Генерални Аудиенции

Смърт

17 юни 2015 – Папа Франциск

Смърт

 

Скъпи братя и сестри, добро утро!

В хода на нашите катехези за семейството днес се вдъхновяваме пряко от епизода, разказан от Евангелист Лука, който току-що чухме (вж. Лука 7:11-15). Това е много вълнуваща сцена, която ни показва състраданието на Христос към тези, които страдат – в този случай вдовица, която е загубила единственото си дете – и също така ни показва силата на Исус над смъртта.

Смъртта е преживяване, което засяга всички семейства без изключение. Това е част от живота; но когато става дума за семейна любов, смъртта никога не изглежда естествена. За родителите оцеляването на собствените им деца е особено сърцераздирателно; то противоречи на фундаменталната природа на самите взаимоотношения, които придават смисъл на семейството. Загубата на син или дъщеря е като времето да спре напълно: тя отваря пропаст, която поглъща както миналото, така и бъдещето. Смъртта, която отнема малко дете или млад човек, е удар върху обещанията, върху даровете и жертвите на любовта, принесени с радост в живота, който сме родили. Често родители идват на литургия в Санта Марта със снимка на син, дъщеря, бебе, момче, момиче и ми казват: „Той си отиде, нея я няма“. И лицата им са изпълнени с мъка. Смъртта ни докосва и когато е на дете, тя ни докосва дълбоко. Цялото семейство остава парализирано, безмълвно. И детето, останало само от загубата на единия или двамата родители, страда по подобен начин. Тя пита: „Къде е баща ми? Къде е майка ми? — Е, тя е на небето” — „Защо не мога да я видя?”. Този въпрос покрива агонията в сърцето на дете, оставено само. Празнотата на изоставеността, която се отваря в него, става още по-агонизираща от факта, че той няма житейския опит дори да „даде име“ на случилото се. „Кога ще се върне татко?“ Кога ще дойде мама?”. Какво казвате, когато едно дете страда? Ето каква е смъртта в семейството.

В тези случаи смъртта е като черно цяло, което се отваря в живота на семейството и за което нямаме обяснение. И понякога дори стигаме дотам, че да прехвърлим вината върху Бог. Колко хора — аз ги разбирам — се ядосват на Бога, богохулстват: „Защо взе сина ми, дъщеря ми? Няма Бог, Бог не съществува! Защо направи това?”. Чуваме това толкова често. Но този гняв е основно това, което идва от сърцето в голяма болка; загубата на син или дъщеря, на баща или майка е голяма скръб. Това се случва отново и отново в семействата. В тези случаи, казах, смъртта е като дупка. Но физическата смърт има „съучастници“ още по-лоши от себе си, които се наричат омраза, завист, гордост, алчност; накратко, грехът на света, който работи за смъртта и я прави още по-болезнена и несправедлива. Семейните връзки изглежда са предопределените и безпомощни жертви на тези помагащи сили на смъртта, които се движат в историята на човечеството. Нека помислим за абсурдната „нормалност“, с която в определени моменти и на определени места, събития, които добавят към ужаса на смъртта, са провокирани от омразата и безразличието на други човешки същества. Нека Господ ни пази от привикване към това!

В Божия народ, чрез благодатта на неговото състрадание, дадено в Исус, много семейства доказват с делата си, че смъртта няма последната дума: това е истински акт на вяра. Всеки път, когато едно семейство в траур – дори в ужасен траур – намира сили да защити вярата и любовта, които ни обединяват с тези, които обичаме, то вече е попречило на смъртта да вземе всичко. Тъмнината на смъртта трябва да се изправи срещу по-интензивна работа на любовта. „Боже мой, озари тъмнината ми!”, е призивът на вечерната молитва. В светлината на Възкресението на Господа, Който не изоставя никого от онези, които Отца Му е поверил, ние можем да извадим „жилото“ от смъртта, както казва Апостол Павел (1 Коринтяни 15:55); можем да му попречим да отрови живота, да направи напразна любовта ни, да ни тласне в най-тъмната пропаст.

В тази вяра можем да се утешаваме един друг, знаейки, че Господ е победил смъртта веднъж завинаги. Нашите близки не са изгубени в мрака на нищото: надеждата ни уверява, че те са в добрите и силни ръце на Бог. Любовта е по-силна от смъртта. Така че начинът е да оставим любовта да расте, да я направим по-силна и любовта ще ни пази до деня, в който всяка сълза ще бъде изтрита, когато „смърт няма да има вече, нито ще има вече скръб, нито плач, нито болка“ (Откровение 21:4). Ако позволим да бъдем подкрепени от тази вяра, преживяването на скръбта може да генерира още по-силни семейни връзки, нова отвореност към болката на други семейства, ново братство със семейства, които се раждат и прераждат в надежда. Да се раждаме и прераждаме в надежда, това ни дава вяра. Но бих искал да подчертая последната фраза от Евангелието, която той чу днес (вж. Лука 7:11-15). След като Исус върна към живота младия мъж, единствения син на вдовица, Евангелието казва: „Исус го върна на майка му“. И това е нашата надежда! Всички наши близки, които ги няма, Господ ще ни ги върне и ние ще бъдем заедно с тях. Тази надежда не разочарова! Да запомним добре тази постъпка на Исус: „И Исус го върна на майка му“, така ще постъпи Господ с всички наши близки в семейството!

Тази вяра ни предпазва от нихилистичната визия за смъртта, както и от фалшивите утешения на света, така че християнската истина „да не рискува да се смеси с митове от различни видове“, предавайки се на суеверни вярвания (Бенедикт XVI, Ангел Господен, 2 ноември 2008 г.). Днес е необходимо пастирите и всички християни да изразят по по-конкретен начин значението на вярата по отношение на семейното преживяване на скръб. Не трябва да им отказваме правото да плачат – ние трябва да плачем в скръб – „Исус плака“ и беше „силно разтревожен“ от тежката загуба на семейство, което обичаше (вж. Йоан 11:33-37). Можем да почерпим от простото и силно свидетелство на много семейства, които са успели да схванат, в най-трудния преход на смъртта, безопасното преминаване на Господ, Разпнат и Възкръснал, с Неговото неотменимо обещание за възкресението на мъртвите. Божието дело на любовта е по-силно от делото на смъртта. Именно на тази любов, точно на тази любов, ние трябва да се направим трудолюбиви „съучастници“, с нашата вяра! И нека помним постъпката на Исус: „И Исус го върна на майка му“, така ще постъпи Той с всички наши близки и с нас, когато се срещнем отново, когато смъртта ще бъде окончателно победена в нас. Победена е от кръста на Исус. Исус ще ни върне всички в семейството!

 

Папа Франциск

Генерална аудиенция

Площад Свети Петър, сряда, 17 юни 2015 г

 

 

 

XXX седмица год. II понеделник

 

ПЪРВО ЧЕТИВO

Четене от посланието на Свети Павел Апостол до ефесяни   4,32-5,8

Братя:

Бъдете един към друг добри, състрадателни, прощавайки си един на друг, както и Бог ви прости в Христа.

И тъй, бъдете подражатели на Бога, като чеда възлюбени, и живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание.

А блудство и всяка нечистота или користолюбие дори и да се не споменават между вас, както прилича на светии; нито пък срамни и празни думи и смехории, които са неприлични, а наопаки да се чува благодарение.

Защото това трябва да знаете, че никой блудник, или нечист, или користолюбив, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христа и Бога. Никой да ви не прелъстява с празни думи, защото заради всичко това дохожда гневът Божи върху синовете на неверието. И тъй, не ставайте техни съучастници.

Вие бяхте някога в тъмница, а сега сте светлина в Господа: постъпвайте като чеда на светлината.

Това е Божие слово.

 

ОТПЕВЕН ПСАЛОМ                (Пс 1,1-2.3.4 и 6)

О Да бъдем подражатели на Бога, като възлюбени чеда.

 

Блажен е онзи човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои, и в сборището на развратители не седи; а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем. О

И ще бъде като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време; и чийто лист не вехне, и във всичко, що върши, ще успее. О

Не тъй са нечестивците, не тъй, но те са като прах, що вятърът измита. Защото Господ знае пътя на праведните, а пътят на нечестивците ще погине.  О

 

АЛИЛУЯ

О Алилуя. Твоето слово, Господи, е истина; освети ни с исти. О Алилуя.

 

ЕВАНГЕЛИЕ

+ Четене от светото Евангелие според Лука (13,10-17)

В онова време:

Една събота Исус поучаваше в тяхната синагога. И ето, една жена с немощен дух от осемнадесет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи.

Като я видя Исус, повика я и рече й: „Жено, освобождаваш се от недъга си!“ И сложи ръцете си върху нея, и тя веднага се изправи и славеше Бога.

При това началникът на синагогата, негодувайки, задето Исус в събота изцери, заговори и рече на народа: „Шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден.“

Господ му отговори и рече: „Лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота? И не води ли ги да ги пои? А тая дъщеря Авраамова, която Сатаната е свързал, ето вече осемнадесет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?“

И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, изпитваха срам, а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него.

Това е слово Господне.