Mon Calepin

ЗА ВСЕКИ ДЕН

издание на български

ОТ СЕДЕМТЕ ТАЙНСТВА – Изповед и Причастие

 

  1. Светата изповед

 Отрицателната геотропия или радикалното отклонение от земята е интересно природно явление. Стъблото на трева пречупено от корените и притиснато към земята създава крепък твърд възел-колянце, от него пак да порасне в посоката нагоре.

Така правят особено нашите житни култури.

Подобно нещо трябва да съществува и в нашия духовен живот. Когато паднем, трябва веднага да се издигнем. Иначе няма да има от нас плод…

Да благодарим на Господа, че даде на нашата душа  в Светата изповед такава прекрасна възможност – след всяко падане в грях отново да се вдигнем, да направим крепко намерение и да растем отново във височината, където сияе и топли слънцето на неговата милост.

Намерение:

Днес ще благодаря на Господа, че ни даде това Тайнство на Света изповед и при най-близката възможност практически ще благодаря за нея така, че  ще се изповядам.

 

2.              Това е за всеки

 Някой си шеговито казва, че всички трябва да бъдем в затвора. Ако не зад железните мрежи, то поне зад дървените в изповедалнята.

Против светата изповед особено за по-честото Свето изповядване се чуват много противоречия. Най-честата от тях е тази: За какво ми е там пак да отивам? Тъй като не убивам, не блудствам, не крада…

Брат, сестра, не вярвай! Понеже и без убийства можеш да бъдеш убиец и без блудства можеш да бъдеш блудник.

Не четем ли в Библията, че всеки, който ненавижда брат си е убиец? (Ср. 1 Йоан 3, 15.) И всеки, който погледне на жена с желание, вече е прелюбодействал с нея в своето сърце. (Ср. Мт 5, 25.)

Но и колко от нас са според тези Божии изрази без грях?

И това знаеш, че нито един блудник, нито един убиец няма да види царството Божие.

И въпреки това казваш: на мен не ми трябва изповядването.

Нека никой от нас не си мисли много за себе си. Всички сме еднакви. Всички трябва да бъдем зад мрежите. Ако не зад тези от желязото, поне зад тези от дървото.

Намерение:

Ще си определя днес как  често  ще се изповядвам.  И ще обещая на Господа, че това няма да бъде по-малко от шест пъти в годината.

 

3.              Душата – тялото

 От малко простудяване с обикновена кашлица и бодежи в гърдите започваме след една седмица да се притесняваме. Търсим лекар, лекарства, лекуване. Предлагаме време, сили и пари, само колкото може по-скоро да възвърнем здравето на тялото си…

Съвсем по друг начин се отнасяме ако се разболее душата. За нейното лекуване има винаги достатъчно време, или по-добре казано: няма никога достатъчно време – за да се отиде да се изповяда, да и се даде първа помощ.

Когато се отнася за тялото, говори се: „Колкото е възможно по-скоро, докато не е станало късно“!

Когато се налага да се помогне на душата, тогава се говори: Има време, по-късно… И така минават дни, месеци, години, а с тях и живота, но за изповедта не остава време, защото „винаги имаше за нея достатъчно време“.

Каква несправедливост срещу самия себе си! Каква извратеност в порядъка на стойностите! Колко неразумно!

Не е ли душата сто хиляди пъти повече от тялото?

Когато в греха бяхме глупави, да сме по-мъдри поне след него, да направим нужното Тайнствено поправяне. Всяка Света изповед е връщане към разума. Днес то-

ва постоянно ще си го припомням.

 

4.              Същността на моето изповядване е моето разкаяние

 Ако направихме качествен анализ на истинското разкаяние – това, с което светците се разкайваха за своите постъпки – щяхме да намерим в него освен сълзите, потта и кръвта, одежда от конски косми, пепел, усамотение и постене.

Да се разкайваме това е нещо повече от това със скръстените ръце да се каже принадлежаща формула.

Разкаянието е дело. Практическо ненавиждане на грешната наслада, която преди това обичах и любовта към горчивостта на себеотрицанието, която преди това мразих. Разкаянието е болката на душата, която трябва и тялото да чувства във формата на покаянието заради това, че чувстваше радост от греховете.

Затова ако ти сгрешиш плачи с цялото си тяло и изваждай от себе си сълзите във вид на пот. Понеже само там има истинско разкаяние, където то е свързано с покаяние.

Намерение:

Много сериозно ще помисля днес върху своите досегашни Свети изповедания и при най-близкото ще предизвикам разкаяние.

 

5.              Разкайвам се – за всичките си грехове

 Има грехове, които вече мразя, обаче има и такива, които още обичам. Едните ми се струват големи, отвратителни и глупави. За другите мисля, че са малки, красиви, полезни и за това оправдани.

Окото изпълнено със сълзи на истинско разкаяние не различава, какво е голямо и какво е малко, какво е красиво и какво отвратително.

Боже мой, разкайвам се сега за всичките си грехове.

Това означава, че вече ненавиждам и тези, които още обичам, че вече смятам за големи и тези, които още обичам, които смятах още за малки. Понеже не може да съществува нищо малко и незначимо, което обижда, Боже, Твоята величина.

Всички грехове са еднакво глупави, всички са еднакво отвратителни и вредни, защото всички са насочени срещу Тебе, мой Боже.

Затова се разкайвам за всички – и за тези, които заради слабостта ми не си спомням или поради заблудата си не ги смятам за грехове…

Намерение:

Предизвикване на разкаяние повече пъти през деня.

 

6.              Разкайвам се – защото аз Те обидих, Тебе най-ласкав Боже мой!

 Това най-много боли, че със своя грях обидих Теб, мой най-добри Татко.

Обаче същевременно това е за мен и най-голямото щастие, че направих болка именно на Теб, безкрайно добър и милостив Бог – който знае така любезно да е снизходителен и така великодушно да прощава.

Твоята добрина срещу мене е повод на моята скръб и моята радост…

Когато си спомням за твоята великодушна любов, имам в очите си двойни сълзи, сълзи на болезнено разкаяние, че Те обидих – и сълзи на радостна надежда, че всичко ми прощаваш…

Възхвалявам Те, Господи, че през сълзите на истинското покаяние даваш да се види това, което толкова мечтая да постигна – Твоето прощение.

Намерение:

Целодневен стремеж за предизвикване на съвършеното разкаяние.

 

7.              Разкайвам се – и твърдо обещавам повече да не греша

 Моето обещание е искрено, макар да зная Господи, че след малко ще падна и отново с покора и откровеност ще Ти повтарям същите думи…

Ние не знаем да сме на Теб така вярни, както Ти на нас.

Твоята вярност е в това, че каквото обещаеш даваш, каквото предсказваш това и сбъдваш…

Нашата вярност е в това, че след всяка злоупотреба обещаваме, издържливо повтаряме своето обещание, че най после ще се поправим…

Слаби сме и за това трябва да си правим силно намерение отново и отново – ако искаме да покажем, че наистина Те обичаме.

И ние Боже със свети Павел признаваме: „Не правя това добро, което искам; обаче правя това зло което неискам.“

Прости ни нашите невярности и в знак на нашата добра воля приеми нашите обещания и намерения.

Доказателство, че искрено обещавам своето подобрение, ще се стремя да премахна поне една от многото мои грешки.

 

8.              Разкайвам се – и обещавам във всеки случай от грях да се пазя

 Ти владееш девет начина на плуване и когато отидеш да учиш десетия, ще се удавиш и твоята смърт ще бъде съвършен присмех на твоето високомерие. – Никога не сме достатъчно силни, никога достатъчно предпазливи.

Отнася се особено до греха.

Тук и силните стават слаби. Бяха кедри ливански и паднаха… Затова и Апостола ни предупреждава: „Който стои, нека внимава да не падне!“

Налага се да се бяга от лошите случаи. Защото няма да избегне греха, който бяга само от грях. Понеже да не се пази, да не се бяга от лошото, това също е грях.

И лошият случай може да бъде и добра личност, добра вещ или място.

Под лошият случай трябва да се разбира всяко силно обстоятелство, което ни прави слаби.

Намерение:

Ще си определя днес един лош случай, от който особено ще се пазя.

 

9.              Разкайвам се – Боже мой, смили се над мене и прости ми

 Когато те моля за това, не се основавам нито върху искреността си, нито върху настойчивата дължина на моите молби…

Тъй като тези мои думи са толкова глухи и разсеяни, че и сам едва ли ги чувам.

Не се отзовавам нито на покаящите капки, които изтичат от челото ми, защото и те са капки толкова сухи, че не искат да паднат…

Разчитам единствено на твоето милосърдие, което винаги е безкрайно…

Затова Те моля с царствения покаял се Давид: „Miserere mei Deus, secundum magnum misericordiam tuam. – Според своето безкрайно милосърдие смили се над мене, Боже!“

Намерение:

Още веднъж ще се помоля за предизвикване на разкаянието, обаче така внимателно и чувствено, както никога досега.

 

10.          Светото причастие

 За какво сме в света?

За да изпълняваме волята Божия. Каква е волята Божия?

Тя е нашето просветяване.

И какво е нашето просветяване?

Живота и делата на Христос в нашия живот и в нашите дела – Христос в нас!

Кой ще може да каже, че носи в себе си Христос?

Този, който го приема: „Който яде моето Тяло и пие моята Кръв, живее в мене и Аз живея в него.“ (Ср. Йоан 6.)

И какво трябва да правим, за да не го изгубваме, трайно да го в себе си запазим?

Трябва да се храним със същата храна, с която се храни в нас живият Христос.

И каква е неговата храна?

„Да изпълнява волята на Този, който го изпрати.“ И каква е волята на Този, който го изпрати?

Волята му е нашето просветяване.

Християнинът тогава според волята на Бога трябва да върви към светостта и затова и към Тайнството на Тайнствата.

Колко сериозно се отнася към християнството, това показва броят и неговата пламенност до Светото причастие.

Намерение:

Ще заема днес окончателно отношение към това Тайнство.

 

11.          Тежки думи

 Когато говореше Исус за Тайнството на Евхаристията, когато говореше за своето Тяло, като храна за нашите души, измърмори някой в тълпата: „Тежка е тази дума, кой може да я слуша?“ (Ср. Йоан 6, 62.) „И тогава мнозина от неговите ученици си отидоха и не вървяха повече с него“ (ср. Йоан 6, 66).

Само апостолите издържаха. Това е показателно.

И днес думите за Тайнствената маса са тежки думи, при които Исус изгубва мнозина от учениците си.

Светото причастие – особено по-честото Светото причастие, предполага изповядването, покаянието, а покаянието предполага поправяне – себеотрицание. Тук е корена. В това е строгостта на тези думи. И тук издържат само апостолските души, влюбени в Христа. – Страхливците вървят след Исуса само, когато обещава награда и насища хилядните тълпи с петте хляба. Само апостолите издържат да вървят с него и тогава, когато взема, изисква, когато казва тежки думи.

Какво ще направиш? – Ще си отидеш? Като мнозина или ще кажеш с Петър: „При кой да отидем, Господи?“

  • и ще останеш с шепата издържливци, които поне веднъж в месеца се срещат при Тайнствената трапеза?

Намерение:

Решение с крайната валидност.

 

12.          С доверие

 Християнин без Христос, това е най-голямото противоречие. Това го зная. Обаче как ще дойда към това, за да мога веднъж радостно да извикам със свети Павел: „Не живея вече аз, а Христос живее в мене…“ – как да постигна това, Той трайно да живее в мене и чрез мене да влияе?

На този въпрос ми отговаря сам Той: „Който яде моето тяло и пие моята  кръв, живее в мене и аз живея  в него.“ (Ср. Йоан 6, 56.)

Тогава със Светото причастие. Да. – Човек обаче е такъв, че се съмнява  и  там,  където  не  би  трябвало.  И това е и моят случай.

Толкова пъти вече взех от най-голям Извор на светостта и въпреки това оставам постоянно със същите грешки, без знаците на Христовия живот в мене.

Когато мисля за това хваща ме отчаяние и почвам да вярвам в силата на слабостите си и в слабостта на силата си…

Боже, запази душата ми от тази ужасна пропаст на недоверието!

Сине, вярвай на Моите думи и своята бедност смятай винаги за настойчивото изискване на съвършенството. Никога не я считай за нейната непреодолима пречка. Аз съм с теб!

Намерение:

Да предизвиквам вярата в своето посветение чрез Светото причастие.

 

13.          Summunt boni, summunt mali – всякакви са тези, които се причастяват, резултатът обаче различен

 Ден Господен. – Време за Свети богослужения. И ето, Сеяч излиза да сее…

Едно зърно падна на края на пътя и пристигнаха разсеяните мисли като птици и го изкълваха… Другото падна върху скалиста, с молитва не разравяна и със сълза на разкаянието ненавлажнявана почва – и затова изсъхна. Другото падна в тръните между несвързаните светски мечти и жадности и те го задушиха…

Но другото падна в добре подготвена почва, изкълна, порасна и донесе плод. Едното трийсеткратно, другото стократно.

И семето е Слово, което стана Тяло и което стана Хляб… Който има уши, нека слуша.

Намерение:

Ще обещая на Господа, че няма да импровизирам  от днес нито едно от Светото причастие. Съвестно ще се подготвям за него.

 

14.          Всевъзможно

 От опит знаем, че резултатите от въздействието на нещата зависят често от тяхната подготовка.

Нито при Светото причастие не е иначе.

Обаче кой от смъртните може достатъчно да се подготви за такъв голям миг? Кой ще закрие безпорядъка на своята къща пред Госта, който знае всяка тайна? Кой ще си позволи да каже: „Ела, Господи, виж вече съм чист.“ Кой ще си позволи това да каже на Този, който намери петно и на своите ангели?

Не, никога няма да можем да се подготвим съвършено за идването на небесния Гост…

Обаче, внимавай! – Няма да можем да се подготвим, това не означава да се примирим, и да не се подготвяме въобще. Обратно. Това означава да се подготвим така, колкото сили ни стигат и обстоятелствата позволяват.

И да не се оправдаваме с добрата воля, на която за добрината може да се говори много. Добрата воля е достатъчна само там, където вече силите не стигат!

Намерение:

Ще си припомням това днес повече пъти.

 

15.          Deus in rota

 Силата на колелата зависи от твърдостта на главата и броя на лъчите свързващи окръжността със средата.

Да си представим своя живот като колело търкалящо се по обикновени и недостъпни пътища. Да си го представим като колелото, на което главата е Христос и лъчите са нашите молитви, въздишки, добри дела, особено Светото причастие. И въобще всичко каквото свързва нашата жизнена окръжност с нашия жизнен център – с Христос.

Ще понасям ли трудностите, противоречията, които на нас носи времето, средата, семейството и цялото общество?

Зависи от силата на нашите жизнени колела. За крепкостта на главата не се съмняваме.

Отнася се само до броя и силата на нашите връзки с Нея. Практически се отнася особено до броя и пламенността на нашите Свети причестявания…

Молитва:

Господи, бих искал да бъда като колело на тежък железопътен вагон, където главата – окръжността и връзките се сливат в едно…

И ако не е възможна трайна връзка с Тебе тук в живота, милостиво позволи да дойда към нея поне след смъртта. Амин.

 

16.          Очите и вкуса ми, биха искали да ме излъжат

 Както е молитвата напрегната ръка, с която се докосваме до Бог,  така Светото причастие е обятието,  в което си Бог и душата шепват за своите най-доверни интереси.

Жалко, мнозина не дохождат до това доверие, до такава тясна връзка на мисълта и сърцата.

Затова – както казва един писател – че виждат в тази Тайна нещо, а не Някой. Уважават нещо, а не Някой. Кланят се на вещ, верно на Света вещ, обаче все пак на нещо.

После приемат нещо, а не Някой.

Ако ще опитат да свържат разговор с бялата Нафора, ще смятат наивно себе си за децата, които разговарят с играчката си.

Нафора е Някой, то е Исус, който слуша и говори по своя начин, движи се, обича, прегръща, винаги по-силно, по-пламенно от нас.

Когато отиваш да се причастяваш, промени си погледа.

На Светата Нафора трябва да се гледа с очите на вярата, трябва в нея да познаваме Исус.

 

17.          Целувката на мира

 Преди Светото причастие се налага всеки да проучва себе си дали не нарани някой, дали е в мир с всички и дали ги обича.

Понеже Христос не е само тази малка Нафора, която свещеникът държи над чашата. Христос това са и братя и сестри, които стоят наоколо тебе и гледат как коленичиш пред Дарохранителницата.

И тях ги приемаш…

И това означава, че в този Свят миг трябва да си готов всичките да ги поемеш в обятието си и да притиснеш към сърцето си.

Първите християни преди Светото причастие си даваха osculum pacia – целувката на мира.

Истинските християни си я дават и днес – поне в духа си.

При Божията трапеза трябва да угасне не само омразата, а и изворът на дребните антипатии. Тук трябва да се изравнят всички криви линии на обществения живот, за да настъпи пълната и съвършена връзка с целия Христос – Евхаристичен и Мистичен.

 

18.          Благодарност

 Бог идва към човек в смирения вид на хляба и виното.

Включи се в този учудващ факт. Колко уважение и любов би трябвало Божият гост да намери в твоето сърце. Колко обожаване в разума, колко желание във волята?!

Ние хората изплащаме налог на благодарността според големината на дарба и според възвишеността на дарителя. Обаче, как ще благодарим за дарба, която е Бог сам дарител и също Той, безкрайно възвишен?!

Само така ако ти сам станеш това, което Той стана за тебе – дарба и дарител едновременно.

Пълното отдаване е тук единствената монета за изплащане на дълг, който никога няма да изплатиш. Това е единственият начин, по който за такива Божи дарове се благодари.

Намерение:

Ако Божиите интереси ще искат от мене определено себеотрицание, ще си спомня за това, което получих в Светото причастие.

 

19.          Светата литургия

 Чувстваш бреме на своите грехове, за това дневно издигаш своите ръце и викаш към Бог: „Прости дълговете ни.“ Но запомни: „Без проливане на кръв няма прошка“ – както казва апостол Павел. (Ср. Евр. 9, 22.)

Би трябвало да тече кръвта на този, чиито са греховете – твоята. Но, брат Исус се предложи за теб на кръста…

И от тебе само това изисква, да дойдеш да го видиш поне един път в седмицата. Тогава когато на нашите олтари се повтаря какво направи Той първият път на Калвария. Така ще имаш участие на това негово умиране и ще проявиш желание в този миг, да бъдеш на неговото място…

Разбираш ли какво е за тебе Светата литургия?

И разбираш ли как много грешат против Божията любов тези, които не участват на най – Светата жертва на Христос, макар че присъстват?

Често грешиш, нуждаеш се от честото прощаване, за това трябва често да идваш там където тече кръвта…

Тъй като без проливането на кръвта няма прошка.

 

20.          Разкаяние

 Стоя със свещеника пред олтарните стълбища и изказвам своя Confiteor. „Изповядвам се, че много сгреших с мислите, думите и делата…“

Стълбището на олтара ми припомня подножието на Голгота… Виждам в съзнанието си на горе кървавия кръст и до него мъчителите на Исус…

Във всеки от тях познавам един грях. Омразата го бута.

Лакомията му взема одеждата. Сладострастието го съблича.

Неумереността му предлага оцет и жлъчка. Непослушността го приковава до кръста. Равнодушността му се подиграва…

Гледам и се ужасявам. Понеже всички негови изверги имат само едно лице – мое. Виждам се в тях като в зеркало…

Да, това съм аз! Това са моите грехове. Изповядвам, confiteor – mea culpa, моя вина.

После се изкачвам нагоре да моля Умиращия за прошка. Поред прошепвам със свещеника: „Господи, помилвай! Христе, помилвай!“ – Моите грехове те разпъват. – „Господи смили се!“

 

21.          Глория

 Наш олтар на жертвата е остроумната връзка на яслите и кръста. Светата литургия е не само Калвария, а  и Витлеем същевременно.

Изкупителят идва отново между нас.

„Puer natus est nobis. – Момченце ни се роди.“ И затова се чува радостно „Глория“ веднага след изповядващото „Изповядвам“ и умолителното „Господи смили се!“

„Глория!“ В духа отново се находим на Витлеемските ливади, където ангели съобщават на света Христовата жизнена програма: „Слава на Бога на Висините и на Земята мир на хората с добра воля.“

Както тогава в яслите, така и днес идва Исус на нашия олтар, за да прослави Бог и да раздава мир на тези души, които имат поне малко добра воля.

След смили се, напрягаме гърлото и пеем със свещеника: „Gloria in excelsis Deo…“ В това пеене включваме цялата си душа, поне частично да удовлетворим за греховете с викането на слава на Бога. За тези грехове, които тъкмо изповядахме пред олтара…

 

22.          Да се помолим

 След „Глория“ свещеникът ни призовава да се помолим в общата молитва.

Молитвата е право, което сме задължени да използваме затова с желание вдигаме ръцете си и се молим за прощаването на своите грехове, за издържливостта в доброто намерение, за здравето на тялото и душата, за Божието благословение, за себе си, за сестрите и братята си.

Чувстваме обаче, че нашия човешки глас е слаб – престолът на Най-Висшият е прекалено високо и ние заради своите грехове сме прекалено дълбоко…

Затова използваме посредник, който е Бог и човек същевременно и всяка своя молитва изпращаме към небето с думите: „Чрез Христос нашият Господ…“

Към Божиите уши на Татко викаме с Божия глас на неговия любим Син, Исус, на който не може нищо да се откаже с оглед на жертвата, която идва на олтара да извърши за нас.

В това трябва да се вижда предимството на молитвите изказани на Бог през Светата литургия. Понеже тук вика към Татко, кръвта на Сина излята доброволно и от любов към нас…

 

23.          Евангелието

 След епистола съпровождаме свещеника към четенето на Евангелието.

В средновековието слагали са рицарите в този миг ръката на дръжката на своя меч.

И за нас Евангелието е четенето на войнишката заповед… Стоим при него, като че ли мирно в знак на подготовка и желание да сбъднем веднага всичко каквото ни се каже.

Това е тържествен миг, в хомилия която следва, се подновяват старите и се правят нови намерения. Обещаваме на Господ подобрение като най-доброто удовлетворение за греховете, които разкайвайки изповядахме.

Своята добра воля да се направляваме с думите на Евангелието потвърждаваме на края с целувка. Даваме я на прочетената страница чрез свещеника.

Тази целувка е като подпис, като печат и най-интимен знак на предаността и съгласието с Този, който ни говореше чрез Книгата…

 

24.          Кредо

 След Евангелието следва тържествено изповядване на вярата. Това е подходящ отговор на думите на Христос, които тъкмо сега чух: „Кредо – Вярвам…“

Но затова вярвам, че цялото неделно събрание до олтара, в което се чувствам като капка в морето възхитено пее: „Вярвам и изповядвам…“ Не, Господи, ако щях да съм сам в твоя храм и ако всички, които ме обкръжават щяха да излезнат на улицата и да манифестират против Тебе, аз все пак ще остана тук с твоя свещеник.

Кредо – вярвам…

Не затова вярвам, защото вярваха и моите прадеди, нито затова, че вярват тези, които обичам. Аз вярвам, защото сам аз повярвах… И аз знам, на кой повярвах…

Кредо – Вярвам…

Вярвам всичко, всичките изречения от Никейско – Цариградския символ, всичките думи, вярвам на точки и запетаи, тъй като и те са писани с кръвта на мъчениците на първите десетки християнски столетия…

Кредо – Вярвам… Всичко вярвам.

 

25.          Жертви

 Мнозина от някогашните богослужения не отминаха без пушеща граница и смъртното блеене на жертвените животни…

Който носеше жертва хващаше нож и разливаше кръвта на агънце или младо козле. Това беше жест на великодушно подаряване и същевременно символ на желание кърваво да приема наказание за своите грехове.

Правеха така евреи и езичници.

Би трябвало в духовното значение същото да правят и християни…

Понеже най-голямата жертва каквато можем да носим на Господа е убийството на този звяр, който е в нас.

Когато дойде мигът на жертвоприношение, спомни си за своето задължение спрямо Бог; избери най-голямата от своите грешки, една от своите животински склонности, вземи ножа на светата решителност, убивай и жертвай…

Това е желанието на Господа.

 

26.          Жертвуване

 С ръцете на свещеника кладем на олтара хляб и вино…

Между другото отбелязвам, че тези два плода са на изтока необходим състав на дневната храна. – Във виното и хляба слагаме на жертващата маса своята прехрана, символично, своите животи.

После издигаме своите дарби с ръцете на свещеника към небето и молим Бог, милостиво да погледне и приеме това удовлетворение за наша злоба и също като хвалбата и благодарността – за неговата добрина…

Но чувстваме, че това е прекалено малко. Бихме искали да дадем на Бог повече. – Обаче какво?

От смущението ни, ни измъкна трикратното извикане на Sanctus: „Свят, Свят, Свят… Hosanna in excelsis.

  • Благословен, който идва в името на Господа…“

Идва на нашия олтар Исус, най-любим Син на Татко, за да се свърже с нашите дарби в една голяма на Бог мила жертва. Идва да промени нашия хляб на своето Тяло и нашето вино на своята Кръв…

И после още веднъж издига с ръцете на свещеника Нафора и Чаша – Исуса на кръстта, който Татко с обич прие. И с него, в него и чрез него, и нашата жертва, и в нея – и нас…

 

27.          Промяна

 Закон на Светата литургия е закон на нашия всекидневен живот. С  жертвата  литургията  не  свършва. С жертвата тя започва. След нея идва промяната.

Това е целта на нашите всекидневни жертви. Правим себеотрицание, за да станем по добри… Жертваме се, за да се променим. За да променим себе си в Христос.

Нашето еснафско човешко мислене да отстъпи на неговото мислене. Нашето искание е насочено да замести неговото искане насочено в наша полза.

Отвън без промяна: същата бяла Нафора, същите хора, но вътре Христос…

Когато свещеник в общата тишина повдига Нафора и чаша, слушай и улови гласа, който те вика за твоята промяна и затова – и за постоянна жертва…

Пред себе си въображаеш кръст на Христос. Обаче и твоя – този всекидневен.

Погледни на него и следвай…

Кръст е условие и на твоята промяна.

 

28.          Причастие

 Светата литургия продължава. От промяната се идва към Причастието… Латинското Communio по-добре схваща смисъла на тази част от Светата литургия.

Communio означава взаимна връзка. В този случай моята връзка с Христос и връзката на Христос с мене.

Трябва да се жертвам, за да мога да се променя. Трябва да се променя за да мога да се свържа с Христос, да създам едно с Този, който се намира в Нафора, и с Този, който е в братята и сестрите, които са до мене.

Трябва да се свързвам, понеже Той умира и иска своя живот да пресипва в мене и чрез мене в тези, които го имат малко или още въобще не са го получили…

Трябва да стана носител и посредник на неговия Божи живот.

И тук сме на края.

Който това е разбрал, достатъчно знае за Светата литургия.

 

 

XXX седмица год. II понеделник

 

ПЪРВО ЧЕТИВO

Четене от посланието на Свети Павел Апостол до ефесяни   4,32-5,8

Братя:

Бъдете един към друг добри, състрадателни, прощавайки си един на друг, както и Бог ви прости в Христа.

И тъй, бъдете подражатели на Бога, като чеда възлюбени, и живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание.

А блудство и всяка нечистота или користолюбие дори и да се не споменават между вас, както прилича на светии; нито пък срамни и празни думи и смехории, които са неприлични, а наопаки да се чува благодарение.

Защото това трябва да знаете, че никой блудник, или нечист, или користолюбив, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христа и Бога. Никой да ви не прелъстява с празни думи, защото заради всичко това дохожда гневът Божи върху синовете на неверието. И тъй, не ставайте техни съучастници.

Вие бяхте някога в тъмница, а сега сте светлина в Господа: постъпвайте като чеда на светлината.

Това е Божие слово.

 

ОТПЕВЕН ПСАЛОМ                (Пс 1,1-2.3.4 и 6)

О Да бъдем подражатели на Бога, като възлюбени чеда.

 

Блажен е онзи човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои, и в сборището на развратители не седи; а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем. О

И ще бъде като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време; и чийто лист не вехне, и във всичко, що върши, ще успее. О

Не тъй са нечестивците, не тъй, но те са като прах, що вятърът измита. Защото Господ знае пътя на праведните, а пътят на нечестивците ще погине.  О

 

АЛИЛУЯ

О Алилуя. Твоето слово, Господи, е истина; освети ни с исти. О Алилуя.

 

ЕВАНГЕЛИЕ

+ Четене от светото Евангелие според Лука (13,10-17)

В онова време:

Една събота Исус поучаваше в тяхната синагога. И ето, една жена с немощен дух от осемнадесет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи.

Като я видя Исус, повика я и рече й: „Жено, освобождаваш се от недъга си!“ И сложи ръцете си върху нея, и тя веднага се изправи и славеше Бога.

При това началникът на синагогата, негодувайки, задето Исус в събота изцери, заговори и рече на народа: „Шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден.“

Господ му отговори и рече: „Лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота? И не води ли ги да ги пои? А тая дъщеря Авраамова, която Сатаната е свързал, ето вече осемнадесет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?“

И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, изпитваха срам, а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него.

Това е слово Господне.