Свети Павел от Кръста

Духовен Дневник

Кастрелацо Бормида, 23 ноември 1720 – 1 януари 1721

Духовен Дневник с коментари

Предишните дни на Св. Павел от Кръста преди да започне своето усамотение

От 22 ноември 1720 г. до 1 януари 1721 г. Свети Павел от Кръста изживя четиридесетдневното си усамотение в малката църква на Кастелацо и отбеляза това преживяване в така наречения Духовен Дневник. Започваме четенето на фактите с разсъждения върху събитията, които Монсеньор Гатинара Епископ на Александрия направи за Павел, според реконструкцията на отец Джорджини в първия том на История на Пасионистите.

Павел направи своята генерална изповед пред Епископа и след това му даде отчет за всички пояснения, които Господ му беше дал. Монсеньор Гатинара слушаше внимателно, но за предпазливост поиска да го накара да се съветва с най-грамотните и религиозни мъже в този район. И накрая, след като се удостовери достатъчно за автентичността на казаното от Павел, Епископът даде съгласието си Павел да носи това черно расо на покаяние. Вероятно това заключение на Монсеньор Гратинара е било известно на Павел още в края на октомври или началото на ноември. Основателят Павел би искал да се облече на 21 ноември, посветен на Въведение Богородично в Храма, за да бъде подкрепен от майчината защита на Дева Мария в деня на нейното посвещение на Бог, но като се има предвид, че 22 ноември се падаше в петък , предпочете да промени датата на церемонията на този ден, защото е с голямо значение да бъде посветена на траура в памет на Страстите на Исус.

Когато Павел се завърна в Кастелацо, информира родителите си, братята и сестрите си за решението и за предстоящото сбогуване със семейството. Въпреки добрата религиозност на това семейство, последните дни бяха сърцераздирателни за всички, включително и за Павел. Семейните нужди,   облекчени от наследството на Отец Кристофоро, не бяха разрешени. Наскоро в семейството се роди още едно дете – Катерина, и сякаш всичко отново изискваше присъствието и работата на Павел. Самият той ще си припомни тези вътрешни напрежения, когато седемнадесет години по-късно ще ги представи на младия Апиани, бъдещият отец Франческо Антонио, за да го насърчи на свой ред да напусне родителите си: „О, ако знаете контрастите, които изпитах преди да прегърна този живот, в който съм. Големите ужаси, които дяволът ми причиняваше, състраданието към моите роднини, които оставих в голяма нужда а техните надежди според света, бяха всичките над мен. Вътрешните запустения, меланхолиите, страховете, струваше ми се, че няма да издържа, дяволът постави пред мен, че съм измамен, че мога да служа на Бог по друг начин, и че този живот не е за мен. И толкова много други неща, които не казвам, и преди всичко предаността ми беше престанала, аз се чувствах сух, изкушен по всякакъв начин, ужасяваше ме дори да чуя камбаните. Всички ми се струваха щастливи, освен мен. Никога не ще мога да обясня страхотните битки които ме нападаха  все по-силно, преди да облека расото и да напусна бедния си дом.

Павел беше купил груб плат, използван от бедните хора в генуезката област и го беше боядисал в черно, за да остане верен на смисъла, който той разбираше по дух. На 21 ноември 1720 г. Павел посети църквите на Кастелацо, раздели се с приятелите си и вечерта у дома си, след рецитирането на една десетица от Броеницата – както винаги бяха правили всички заедно вкъщи – Павел ​​поиска прошка на колене от всички в семейството. След това той рецитира Тебе хвала Господи и Псалма Помилвай ме Боже . Сред членовете на семейството само брат му Джовани Батиста, който изпитваше същите чувства като Павел, беше спокоен и радостен.

Рано сутринта на 22 ноември Павел замина сам за Александрия, носейки със себе си само расото което щеше да облече и молитвеника. Следобед в параклиса на епископията Монсеньор Гатинара благослови расото и облече Павел, който беше наясно, че започва изпълнението на вдъхновенията, които получи за новото Пасионистко религиозно Семейство, което точно в този късен следобед започна скромното си начало в Историята на Църквата.

Епископът обаче изглежда не възнамеряваше с този акт да учреди нова Конгрегация. Всъщност той заповядва на Павел да се оттегли в усамотение, да отбелязва случващото се в неговия дух и да подготви писмено правилата, които би искал да даде на Конгрегацията, за да може да проучи всичко и да вземе решение по съответния начин. Монсеньор Гатинара смята Павел за християнин, облечен в черна туника на покаяние, така се изразява  в препоръчителните писма, горе-долу като отшелник и няма намерение да позволи на други спътници да се присъединят към него, за да създадат общност. Павел се върна в Кастелацо на същата вечер и отиде директно в църквата Свети Карло и Света Анна, настанявайки се в една малка стая, отстрани на църквата.

 

От духовния дневник                           

Deo gratias et Mariae semper Virgini

1720

23 Ноември Събота, който беше първият ден на моето усамотение в Сан Карло,  приех Светото Причастие недостойно, не бях особено съсредоточен, нито разсеян, през останалата част на деня бях измъчван особено от меланхолия, която не е като тази, която се изпитва в страданията на света, но е една вътрешна страст, която е в духа и в сърцето, примесена с тайни изкушения, които са почти  непознати и по този начин силно засягат душата, така, че човек не знае, така да се каже, дали е тук или там, още повече, че през това време няма забележим знак за молитва, знам добре, че Бог иска да разбера, че те пречистват душата, аз знам, че са по милостта на нашия скъп Бог, не искам да знам нищо повече, нито да вкуся някаква утеха,  искам само да бъда разпнат с Исус.

Коментар

На 23 ноември сутринта, на вярващите, които влязоха в църквата на Светиите  Карло и Анна, за да участват в отслужващите се литургии, беше представено едно трогателно и същевременно странно представление. Добре познатият им Павел Данеи беше увит в черно расо от груб плат без качулка, така че да прилича на чувал, с обръсната коса, бос, вцепенен от студ, брадясъл. Много приятели, включително Сарди и семейството му, дойдоха да го видят. Някои, му се възхищаваха а други го съжаляваха. Сарди, заедно с други приятели  му доставиха малко хляб и дърва за огъня. Павел от Кръста ще каже, че това усамотение му е възложено от Епископа и, че въпреки отвращението което изпитваше, е започнал да пише Правилото, защото отдавна му беше вдъхновено от Бог, а освен това му е наредено.

Тези пустинни дни са запомнящи се в живота на Павел и в историята на католическата Духовност. Всъщност, по заповед на Епископа, той отбелязва това, което преминава в неговия дух и опитът, който Бог го кара да направи през този период има огромна стойност за него и за Конгрегацията. Той преуспява напълно като християнин, отдаден на преобразяването си в Христос и като носител на непубликувано послание. Конгрегацията има увереността да види в Правилото, написано през онези дни, обективираното на божественото Вдъхновение по отношение на пасионисткото Призвание. То е формулиранo в атмосфера на интензивно мистично преживяване, вдъхновение в което намираме много изрази на едно и също правило.

 

От духовния дневник   

24 Неделя, недостойно се молих на светата молитва, не бях особено вдъхновен, но останах с обичайния вътрешен мир, тоест с чисто любещо внимание в Бог като цяло, влято в духа, след това недостойно приех Свето Причастие и останах съсредоточен за малко, след това приключи така.

Коментар

На този ден Павел се ограничава да съобщи на Епископа новините за Евхаристийното Причастие и молитвата. Що се отнася до молитвата, той   му казва, че се е молил с извисяване, но не особено, проникнат от дълбоко чувство и, че не е достоен да застане пред Господ. Той  вярва, че в молитвата е бил в състояние на вътрешен мир, квалифициран както “ както обикновено”, тоест като нещо нормално и обичайно, в смисъл, че това трябва да е било известно на Епископа, тъй като Павел и преди това се е радвал на този мир в стабилна форма.

Тук той иска да уточни какво е вътрешния мир. Няма предвид, че е бил в тишина  или да се е чувствал добре, ведър и психически спокоен, а е бил в чисто любещо внимание, което е осъзнаване на божествената Любов, вливано от самия Бог, в което той си почива.

С други думи, става въпрос за общото състояние на душата, при което Бог дава чистото съзнание, че тя е обичана от него и с това убеждение духа на молещият се, е изцяло зает. Очевидно тази молитва за осъзнаване на любовта не е интелектуална или емоционална придобивка на индивида, а е плод на благодатта. Точността заслужава внимание, защото променя значението, което обикновено се приписва на термина мир. Отбелязваме това, което Павел изтъква, а именно, че въпреки, че има чисто и любещо внимание в Бог, обикновено вливано в духа, той не е в състояние на особено извисяване, а e в общо съзерцание на Бог.

Тук е необходимо да бъдем бдителни, за да не допуснем грешка, считайки този обикновен, или по-скоро привичен вътрешен мир за обикновено душевно състояние, докато е в противоречие с това, което точността на Павел, която е също на много високо ниво, би могла да ни накара да мислим. Това, което е обичайно в молитвата на Павел в този начален период на неговото усамотение, е голямата интимност с Бог, поради тази причина,  сухотата и тъмнината му се струват много тежки. Винаги става въпрос за чисто любещо внимание в Бог, обикновено  влято в духа, а не за обикновено състояние на вяра, дори самият той иска да подчертае, че е без особена възвишеност. Павел се оказва в присъствието на Бог, без особено разположение на духа, тоест без Бог да се проявява под определен богословски аспект. Tочно както самият той отбелязва, в любещо, мирно и стабилно внимание в Бог.

 

От духовния дневник   

25 Понеделник , бях безчувствен в молитвата и дори разсеян в Светото Причастие: в началото бях съсредоточен, а след това спря. Най-пламенният момент, който изпитах и ​​дори с малко сълзи, беше през нощта, молейки се на Господ за Светата Църква, за грешниците и да се умилостиви за това неизбежно наказание, което заслужавам за моите грехове ,a и други молитви, които не пиша тук, през останалата част от деня бях изпълнен със скръб, меланхолия и дори изкушение на състрадание към Домът, беше ми досадно да виждам хора, да чувам вървене, звук, камбани, накратко,  струваше ми се, че  сърцето ми е погребано, без никакви молитвени чувства и все пак, не ми идва на ум да желая  облекчение и психически съм щастлив, че ги имам, но това задоволство не се усеща, защото през това време има труд, и  особено задоволство, нека най-светата Воля на нашият скъп Бог да бъде изпълнена, то е заровено като под пепел, в най-тайните гълбини на духа. Знам, че е трудно да обясня, защото за тези, които не са  опитвали, е трудно за разбиране.

Коментар

На този ден Павел съобщава на своя епископ Арборио Гатинара, че в молитва е бил безчувствен, с изключение на тази през нощта, в която е имал въодушевление, дори с малко сълзи на емоция и нежност, молейки се на Господ за Светата Църква и за грешниците . Това са желанията, които Бог съобщава на духа на Павел, които Той разпознава в него, а като ги изпълнява, му позволяват да обича, а като обича, те го водят до определено задоволство. Останалата част от деня – пише Павел – прекарах пълна с мъки и меланхолия, тоест с голяма вътрешна горчивина, подобна на тази, която изстрада през първия ден, защото всичко му пречеше, дори звукът на камбаните.

По-специално, Павел се чувстваше притеснен за семейството си, което вече беше лишено от помощта му. Обзет от това страдание на душата, той като че ли дори не се моли, но тъй като основното му желание е да изпълнява божията Воля, той охотно приема да остане в това конкретно състояние на страдание.

В този момент възниква въпрос: Как може да се квалифицира молитвата на Павел? Ако се придържаме към това, което той пише в дневника си на този ден, 25 ноември 1720 г., тоест, че сърцето му е погребано без никакви молитвени чувства, и отново – как може да се квалифицира молитвата му, ако се придържаме към това, което в този същия ден неговият духовен ръководител, отецът капуцин Коломбано Поджи, известен като отец Коломбано от Генова, също се позовава на Монсеньор Гатинара с писмо, а именно, че Павел е преминал през всички степени на молитва. Със сигурност 10-часовото съзерцание, което Павел извършва, в някои отношения е абсолютно. Знаейки, че той е бил напълно верен и постоянен да остане през тези всичките часове предвидени за молитва, въпреки болките на смъртта или болките в ада, от които самият той признава че страда, трябва да се каже, че това е било героично, мъченическо съзерцание, което със сигурност надхвърля и надвисява всяко схематизиране на трактатите за духовността.

По време на 40-дневното си усамотение Павел се опитва да живее напълно това което е решил да води до края на живота си. Но с термина “oпитва” не трябва да се мисли, че след като са изтекли 40-те дни, всичко е свършило. Всъщност той ще продължи да живее така до края на живота си. След одобрението на Правилото от 15 май 1741 г. той ще се адаптира в някои детайли към установеното в него.

 

От духовния дневник   

26 Вторник , молих се недостойно през нощта и изпитвах сухота, освен в началото, когато бях в някаква много фина и деликатна вътрешна нежност. След това приех Свето Причастие и бях особено извисен в Бог с много нежност и известна топлина в сърцето, която превземаше и стомаха, който чувствах необикновен, това ме караше да се чувствам в голямо утешение. Знам, че проведох и разговори  за болезнената Страст на моя скъп Исус, когато говоря с него за неговите мъчения, му казвам: ах Боже мой,  когато бяхте бичуван, как се чувстваше Святото ви Сърце  колко много ви разстрои  гледката на големите ми грехове и на моите неблагодарности! Ах любов моя! Защо не умра за вас! Защо не ме обземат спазмите, а понякога чувствам, че духът вече не може да говори, и така той остава в Бог със своите терзания които се вливат в душата, а понякога ми се струва, че сякаш сърцето се разрива. През останалата част от деня, и особено вечерта, бях преди всичко огорчен и меланхоличен по гореспоменатия начин и тъй като тази меланхолия не отнема спокойствието на сърцето, изпитва се голяма скръб,  вече не се помнят нито духовни утешения, нито нещо друго и ти се струва, че никога не e ималo такава, знам, че казвам на моя Исус, че кръстовете му са радостите на сърцето ми.

Коментар

Как прекарваше деня си Свети Павел в килията, близо до църквата Сан Карло в Кастелацо? Свидетела, Паоло Сарди ни дава това показание: той остана там в продължение на 40 дни в непрекъснато мълчание и извършване на молитви и медитации и чу всичките литургии, които се отслужваха в тази църква,  служеше и на други с ангелска скромност, рецитираше целият Канонически Часослов. Той почистваше църквата,  всеки ден се причестяваше и през нощта почти винаги беше в църквата , прекарваше между 2-3 и повече часа в обожание.  Спеше много малко на един стар сламеник.

Тук Павел ни казва, че е прекарал трите часа молитва в голяма сухота, но за Евхаристийно Причастие той е бил особено извисен в Бог, като е водил разговори с живият в него Исус, когото той нарича свой Съпруг в Тайнството, размишлявайки върху болезнената му Страст. Случва се духът да не може да говори и да остане така… и, че понякога сърцето сякаш се разкъсва. Това е мистичното преживяване на Страстта ,централното събитие за този ден, което ще остане основно и незабравимо за Павел. Той казва, че мъките на Исус внезапно ги е намерил влети в душата си. Тъй като те са били влети, това означава, че това е станало с божията намеса. Всъщност всяко мистично преживяване е благодат, дар от Бог, но мистичното преживяване на Страстите, освен че е дар, се осъществява във връзка с живия Исус, получен в причастието, което Павел  нарича свой Съпруг в Тайнството.

Мистицизмът на страстта, както Павел го обяснява, представяйки своя опит, е пребиваване в Бог с влетите в душата мъки на Исус. На първо място е необходимо да се влезе в Бог, но да се влезе в Бог и след това да се остане  в Него, е необходима молитва или съзерцание, с особено възвисяване. На второ място, необходимо е да се получи от Бог благодатта за участие в Страстите на Неговия Син. Не става въпрос за каквото и да е участие, а за мистично участие. Tова участие трябва да се разбира като вливане на мъченията, преживени от Исус в Неговата Страст. Вливането се извършва в душата, в жизненоважния център на човека, а не просто в психиката на индивида. Това не е просто сантиментално и емоционално участие, но усещането на възкръсналият жив Исус може да бъде квалифицирано като истинско , тоест в дух и истина. Тук се проявява една от характерните черти на Конгрегацията, която Павел е призван да създаде. Носете Христовата Страст в сърцето си.

 

От духовния дневник   

27 Сряда, бях в молитва през нощта, в началото бях много съсредоточен,  това продължи за кратко време, след това почувствах някакво безпокойство на мислите и някакво изкушение, което не продължи за дълго. Светото Причастие беше с голяма сладост и извисяването в Бог се смеси със сълзи и тогава си спомних, че чух какво казват, че няма да страдам от тази голота, в този момент имаше в мен толкова голямо ликуване и желание за страдание, че студът и снегът ми се сториха приятни и аз ревностно ги пожелах, като казах на скъпия ми Исус: Твоите болки, скъпи Боже, са знаците на Твоята любов и после останах  така, наслаждавайки се на любимия си Исус във висша сладост и мир без движение на силите, само така, в мълчание. Моят плам в молитвата за гореспоменатите нужди не престава. Знам, че имах особено желание да отида в Рим за това велико божие Чудо. Казвах и на моето Върховно Добро, ако иска да напиша Правилото за Бедните на Исус, почувствах неудържим порив с голяма сладост. Радвах се, че нашият Велик Бог иска да се възползва от този голям Грешник, а от друга страна не знаех къде да се скрия, виждайки себе си толкова подъл. Стига. Знам, че казвам на моя скъп Исус, че всички същества ще пеят Неговите милости.

Коментар

И тази нощ 27 ноември 1720г. Павел имаше пълно единение с Бог. Той казва: “Бях много съсредоточен, макар и за малко, но в Светото Причастие единението беше много възвишено, присъединено с дара на сълзите”. Това е друго мистично явление. Счита се, че това много  възвишено единение е било екстаз, но Павел не говори за загуба на съзнание, нито споменава за други екстази.

Голотата, за която говори, е тази на босите крака, дори без  сандали, както е ходил, и само с расото, с което е бил облечен. След това Павел се позовава на слуховете “спомних си, че чух за това… “ разпространени в Кастелацо, според които той не би могъл да продължи да понася да ходи облечен така, поради  суровия климат в района.

Много възвишената нежност на това божествено докосване кара светеца да избухне във възклицание на радост и да го тласне към силно желание да страда за Исус, до такава степен, че той счита студа, снега и леда за радост и сладост. Всъщност, той ги желае като залог на Божията любов към него. Такива са типичните вдъхновения на мистичните души. След това продължава единението в тишина, винаги с най-сублимна нежност и спокойствие, без движения на силите и в мълчание. Поради това, че душата  вътрешно е съсредоточена в Бог и е в Негово присъствие, понякога се намира в задълбочено сладостно внимание към добротата на своя Възлюбен, струва й се, че вниманието й вече не е така съсредоточено, изживява го неусетно и деликатно, както се случва с определени реки, които текат толкова нежно и непроменяемо, че за онези, които ги гледат или плават по тях , сякаш не виждат и не усещат тяхното движение по никакъв начин. И именно този сладък покой на душата, Блажената Майка Тереза от Исус нарича молитвата единение в тишина, почти равна на това, което самата тя нарича сън на силите.

Без съмнение понякога влюбените в този свят се задоволяват да бъдат в близост или само да виждат човека, когото обичат, без да разговарят, освен вътрешно в себе си, доволни да се наслаждават на това любимо присъствие. Не поради каквото и да било съображение, а за някакъв мир и отдих, които духът намира в това. Tози отдих понякога отива толкова далеч в своето спокойствие, че цялата душа и нейните сили продължават да спят, без да правят никакви движения или действия, с изключение на волята, която от своя страна не прави нищо друго, освен да изпитва удоволствие и удовлетворение, поради присъствието на Възлюбения.

 

От духовния дневник   

28 Четвъртък , в молитвата изпитвах сухота и бях малко разсеян, в Светото Причастие бях съсредоточен, след това през благодарствената молитва с голяма нежност и с обилни сълзи се молех на Върховното Добро за благополучния резултат на Пресветото Вдъхновение, което поради своята безкрайна доброта ми даваше и непрекъснато ми дава, спомням си, че се помолих на Пресвета Богородица с всички Ангели и Светии, и особено на Светите Основатели, и веднага ми се стори да ги видя чрез духа, проснати пред Всевишното Величество на Бог да се молят за това , това ми се случи за миг, като светкавица, с нежност, примесена със сълзи, начинът, по който видях това, не беше в телесна форма, беше в дух с интелигентността на душата, която не мога да обясня и почти веднага изчезна.

Коментар

Павел прекара трите часа нощна молитва с малко усилие, но се чувстваше подбуден да се моли след Причастието, както на Пресвета Дева, така и на Основателите на религиозните Институти, които се представят в съзнанието на Павел, след щастливия резултат от светото Вдъхновение. Павел, подкрепен в молитвата от тяхната свръхестествена помощ, ще има смелостта да създаде новия Институт. Тази мистична благодат е много важна, всъщност Павел казва, че я  получил с интелигентността на душата, тоест той е видял в един момент с духа,  светите Основатели, с което показаха, че оценяват харизмата на този институт и следователно се застъпват за него .

Следователно, след Светото Причастие, тихата молитва и нежността на сълзите, Павел имаше и видение, което според неговите думи е интелектуално. Интелектуалните видения според св. Йоан от Кръста също могат да се нарекат  чисто духовни, защото те не се предават на интелекта чрез телесните сетива, както се случва с въображаемите телесни,  те са духовни, защото се представят на душата без помощта на някакво вътрешно или външно усещане. Те се представят на интелекта по свръхестествен начин, ясни и отчетливи по пасивен начин, тоест без душата от своя страна да извършва някакво  активно действие или работа. Според Света Тереза интелектуалните или духовните видения траят колкото една светкавица, както се е случило с Павел, те остават вградени  в съзнанието завинаги, следователно те са най-възвишените.

 

От духовния дневник   

29 Петък, молех се недостойно и при Пресветото Причастие, бях безчувствен, а в молитвата бях разсеян. Искам да обясня как преминавам в разсейване. Когато съм разсеян, душата е нито повече нито по-малко в мир с Бог, с всичко, което е обезпокоено от мисли, които ме дразнят, понякога казвам на интелекта си, който бяга ту тук, ту там: върви където искаш, винаги ще бъдеш в Бог, това ми се случва в тези разсейващи моменти, тоест какви мисли са минали през ума ми (с изключение на това, че изкушенията са незабележими) по време на молитвата, не знам как да ги кажа, само знам, че това са безразлични неща, а  по някога  ми се струва, че ми идват духовни мисли , но с интелигентността, която Бог ми дава, осъзнавам, знам, че душата винаги гледа  в Бог, със своя мир, но  остава по-безчувствена и потайна, това осъзнава волята, която е устата, където влиза най-святата храна на Божествената Любов, която, въпреки, че храненето става тайно поради пречката, която създават тези две сили на паметта и интелекта, които бягат разсеяни, но тя не пропуска да бъде внимателна към храната си, която е Светата Божия Любов, още повече, че тя не  го усеща толкова, колкото когато другите две сили остават обединени с нея и аз вярвам, че е така, както когато детето се кърми от майчината гръд, от която поглъща мляко, и с ръцете, и с краката си рита, извива се, отмята главата си и други подобни неща, но винаги се кърми, тъй като то никога не отнема устата си от гърдите на майка си, несъмнено, би било в негова полза, ако е по-кротко, отколкото да прави казаното, но въпреки това млякото се спуска в гърлото му, защото никога не отмества устата си от гърдите на майка си, така и душата: волята, която е устата, не пропуска да изсмуче млякото на Пресвета Любов, независимо от силите на паметта и интелекта, които бягат, неуспоримо е, че тя се чувства по-добре, когато са тихи и обединени, не бих могъл да се обясня по-добре, защото Господ не ми дава да разбера нищо друго.

Коментар

На този ден Павел разказва, че е изпитвал сухота в Светото Причастие и е бил разсеян в молитва. И в този ден молитвата също е тиха. Тук повтаряме, че молитвата на светеца през четиридесетте дни на усамотение обикновено е била тиха, но не рядко и с пълно единение, а когато това е траяло за кратко време, тя се е възвръщала отново тиха. Обяснението, което той дава за характера на разсейването, е прекрасна страница от учението за мистиката. Във влятата молитва, пишат авторите, душата не трябва да прави нищо, освен да получава със смирена благодарност онова, което Бог възнамерява да й даде. Но това божествено действие не винаги се случва в еднаква степен. В пълно единение то абсорбира напълно силите на душата. В екстаз то отчуждава сетивата, а в тихата молитва действа толкова слабо, че оставя място за разсейване. Поради тази причина, мистиците наричат молитвата на тишина слабо единение .Света Тереза пише:” Интелектът и паметта винаги са свободни, само волята е роб, тоест, тя е роб на божественото действие”. Тъй като молитвата на нашия светец при това усамотение обикновено беше тиха, не е чудно, че той беше притеснен от разсейване. Света Тереза отново пише: “Не знам какво лекарство може да има за проблема с разсейването, досега Бог не ме е научил на нито едно. Ако знаех някое, с удоволствие бих го използвала, защото както казвам, често ме измъчват”.

В тихата молитва интелектът и паметта, макар да са свободни, все пак са все още спокойни, това е позволило на Павел някак да доминира над интелекта, и да го упрекне – отивай там, където искаш, винаги ще отиваш с Бог! Освен това той самият ни позволява да разберем, че дори при разсейване волята не остава напълно сама, нито напълно без интелект. Всъщност някои от неговите изрази означават точно действието на интелекта. Волята осъзнава отвличане на вниманието, обаче Светата Божия Любов не го чувства толкова силно, както когато останалите две сили са обединени с нея.

И тук той  добавя че душата, въпреки разсейването, винаги е прикована в Бог със своя мир и с внимание да приема храната си, която е Любовта на Бог, чрез волята, която е като устата, която смуче, и за да обясни по-добре , той дава ясния начин на сравнение с детето, което продължава да суче млякото от гърдите на майка си, дори ако гледа другаде, или се движи непрестанно и рита.

И накрая, искаме да отбележим, че Павел говори два пъти за интелигентността, която Бог му е дал, за да разбира това, което му  казва, и го казва изрично: За интелигентността, която Бог ми дава. И втория път косвено: Господ не ми дава да разбера нищо друго. Това ще рече: Той не го кара да разбира отвъд онова, което вече го е накарал да разбере и което му е казал преди, което е следното: Разбира се, да, душата изпитва по-голяма полза, когато интелектът и паметта са спокойни и обединени. Това ни позволява да направим заключение, че учението на Павел  идва и от неговия опит. Той говори за това свое преживяване и за прозренията, които Бог му е дал, а не , че е научил това от някого.

 

От духовния дневник   

30 Събота ден на Св. Апостол Андрей, бях безчувствен в молитвата и разсеян, в Светото Причастие бях съсредоточен, след това бях в обилни сълзи, помня, че се молех на моя Исус, Той да ме направи смирен в най-висока степен, исках да бъда последният от човеците, сметта на земята и се помолих с много сълзи на Пресвета Богородица да се застъпи за тази благодат; спомням си, че казах на моя Исус, Той да ме научи коя степен на смирение харесва най-много и чух в сърцето си: Когато се поставяш духом под краката на всички същества, дори под краката на демоните, това харесвам най-много. Вече разбрах, че след унижение до недрата на ада, под краката на демоните, тогава Бог издига в Рая, защото тъй като дяволът иска да се издигне до най-високото в Рая, заради гордостта си,  беше хвърлен в дълбините на ада, от друга страна душата, която се смирява дори под ада, кара дявола да трепери, обърква го, а Върховното Добро я издига на небето, знам, че всичко принадлежи на моя Бог, да Му бъде чест и слава във вековете. Амин.

Коментар

Дори и в този ден Павел е измъчван от сухота и разсейване. При тихата молитва получи благодатта на сълзите. Това, което се очертава по-специално, е неговото пламенно желание да бъде смирен в най-висока степен. Моли се на Исус да му даде благодатта да бъде последният от човеците и сметта на земята.  За тази цел той търси застъпничеството на Света Богородица. Иска също така  да разбере каква степен на смирение най-много харесва Исус и има вътрешен разговор с Него – той казва, че това е станало в сърцето му. Исус казва, че смирението е това което най-много харесва,  да се постави под всички същества, дори под демоните.

Павел вече знаеше тази доктрина, широко разпространена във всички книги за духовност и молитвени ръководства, но сега има потвърждението от Господ. Но какъв разговор е този между Павел с Исус? Според нас това би съответствало на съществените разговори. Те имат изключителна ефективност, да породят в душата това, което означават. Например: ако Бог каже на душата „бъди смирен” или „успокой се”, в същият момент душата се чувства изпълнена със смирение, или се радва на невъзмутим и много сладък мир, дори ако няколко минути преди това, е била напълно смутена. Или ако една душа, движена от Духа, попита Бог каква е най-високата степен на добродетел и Бог и я посочи, фразата произвежда тази добродетел в душата. Света Тереза казва: “Със Своя съвет Бог носи лекарството, а думите Му са дела”. Точно това се случи с Павел. Не знаем каква е била неговата степен на смирение в този момент; от текста се създава впечатлението, че не е нито максимално описаната сега, нито по-ниската, тоест, той не е последният от човеците и сметта на земята, както се изразява, но разговорът произвежда в него както максималната, така и по-ниската степен, според самата същност на този вид разговори.  

Нещо повече, молитвата му беше не само теоретична, тоест имаше за цел да знае каква е най-високата степен на добродетел, но беше насочена да узнае точно това, което Исус харесва най-много, т.е. в най-високата степен. В най-високата степен е включена по същество и по-ниската степен,  той беше поискал и това и го получи по посочения начин. По-късно Павел ще каже безброй пъти, че е готов дори да се подложи под краката на демоните, за да угоди на Исус и да спаси душите, всъщност той казва, че е по-лош от духовете на ада. Тази значителна доктрина за смирението е друга солидна сърцевина на неговите учения. Той ще я разясни на безброй души, както четем в писмата, адресирани до тях.

 

От духовния дневник   

1 Декември Неделя , и в молитвата, и в св. Причастие изпитвах сухота и бях разсеян с някаква меланхолия, спомената по-горе.

Коментар

В този ден тихата молитва е продължила, но не са липсвали сухота, разсейване и меланхолия. Утешенията от мистичното съзерцание се редуват с очистителни страдания. Тези и други, които ще дойдат по-късно, подготвят Павел за голямото тайнството на божията Любов към него, тази на преобразяващото единение. Трябва обаче да се отбележи, че сухотата, за която говори Павел, е също  подкрепа и източник на безценни блага. Според св. Йоан от Кръста сухотата може да произлиза от грехове, от несъвършенства, от слабост и хладки чувства, от лошо настроение или от заболявания на човека, но също могат да бъдат позволени от Бог, за по-голямо пречистване на душата и дава някои критерии за разпознаване дали са от втората поредица, тоест дали идват от Бог и дали духовният човек върви по пътя на пречистването. Ако те са пречистващи е очевидно, че по своята природа те са благодат, душата става все по-чиста и приета от Бог и се подготвя за все по-голям благодат.

 Има три основни критерия, описани от св. Йоан от Кръста, за да се разбере дали такава сухота идва от Бог. Първо: душата не намира вкус в Божиите неща, но дори и в нито едно създадено нещо. Второ: душата постоянно води към Бог и има обичайната си грижа за него, съчетана с грижи и болка, че не му служи достатъчно. Трето: дори душата да иска и наистина се труди много, вече не може да медитира или да говори, разчитайки на въображението, защото в това състояние Бог общува с нея чрез духа.

Точно този е случаят с Павел, който, ако в тази сухота не намери вкус и утеха в небесните неща, той дори не търси утешенията на създанията, a се примирява с волята на Бог, признавайки се за недостоен да приеме неговото любещо посещение. Умът му винаги е насочен към Бог и когато му се струва, че се крие и отдалечава, толкова повече го търси страстно. Неговата молитва в крайна сметка вече не е дискурсивна или да се основава на въображението, а е влята и съзерцателна, както вече посочихме от самото начало.

 

От духовния дневник   

2 Понеделник , бях безчувствен и разсеян както в Светата Молитва, така и в Светото Причастие, с тази разлика, че в св. Причастие не бях разсеян, едва ли някога съм бил разсеян, бях сух, пуст, това да, но за малко, или за по-дълго, или преди това, или след това винаги усещам  някакво движение на сърцето, което идва и изчезва за миг, и веднага щом се усети  след това, оставам вдървен, по някога трае за по-дълго, във всичко да бъде благословен най-милият Дарител на всичко добро.

Коментар

Точно в килията на църквата на С. Карло в Кастелацо, Павел започва да пише Правилото на Института, което е завършил на седмия ден от същия месец, тоест след 5 дни. Вземайки предвид сложността и обема на работата, трябва да се каже, че той го е написал почти веднага, вероятно го е обмислял дълго време. Със сигурност не му липсваше прозрението, като че ли някой му диктуваше какво трябва да напише, според разкритото по-долу. Следователно денят 2 декември 1720 г. е паметна дата за неговия институт. От доста време след божиите Вдъхновения и Откровенията на Светата Дева той е мечтал и е планирал да създаде институт, изцяло посветен на съзерцанието и разпространението на предаността към Страстите. В този ден той започва да пише Правилото, но не го споменава в дневника, както би се очаквало. Следователно мълчанието му остава загадка и до днес.

Дори и в този ден светецът е страдал от нечувствителност и сухота в молитвата, но в Светото Причастие не е бил разсеян,  тъй като споменава, че това  не му се случва почти никога, бил е безчувствен, и казва, че е изпитвал сухота, но както във всяко причастие,  имал е също движение на сърцето. Тези движения са божествени докосвания и се състоят в разбиране и възприемане чрез интелекта на някои истини за Бог. Свети Йоан от Кръста пише по въпроса: това са познания и наслада, тези познания пряко засягат Бог, тъй като се чувстват много силно някои божествени Атрибути, като тези на Неговото Всемогъщие, или на Неговата Сила, на Неговата Доброта и Сладост и т.н. Всеки път, когато възникне това усещане, в душата се отпечатва това, което чувства. Само душата, постигнала единение с Бог, може да се радва на толкова възвишени познания, защото те съставляват самото единение в това, че душата ги притежава. Когато настъпи определено докосване с божествеността, по силата на което самият Бог се усеща и вкусва, въпреки, че това докосване на знание и вкус не е така явно и ясно, както  в Славата, то е толкова възвишено, че прониква в естеството на душата. Дяволът не може да се натрапва.

За по-голяма яснота считаме за подходящо да разширим обяснението на мистичните особености според обяснението на св. Тома Аквински и на св. Йоан от Кръста. Докосванията са някакво свръхестествено впечатление, тоест на много дълбоко и много сладостно възприемане на Бог, почти мигновено, което дава на душата усещането, че е докосната от самия Бог. Тези докосвания могат да бъдат получени в душата на всеки етап от мистичното направление, дори преди трансформиращото единение с различна степен на интензивност. Най-възвишените са тези, които св. Йоан от Кръста и немските мистици преди него наричат „съществени докосвания“, които обаче не се извършват между естество и естество, а чрез силите на душата. Самата същност на душата действително не чувства нищо, ако не чрез силите, но Бог е по-съкровен за душата, отколкото е тя самата за себе си, поради факта, че  запазва съществуването й с продължително творение, може да докосва и да движи вътрешно дълбините на нейните способности там, където те са вкоренени, чрез духовен контакт, който душата чувства като божествен. Така Бог интимно движи душата към най-задълбочени действия, до които тя не би могла да стигне от себе си. На основата на волята и интелекта се осъществяват божествените докосвания, наречени съществени.

За дълбините на душата, познати от опит в това духовно усамотение, Павел често ще говори с ръководените от него души. Той го разбра добре, дори и мистичните души, които той ръководеше, научиха това добре. В действителност, много пъти, когато пишеше на онези, които започваха духовния път и следователно не бяха в състояние да възприемат тази концепция, Павел ги призовеше да влязат все пак в дълбините на душата си, като имаше предвид просто тайната на собствената им съвест, на собствената им интимност, затворени в собствения си дух, където душата е сама в близък контакт с Бог.

 

От духовния дневник   

3 Вторник , цял ден съм страдал с големи страдания, изпитвал съм такива, когато бях светски, но не така яростни, особено сега когато се намирам в това състояние, изпитвам голямо желание те да продължат и мога да кажа, че когато  ме обземат тези терзания, тоест страдания (които не знам как да ги нарека) чувствам се погребан в бездната на нещастията, подобен на най-окаяния и пуст човек, който съществува, и въпреки това душата ги прегръща, защото знае, че това е Божията воля и че те са радостите на Исус, иска ми се да кажа със Света Тереза: или страдай, или умри.

Коментар

Ден на големи страдания, така  Павел описва единадесетия ден от своето усамотение, и тъй като знаем, че това е вторият ден от започването на Правилото за Бедните на Исус, идва ни да се запитаме – как е написал Правилото в такова страдащо състояние на неизмеримо отчаяние? Въпросът може да бъде зададен и по различен начин – дали фактът, че е трябвало да оформи  Правилото, го е притеснил извън това, което вече е бил притеснен? И двата въпроса със сигурност съдържат малко истина, но вторият повече. Павел пише  в началото на предговора на Правилото: „Започнах да пиша това Свето Правило през 1720 г. на втори декември и завърших на седми от посочения месец. Преди да започна да пиша, казвах сутрешната преди да съмне, после правех умствената молитва и след това с решителност отивах да пиша. Не липсваха и отвратителните нападенията на адският враг и трудностите да направя това, но  тъй като от доста време бях вдъхновен от Бог, а освен това  беше ми наредено да го направя , аз започнах да работя с Божията благодат. „

Самият Павел казва, че се е затруднил при писането на Правилото, посочвайки обаче, че адският враг го е затруднил, предизвиквайки в него отвращение. Два аргумента го убедиха да се постарае да работи с Божията благодат, оставяйки настрани недоумението, отвращението и всяко отлагане. “Отдавна бях вдъхновен от Бог и освен това, беше ми наредено.” Тези два аргумента са тези, които го подкрепят и го мотивират да продължи и да води огромна борба срещу себе си, тъй като в крайна сметка от всичко което казва, изглежда, че той не се чувства и не иска да бъде основател, той вижда себе си като грешник, неспособен, жалък, неподготвен, недостоен. Измъчваха го страдания, които са толкова жестоки, та да принудят човека да умре, като осъзнава, че не знае какво обяснение да даде за тях, нито как да ги нарече, нито откъде идват. Павел иска да даде на своя Епископ – получателя на дневника – обяснението, че решението му не е да прекъсне, за да разследва вида и произхода на тези страдания, които го караха да припада, но да ги приеме по божията Воля. За да придобие сила, той си присвоява съвета на Света Тереза Авилска – „Или страдай, или умри“.

 

От духовния дневник   

4 Сряда, бях съсредоточен в молитвата и изпитвах сладките тревоги на мислите, в Светото Причастие бях изпаднал в умиление, милият ми Бог ми показа чрез проникновение, радостта, която душата ни ще получи, когато ще го видим лице в лице и, че ще бъде обединена с Него в Пресвета Любов, стана ми   мъчно да Го виждам обиждан и Му казах, че бих желал да бъда разкъсан за една душа. Уви, чувствам че линея, виждайки загубата на толкова много души, които не усещат плода на Страстта на моя Исус; когато Бог ми дава това много високо ниво на интелигентност на радост, която ще се почувства, когато ще се видим лице в лице, тоест, в единение с Него, душата не може, така да се каже, да понася това, понеже е още в тялото, защото с най-висшата светлина на вярата вижда себе си в безкрайната любов на своя Бог, желае да се освободи от тялото, знам, че вече съм казвал, че тялото е верига за душата,  държи я вързана и докато Бог не я скъса със смъртта на тялото, не може да полети към единение и перфектна визия с любимото си Добро.

Коментар

На този ден Павел казва, че изпитва сладки тревоги на мислите, израз, който той обяснява по-късно, потвърждава, че сладостта идва от много високата интелигентност на радост, която душата изпитва, когато вижда Исус лице в лице. В същото време тази много възвисена интуиция му причинява неспокойствие, като мисли за обидите към Исус и по гибелта на много души, които не усещат плода на неговата Страст. За да предотврати толкова много щети, той изпитва силно желание да пожертва живота си за душите. В много възвишеното влято преживяване, Павел  изпитва абсолютното Господство на Бог, и желанието му да го види, е толкова силно, че предпочита смъртта. Твърдението, според което „тялото е като верига“, не трябва да се разбира във философския смисъл, да се мисли, че тялото е отрицателна ценност, а по-скоро в смисъла, който апостола Павел дава в известния пасаж от посланието си на Филипяните, където той пише: ”Защото за мене животът е Христос, а смъртта – придобивка. Ако ли живеенето ми в плът принася плод на делото, то кое да предпочета, не зная. Обладават ме и двете: желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро; но да оставам в плътта е потребно за вас.”

Тук за първи път – откакто  започна четиридесетдневното изпитание –  Павел по време на молитвата е съсредоточен и не изпитва сухота. Той пише също така и за вливащата се интелигентност, която е много възвишена, величествено прозрение, което позволява да  види себе си в Бог. Уместно  е да се помни, че мистичното ниво на молитва не зависи от това, дали е съсредоточен, или  е разсеян, от това, че изпитва сухота или  сладост, но от вярата и любовта на молещият се и най-вече от божията Благодат. Той говори за влятата интелигентност, която Бог му е дал, за неизразимата радост, която  радва душата, вечно обединена с Бог. Павел винаги е имал много възвишена интелигентност. Имаше я дори когато беше потънал в страдания и в молитвата е бил разсеян и сух, което означава, че влятата интелигентност  Бог му я  дава независимо дали е съсредоточен или не, дали изпитва нежност или не, с други думи, ако се разгледа от гледна точка  на Бог, това е винаги и само Неговата Благодат, и ако това е Неговата Благодат, Той е Този, който я дава, когато и както смята, че е добре.

 

От духовния дневник   

5 Четвъртък ,в молитвата и в Причастието бях в мир, в началото изпитвах много нежност, тоест преди да се причестя, и много познания за себе си, и казах на Ангелите, които присъстват на обожаемото Тайнство, те да ме изгонят от църквата, защото съм по-лош от дявол, дори особеното доверие към моя Сакраментален Съпруг не ме напусна, аз му казах да си спомни какво ми написа в Светото Евангелие, че не дойде да призове справедливите, a грешниците.

Коментар

Павел пише, че както в молитвата, така и в Причастието той е бил в мир. В мир означава, че всяка съзерцателна дейност е била съсредоточена в Бог. Характерно за този ден е дарът за Павел, получава дарбата на себепознание в истина по пасивен начин, който изяснява кой си и нуждата ти да се спасиш. Изразът пасивно означава, че това осъзнаване на собственото “нищо”, е придружено от осъзнаване на две положителни реалности, а именно Tайнството Евхаристия и Словото на Евангелието, които уравновесяват преживяването на “нищото”. Така че, от една страна, Павел чувства, че е по-лош от дявола, а от друга чувства, че е обичан. След това Павел ни казва, че молитвата му за подготовка за причастие на този ден 5 декември 1720г се характеризира с три елемента: той се моли в мир, с много нежност, а също и с много познания за себе си. Това състояние на мир, нежност и дълбоко осъзнаване на своето недостойнство, не се ограничава само до молитвата, а продължава и до времето за причастие. Доказателство за това е фактът, че той се обръща към живия Исус, получен в Евхаристията, с пълна увереност и непринуденост. Той му казва да помни, че думите, изречени един ден и които се четат в Евангелието, трябва да ги приложи и към него. Павел се позовава на думите, намиращи се в Евангелието от Матей: „Не дойдох да призова праведните, а грешниците“. Като си припомня тези думи , повтаряйки ги с живия в него Исус , Павел има силно потвърждение за Неговата Доброта, чувствайки се дълбоко трогнат и обичан.

 

От духовния дневник   

6 Петък, Бях особено съсредоточен в Пресветото Причастие, след което бях с голямо спокойствие и кротост със сладки преданости, имах особен плам да се моля на Бог, Той по-скоро да основе тази Свята Конгрегация на Светата Църква за грешниците. Получих много интелигентност, влята със спазмите на моя Исус, и имах толкова голям копнеж да бъда съвършено обединен с Него, че исках да почувствам мъките Му сега и да бъда на кръста с Него, тези чудеса с телесно равенство не могат да бъдат обяснени, защото Бог позволява на душата да разбира такива много високи духовни движения, които не могат да бъдат обяснени, но тя ги разбира за миг и т.н. През останалата част от деня бях безчувствен  и обезпокоен от мисли, но в мир.

Коментар

Павел в предговора към Правилото, което довършваше на 6 декември 1720 г., казва, че неговото призвание се характеризира основно с две поредици вдъхновения. Вдъхновението да се оттегли в усамотение и вдъхновението да събере другари, за да популяризира Светият Страх Божй. Всъщност той разказва: ”Не знаех какво Бог иска от мене и за това не мислех за нищо друго, само бързах да свърша домашните задължения, за да се оттегля, когато ми дойде и друго вдъхновение, да се съберат другари, за да бъдат обединени заедно, да насърчават  душите в Светият Страх Божи, тъй като това беше основното ми желание. Не разчитах да събера другари, а това желание винаги стоеше в сърцето ми „.

Третата поредица от вдъхновения се отнася до основаването на Конгрегацията и изготвянето на Правилото и е свързана с виденията на расото, което трябва да се носи и на Пасионисткия отличителен знак, казва Павел. След тези видения на светото расо и светия знак, Бог ми даде по-голямо желание да събера другари и с разрешението на Светата Майка Църква да създам Конгрегация, наречена Бедните на Исус. Целта на Конгрегацията наистина беше да популяризира Светия Страх Божи в душите, но чрез насърчаване на благодарствения спомен за Страстта. Тези три групи  вдъхновения оформят съзерцателния свят на Павел, който се открива от разказа за този четиринадесети ден на усамотение.

В центъра на молитвата му за подготовка за причастие и молитвите за застъпничество, издигнати с особен плам към Бог след причастието, стои всъщност молитвата за основаване на Конгрегацията, със задача да насърчава съзерцанието на Страстта, да даде спасение за тези които вече страдат в ада в този живот, тоест грешниците. За Павел да се моли, означаваше да влезе в този свят, което беше много лесно за него, бихме могли да кажем естествено, защото в неговия ум и в сърцето му бяха неизменно фиксирани виденията на Мадоната, облечена в черно, в знак на Страстта, божественото вдъхновение да напише Правилото на новата Конгрегация и да се отдаде за спасението на душите. Да съзерцава и да се моли, за него е просто да е вътре в този мистичен свят, много възвишен, с цел да се оформи неговата конкретизация. Най-важната особеност на този ден е, че Павел получил много влята интелигентност  от Страстите на Исус, в толкова висша степен да заяви, че желае да бъде на Кръста с Него. Този беше благословен и сияен ден за Павел.

 

От духовния дневник   

7 Събота , На сутрешната молитва бях в мир, а след това също бях обезпокоен от мисли, в Светото Причастие бях особено съсредоточен и възвишен със сълзи, докато ме заболя стомаха, защото треперех малко от студ, но после всичко това изчезна, това ми се случва често, знам, че вече съм се чувствал изнемощял (о безкрайна милост на нашето Върховно Добро) след Светото Причастие, се почувствах по-добре и по-силен, това според интелигентността, която Бог ми дава, се случва поради голямата сила, която получава духът от онази ангелска храна, която също е в полза и за укрепване на тялото. По същия начин изпитвах голям плам, примесен със сълзи в молитвата за обръщането във вярата на бедните грешници. Казах на моя Бог, че не мога да гледам как Го обиждат, имах и особена нежност в молитвата, Бог по Своя милост скоро да основе Светата Конгрегация и да изпрати хора за своя по-голяма слава и полза за ближните, и това с голям стремеж и плам, и аз го молех, да ме приеме като най-низшия слуга на своите Бедни и ми се струваше, че съм много недостоен (тъй като това е така) да бъда техен слуга. Получих големи познания за себе си, струва ми се, когато Бог ми дава това много високо знание, че съм по-лош от дявола, че съм като помийна яма (това наистина е така), но никога не изчезва великото и нежно доверие в моя Съпруг в Тайнството. Казвам му, че като ми дава толкова много благодат и  безброй услуги, безкрайните Му милости ще засияят повече, защото ги прави на най-големия грешник, във всичко да бъде възхвалявано Неговото Пресвето Име.

Коментар

В днешния доклад на 7декември1720, Павел говори за сутрешната молитва, която вероятно съвпада по отношение на молитвата в подготовка за причастие. Мирът в молитвата трябва да се разбира, както той е заявявал и в други моменти, в смисъл, че волята му е останала неподвижна в Бог, дори ако мисълта може да се скита. За Павел това беше исторически ден, защото дори и да не говори за това, той приключи с изготвянето на Правилото на новата Конгрегация. След толкова трудна работа е естествено, че той се чувства уморен и слаб в тялото. Да му даде сила както на духа, така и на тялото е евхаристийното общение, по време на което той е бил с особено възвишено съсредоточение и със сълзи. Той казва, че е имал голям плам, примесен със сълзи, моли се за обръщане във вярата на бедните грешници и Бог да бъде обичан от всички. И именно с тази историческа перспектива Павел се обръща към Бог с особена нежност и му се моли с голям стремеж и плам за милосърдие, по-скоро да основе Светата Конгрегация и да изпрати хора за Своя по-голяма слава и полза за ближните. Наистина е забележително, че той, който е основателят, толкова много цени това Божие Чудо – както той определя Конгрегацията – моли я да го приеме като най-низшия слуга на  своите бедни. Признавайки за голяма благодат, тази да бъде част от нея, дори и само като прислужник. Който влиза в Конгрегацията, която е основал, винаги трябва да пази възвишеният пример на основателя. Истинските призвания са плод на статично удивление, на видение отвлечено от божията Благодат и милост. Павел завършва разказа за този паметен ден с един вид Магнификат, обръщайки се с голямо и нежно доверие към своя мил Съпруг в Тайнството – живият в него Исус и му казва, че като дава толкова много благодат и толкова много услуги на онзи, който е най-големият грешник в света, неговите безкрайни милости ще засияят още повече. Пред толкова много достойнство и доброта, не може да не провъзгласи в присъствието на целия свят, Неговото Пресвето Име да бъде възхвалявано във всичко.

 

От духовния дневник   

8 Неделя, в молитвата бях в обичайният  мир, в приношението когато дарявах спазмите, които претърпя моят Исус, се чувствах развълнуван до сълзи и по същия начин се молех и за ближните, в Светото Причастие бях много съсредоточен, особено разказвайки на моя Исус болезненият и любещ разказ за Неговите мъчения. Тази благодат, толкова върховна, която скъпият ми Бог ми дава по това време, не знам как да я обясня, защото не мога, но искам да знаете, че когато разказвам за болките на Исус, понякога, като разкажа една или две, трябва да спра, защото душата не може да говори по-дълго и  чувства, че се разтопява, тя линее с много възвишена сладост, примесена със сълзи с болките на своя Съпруг, вливайки ги в себе си, или да се обясня по-добре, потопена е в сърцето и светото страдание на Възлюбеният й Съпруг Исус, понякога има интелигентността на всичко това и остава така в Бог с тази любеща и болезнена гледка, това е много трудно да се обясни, винаги ми се струва нещо ново.

Коментар

В днешня доклад Павел насочва вниманието към Върховната Благодат, която Бог му дава по време на съзерцанието на Страстта, за която той може да каже много малко. Нека се опитаме да предадем отново с наши думи много ценното преживяване, което той ни описва. След като ни казва, че както обикновено в този ден, 8 декември1720 той прекарал молитвата, оставайки в мирен любещ разговор с Бог, добавя, че в един момент, именно при предлагането на „спазмите, които моят Исус страда“ и се моли за всички  „мои ближни“, той се почувствал трогнат до сълзи. Дарът на сълзите го е получил след Светото Причастие, разказвайки на живият в него Исус  тежката и болезнена история на своите страдания. Очевидно особено след Евхаристийното общение, когато в него е Този, който е изстрадал всичко, съзерцанието на Страстта може да бъде направено само по пряк начин в абсолютна едновременност. Между молещият се и живия в него Исус, преди всичко трябва да има пряка връзка, която се осъществява чрез разговор помежду си. В съзерцанието на Страстта на живия  в него Исус, освен пряката връзка, е необходима и едновременност, Страстта вече не е обект на съзерцание, сякаш е далечно събитие, а главния герой е жив и истински в него, като реалност на любовника на сърцето, към когото се обръщаш, за да искаш новини и обяснения. Ето защо Павел казва, че прави и живее съзерцание и страст в модалността на диалог, обяснение и  беседване. Развитието на любовта в разговор с живият в него Исус за Неговата Страст, е толкова силно, че Павел се губи и вече не разбирайки нищо, е принуден да спре. Страданията на любимия на сърцето Господ Исус сe превръщат в специална комуникация за насърчаване на собствените вяра и любов. Всъщност Павел говори за мъките на своя Съпруг в Тайнството, влети в него. Преживяването е поразително до такава степен, че този, който се моли, се чувства така, сякаш е разтопен в Бог от прекомерната пламенност на любовта, която прониква. Павел подчертава, че този вид съзерцание на Страстта е Върховна Благодат, не само защото  комуникира и влива Страстта като своя собствена, като довежда молещият се до изтощение, до най-висша степен, поради съпружеската любов, която изпитва към живия в него Исус. Но това е и нещо винаги ново, в светлината на това преживяване, приема нова стабилност и придобива нова дълбочина кратката молитва на пасионистите: „Нека Страстта на Исус винаги да бъде в сърцата ни“.

 

От духовния дневник   

9 Понеделник , бях много обезпокоен и тормозен от мисли, в Светото Причастие бях съсредоточен, след това изпитвах сухота, и бях отново тормозен от мисли, в прошенията, отправени към моя Бог в молитвата през нощта, бях много пламенен, особено в молитвата за обръщането във вярата на грешниците.

Коментар

В този кратък доклад Павел говори за нощната молитва с продължителност около три часа, която се различава от сутрешната която е с продължителност един час и половина. Между двете молитвени времена имаше интервал от около три часа, през който той се връщаше при камината в килията, за да се стопли и да си почине. Понякога обаче Павел не прекъсваше полунощната молитва, а продължаваше до причастието до сутринта. Павел казва, че е бил много неспокоен и притеснен от мисли. Тази оценка не се отнася до молитвата, а до общия ход на деня. Всъщност, в Причастието той започва да се съсредоточава, така също и в молитва през нощта. Въпреки че молитвеният му ден е преминал добре, той не иска да пренебрегне да съобщи, че е бил малко тормозен от безпокойство на мислите, а също и от сухота. Неспокойствието може лесно да бъде обяснено, тъй като току-що беше приключил с писането на Правилото на новата Конгрегация. Тревожеше се какво да прави, тоест как конкретно да задейства своята Конгрегация.

Светостта не щади нито от грижите за живота и делата, нито от неспокойствието, нито от разсейването, нито от всякакви изкушения. Подражавайки на Исус Христос, Павел е призован да живее реалността на човека и да слезе в мрака на собствения си подземен свят, където открива всякакви призраци, които го канят да се отдалечи от пътя на живота. Приемайки живия Исус в Причастието, Павел успява да овладее всички тези неща и да ги трансформира в източници на заслуги за човешки и духовен растеж. В заключение Павел говори за обръщането във вярата на грешниците и се позовава на Конгрегацията като дело на милост за бедния свят, като голям божи Дар за човечеството. Съществува съществена оригинална връзка между Конгрегацията и евангелизацията на населението и обръщането във вярата на грешниците. Поради тази причина двата елемента – молитвата за Конгрегацията и за обръщането на грешниците, в разказа на Дневника трябва да се считат за неразделно обединени.

 

От духовния дневник   

10,11, 12, 13 , бях безчувствен, разсеян, молех се с усилие, бях изкушен в гърлото и чувствах глад, чувствах студа повече от обикновено, а плътта искаше облекчение и затова исках да избягам от молитвата. Духът, с благодатта на нашия скъп Бог се съпротивляваше  заради изтезанието и заради нападенията, които последваха и заради плътта и за дявола, за себе си знам че е така, че дяволът също се намеси, защото знам, че той изпитва голяма завист към тези, които се молят, и така, както казах за съпротивата, сърцето ми туптеше, бях грохнал от главата до петите, костите, бъбреците и стомаха ме боляха, но по Божията милост казах, че искам да остана така, дори да ме изнесат на парчета,  това се случи, защото плътта искаше да се облекчи преди времето, което бях определил за молитва, когато дойде часът, в който трябваше да си тръгна, останах в мир със спокойствие, нетърпелив да страдам все повече и повече, наистина казах на моя Бог, никога да не ми отнема страданията.

Това вече ми се е случвало и друг път и често дори, при все това, благословен да бъде скъпият Бог. Стана ми ясно, че този начин на страдална молитва е велик дар, който Бог дава на душата, за да я превърне в хермелин на чистота, като скала в страданията, като знак, че тя вече не мисли за това и когатo достигне с покровителството на Бог това състояние, Върховното Добро ще я изгори с любов, трябва предвидливост и оттегляне от молитвата в този мъчителен момент, защото страданието няма да намалее, напротив, душата преди всичко, ако не извлече полза ще се измъчва, защото ще се почувства равнодушна, следователно знам, Бог ми дава тази интелигентност, че душата, която Бог иска да привлече към най-висшия съюз със Себе си чрез светата молитва, трябва да премине по този път на страдание в молитвата,  казвам, страдание без каквото и да е улеснение, така че душата вече да не знае къде се намира, така да се каже, но тя притежава влятата и интелигентност, която Бог й дава, тя винаги е в обятията на своя Съпруг, закърмена с  безкрайното му  милосърдие, знам, и аз разбрах това, но тайно, когато бях в едно особено страдание,  на който победи, ще му  даде съкровената мана, това казва Свещеното Писание. Разбрах, че съкровената мана, ще бъде най-сладката храна на Светата Любов, тоест душата в най-висш покой с Възлюбеният си Съпруг в свята молитва. Deo gratias.

Коментар

Основната цел на четиридесетдневното усамотение беше да напише Правилото за бедните на Исус. Павел, след девет дни абсолютна и пълна молитва, започна да работи върху него и след шест дни, от втори до седми декември1720 г, го завърши. На осми декември той се чувства особено щастлив за свършената работа. Павел е изпълнил задачата да напише Правилото за бедните на Исус през първата част от четиридесетте дни.

От девети декември за него започва втората част в която да демонстрира, че избрания начин на живот е подходяща система за живот и за получаване на конкретни указания от Господ за това, как да се създаде основата на Конгрегацията. Дните на първата част бяха изключително болезнени, но тези от тази втора част ще бъдат още повече, до такава степен, че той не може да дава ежедневен отчет за престоя си в килията, но прави обобщен отчет за няколко дни, групирани заедно и това не само веднъж, но два пъти, от 11 до 13 декември и от 15 до 18 декември. Павел преживява негодуванието на природата. Беше предвидим изборът, който бе направил, да ходи бос, да се облича леко, да продължи вечен пост, да се храни само с хляб и вода, да се моли толкова дълго, да живее в необитаема килия, особено заради влагата, без да се съобразява с другите трудности, които дойдоха да се добавят, независимо от неговата воля, по причина на суровата зима, да стои  непрекъснато затворен във вечно мълчание, той знаеше от самото начало, че рано или късно ще поставят нашия отшелник на тежко изпитание. И така се случи. Природата се бунтува по две причини. Поради глад и студ. По причина на глада и студа, Павел преживява и негодуванието на трите сили: памет-въображение, воля-чувство, интелект-мисъл. Това прави много трудно, ако не и невъзможно, не само да се съсредоточи, но и просто да бъде в молитва. В продължение на четири дни Павел изпробва молитвата, измъчвана от физическите принуждения и потребностите на тялото. По-специално той използва израза, който се повтаря от първия ден, че „душата вече не знае къде се намира“, т.е. сякаш за да каже дали е жив или мъртъв, но  пояснява, че тези мъчения са дар от Бог. Този вид молитва, пише Павел, е велик дар, който Бог дава на душата чрез тези страдания. Бог прави душата хермелин на чистота, скала в страданията, така че Бог да я изгори с Любов.

 

От духовния дневник   

14 Събота ,бях съсредоточен в молитвата, почувствах сухота и разсейване на мислите и дори гореспоменатите страдания, но не толкова жестоки, в Светото Причастие бях съсредоточен и с нежност, като отправих любещата си привързаност към моя Сакраментален Исус, Който да бъде възхваляван и обичан от всички. Амин.

Коментар

В доклада си Павел говори за молитвата, дори и да не използва изрично термина и казва, че той е бил съсредоточен, дори и да не му е липсвала сухота и разсейване, отбелязва, че е страдал, но не така насилствено, намеквайки за случилото се през последните дни. Завършва краткия доклад положително, с надеждата и желанието живият Исус, присъстващ в Тайнството на Евхаристията и приет в Причастието със силна  любеща привързаност, да бъде възхваляван и обичан от всички. Павел прекарва този двадесет и втори ден на усамотение 14 декември 1720 с по-голямо спокойствие, отколкото в предишните дни. Доказателство за това е фактът, че той е успял да напише доклада. Вероятно е прекарал по-дълго време на топло до камината и си е почивал, не само след вечерната молитва, т.е. след като е изял малко хляб между 21часа и полунощ, но и след трите часа молитва през нощта, т.е. от 3часа сутринта до около 5 часа в сутринта. В този доклад не се споменава за молитва, поради което може да се приеме, че информацията, която дава, се отнася за деня като цяло. Като се вземат предвид термините, използвани тук като съсредоточение, сухота, отвличане на вниманието, които са термини, които се използват във връзка с молитвата, е необходимо да се отбележи, че информацията, която дава, е за молитвата, без да я споменава изрично. Негодуванието на природата по причина на студа и вечния пост, който Павел е решил да продължи, макар и не в такава насилствена форма, както в сравнение с предишните четири дни. Думите, които той използва, не трябва да заблуждават, дори ако привидно те са същите като тези, които той използва от втория, третия ден от усамотението  си. Павел се борил, духът победил! За това му е дадена маната на божествената Любов. Докладът като цяло документира и потвърждава, че дори и в този ден Павел е бил в голяма пустош, в молитва на страдание. Очевидно дори и в този ден, Бог е искал той да бъде хермелин на чистота.

 

От духовния дневник   

15, 16, 17, 18 , в тези дни бях безчувствен, разсеян поради неспокойствие и борба между плътта и духа, по начина по който обясних по-горе, по някога по-силна, а по някога по-слаба, нападения от нетърпение и тормоз да напусна  молитвата, изкушения да ям с ненаситеност, това също ми се случи в молитвата и казах на моя Исус, да не ме освобождава , а по-скоро да ме накара да премина през страданията, така, че чрез специалната благодат на моя Бог, въпреки, че съм в особени опустошения, изкушения и вътрешни страдания, през ум не ми минава да желая облекчение от тях, в тези дни имах внезапно неспокойствие на сърцето си до сълзи, но те изчезват веднага, или траят за малко, а след това прииждат по гореспоменатия начин, но по милост на Върховното Добро не отнемат мира на сърцето , разбирам, че сърцето ми не се смущава от скрупули, а по-скоро е в мир с Бог. Струва ми се, че нямам голяма полза, но след като е така, доверявам се на върховната доброта на Върховното Добро, което от всички да бъде обичано. Амин. Не ми изчезва непрекъснатото желание за обръщане във вярата на всички грешници и се чувствам особено развълнуван да се моля на моя Бог, защото не искам повече Той да бъде обиждан.

Коментар

В доклада за дните от 15 до 18 декември 1720 г. Павел обобщава и описва последния ден, т.е. 18 декември. Всъщност той започва с думите „в тези дни“, а по-нататък казва „имах през тези дни“. Павел, представяйки доклада се позовава два пъти на четирите драматични дни, които са от 10 до 13 декември 1720 г. Ясен знак, че той вярва, че с изключение на някои моментни удовлетворения и пламенната молитва за грешниците, те са подобни на предишните четири дни, за които пише в доклада. Да кажем, че са напълно сходни, но може би трябва да се каже, че дните от 15 до 18 декември не само изглеждаха по-трудни, защото освен всичко останало, студ, глад, умора, отвращение към молитвата, той трябваше да ги прекара в конкретни запустения,  изкушения и вътрешни страдания. Прекара четири дни агония от 10 до 13 декември, но още четири дни дори с по-жестока агония прекара от 15 до 18 декември, да не говорим, че подобни дни – казва той –  е прекарал и преди това. Павел вече не разбираше – поради емоционалните привързаности и  душата, която не знаеше къде се намира, дали е все още жив или мъртъв.  Дори и през тези дни изпитва онова, което е преживял през периода 10-13 декември, много възвисено божествено прозрение влято  извън времето, което означава, че се е намирал в обятията на своя божествен Съпруг . В тази възвишена брачна молитва човекът, който се моли, изпитва изпълнението на Словото на Свещеното Писание, което казва: всеки, който победи, ще получи тайнствена мана, тоест храната на Светата и Чиста Любов. Павел пише – казах на моя Исус, да  не ме освобождава, а по-скоро да ме остави да страдам – докато страда по гореспоменатия начин, тоест по ужасен начин, той не иска утеха или освобождение, на напротив – иска да премине през страдания. Трябва да се отбележи, че той, тъй като е надарен с голяма вяра, станала още по-проницателна от голямото просветление на получените небесни дарове, има силна визия за ценността на страданието, особено за молитвата на страданието. Ако човек не е осветен свише, ще му бъде трудно да разбере и следователно да приеме поведението му. Павел е мистик на Страстта, човек с много голяма вяра, но е абсолютно съзерцателен. Съзерцанието на Страстта, е извършено от него с висша осветеност и с влята интелигентност. Това съзерцание, поради агонията на душата, която произвежда голото страдание, се случва извън времето, във вечността, в обятията на божествения Съпруг.

 

От духовния дневник   

19 Четвъртък , изпитвах сладост, примесена със сълзи с особено покаяние за моите грехове, и това преди да се изповядам, а дори и след това, и сетне изчезна.

Коментар

За Павел  и този ден, 19 декември 1720 г. е много болезнен, така, че той не смята за необходимо да говори, защото получателят на дневника може да си го представи сам. Условията на живот в тази килия близо до църквата в Кастелацо всъщност са все същите, да не говорим заради все по-суровата зима, която ги влошава. Не трябва обаче да се забравя, че ако Бог е запазил толкова страдално време за него, то е защото Той иска да го привлече и всъщност го привлича до много високо единение със Себе Си. Събитието на деня беше изповедта. Той споделя, че е имал особено разкаяние за греховете си, съчетано със сълзи. Според тогавашната практика онези, които подобно на Павел получавали ежедневно причастие, били задължени да се изповядват веднъж седмично. През четиридесетте дни на усамотение Павел със сигурност се е изповядвал пет пъти, може би дори шест, но в дневника той говори за това само два пъти. В доклада за този ден 19 декември1720 и на 25 декември1720 – тържество на Рождество Христово. Фактът, че двете изповеди са с една седмица разлика, ще потвърди, че той е спазил правилото за седмичното изповядване. Бедният Павел, казва, че се изповядал със сълзи. Сълзите не трябва да се разглеждат като форма на самосъжаление, защото самосъжалението е враг на любовта, но те са каеща се молба на утешителния дух. Това е необходимо, тъй като именно в опрощението човек напълно изпитва кой е Бог и Неговата Любов. Извода е, че да изживеем Бог като Любов, дори само за секунда, това ни обезумява и ни възпламенява.

Павел, казва в много краткия, основен разказ за този ден, 19 декември 1720г, че е видял всичките си грехове и, че е получил прошка в тайнството на изповедта, признава също, че е изпитал за миг цялата Божия Любов, която той имаше в себе си и която чистият дух разкри в него, тъй като му отне всичко, което покриваше нейната същественост и с чист дух той успя да се издигне до най-високото ниво в Бог, наистина да загуби себе си в него. За да допълним е уместно да се добави, че на този ден Павел не само направи изповед, но по време на вечерната молитва, докато съзерцаваше Страстите, той имаше прозрение, което отбелязва на следващия ден 20-12-1720. Обръщайки се към своя Съпруг в Тайнството, той му говори и му казва: „Когато си спомня за погребалния и страдателен петък, това ми причинява спазми и сътресение”.

 

От духовния дневник   

20 Петък , изпитвах сухота, а също и съсредоточение , особено за спазмите на моя Исус, сещам се, че вечерта преди четвъртък казах, че спомена за погребалният и мъчителен ден петък, е нещо което предизвиква спазми и сътресение, за които казах на моя Исусе, да ми даде сътресение за болките…

Коментар

Петък е, Павел казва, че е почувствал сухота в началото, след това казва също, че е изпитал съсредоточение и отбелязва: „Мислейки за мъките на моя Исус“. Забелязахме как Павел често използва тези думи в своя дневник, обръщайки се към Господ, друг път казва“ Съпруг в Тайнството“, или използва еквивалентни фрази. Всичко това показва нещо важно, че единствената голяма любов на светеца вече е Исус, само Исус, на когото той даде себе си. Това поставя Павел в редиците на тези светци, всъщност многобройни, които разкриха огромната любов, която те изпитваха към Господ в душата си, а външно с изрази, подобни на използваните от Павел. Павел, ясно ни се казва, че той започва да изпитва много болезненото явление, за което знаем, че ще го придружи през целия му живот, т.е. участието в страданието на Господ в Неговите Страсти, предимно с духа, но и в чувствителна форма в тялото със страданията на Спасителя, което ще започва всеки четвъртък вечерта и ще продължава до по-голямата част от неделния ден.

Това е явлението, което духовните автори наричат скрита стигматизация, подобна на външната, която някои светци, като Света Джема, Свети Франциск от Асизи, Свети Пио от Пиетрелчина, са изпитали знаците на Страстта, отпечатани на ръцете, краката и в подребрието. Павел разкрива, че тези болки са толкова силни, че причиняват силно насилствено страдание, агония дори смърт, и се моли на Господ да му даде тези страдания . Осъзнаваме каква висока степен на любов е достигнал нашият основател. В края на краищата на 3-ти декември той беше помолил Господ „или да страда, или да умре“. Агонията и  насилствените смущения на душата,  с последици с влияние и на тялото му, в смисъл че той се чувства много зле и дори е в опасност за живота, предизвикват го да въздиша силно и да издава стонове. Във връзка с това изглежда уместно да се докладва за показанията на брат му Антонио. „ Един ден – свидетелства брат му Антонио – в петък, при усамотението в Сан Антонио, забелязах, че когато се усамоти на едно тайно място, там той въздишаше ужасно и издаваше силни стенания. Това се случи веднага след Светата Литургия и тъй като се бях разчувствал, отец Джовани Батиста, другият ми брат ми каза да се успокоя, понеже нямаше нищо за което да се тревожа. Ето този факт, който се случи в Арджентарио няколко години след усамотението в килията на Сан Карло, показва, че при Павел това явление е нещо, което често му се случва, добре познато и добре оценено от брат му Джовани Батиста. Това е онази любовна болест, за която мистиците говорят, от която са засегнати много светци. Човекът засегнат от тази любовна болест страда и накрая избухва във викове, почти без да може да се сдържи, дори ако е много търпелив, дори ако е свикнал на големи страдания или на лишения, като Павел, защото мъченията, за които говорим не се усещат  толкова силно в тялото , но в дълбините на душата. Колко тайни продължава да разкрива този дневник за душата на Павел. По-специално, на този ден 20 декември – петък, той изглежда се подготвя за следващия ден 21 – събота – деня на св. Апостол Тома, в който Павел казва за себе си, че се е чувствал много страдащ. Богата, много плътна и много дълга страница в дневника.

 

От духовния дневник   

21 Събота ден на Свети Апостол Тома ,бях много измъчван от нападения и сражения по начина който споменах по-горе и тъй като духът, с благодатта на Бог иска да покори плътта и да я направи подчинена и послушна, като я обедини с разума, плътта при тази среща разбира трудността  и поради тази причина, когато чувства глад, би искала да се храни, когато е изморена от тежък труд,  или молитва, за продължителността на това да е на колене, би искала да си почине, ако чувства студ би искала да се стопли и т.н. и за това казвам, че на този ден се чувствах тормозен с голямо озлобление от повечето от тези неща, а духът се съпротивляваше и искаше да бъде с Бог в светата молитва, въпреки, че се чувстваше страдащ и пуст, за това плътта не искаше тази среща и поради тази причина се раздвижиха страстите с яростните страдания на сърцето, което   туптеше, и ме караше да треперя от главата до петите по причина, че ме боляха костите, струваше ми се, че вече изнемогвах, тогава врагът се яви отново с изкушенията на нетърпение, той ме подтикна да пренебрегна Свещениците, които дойдоха за Светата Литургия, като ми представи нещата така, че да видя, че са дошли твърде късно, и изглеждаше, че бях принуден да им кажа някакви оскърбителни глупости, тогава издигнах глас към Бог и към  Пресветата Мария, да ми помогнат, и казах, че искам да остана така, докато не се проведат всичките Свети Литургии, и всичко това, за да се противопоставя на изкушението, струваше ми се, че сякаш бях насилен да страдам. Когато всичко свърши, почувствах се изкушен от ужасяващо богохулство срещу Бог, сякаш чувах как говоря в себе си омразни нечестиви думи , тогава извиках към Пресвета Мария да ми помогне. Трябва да знаете, че в това състояние душата е като че ли в голяма самота, тя вече не усеща задействане на сърцето  към своя Бог, не помни нищо от конкретните неща на духа, изглежда сведена до бездната на мизерията; вярно е обаче, че макар да е в голямо запустение, гореспоменатите изкушения срещу Бог изчезват като светкавица, Върховното Добро не позволява на бедната душа да упорства в тези ужасни изкушения. В тайната на сърцето има една особена тайна и почти безчувствено желание винаги да бъде в страдания, било то тези или други, но е вярно, че тези изкушения срещу Бог – моля го да ме отърве от тях – тези дяволски действия, дълбоко уязвяват сърцето и душата, няма значение за болката, но душата не може да страда,  да чувства, че е изкушена срещу своя Бог, въпреки всичко знам (поради интелигентността която Бог ми дава) че там божията слава сияе и дяволът остава объркан, защото в тези съпротивления, които душата прави и в тези страдания Върховното Добро е удовлетворено, дяволът се вижда взет на подбив и след това бяга. Искам да кажа, че Бог я държи в обятията си, но тя не го забелязва и от това следва, че се чувства изоставена и в голяма мизерия, тъй като всичко това се смесва с гореспоменатите нападения и ако Бог, с безкрайното си милосърдие, не й даде конкретна помощ, става нещо ужасно. Трябва да кажа едно нещо за по-голяма слава на Бог и то е, че когато съм в това състояние, в което вече съм бил, но много рядко, с продължителност и не така стихийно, моля се на разпнатият мой Исус да не ме освобождава от него, напротив, аз го желая, искам да страдам, но имам известен таен страх, че то ще  изчезне, с условие обаче, за тези изкушения срещу Бог, когато Бог иска да ги позволи за мое по-голямо унижение.

Гореспоменатият страх идва от желанието душата да следва Исус в страданията. За ползата, която извлича от това, не може да се каже, че е удовлетворителна, но тя не търси това, защото любовта не търси полза, а само славата на своето Върховно Добро. Съветвах се с един мой брат, много духовен  (тъй като не бях достоен, да бъда наречен негов), размяната на мисли беше за духовните страдания, които се усещат и му казах, че не искам да говоря за духовните страдания, защото се страхувам, че те ще изчезнат и ще почувствам известно облекчение, но ако това  не е така  казах, че се страхувам повече от премахването на страданията, както този , който се страхува да загуби богатството си, така е, когато страхът го тормози, но аз се страхувам да  загубя страданията ,  не ме тормози  отнемането на сърдечния  мир и затова, внимавам да разказвам това, само на когото имам задължение за Свято Покорство, със смелост ще кажа колко са сладки страданията, ако говоря с Този, Който страда, но да  казвам всички мои страдания, които Господ ми дава, това не бива. Иска ми се да мога да кажа, та целият свят да чуе, за голямата благодат, която Бог дава поради милостта си, когато изпраща страдания, и особено когато страданието е без утеха, тогава душата остава пречистена, като злато в огън, красива, и ефирна, за да отлети при своето Добро, тоест към благословената трансформация, без да осъзнава това, тя носи Кръста с Исус и не знае, а това произтича от множеството и разнообразието на страданията, което я води към голямо забвение и вече не помни страданията.

Поради получената интелигентност  знам, че това е много плодотворно страдание и че Бог го одобрява, защото душата започва да става безразлична, което означава, че вече не полага усилия нито да страда, нито да се радва, прикована е само в Пресветата Воля на своя Съпруг в Небесната Слава Исус, по-скоро иска да бъде разпната с Него, защото това е в съответствие с нейният Възлюбен Бог, който през целия си свят живот не е правил нищо друго, освен да страда. Да бъде възхвалявано Висшето Добро във всичко, което поради своята безкрайна доброта благоволи да даде и да влее тази интелигентност в този голям Грешник.

Коментар

Усамотението в Кастелацо беше важен момент за пречистване и изпитaние за Павел. Павел съобщава, че е претърпял нападения, битки и тормоз в борбата между плътта и духа. Дразнителите на плътта са като тези от миналите дни. Гладът, умората в коленете и студът без никакво отопление, го изкушават да изостави молитвата, срещу това, което духът иска от него, което Бог желае и му дава чрез благодатта.

 

От духовния дневник   

22 Неделя , бях много съсредоточен с много чувствителна пламенност.

Коментар

За Павел 22 декември 1720 е важна дата. Всъщност е изминал месец от 22 ноември, великият ден на неговото обличане, от изоставянето на света, за да следва божественото вдъхновение и да води живот на покаяние и молитва. И все пак в ежедневния доклад няма дори намек за това. Имайки предвид тази важна дата, бихме очаквали някои намеци. Обаче не, бележката в дневника е необичайно лаконична, почти лапидарна. „Неделя 22-ри. Бях съсредоточен с много чувствителна преданост.“ Какво тогава от краткостта на тази бележка в дневника? На пръв поглед изглежда като израз на спокойствие, на неподвижност, толкова различна от прагматичната история от предния ден. Тук Павел съобщава, че е претърпял нападения, битки и тормоз, чувствал е голяма безутешност, нещо, което трябва да се изясни, както той се изразява. Със сигурност в този израз: „Бях съсредоточен с много чувствителна преданост“, можем да чуем ехото на онази интелигентност, която Бог му даде и която го приковава, отдаден в светата Воля на своя Възлюбен Съпруг Исус, както Павел каза предишния ден – „Вече не чувствам никаква болка“, или дори, че не го разсейва никаква земна радост. Пречистен от школата на Разпнатия Господ, Павел вече не се безпокои, чувства се в мир и в пламенна молитва се поверява на Бог .

 

От духовния дневник   

23 Понеделник , в молитва през нощта бях в покой, кротост и сълзи с най-висша интелигентност на неизброими съвършенства, преди всичко с безмерна доброта и след това през останалата част на деня бях погребан в запустение и изключително обезпокоен от мисли за бъдещето, причинени от дявола. Размисляйки въображаемо  разбирам, че тези мисли нахлуват, подобно на морската вода когато е в буря, която се издува от ветровете и прави големи вълни, които когато са близо до скалите се удрят в тях, сякаш искат да ги разбият, да ги срутят, но не е така, те се удрят в тях, но не ги срутват, нито проникват в тях; може  малко да ги надраскат, но  поради устойчивостта на скалите няма опасност да ги срутят,  колкото и големи да са вълните. От това следва, че душата, която в този случай е скалата, когато е в молитва, Бог я закриля със своята безкрайна милост, за това може да се определи като скала на устойчивост , защото Висшето Добро й я дава: сега, дяволът завижда на това много висше състояние на душата, когато тя е в молитва, виждайки, че не може да я отвлече от необятните ръце на Безмерното, той се опитва поне да я обезпокои, като я атакува ту с изкушения, ту с въображения, ту с разнообразни мисли, а понякога я заблуждава с измамническите си измислици и прави това за да я отстрани от висшата съсредоточеност към Бог, но сред бурните вълни на демоните, душата стои като скала, защото винаги е стабилно прикрепена в своето любимо Добро; тези вълни от мисли не служат за друга цел, освен да я надраскат за малко и да я лишат за момент от тази уникална и възвишена гледка на своя Възлюбен, бих искал да кажа, че дори не съществува такъв момент – казвам това за да се обясня по-добре – защото няма нищо друго, ни повече ни по-малко, това изглежда така само за душата, която се обръща срещу тези нападения и ги отблъсква, и за това й се струва на нея горката, че губи малко любовно внимание, струва й се, че нейният Възлюбен Съпруг не я държи в обятията си, но напротив Бог ми показва, че е точно обратното, той се радва да я види как се бори, това за нея е по-изгодно, защото благодарение на това страдание, което изпитва по време на борбата, тя се пречиства по начина както скалата, която преди бурята е била покрита с наслойки, а след бурята е  по-прочистена, защото движенията на вълните я измиват. Вярно е обаче, че е необходимо да се знае, че когато дойдат тези бури на размирни мисли, не трябва да се вземат под внимание, необходимо е вниманието винаги да бъде приковано в Бог, защото врага виждайки, че не печели нищо от това което прави, бяга  подигран, понеже разбира, че с Божията помощ са невредни. Когато попадна в тези бури на мисли и други тревоги, аз се обръщам към моя Бог, казвайки му: мое Добро, погледнете за малко как е тази моя бедна душа и тогава му се моля, ако това е  Неговата Пресвета Воля, да  ме освободи и след това продължавам да стоя така. Няма да избегна да изповядвам, че много ме дразнят, но нека да бъде всичко според  любовта на Върховното Добро, да Му бъде чест и слава вечно. Амин.

Коментар

Препрочитайки коментара в дневника за този ден, понеделник, 23 декември 1720 г., почти оставаме с впечатлението, че денят на Павел е имал две фази. Първата по време на нощната молитва, а втората през деня. В нощната молитва Павел е бил – така обяснява той – с голям мир, нежност и сълзи, с най-възвисена интелигентност и съвършенство, особено на безкрайна Доброта. През останалата част от деня той признава, че се е чувствал погребан в запустение, външно обезпокоен от мисли за бъдещи неща, причинени от дявола. Павел не споменава Причастието, но продължава да обяснява на получателя на дневника, на Епископа на Александрия – не трябва да забравяме, че той е неговият Епископ. Какво има предвид, когато казва, че е обезпокоен от външни мисли? В хода на доклада той твърди, че не само е бил тормозен, но дори атакуван от стихия на тревоги и мисли. Обяснението, което дава Павел, е шедьовър на яснота, което той извлича от своя жизнен опит с морето. Той прави разлика между душа и интелект и в доклада за този ден сравнява душата със скалата, докато интелектът или интелигентността с морето и казва: „Въпреки че морето е силно развълнувано и вълните, колкото и жестоки да са те,  не могат  да отместят скалите, само понякога успяват да ги поизчистят, да ги измият, да отстранят несъвършенствата, по същия начин той казва, че е и с интелекта, който е обезпокоен от мисли за бъдещи неща, внушени от дявола, но тези мисли не успяват да задвижат душата, която остава неподвижна, отдадена всецяло и потънала в Любовта на Бог с резултат като този, който се случва на скалите в морето, т.е. в тази битка душата се пречиства, измива се от несъвършенствата, защото тази борба отнема всичко, което я държи отдалечена и откъсната от Всевишния. Павел казва всъщност, че тези вълни от мисли не служат на нищо друго, освен да внесат малко безредие в душата и да я накарат да прекрати за няколко мига тази непрекъсната, изключителна и много възвишена  гледка на своя Любим.

 

От духовния дневник   

24 Вторник, бях особено съсредоточен със сълзи,  най-вече в Светото Причастие; в Светата Нощ също бях съсредоточен, но не особено, изпитвах много нежност, особено като си напомнях за безкрайната любов на нашия скъп Бог да стане човек, да се роди в толкова неудобства и толкова много бедност, след това си почивах така в моя Бог.

Коментар

Великото тържество Рождество Христово наближава. Павел е в навечерието и описва как е прекарал този ден. Като цяло денят е бил спокоен, без особени затруднения. Той съобщава, че е участвал в Светата Литургия сутринта и, че е приел св. Причастие в медитация и интимно участие. Относно Светата Литургия през нощта той казва, че е участвал в нея, но е направил това без особено съсредоточение. Както винаги в молитвата, която следва литургията, Павел влиза в дълбока интимност с отслуженото Тайнство, правейки Тайна онзи Бог, който е станал човек и се е родил, както той казва, в толкова много неудобства и толкова много бедност. Точно тук Павел изпитва чувство на трогателна нежност, което поглъща цялата му личност. В това отношение трябва да отбележим, че тържеството Рождество Христово винаги е било много важно за Павел. Всъщност в безбройните си писма той ще развие темата за божественото Раждане и ще го прави винаги, започвайки от Тайната на Рождество Христово, дотолкова, че тя да може да се разглежда като един от основните крайъгълни камъни на неговата духовна визия. Относно Тайната на Рождество Христово, Павел винаги ще говори за нея с голяма нежност и изобилни сълзи. Пише неговият първи биограф, Отец Винченцо Страмби, първо епископ, а след това светец: В нощта на Светото Рождество Христово, накара всички религиозни да слязат в църквата със запалени свещи в ръце, за да запеят благочестивия химн. Той носеше в тържествено шествие фигурата на Светото Детенце, което беше повито в пелени. Това му доставяше голямо възхищение, да види божественото Всезнание и Доброта, сякаш ограничени в бедните дрехи. По време на тази служба от очите му непрекъснато се стичаха сълзи.

 

От духовния дневник   

25 Ден на Светото Рождество, направих Светата изповед в зори, с особена нежност при разкаянието и с голямо познание за себе си, преди Светото Причастие изпитвах сухота и останах така почти през целият ден.

Коментар

Доклада за 25 декември 1720г, ден на тържеството Рождество Христово, е доста оскъден и освен това забулен с тон на горчивина. Не е особено възхитителен ден, както бихме очаквали, предвид големият празник, в края на краищата е Рождество Христово и най-вече след такъв интензивен Адвент, съставен от строг пост и дълги проповеди. На разсъмване той се изповядал, казва, че го е направил с чувства на голямо разкаяние и голямо смирение, представяйки на Бог своята нищета, като същество, осъзнало своето нищожество пред необятната Божия Любов, но когато се приближава да приеме Исус в Светото Причастие, с известна душевна горчивина казва, че се е чувствал сух като дънер и, че е прекарал целия ден така. Това ще бъде чувството, което Павел ще изпитва и през други моменти от живота си. Явлението, описано от Павел, чувството за сухота, не е необичайно в живота на съзерцателните души. Като че ли Бог в избраните души позволява това състояние на сухота, за да събуди у тях по-голямо желание да го търсят и да бъдат в пълно общение с Него. Павел е подложен на изпитание, дълбоко в себе си той знае, тъй като го е преживял и друг път, че Господ ще му даде утеха в определеното време.

 

От духовния дневник   

26 Четвъртък ден на Свети Стефан мъченик , бях с особено извисен дух, най-вече в Пресветото Причастие, исках да отида да умра мъченически, там  където се отрича обожаемото Пресвето Тайнство, от известно време Безкрайното Добро ми дава това желание , но днес го получих по определен начин. Бях пожелал обръщането на еретиците, предимно тези на Англия и заедно с тях, тези от съседните царства и се помолих с конкретна молитва в Пресветото Причастие. Имах и специална интелигентност за безкрайното  Милосърдие,  нашето Върховно Добро ми показа с каква безкрайна Любов наказва тук, за да се избегне вечността на мъченията и тъй като Неговото безкрайно Величество знае мястото, което Неговата безкрайна Справедливост  подготви за най-справедливото и най-заслуженото наказание за греха, следователно неговото безкрайно Милосърдие преминава към състрадание с любещи наказания, като предупреждава с тях своите греховни създания да се поправят, така, че да могат да избегнат вечното наказание и преди всичко те да му служат, разбирам всичко това само за миг с много сълзи, примесени с голямa благост.

Коментар

Денят на Св. Стефан, Първомъченик, а също и покровител на Кастелацо е особено богат. От доклада, който Павел дава за този ден 26 декември, можем да видим, че се появяват някои конкретни елементи на неговата харизматична интуиция. Може би първият елемент е свързан с празника на първия християнски Мъченик, това е желанието което почувства много силно след Светото Причастие, да умре мъченик на онези места, където – пише той – се отрича обожаемата Тайна на Пресветото Тайнство. Това не е ново желание, както самият той казва. Знаем как няколко години преди това Павел се вдъхновил от желанието да отиде и да умре за вярата, присъединявайки се към венецианската армия срещу османските турци. Знаем как точно пред Исус Евхаристия самият Господ го е накарал да разбере, че това не е битката  която трябваше да води, колкото по-скоро тази, за единение с мъченията и страданията на Христос, за спасението на света. Второто желание  интуиция, което Павел изпитва, е това икуменическо вдъхновение , което той винаги ще развива през живота си и което ще бъде реализирано чрез работата на неговите духовни синове. Тук мислим за работата на Доменико Барбери сред англиканците в Англия и за срещата му с бъдещия кардинал и светец Джон Хенри Нюман. Накрая Павел се позовава на особената интелигентност, която му е влята от Бог, относно безкрайната божия Милост и Доброта, които остават такива, дори когато изглежда, че наказва грешниците. За Павел, дори когато постъпва по този начин, Той винаги разкрива своята милост и състрадание. За Павел, Бог действа по този начин, така че предупредените грешници да могат да разберат грешките си и да избегнат вечното наказание. Дарът на сълзите, примесен с много възвишена нежност, приключва отново неговия ежедневен отчет.

 

От духовния дневник   

27 Ден на Свети Иван Апостол и Евангелист , бях трогнат от безкрайната Доброта с голямо спокойствие и сладост, особено в Пресветото Причастие, чувствах с влятата интелигентност и с висши утешения на духа, някакво облекчение на душата, смесено със страданията на Изкупителя, в които душата е доволна, любовта и болката се смесват, не знам как да обясня това, защото това не може да бъде обяснено, мислех си, докато отслужвах Светата Литургия, че видях с телесните си очи моят Сакраментален Исус, казах му, да ми изпрати Серафимите, да ме пронижат с любов, това произлиза от импулсите на любовта, които безкрайното Милосърдие дава на сърцето, казах му също, да ме остави да утоля жаждата си за Пресвятата Любов, като ми позволи да пия от безпределният  извор на неговото Свещено Сърце, но това последното се случи при Светото Причастие.

Коментар

В днешния доклад 27 декември 1720 празник на Св. Йоан Апостол и Евангелист, Павел пише, че е преживял особено мистично явление – жажда за Пресветата Любов, която, както посочва той, угасва само при извора на Пресветото Сърце на Исус. Тази жажда за любов е типична за тези, които са достигнали високи степени на единение с Бог. Душата, която обича Бог, така казват мистиците, не може да утоли тази жажда тук на земята, защото Бог е безмерна любов, а тази на човека не може да я побере. Душата не може да утоли тази жажда, тя може само да я облекчи по някакъв начин, достатъчно е, както казва Павел, да пие реки от извора на сърцето на Исус. Доклада за този ден разкрива още една характеристика на неговата духовност. Става въпрос за смесицата между любов и болка, която душата изпитва в съзерцанието на Господнята Страст. Павел използва термина смесване два пъти в този доклад; любов – болка \ болка – любов. Това е преживяване, което вече е изпробвано от Павел. Той не може да съзерцава безкрайната любов на Бог, ако не и в безкрайната си болка. До такава степен, че той имаше в душата си чувство на болезнена любов и любеща болка. Възвишеното съзерцание и единение с Бог трябва да преминат по пътя на чистото страдание. Тази е характеристиката на доктрината на Павел, едва спомената в дневника, както в случая за този ден, но е по-ясно развита и преподавана на душите, духовно ръководени от него.

 

От духовния дневник   

28 Ден на Светите Невинни , сутринта изпитвах сухота и ме болеше главата, стоях така известно време, докато дойде жадуваният час за Светото Причастие, след което бях трогнат от безкрайната Доброта с извънредно възвишено съсредоточение и с много любещи привързаности в разговор с нашия скъп Съпруг, тогава си спомних за Бягството на Светото Семейство в Египет, с толкова неудобства и трудности, а също и за страданията на Пресвета Мария и Свети Йосиф, но по-специално на Пресвета Мария.

Смесиха се в бедната ми душа болката и любовта с много сълзи и сладост,  всичко се вливаше в душата ми с висша интелигентност, понякога всичко това едновременно, като едно единствено тайнство, тя  разбира веднага, без телесни или въображаеми форми в същия момент, когато Бог й го влива, с действието на неговото безкрайно Милосърдие и Състрадание, в същият момент душата ги  разбира до най-висша степен, и се радва, или съжалява, според тайнството, най-вече винаги  ведно със светото самодоволство. Вечерта изпитах особено покаяние за моите големи грехове, дефекти и безбройни слабости, знаейки че съм бездна на неблагодарност, през деня имах особено познание за себе си, казах на моя Божествен Спасител, че не мога да кажа за себе си нищо друго, освен, че съм чудо на неговото безкрайно милосърдие, да бъде възхваляван от всички и Неговото Пресвето Име да бъде възвеличавано. Амин.

Коментар

В този ден 28 декември 1720 г., празника на Невинните Светци, Павел започва своя доклад казвайки, че е започнал деня си с това, което той нарича влошаване на главата, вероятно можем да си помислим за досадно главоболие, толкова силно, че му е трудно да остане в молитва. Всичко обаче отминава, когато настъпва момента на Светото Причастие. За пореден път Господ, неговият Съпруг в Тайнството, приет в Причастието, му дава да влезе в дълбока и интимна връзка с него, наистина както той казва – подтиква го към големи любещи привързаности с разговори, докато той е в това дълбоко единение на любов. Павел, размисляйки за литургията на словото в деня на Невинните Светии, особено за неудобствата, претърпени от Детенцето Исус и Родителите му при Бягството в Египет, той е трогнат до толкова, че ги усеща в себе си. Всъщност, спомняйки си за Тайната на живота на Христос и по-специално на Пресвета Дева Мария, Павел чувства, че те са проникнали в душата му. За пореден път съзерцателното събитие се превръща в него в подготовка за чиста любов, или както казахме в доклада за предишния ден, на болезнена любов и любеща болка. Към надвечер той започва да мисли за живота си, казва за себе си, че е бездна на неблагодарност,  чувства се обаче, че е чудо на божията Милост.

 

От духовния дневник   

29 Неделя , в нощната молитва бях в мир и дори малко разсеян, бях особено съсредоточен в приношението на светия Му живот, смърт и страст, както и в просбите, особено за еретиците, молих се най-вече за обръщането във вярата на Англия, предимно защото бих искал знамето на Светата Вяра да бъде издигнато така, че да се разпространяват предаността и благоговението, поклонението, любовта и честото обожаване на Светото Причастие, неизразимата Тайна на Пресвета Божия Милост, така че предимно Неговото Пресвето Име да се прослави. Не секва в мен желанието ми да умра като мъченик, най-вече за Светото Тайнство, тоест там, където не вярват. В Светото Причастие бях почти безчувствен, а след това последваха неща които ме разсейват, вечерта бях съсредоточен, почувствах се разчувстван, особено подтикнат да поправя непочтителността на църквата, чувствах се подготвен да я възстановя с корекции, както правя това с Божията благодат, и ми се иска да кажа: ах, скъпи мой Исусе, в този час можем да избягаме от църквата и Ангелите да отнесат Пресвятото Тайнство на място, където няма да бъде осквернено с непочтителност и тежки обиди, казвам Му да ми даде благодатта да плача с кървави сълзи, които силно желая.

Коментар

В днешния доклад темата за икуменизма и покръстването на Англия и страните които изповядват протестантизма се завръща много силно. Темата за икуменизма, която при Павел се съдържаше главно в голямото усърдие към Светата Евхаристия, непонятно Тайнство на божието Милосърдие – както той се изразява – за което дори да даде живота си. Духовният опит на Павел, със силната му мистична конотация, винаги е бил свързан с Тайнството на Евхаристията, тоест с реалното присъствие на Бог в света и в историята. Така той спасява истинското съзерцание, оставайки свързан точно с Личността на Господ Исус, присъстваща в тайнството Евхаристия. По този начин той избягва опасността да съсредоточи изцяло молитвата върху себе си, с красиви мисли, върху собствените си преживявания и следователно запазва молитвата си и съзерцанието от опасността за самовнушение. Стабилният духовен опит на Павел, посветен на Евхаристията и на медитацията на Господните Страсти, ще представлява сигурна основа на апостолската му мисия.

Тази е сигурна основа и за нашата апостолска мисия като Пасионисти. От опита придобит в усамотението, след четиридесет дни в килията на църквата Свети Карло, който вече е към своя край, се проявяват силно определени чертите на пасионистката духовност: силна любов към Бог и към човечеството, в знак на свидетелстване за мъченичество, ако е необходимо.

 

От духовния дневник   

30 Понеделник , преди Светото Причастие бях съсредоточен, след това бях също особено задълбочен и трогнат със сълзи, през останалата част от деня бях в гореспоменатите разсейвания, особено с мисли за бъдещи неща, врагът ги поставяше пред мен, показваше, че ще ми се случат големи премеждия особено за Домът, чувствах особена душевна пустота, във всичко да бъде волята на нашия скъп Бог. Амин.

Коментар

Както вече беше изпитал и при други случаи, този ден 30 декември 1720 г. не беше лесен ден за Павел. В сутрешната молитва в подготовка за Причастието той пише, че е бил съсредоточен и че дори е бил още по-съсредоточен през благодарствената молитва след Светото Причастие, където казва, че е бил особено съсредоточен и дори развълнуван до сълзи, като по този начин отново е изпитал това спокойствие и това чувство на любеща привързаност, произтичащо от усещането за тясно единение с живият в него Исус. През останалата част от деня обаче, Павел е трябвало да се бори много по две основни причини, на първо място, защото казва, че е бил атакуван от буйни вълни от мисли, както вече му се е случило преди седмица, ако си спомняме – на 23 декември. Мисли, които го отвличаха от молитвата и които го караха да бъде неспокоен и притеснен, както за избрания начин на живот, така и за неговия житейски проект, също така  и за семейството му, което, от него знаем, че той е оставил в особени трудности. Ето ги големите бурни вълни на безпокойство и мисли, предизвикани от врага. Но победоносните думи на Исус в Гестсимания „Отче да бъде волята ти“, са Аминът на победоносния ден на Павел. Той завършва доклада си за този ден 30 декември 1720г. по същият начин както го завърши на 25 ноември 1720г.

Правилото за действие на вярващия и съзерцателя на Страстта е следното: Най-голямата радост не е от това, че не страдаш, а от това да угодиш на волята на онзи, който е нашият Отец и нашата Любов, защото тъй като Бог е, Възлюбеният на нашето сърце, ние обичаме да правим това, което той харесва, дори когато не ни харесва. Точно в тази преданост на любовта се осъществява съединението на личната воля с тази на Бог и се усеща известна радост, дори в момента на страданието.

 

От духовния дневник   

31 Ден на Свети Силвестър , изпитвах  сухота, бях разсеян, но с душевен мир, тормозен от гореспоменатите мисли, в Светото Причастие бях в мир, но почти безчувствен и корав в чувствата си, към вечерта бях особено съсредоточен.

Коментар

Намираме се на 31 декември 1720г, последния ден от годината, а Павел вече е към края на интензивното духовно преживяване, прекарано в сакристията на църквата Сан Карло в Кастелацо. В дневния доклад, който всъщност е много оскъден, Павел казва, че е бил с вътрешен мир, въпреки че изпитва сухота и разсейване. Вероятно същите мисли от миналите дни постоянно го тормозят, относно деликатното положение на семейството му и бъдещето му. Точно така – бъдещето му. Аргументът, който упорито му идваше наум и на който той се опитваше да се съпротивлява, защото отстъпчивостта пред него би представлявала по някакъв начин отклонение на вниманието му от любещите привързаности към Бог в молитвата. Вероятнo проблемът е бил този. Четиридесет дни на усамотение. Този живот на бедност, покаяние и молитва, избран и експериментиран от него, е наистина подходящ за живот и да бъде предложен като начин за живот,  чрез съставяне на правило, което да бъде представено на тези, които биха се обединили с него. Пояснението, което по време на вечерната молитва той отбелязва, че е бил особено съсредоточен, предполага, че Павел, въпреки тези мисли и притеснения, остава дълбоко съсредоточен в Бог и в Тайната на Неговата Света  Воля. Така Павел завършва  Господнята година 1720, годината на великото решение да се посвети на насърчаването в сърцата на хората на благодарствения спомен за Страстите на Господ Исус.

 

От духовния дневник   

Сряда първи януари 1721 , бях издигнат в най-висока степен на съсредоточение и сълзи от безкрайното милосърдие на нашия мил Бог, особено след Пресветото Причастие, в което почувствах голямата нежност на любещите привързаности, струваше ми се, че се сливам с Бог, разказвах с голямо доверие, но без усилие и с голяма сладост на моя Исус, за моите нещастия, казах му скрупулите, които мога да почувствам в обета, че трябва да лиша тялото от всички излишни желания, тогава му казах, че Той знае, че когато съм гладен, аз обичам да ям дори сух хляб и вътрешно чувствам вкус, но това е необходимо, тогава сърцето ми се разтопи и избиха нежни сълзи, примесени с големи любещи привързаности, имах познание за душата обвързана с любов, обединена със Светата Човечност в същото време втечнена и издигната до най-висшето и най-чувствително познание за Божествеността, тъй като бидейки Исус Бог и Човек, душата не може да бъде обединена с най-свята любов към Пресвятата Човечност и същевременно (да не бъде) втечнена и издигната до най-висшето и чувствително познание за Божествеността. Това невероятно и много възвишено чудо не може да бъде казано, нито може да бъде обяснено, дори от тези, които се опитват,  това е невъзможно, защото душата разбира, понеже Бог иска това, изпитва най-сладките и непостижими чудеса, защото Неизмеримото ги прави ясни за нея, но това да се изрази с думи, е невъзможно, това са неща, които чувстваш и разбираш в един момент, поне на душата изглежда така, защото ако те биха продължили още хиляда години, вярвам, че ще й се стори, че това е траяло само за миг, защото душата се намира в своето безкрайно Добро, тя не желае нищо друго, освен славата му, любовта му и да бъде то уважавано със страхопочитание и благоговение от всички. Имах и други, много конкретни дарове, особено когато размишлявах за Светата Тайна на Пресветото Обрязване , по същия начин, служейки едно Божествено Жертвоприношение,  почувствах възвишенaта светлина на голямото милосърдие, което Бог има към мене, и към моята мизерия, неблагодарност и живот, че дори не смеех да вдигна очи, за да погледна образа на Пресвета Мария и винаги с много сълзи, примесени с голяма сладост, особено когато виждам моя Съпруг в Тайнството Исус.

Коментар

Връзката между Павел и неговия Възлюбен Исус се разрасна през тези четиридесет дни. Павел придоби по-голям контрол върху своите духовни сили и сетивата си. Неговата способност да се задоволи дори с обикновен сух хляб потвърждава, че аскетизмът, който е изпитал в ония дни, ще му помогне да се съсредоточи все повече върху Бог и да продължи да му бъде верен по своя път на призванието, а плодовете на това подчинение и това доверие, не липсват. В дневника на този ден, Павел пише , че е имал много възвишено знание за божествеността,  обаче това не е пряка заслуга, това знание винаги остава дар, толкова възвишен, че го определя като „невероятно, много възвишено чудо“, което не може да бъде обяснено с думи, но трябва да се изпита в молитвата, като отстъпка, която сам Бог решава да направи на молещата се душа. Павел от своя страна е направил всичко, което е било възможно, за да може това да се случи.

Ето как приключва усамотението на нашия основател. Днес, в края на 2020г. сме събрани тук в този забележителен ден, за да отбележим тристагодишнината от основаването на Пасионистката Конгрегация и да слушаме отново неговото духовно послание. Затова ние молим Бог да му бъдем верени и постоянни през идващата 2021 година. Молим нашата меланхолия да бъде заменена с радостта на тези, които Го срещат и приветстват, на тези, които се чувстват простени, и след като са видели ограничените си материални и духовни сили, са на път да поискат благословия за живота си. От друга страна, първият, който познава тази молитва, това прошение, още преди то да е на устните ни, е нашият скъп Бог, който за нас стана Дете, това Дете, за което Павел не спираше да плаче със сълзи от радост.

 

XXX седмица год. II понеделник

 

ПЪРВО ЧЕТИВO

Четене от посланието на Свети Павел Апостол до ефесяни   4,32-5,8

Братя:

Бъдете един към друг добри, състрадателни, прощавайки си един на друг, както и Бог ви прости в Христа.

И тъй, бъдете подражатели на Бога, като чеда възлюбени, и живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание.

А блудство и всяка нечистота или користолюбие дори и да се не споменават между вас, както прилича на светии; нито пък срамни и празни думи и смехории, които са неприлични, а наопаки да се чува благодарение.

Защото това трябва да знаете, че никой блудник, или нечист, или користолюбив, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христа и Бога. Никой да ви не прелъстява с празни думи, защото заради всичко това дохожда гневът Божи върху синовете на неверието. И тъй, не ставайте техни съучастници.

Вие бяхте някога в тъмница, а сега сте светлина в Господа: постъпвайте като чеда на светлината.

Това е Божие слово.

 

ОТПЕВЕН ПСАЛОМ                (Пс 1,1-2.3.4 и 6)

О Да бъдем подражатели на Бога, като възлюбени чеда.

 

Блажен е онзи човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои, и в сборището на развратители не седи; а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем. О

И ще бъде като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време; и чийто лист не вехне, и във всичко, що върши, ще успее. О

Не тъй са нечестивците, не тъй, но те са като прах, що вятърът измита. Защото Господ знае пътя на праведните, а пътят на нечестивците ще погине.  О

 

АЛИЛУЯ

О Алилуя. Твоето слово, Господи, е истина; освети ни с исти. О Алилуя.

 

ЕВАНГЕЛИЕ

+ Четене от светото Евангелие според Лука (13,10-17)

В онова време:

Една събота Исус поучаваше в тяхната синагога. И ето, една жена с немощен дух от осемнадесет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи.

Като я видя Исус, повика я и рече й: „Жено, освобождаваш се от недъга си!“ И сложи ръцете си върху нея, и тя веднага се изправи и славеше Бога.

При това началникът на синагогата, негодувайки, задето Исус в събота изцери, заговори и рече на народа: „Шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден.“

Господ му отговори и рече: „Лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота? И не води ли ги да ги пои? А тая дъщеря Авраамова, която Сатаната е свързал, ето вече осемнадесет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?“

И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, изпитваха срам, а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него.

Това е слово Господне.