2.25. Как възниква монашеството?

Още от началото на съществуването на Църквата има мъже и жени, които искат да следват Исус колкото се може по-отблизо. Вместо да се оженят или да се оженя т повторно, ако са овдовели, те се посвещават изцяло на Бог в молитва, прост живот и оказване на щедра подкрепа на Църквата и бедните. Житейското им мъченичество е венец на пълното им посвещение на Исус (виж Туит 2.19).

# Само с Господ

След края на гоненията от първите векове християните започват да мислят как могат да станат съвършени следовници на Исус, без да търсят мъченическа смърт в Негово име. Така възникват и други форми на пълно посвещение на Бог.

През трети век се появяват мъже и жени, които се оттеглят в самота в пустинята, за да се фокусират единствено върху Бог. Един от тези известни първи отшелници е св. Антоний (+ 356). Той чува призива на Исус към богатия момък: „ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене” (Mat. 19:21). В отговор св. Антоний се оттегля в египетската пустиня, за да бъде единствено с Исус.

# Общност

През 325 г. египетският монах св. Пахомий започва да живее в общежитие с други отшелници. Те полагат обет за послушание на своя приор (игумен) и следване на посветен евангелски живот. Малко след това възникват и други общежития, между които и основаното от св. Василий Велики (+ 379), станал известен като баща на източното монашество. През четвърти век св. Августин, епископ на Ипон, заедно със свещениците от неговия диоцез, започват да водят общежитиен живот. Негова отправна точка е описанието на ранните християни, които имат „едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо” (Деян. 4:32).

# Грижа за бедните

Макар нехристияните също да полагали грижи за своите семейства, а богатите хора понякога да са били много щедри, в по-голямата част от древния свят не е съществувало организирано милосърдие. Това се променя с утвърждаването на християнството, в отговор на гумите от Писанието: „А който има светов­ните блага, пък като види брата си в немотия, затвори от него сърцето си, – как пребъдва в такъв Божията любов?” (Йоан. 3:17).

Ранната църква избира определени мъже за дякони, които се посвещават конкретно на грижата за бедните (Деян. 6:2-3). През четвърти век монахът св. Василий Велики основава първата болница.

В Западна Европа манастирите се превръщат в центрове не само на милосърдна дейност, но и на културен живот. Монасите в тях усвоявали медицина, инженерство, архитектура, изкуство, земеделие и животновъдство. Те развиват и духовната култура чрез основаните от тях библиотеки и скриптории, където преписвали на ръка и изучавали книгите. Така възникват и първите християнски училища, а по-късно в градовете около манастирите се появяват и университетите.

Монашеският живот възниква, когато някои мъже и жени започват да се оттеглят от света, за да се посветят изцяло на Бог.

Живот според правилото

Монашеското правило е набор от инструкции и правила, които помагат на монасите да живеят съвместно като общност от вярващи. Вдъхновен от правилата на св. Пахомий, св. Василий и св. Августин, през шести век монахът св. Бенедикт създава първото правило за основаната от него монашеска общност. Важно място в неговото правило заемат послушанието, бедността и целомъдрието. Те са трите евангелски съвета за път към съвършенството, които поставят основата на монашеските обети. Благода­рение на своето правило и основаните от него манастири св. Бенедикт се утвърждава като баща на западното монашество.

Правилото на св. Бенедикт оказва голямо влияние за развитието на Ордена на св. Бенедикт (съкратено OSB), както и върху други монашески ордени. Правилото му помага на много монаси и монахини да израстват в близостта си до Бог. Последователите на св. Бенедикт, наричани бенедиктинци, полагат обети да живеят заедно на едно място (stabilitas loci) и да не напускат манастира, когато изпитват трудности в общностния живот.