Генерални Аудиенции

Осезаеми свидетелства за преобразяващата сила на вярата

17 октомври 2012 – Папа Бенедикт XVI

Осезаеми свидетелства за преобразяващата сила на вярата

 

Скъпи братя и сестри,

Днес бих искал да представя новата поредица от катехези, която ще се развие през Годината на вярата, която току-що започна и ще прекъсне – през този период – поредицата за училището за молитва. Обявих тази специална година в апостолическото писмо Porta Fidei, точно за да може Църквата да поднови ентусиазма от вярата в Исус Христос, единственият Спасител на света, да съживи радостта от ходенето по пътя, който Той ни посочи, и да носи осезаеми свидетелства за преобразяващата сила на вярата.

50-годишнината от откриването на Втория Ватикански събор е важна възможност да се върнем към Бога, да задълбочим вярата си и да я живеем по-смело и да укрепим принадлежността си към Църквата, „учител на човечеството“. Чрез възвестяването на Словото, празнуването на тайнствата и делата на милосърдието тя ни води към срещата и познаването на Христос, истинския Бог и истинския човек. Това не е среща с идея или с житейски проект, а с жива личност, която преобразява нашата най-съкровена същност, разкривайки ни истинската ни идентичност като Божии деца.

Срещата с Христос обновява нашите човешки взаимоотношения, насочвайки ги всеки ден към по-голяма солидарност и братство в логиката на любовта. Да имаме вяра в Господ не е нещо, което включва единствено нашата интелигентност, областта на интелектуалното знание; по-скоро това е промяна, която включва нашия живот, цялото ни аз: чувства, сърце, интелигентност, воля, телесност, емоции и човешки взаимоотношения. С вярата всичко наистина се променя, в нас и за нас, и ясно се разкрива нашата бъдеща съдба, истината за нашето призвание в историята, смисълът на живота, удоволствието да бъдем поклонници, тръгнали към небесната Родина.

Но – нека се запитаме – дали вярата наистина е трансформиращата сила в нашия живот, в моя живот? Или е просто един от елементите, които са част от съществуването, без да е решаващият, който го включва изцяло? С катехезите на тази Година на вярата нека направим пътуване, за да подсилим или преоткрием радостта от вярата, със знанието, че тя не е нещо странично, откъснато от ежедневието, а е неговата душа. Вярата в Бог, Който е любов, Който се приближава до човека, като се въплъщава и дава Себе Си на Кръста, Който ни спасява и отново ни отваря вратите на Рая, ясно показва, че пълнотата на човека се състои единствено в любовта.

Това трябва да се потвърди недвусмислено днес, когато протичащите културни трансформации често показват толкова много форми на варварство, представяни като „завоевания на цивилизацията“. Вярата потвърждава, че няма истинска човечност освен в местата, действията, времената и формите, в които човешкото същество е мотивирано от любовта, която идва от Бог. Изразява се като дар и се разкрива във взаимоотношения, пълни с любов, състрадание, внимание и незаинтересовано служене на другите. Навсякъде, където има господство, притежание, експлоатация и възползване от другия по егоистични причини, където и да има арогантност на егото, скрито в себе си, човешкото същество е обедняло, унизено и обезобразено. Християнската вяра, активна в милосърдието и силна в надеждата, не ограничава, а хуманизира живота, дори го прави напълно човешки.

Вярата означава да вземем това трансформиращо послание присърце в живота си, да получим откровението на Бог, който ни кара да знаем, че Той съществува, как действа и какви са плановете Му за нас. Разбира се, тайната на Бога винаги остава извън нашите представи и разум, нашите обреди и нашите молитви. И все пак чрез своето откровение Бог всъщност ни съобщава Себе Си, разказва за себе си и ни прави себе си достъпен. И ние сме способни да слушаме неговото Слово и да приемаме неговата истина. Това, следователно, е чудото на вярата: Бог, в Своята любов, създава в нас – чрез действието на Светия Дух – подходящите условия, за да разпознаем неговото Слово. Сам Бог, в желанието си да се покаже, да влезе в контакт с нас, да присъства в нашата история, ни дава възможност да Го слушаме и приемаме. Свети Павел го изразява с радост и благодарност със следните думи: „И ние благодарим на Бога непрестанно за това, че когато приехте Божието слово, което чухте от нас, вие го приехте не като човешко слово, а като това, което е истинско Божие слово, което действа във вас, вярващите” (1 Солуняни 2:13).

Бог се е разкривал с думи и дела през дългата история на приятелство с човечеството, която завършила с Въплъщението на Божия Син и с Тайната на Неговата смърт и Възкресение. Бог не само се разкри в историята на един народ, той не само говори чрез пророците, но и прекрачи прага на своето небе, за да влезе като човек на нашата планета, за да Го срещнем и да Го слушаме. И възвестяването на Евангелието на спасението се разпространи от Йерусалим до краищата на земята. Църквата, родена от страната на Христос, стана вестител на нова и солидна надежда: Исус от Назарет, разпнат и възкръснал, Спасителят на света, който седи отдясно на Отца и е съдия на живите и мъртвите . Това е проповядването, централното, експлозивно прокламиране на вярата. Въпреки това проблемът за „правилото на вярата“ е поставен от самото начало, с други думи проблемът за верността на вярващите към истината на Евангелието, която трябва да бъде здраво закотвена, към спасителната истина за Бога и човека, която трябва да бъде запазена и предадена. Свети Павел пише: „Аз ви проповядвах Евангелието, което приехте, в което стоите, чрез което се спасявате, ако го държите здраво, освен ако не сте повярвали напразно“ (1 Коринтяни 15:2).

Но къде можем да намерим основната формула на вярата? Къде можем да намерим истините, които са ни предадени вярно и които представляват светлината за нашето ежедневие? Отговорът е лесен. В Символа на вярата, в Изповядването на вярата или Символа на вярата, ние сме отново свързани с първоначалното събитие на Личността и историята на Исус от Назарет; случва се това, което Апостолът на езичниците каза на християните от Коринт: „Предадох ви като първостепенно значение това, което и аз получих, че Христос умря за нашите грехове според Писанията; че беше погребан, че възкръсна на третия ден според Писанията” (1 Коринтяни 15:3-5).

И днес Символът на вярата трябва да бъде по-познат, разбран и молен. Важно е преди всичко Символът на вярата да бъде, така да се каже, „признат“. Всъщност познаването може да бъде просто интелектуална операция, докато „разпознаването“ означава необходимостта да се открие дълбоката връзка между истината, която изповядваме в Символа на вярата, и нашето ежедневно съществуване, така че тези истини да могат да бъдат наистина и на практика – каквито винаги са били — светлина за стъпките ни през живота, вода, която напоява изсъхналите участъци по нашия път, живот, който превъзхожда някои сухи райони на живота днес. Моралният живот на християните е присаден върху Символа на вярата, върху който се основава и чрез който се оправдава.

Не случайно блажени Йоан Павел II искаше Катехизисът на Католическата църква, надеждна норма за преподаване на вярата и надежден източник за обновена катехизация, да се основава на Символа на вярата. Въпросът беше да се потвърди и запази това централно ядро на истините на вярата и да се предаде на език, който би бил по-разбираем за хората от нашето време, за нас. Задължение на Църквата е да предава вярата, да съобщава Евангелието, така че християнските истини да бъдат светлина в новите културни трансформации и християните да могат да отговорят на надеждата, която е в тях (вж. 1 Пет 3:15). Днес живеем в общество в постоянно движение, коренно променено дори в сравнение с близкото минало.

Идеята, че религията спира човешкия прогрес, и широко разпространеният нихилистичен манталитет, в който всичко е относително, са белязали дълбоко общото мислене. Така животът често се живее несериозно, без ясни идеали или добре обосновани надежди и в рамките на променливи и временни социални връзки. Преди всичко новите поколения не се научават нито на истината, нито на дълбокия смисъл на съществуването, който преодолява случайната ситуация, нито на постоянни привързаност и доверие. Релативизмът, напротив, води до липса на ориентири, подозрението и словоохотливостта нарушават човешките отношения, докато животът се живее в кратки експерименти без поемане на отговорност.

Ако изглежда, че индивидуализмът и релативизмът доминират в умовете на много от нашите съвременници, не може да се каже, че вярващите са напълно имунизирани срещу тези опасности, пред които сме изправени при предаването на вярата. Изследването, насърчавано на всички континенти чрез честването на Синода на епископите за новата евангелизация, подчерта някои от тях: вяра, изживяна пасивно и лично, отхвърлянето на образованието във вярата, пропастта между живота и вярата.

Християните често дори не познават централното ядро на собствената си католическа вяра, Символа на вярата, така че оставят място за определено смесване на разнородни религиозни виждания и религиозен релативизъм, замъглявайки истините, в които да вярваме, както и спасителната уникалност на християнството. Рискът от фабрикуване, така да се каже, на религия „направи си сам“ не е толкова далеч днес. Вместо това трябва да се върнем при Бог, при Бога на Исус Христос, трябва да преоткрием евангелското послание и да го накараме да влезе по-дълбоко в съвестта ни и в ежедневието ни.

В катехезите на тази Година на вярата бих искал да предложа малко помощ за постигането на това пътуване за поемане и задълбочаване на познанието за централните истини на нашата вяра, отнасящи се до Бога, човека, Църквата, за цялата социална и космическа реалност, чрез медитация и размисъл върху утвържденията на Символа на вярата. И бих искал да е ясно, че това съдържание или истината на вярата (fides quae) носи пряко нашия живот; тя изисква обръщане на живота, което дава живот на нов начин на вяра в Бог (fides qua). Познаването на Бог, срещата с Него, задълбочаването на познанията ни за чертите на Неговото лице е жизненоважно за нашия живот, за да може Той да навлезе в дълбоката динамика на човешкото същество.

Нека пътуването, което ще извървим тази година, ни позволи да растем във вярата, в любовта към Христос, така че в нашите ежедневни решения и действия да можем да се научим да живеем добрия и красив живот на Евангелието. Много благодаря.

 

Папа Бенедикт XVI

Генерална аудиенция

Площад Свети Петър, сряда, 17 октомври 2012 г

 

 

 

XXX седмица год. II понеделник

 

ПЪРВО ЧЕТИВO

Четене от посланието на Свети Павел Апостол до ефесяни   4,32-5,8

Братя:

Бъдете един към друг добри, състрадателни, прощавайки си един на друг, както и Бог ви прости в Христа.

И тъй, бъдете подражатели на Бога, като чеда възлюбени, и живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание.

А блудство и всяка нечистота или користолюбие дори и да се не споменават между вас, както прилича на светии; нито пък срамни и празни думи и смехории, които са неприлични, а наопаки да се чува благодарение.

Защото това трябва да знаете, че никой блудник, или нечист, или користолюбив, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христа и Бога. Никой да ви не прелъстява с празни думи, защото заради всичко това дохожда гневът Божи върху синовете на неверието. И тъй, не ставайте техни съучастници.

Вие бяхте някога в тъмница, а сега сте светлина в Господа: постъпвайте като чеда на светлината.

Това е Божие слово.

 

ОТПЕВЕН ПСАЛОМ                (Пс 1,1-2.3.4 и 6)

О Да бъдем подражатели на Бога, като възлюбени чеда.

 

Блажен е онзи човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои, и в сборището на развратители не седи; а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем. О

И ще бъде като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време; и чийто лист не вехне, и във всичко, що върши, ще успее. О

Не тъй са нечестивците, не тъй, но те са като прах, що вятърът измита. Защото Господ знае пътя на праведните, а пътят на нечестивците ще погине.  О

 

АЛИЛУЯ

О Алилуя. Твоето слово, Господи, е истина; освети ни с исти. О Алилуя.

 

ЕВАНГЕЛИЕ

+ Четене от светото Евангелие според Лука (13,10-17)

В онова време:

Една събота Исус поучаваше в тяхната синагога. И ето, една жена с немощен дух от осемнадесет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи.

Като я видя Исус, повика я и рече й: „Жено, освобождаваш се от недъга си!“ И сложи ръцете си върху нея, и тя веднага се изправи и славеше Бога.

При това началникът на синагогата, негодувайки, задето Исус в събота изцери, заговори и рече на народа: „Шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден.“

Господ му отговори и рече: „Лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота? И не води ли ги да ги пои? А тая дъщеря Авраамова, която Сатаната е свързал, ето вече осемнадесет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?“

И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, изпитваха срам, а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него.

Това е слово Господне.