туит 2.19

към предишен туит

към следващ туит

към меню

2.19. Защо християните са гонени от римляните?

Въпреки относителното спокойствие на Рах Romana (Римския мир) животът на християните през първи век невинаги е бил лек. Според римския историк Тацит през 64 г. император Нерон обвинява християните, че са причинили пожара, който опустошава голяма част от Рим. По този начин той се опитва да потуши слуховете, че сам е запалил града. Много християни, включително Петър и Павел, приемат мъченическа смърт в последвалото гонение (виж Туит 2.18).

# Край на мира

Около 180 г. периодът на стабилност в Римската империя приключва. Един след друг на престола се възкачват слаби и порочни императори, а това понякога прави живота на християните много тежък. Християните са гонени, защото отказват да се покланят на императора като на бог, почитан като един от многото римски божества, което било приемано за граждански дълг. Така до около 250 г. християните са преследвани като престъпници предимно от местни администратори и трибунали, но понякога и по специална заповед на императора.

# Имперско гонение

По време на император Деций (249-251) гонението на християните се засилва. След години слабо управление Деций се опитва да укрепи властта на императора. Загиват десетки хиляди християни, отказали да се подчинят на заповедта му да се покланят на него и на останалите римски божества. Имперска заповед, издадена по времето на наследника на Деций Валериан (253-260), обявява християните за престъпници и нарежда водачите на Църквата да бъдат екзекутирани.

След известен период на спокойствие император Диоклециан (284-305) също се опитва да унищожи Църквата. Около 303 г. той издава поредица от едикти срещу християните. Последвалите гонения се оказват най-тежките до този момент. Затваряни са църкви, конфискувани са книги, преследвани са епископи, събранията са забранени. Диоклециан разделя Римската империя на две части (Източна и Западна), управлявани от двама равностойни управници, наричани Август. Те са подпомагани от двама младши императори, наричани цезари. Съперничеството между тези четирима водачи, наричани тетрархия, след това става причина за разделение и война в империята.

# Промяна

Наследникът на Диоклециан император Галерий в началото е яростен противник на християните, но непосредствено преди смъртта си, след като осъзнава, че гоненията не носят очаквания ефект, възприема различна стратегия. На 30 април 311 г. той издава Едикт за толерантността. Дори иска от християните да се молят за него и империята. Въпреки гоненията Църквата продължава да се разширява. Тя не може да бъде унищожена, защото е водена и пазена от Бог е подкрепата на Светия Дух (виж Туит 2.13).

Отначало римските императори приемат християните за заплаха и ги преследват, защото те отказват да им се покланят като на богове.

 

Мъченици и герои

През първите векове от живота на Църквата са били нужни голяма смелост и постоянство, за да бъдеш християнин. На християните се налагало често да провеждат събранията си тайно, за да избегнат арести и екзекуция. Мъчениците, погинали, защото отказали да се отрекат от вярата си, се превръщат в герои или светии на Църквата (виж Туит 4.15Туит 4.17). Гръцката дума martyr означава „свидетел”. Мъченици свидетелстват, че вечният живот с Бог е по-важен от земния живот. По забележителен начин тяхното постоянство и пример вдъхновяват други хора също да приемат християнството. Затова християнският автор Тертулиан (+ 225) пише: „Колкото ни избивате, повече ставаме: семе е християнската кръв!” (Апология на християнството, 50.13. Прев. Стела Панайотова). Мъченикът е следовник на Исус, готов да пожертва живота си за другите. През първите векове мъченичеството е важен елемент от духовния живот на християните.

Съвременни мъченици

Дори и в наше време християни са преследвани заради своята вяра. През 2011 г. афганистанецът Саид Муса е задържан в продължение на шест месеца в Кабул по подозрение, че е преминал от исляма към християнството, престъпление, наказуемо със смърт по ислямския закон (виж Туит 2.26). Муса е освободен благодарение на подкрепата, която получава от международната общност и от медиите.