Трима мъдреци и ... половин

Трима мъдреци и … половин

         По времето на император Цезар Август, когато в големия град Йерусалим, царувал цар Ирод, живеел сред планините на Персия, цар Мелхиор.

         Една нощ, дворецът на Мелхиор бил осветен от звезда. Една звезда толкова ярка, че засенчвала луната. Добрият цар Мелхиор започнал да ръкопляска от щастие.

         -Дойде моментът! Часът дойде! Роди се! Роди се!

         Никой не разбирал нищо, но Мелхиор заразявал всички с щастие. Тичал насам-натам бърборейки:

         -Бързо, бързо…трябва да тръгна…Трябва един подарък, един голям подарък. Какво мога да занеса на Царя на Царете? Бързо, бързо, моя водач, моя кон ми докарайте.

         В миг настъпила суматоха; някой оседлавал коня, някой приготвял храни, някои не правели нищо и пречели… Но изненадите не били свършили.

         Когато се спуснали сенки над този паметен ден и звездата блестяла по-ярка от всякога, два кервана пристигнали в двореца на Мелхиор. Те били двата най-блестящи кервани, каквито никога не били виждали в Персия. Първият бил на Гаспар, цар на Индийците. Другият бил на Балдасар, цар на Арабите. В онзи момент там се озовали камили, слонове, коне, седла от злато и сребро, коприна и дамаска…Една безкрайна прелест!

         Мелхиор прегърнал Гаспар и Балдасар и ги завел в личната си стая.

         -Скъпи приятели, нашите тайни карти ни казваха, че ще се появи една звезда, за да ни води при Царя на Царете. Звездата е там и ни чака. Веднага да поемаме на път. Приготвих най-скъпоценната и благоуханна смирна от уважение към  великия Цар.

         -Аз нося изящен ливан: казал Гаспар, който имал голяма хубава бяла брада.

         -Аз – злато и скъпоценни камъни! – завършил Балдасар с гърмящ глас.

         Тримата мъдреци били поставили стража пред вратата, за да не може никой да чуе техните разговори.

         Все пак имало някой, който чул всичко. Казвал се Алвино, на 9 години, той бил внук на Мелхиор. Докато мъдреците говорели помежду си, той бил под масата, покрита с тежък, позлатен брокат.

Алвино бил смело дете. Когато тримата царе излезли, за да  се приготвят за тръгване, то изтичало в неговата стая и се облякло.

         -И аз искам да видя малкия принц! – си казало.

         -Царете носят ценни подаръци. Аз ще подаря на принца, който се роди, моите три най-хубави играчки.

         Завило топката, подарена му за неговия рожден ден.

         – Тя е блясква като злато!- помислило си то.

          После скрило  между дрехите си своята любима, илюстрована книжка и викнало Плутон, своето бяло куче. Когато му сложило каишката, за  миг не било сигурно, дали може да се раздели с него? Но изтичало към керваните, които бавно се отдалечавали.

         -Къде отиваш? – му казал строго дядото.

          -Отивам и аз при царя, който се роди! – отговорил Алвино.

         -Не! Връщай се веднага да спиш!- заповядал му Мелхиор.

Алвино не го послушал:

          -Звездата ще покаже и на мене пътя! – помислил си Алвино.

Напуснал двореца и вървял през цялата нощ. Звездата му показвала пътя.

При изгрев слънце пристигнал в малко село. Там видял едно дете, което плачело тихо и се оплаквало.

         -Всички съученици ми се присмиват, защото моите дрехи имат кръпки. Никой не иска да играе с мене.

         -Вземи тази топка! – казал веднага Алвино.

         -Така ще имаш приятелка, за да играеш.

Момиченцето било толкова щастливо, че не вярвало, че може, наистина да има топка.

         Настанала вечер и звездата се върнала да блести отново в небето. Алвино продължил пътуването. На следващата сутрин се озовал пред една малка къща. Там видял един човек, който гледал втренчено пред себе си и час по час въздишал.

         -Какво ти е? – попитал Алвино.

         -Усещам ревматизма във всичките си кости! – оплакал се човекът.         -Стар и болен съм. Едно време пътувах от град на град. Сега не мога повече, освен да се довлека до моя съсед. Бих предпочел да умра.

         Тогава Алвино му дал своята книга.

          – Сега е твоя! – казал той.

         -Ще намериш в нея целия свят, с всички растения и животни.

Старият човек отворил книгата предпазливо.

         -Прекрасна е! Ще ми прави компания. Сега няма да бъда сам.

         Третата нощ нямала край. Краката на Алвино били измъчени и кучето пъхтяло. Но звездата била все по-блестяща.

         На следващата сутрин Алвино спрял да почине в къщата на един селянин. Там живеело момче, което било приблизително на неговата възраст.

От няколко месеца неговите крака го заставяли да остане на легло. Когато момчето видяло, че Алвино се движил без усилие, то обърнало главата си към стената и не казало нито дума. Алвино не знаел, какво да прави. Плутон имал желание да играе, скочил на леглото и започнал да ближе момчето, което се усмихнало и го помилвало.

         Алвино разбрал и му оставил кучето, но изпитал болка, докато се разделял с Плутон, неговия приятел. Затичал се бързо, паднал и заспал.       Когато се събудил, видял звездата, която блестяла като слънце над една пещера. В тази пещера той видял един мъж,  една жена и една люлка, в която лежало най-прекрасното дете: новият принц на мира.

         Близо до люлката бил дядо Мелхиор и другите двама царе. Те сложили подаръците до краката на детето; ценна ваза пълна със смирна, сребърна чаша с ливан и една позлатена чаша.

         Алвино нямал нищо и искал да разкаже на жената, че неговите подаръци направили щастливи едно бедно дете, един стар човек и едно болно момче, но без думи  жената разбрала, взела на ръцете  Алвино и го целунала.

Коледните подаръци са свидетелството на новия живот, който Исус носи между нас. Да помним винаги, че всичко, което ние правим за другите, Господ го счита като направено на него!