В шкафчето на една стара госпожа, приютена в дом за възрастни, ден след нейната смърт, било намерено писмо. То било адресирано до младата медицинска сестра от отделението.
-Какво виждаш ти, която се грижиш за мен? Кого виждаш, когато ме гледаш? Какво мислиш, когато ме оставяш? Какво казваш, когато говориш за мен? В повечето пъти виждаш една стара чудачка малко луда, с блуждаещ поглед, която не е напълно с ясно съзнание, която се цапа, когато яде и не отговаря никога, когато трябва. Не спира да си губи обувките и чорапите, която не те оставя да оправиш както искаш, банята и храната, за да се запълни дългия еднообразен ден. Това ли е което виждаш?
-Сега отвори очи. Не съм аз. Ще ти кажа коя съм:
-Аз съм последната от десет деца с един баща и една майка. Братя и сестри, които се обичаха. Една девойка на шестнайсет години, с криле на краката, мечтателка, която скоро би могла да срещни годеника си. Женена вече на двайсет години. Сърцето ми подскача от радост при спомена на плановете, направени в този ден. На двайсет и пет години съм, синът ми расте бързо, свързани сме един с друг завинаги. Четиридесет години, скоро той ще замине. Моят мъж бди до мен. Петдесет години, около мен отново играят деца.
Ето после настъпват тъмни дни, моят съпруг умира. Гледам бъдещето треперейки от страх, моят син е постоянно зает със семейството си. Мисля за годините и любовта, която познавах.
Сега съм стара. Природата е сурова, забавлява се, когато старостта минава в лудост. Моето тяло ме изоставя, чарът и силата ме напускат. С напредването на старостта, там където преди е имало сърце, сега е камък. Но в това старо тяло остава едно момиче, чието старо сърце се ласкае без преструвка. Спомням си радостите. Спомням си страданията, чувствам живота си от самото начало и обичам. Мисля отново за много кратките години и много бързо миналите. Приемам реалността, нищо не може да продължава завинаги.
-Сега отвори очи, ти която се грижиш за мен и виж не старата чудачка….Погледни по-добре и ще ме видиш.
Бръчките, враждебността, съмненията, загубата на памет на нашите възрастни не трябва да ни позволяват да забравяме, че една голяма чувствителност живее в техните сърца. Да обичаме нашите възрастни и да се научим да виждаме техните мечти, вълнения, любовта, често скрита поради болест или напреднала възраст.
XXXседмица год. II понеделник
ПЪРВО ЧЕТИВO
Четене от посланието на Свети Павел Апостол до ефесяни 4,32-5,8
Братя:
Бъдете един към друг добри, състрадателни, прощавайки си един на друг, както и Бог ви прости в Христа.
И тъй, бъдете подражатели на Бога, като чеда възлюбени, и живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание.
А блудство и всяка нечистота или користолюбие дори и да се не споменават между вас, както прилича на светии; нито пък срамни и празни думи и смехории, които са неприлични, а наопаки да се чува благодарение.
Защото това трябва да знаете, че никой блудник, или нечист, или користолюбив, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христа и Бога. Никой да ви не прелъстява с празни думи, защото заради всичко това дохожда гневът Божи върху синовете на неверието. И тъй, не ставайте техни съучастници.
Вие бяхте някога в тъмница, а сега сте светлина в Господа: постъпвайте като чеда на светлината.
Това е Божие слово.
ОТПЕВЕН ПСАЛОМ (Пс 1,1-2.3.4 и 6)
О Да бъдем подражатели на Бога, като възлюбени чеда.
Блажен е онзи човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои, и в сборището на развратители не седи; а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем. О
И ще бъде като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време; и чийто лист не вехне, и във всичко, що върши, ще успее. О
Не тъй са нечестивците, не тъй, но те са като прах, що вятърът измита. Защото Господ знае пътя на праведните, а пътят на нечестивците ще погине. О
АЛИЛУЯ
О Алилуя. Твоето слово, Господи, е истина; освети ни с исти. О Алилуя.
ЕВАНГЕЛИЕ
+ Четене от светото Евангелие според Лука (13,10-17)
В онова време:
Една събота Исус поучаваше в тяхната синагога. И ето, една жена с немощен дух от осемнадесет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи.
Като я видя Исус, повика я и рече й: „Жено, освобождаваш се от недъга си!“ И сложи ръцете си върху нея, и тя веднага се изправи и славеше Бога.
При това началникът на синагогата, негодувайки, задето Исус в събота изцери, заговори и рече на народа: „Шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден.“
Господ му отговори и рече: „Лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота? И не води ли ги да ги пои? А тая дъщеря Авраамова, която Сатаната е свързал, ето вече осемнадесет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?“
И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, изпитваха срам, а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него.
Старата чудновата госпожа
В шкафчето на една стара госпожа, приютена в дом за възрастни, ден след нейната смърт, било намерено писмо. То било адресирано до младата медицинска сестра от отделението.
-Какво виждаш ти, която се грижиш за мен? Кого виждаш, когато ме гледаш? Какво мислиш, когато ме оставяш? Какво казваш, когато говориш за мен? В повечето пъти виждаш една стара чудачка малко луда, с блуждаещ поглед, която не е напълно с ясно съзнание, която се цапа, когато яде и не отговаря никога, когато трябва. Не спира да си губи обувките и чорапите, която не те оставя да оправиш както искаш, банята и храната, за да се запълни дългия еднообразен ден. Това ли е което виждаш?
-Сега отвори очи. Не съм аз. Ще ти кажа коя съм:
-Аз съм последната от десет деца с един баща и една майка. Братя и сестри, които се обичаха. Една девойка на шестнайсет години, с криле на краката, мечтателка, която скоро би могла да срещни годеника си. Женена вече на двайсет години. Сърцето ми подскача от радост при спомена на плановете, направени в този ден. На двайсет и пет години съм, синът ми расте бързо, свързани сме един с друг завинаги. Четиридесет години, скоро той ще замине. Моят мъж бди до мен. Петдесет години, около мен отново играят деца.
Ето после настъпват тъмни дни, моят съпруг умира. Гледам бъдещето треперейки от страх, моят син е постоянно зает със семейството си. Мисля за годините и любовта, която познавах.
Сега съм стара. Природата е сурова, забавлява се, когато старостта минава в лудост. Моето тяло ме изоставя, чарът и силата ме напускат. С напредването на старостта, там където преди е имало сърце, сега е камък. Но в това старо тяло остава едно момиче, чието старо сърце се ласкае без преструвка. Спомням си радостите. Спомням си страданията, чувствам живота си от самото начало и обичам. Мисля отново за много кратките години и много бързо миналите. Приемам реалността, нищо не може да продължава завинаги.
-Сега отвори очи, ти която се грижиш за мен и виж не старата чудачка….Погледни по-добре и ще ме видиш.
Бръчките, враждебността, съмненията, загубата на памет на нашите възрастни не трябва да ни позволяват да забравяме, че една голяма чувствителност живее в техните сърца. Да обичаме нашите възрастни и да се научим да виждаме техните мечти, вълнения, любовта, често скрита поради болест или напреднала възраст.