джузепе Гарибапди (+ 1882). Папските войници често са подкрепяни от френската армия. Създаването на полка на папските зуави е вдъхновено от полка Зуави във френската армия, който първоначално се състои от алжирски бербери. Котата Франция мобилизира своите войски за войната с Прусия, италиан­ците се възползват от тази възможност и разбиват папските зуави. На 20 септември 1870 г. Рим е окупиран. И още на следващия ден полкът на зуавите е разформирован.