Свети Габриел от Скръбната Дева Мария

СВ. ГАБРИЕЛ ОТ СКРЪБНАТА ДЕВА МАРИЯ

Всичко започна в Асизи – разказ за живота на Франческо Посенти. По-късно той ще бъде известен като Св. Габриел – пасионист-семинарист. И до сега Асизи е чудесно място за едно начало. Старата част на града  е разположена високо над равнината Умбрия. Обгърнат от назъбени стени, с извисените си църковни куполи и кули и сгушените помежду им малки разцъфнали градини, градът изглежда като изгубен  във времето. Днес туристите все още могат да усетят духът на времето, замрял сред руините на стария римски храм, в който Минерва – богинята на мъдростта – е била почитана. Средновековните калдаръмени улички прокарват своя път по хълмовете между стените, водейки ни назад в историята. Асизи също е и градът на светците. Градът на Св.Франческо и Св.Киара. Техните мъртви тела почиват тук, но духът им е все още жив и се чувства осезаемо. Когато Св.Франческо почувствал неумолимия повик на своята Сестра, на Смъртта на тялото, той помолил преданните си монаси да го занесат надолу по хълма  в долината, за да може да предаде  душата си на Господа  в красивата малка църква “Портиункула”. На един от завоите сред лъкатушещия път, отецът помолил носачите да спрат и да оставят носилката на земята. След като си починали, свещеникът поискал да го повдигнат пак и да го обърнат с лице към рожденния му град, който в бъдеще ще бъде свързан с името му. Така изправен той благословил града, наслаждавайки се на топлото слънце. Той изрече своята прощална благословия със следните думи: “Господи, това е бил един безбожен град, но ти си бил благосклонен и милостив към него. Господ да те благослови, красиви граде! Чрез теб много души са намерили спасението си, в теб ще живеят и много слуги на Всемогъщия Отец, от теб и мнозина  ще бъдат избрани да влязат в царството на рая. Живей в мир!” Кой би могъл да знае, че тази част от благословията-предсказание на Св.Франческо ще се осъществи точно на 1 март 1838 година, когато се ражда Франческо Посенти. Баща му, Санте Посенти, виден адвокат, бе назначен за губернатор на Асизи в служба на Светия Отец през 1837 година. Майка му, любезната и милостива Аниезе Фришоти от Чивитанова, се омъжила за баща му през 1823 година. Франческо е кръщаван в катедралата “Св. Руфино”, където също са кръщавани в името на Господа и на Светата църква и Св.Франческо и Св.Киара. Той бе още малко дете, когато О. Джосепе Батори, който извършваше церемонията записа в кръщелната книга дългия списък от имена – Франческо, Джузепе, Винченцо, Пачифико, Руфино. Радостта от Светото кръщение изпитали и осемте други деца на семейство Посенти – Лоренцо, Паоло, Мария Луиза, Тереза, Алоизио, Аделе, Микеле и Енрико. Двама от синовете на семейството умират в ранното си детство. През първата година от живота си, малкият Франческо не живя със семейството си. Поради лошато си здравословно състояние майка му не можеше да се грижи за него и той бе отгледан от една мила жена, която живееше в Петриджано. Всъщност, тя бе сестра на свещеника, който бе кръстил момчето. Името й бе Тереза Батори. Тя полагаше топли грижи за Франческо, а семейството му го посещаваше често.

            На 14 май 1840 година Санте Посенти  бе информиран, че се прекъсва службата му в Асизи и той бе преместен и назначен за губернатор на Монталто, на граничната област. Тази внезапна промяна бе и причината сплотеното семейство да се раздели. Тереза и Микеле заминаха с баща си за Монталто, а другите деца останаха с майка си в Асизи. Нужно бе да сменят и дома си, тъй като родната им къща трябваше да бъде преотстъпена на новоназначения губернатор.

            Санте се опитваше да бъде по-близо и в помощ на двете части на фамилията си, а това за нещастие даде обратен резултат, тъй като след като властите узнаха за тази тежка ситуация, той отново бе преместен – този път в Поджо Миртето. Тук през пролетта на 1841 година той успя да се събере със скъпата си съпруга и с децата си. Тук се роди и Роза, последното дете в семейството, и почина още на 7 месечна възраст. Ясно било, че Санте Посенти с болна съпруга и цял рояк деца се нуждаеше от друга служба, която да му дава възможност да се справи със семейните си задължения и с гражданския си дълг еднакво добре. Той отправи молбата си за нов пост директно към папа Григорий ХVІ. В резултат на това Санте Посенти  бе назначен за данъчен експерт на Папската делегация в Сполето. Това беше не само по-престижна служба в хубав град, но и поради стабилното й положение, бащата имаше възможност да прекарва повече време с децата си. През ноември 1841 година семейството се премести в Сполето, където ще бъде и техният постоянен дом. В този град Франческо ще прекара остатъка от своето детство и юношество и ще достигне до ранното мъжество.

            За известно време, като че ли всичко вървеше добре. Здравето на Аниезе се подобри, но според Божието провидение всичко това бе като затишие пред буря. Ритъмът на семейното спокойствие внезапно бе нарушен, когато малката Аделе, на 9 години, се поболя и почина за няколко дни на 26 януари 1842 година.

            Тогава майката Аниезе, неутешимо разтроена от смъртта на дъщеричката си, загуби всякаква жажда за живот. Тя се разболя от това, което докторите диагностицираха като менингит. Състоянието й бе определено като безнадеждно, а смъртта – неизбежна. Тогава тя прегърна всяко едно от децата си, като повече време отдели на сбогуването си с Франческо. След това получи последното си причастие и почина в мир и спокойствие на 9 февруари 1842 година. Скърбящият й съпруг и лишените от ласка деца последваха погребалната процесия до църквата “Св.Филип” и я погребаха до дъщеря й.

            На следващия ден Франческо, неосъзнаващ загубата на своята майка, бягаше в празната къща и викаше името й. Това преломи сърцето на баща му, но сестра му Мария Луиза, само на 13 години тогава, успокои своето братче и от този миг нататък стана неговата “малка майка”. Чрез своите любящи грижи Мария Луиза намери утеха и за себе си и двете деца станаха много сплотени и привързани едно към друго.

            Санте Посенти се нуждаеше от някоя жена с опит в домакинството, която да работи като гувернантка в дома му. За щастие той се свърза с една сериозна, трудолюбива, а също така и любяща и нежна жена, наречена Пачифика. Тя бързо свикна със семейството и чудесно се справяше със задълженията си. По това време Франческо още повече трябваше да бъде обграден от топли майчини ласки, тъй като беше станал много своенравен. Той избухваше често – нещо, което не му се бе случвало, когато майка му бе жива. Гневът му беше груб, но обикновено за кратко. После той се разкайваше за тези си действия и със сълзи на очи молеше за прошка. Това разбира се не предотвратяваше нов изблик на буйния му характер. Неговият чар изцяло завладя Пачифика. Другите деца не можеше да не забележат как новата домакиня не се отнасяше към Франческо със същата строгост, с която се отнасяше към тях. В по-късните години, без капка злоба, те забелязаха същото отношение между Кекино / това бе галеното име на Франческо в семейството/ и баща им. Всъщност малкият Франческо бе любимец на всички. Той съзнаваше това си предимство и често се възползваше от него, като се застъпваше за братята и сестрите си, за да намали техните детски наказания.

            Дори на тази ранна детска възраст, Санте доведе учител в къщи, за да подготви момчетата за времето, когато ще тръгнат на училище. Той нае един млад чиновник на име Филипо Фаби. Понякога уроците се провеждаха в къщи, друг път в дома на Фаби. По този начин Франческо за две години бе готов за училище. Така травмата от ранната загуба на майка му  бе смекчена от любовта на баща му и на многото братя и сестри, от добрия пример на младия учител и от величавата фигура на Пачифика. По-късно Габриел ще напише от манастира  “Ако се бях вслушвал в съветите й, бих бил едно по-добро момче”.

• НОШЕСТВОТО МУ –

Днес град Сполето е известен със своите летни фестивали – Фестивала на  двата свята и Международния филмов фестивал. Самият град представлява една чудесна основа за подобни артистични опити. До античния градски площад се спускат дълги стъбли от околните хълмове, а криволичещи пътечки проправят своя път към катедралата “Успение Богородично”, основана през 7 век. В предверието на катедралата се намира изящната мозайка на Пантократора, а също така и на Блажената Дева Мария и на Св. Йоан. Реставрирана, след като е била плячкосана от Барбароса, катедралата сега представлява модел на римския дизайн. Върху вътрешните й стени са изрисувани фрезки, изобразяващи главните моменти от живота на Божията майка.

            Веднага, след като стана възможно Франческо да тръгне на училище, той бе записан в училището на Христянските братя. Това световноизвестно католическо училище е основано от Св.Йоан Баптист Де Ла Сал. За преподавателите там се казва, че “те са учители на момчета и скулптори на мъже”. В случая на бъдещия Св.Габриел, те го подготвиха и да тръгне по пътя на светостта. Той прекара пет години под тяхно настойничество. На 10 годишна възраст Франческо направи първата си изповед. Добре подготвен от Братята, обучението за него бе една чудесна тренировка по Изкупление, добродетел, която ще бележи целия му по-нататъшен живот. Братята още повече задълбочиха неговата вярност към Мадоната. Сега той започна да изпитва една преданост към Светата Дева, по-осъзната от тази, която бе чувствал в семейството си. Тук всеки ден след училище той посещаваше катедралата и след като изпълнеше Светите тайнства, той отиваше до светилището с мощите на Мадоната и подновяваше любовта си към нея. Понякога през зимата катедралата затваряше по-рано. Тогава той клякаше в една ниша на предверието и се молеше на Светата Дева на тъмно и студено.

            Монсиньор Йоан Сабиони, архиепископ на Сполето, даде на Франческо Посенти тайнството на Конфирмацията в енорийската църква “Св. Григорий”, близо до братското училище. Междувремено и обучението на момчето вървеше отлично. Той бе пръв по математика и география.

            На 21 юни 1850 година Франческо получи своето Първо причастие. Обикновено в Италия тази церемония се празнува с голямо великолепие, но поради политическите неуредици по това време, помпозността бе пропусната. Въпреки това в дома на Посенти имаше голямо тържество, но дълбоко в сърцето си Франческо знаеше, че нищо не може да се сравни с първата му среща със Спасителя в памет на Неговите Страданията на кръста. Голямата любов на Франческо към Светото причастие, белязваща последвалата му святост, се зароди точно в този свъхестествен момент от неговия живот.

            На 12 годишна възраст Франческо Посенти последва стъпките на по-големите си братя и постъпи в Йезуитския колеж, за да завърши средното си образование. В това училище той учи шест години. Един от професорите му, о.Чарли Бомпиани, бе съхранил жив спомена си за младия Посенти по това време от неговото развитие. Той написа: “Той беше един много талантлив ученик, със сигурност едно от най-прекрасните момчета и много по-ученолюбив от брат си Енрико, който също бе мой ученик”.

            По това време, Франческо, който никога не се бе разболявал през живота си, се прибра от училище и веднага се вмъкна в стаята си. Добродушната Пачифика отиде при него, погледна в стаята му и го видя проснат на леглото. Франческо бе блед и се потеше обилно. Пачифика повика Мария Луиза; Санте Посенти и докторът бяха също уведомени. Докторът не прие състоянието му на сериозно и увери разтревоженото семейство, че скоро момчето ще бъде добре. Франческо не повярва на думите на доктора. Той наистина чувстваше, че умира. Беше изплашен за живота си. Имаше толкова много мъртъвци през неговия кратък житейски опит и той чувстваше, че ще бъде следващия. Тогава той се закле, че ако оздравее ще стане член на религиозен орден и ще служи сам на Господа. Това обещание успокои сърцето и душата му и той започна да се чувства по-добре. Болестта премина бързо и скоро Франческо бе на крака. Така той забрави обещанието си и се върна към ежедневните си занимания непроменен.

            Тези занимания бяха свързани не само с училището и църквата. Той спортуваше и се забавляваше в компанията на момчетата на неговата възраст. Не веднъж милата Пачифика му помагаше да прикрие синините, получени при сбивания на улицата. Когато получи разрешение да използва оръжие, Франческо с приятелите си или дори сам обикаляше околностите на Монте Луко развличайки се. Спортните и ловните му умения се развиваха бързо.

            Не бива да отминаваме и още една черта от неговия характер – суетата му. Франческо бе ангажирал Мария Луиза с подновяването на гардероба му. Ето и една случка, илюстрираща суетата му. Баща му веднъж му каза, че е достатъчно голям, за да носи висока шапка. Франческо бе едновременно поласкан от този комплимент, но и разтревожен за реакцията на приятелите си. Първото му появяване с въпросната шапка бе истинско бедствие. Връстниците му му се смееха с презрение, удряха шапката и сплескваха върха й с длани. Франческо запази самообладание за известно време. Не за дълго. След това ги предопреди да не прекаляват с палячовщината си. Трудно му беше да понася такъв позор от приятелите си, а когато подигравките идваха от другите, бе още по-обидно. Затова той стратегически постави няколко карафици на върха на шапката си. Така непредпазливия присмехулник, дръзнал да я натисне, никога не опитваше отново.

            В този момент нова насока взе и чудесното приятелство между Франческо и брат му Микеле. Те бяха неразделни, а Микеле беше и най-предпочитания му компаньон за лов. Санте бе дал разрешението си на Микеле да пуши, а Франческо, за да не изостане от брат си, също си купи няколко евтини долнокачествени пури. Когато беше извън къщи му се искаше да се държи като по-големите момчета и понякога си го позволяваше. При един такъв случай, далеч от централната градска част, пушейки, Франческо внезапно видя Микеле пред себе си. Смутен, той незабавно се отърва от пурата си, но не и без да остане незабелязан. Когато по-големия му брат го попита какво току-що бе изхвърлил, Франческо отговори: “Нищо, наистина не бе нищо”. От този ден нататък той никога не бе пушил.

            Друга впечатляваща случка от неговото юношество е инцидентът му със стрелбата. Пушката му веднъж се изплъзна от презрамката си, падна и една метална частица от нея го одраска по носа, оставяйки му малък белег. Не това го обезспокои, в него се зароди един друг страх. Какво би станало, ако той бе умрял, без да е изпълнил клетвата си да стане духовник?

             И отново, след като страхът му отмина, ежедневните му занимания го погълнаха. Винаги усмихнат, добре облечен и привлекателен, Франческо бе вече пораснал – един млад красив мъж. През деня той отделяше време и за четене на книги, повечето от които сантиментални романчета. Младежът също се славеше и като чудесен танцьор. Имаше атлетична фигура на спортист, полагаше безупречни грижи за външния си вид, стегнатата му походка бе завладяваща, а жаждата му за живот бе толкова очевидна, че той бе и един предпочитан партньор за честите срещи на висшето общество, към което принадлежеше и неговто семейство.

             На прага на мъжеството си Франческо Посенти си бе завоювал два прякора сред приятелите си: “контето” и “танцьорът”.

– РЕШЕНИЕТО МУ –

             Когато Франческо Посенти стъпи на прага на мъжеството, в очите на хората той, като че ли имаше всичко. Беше красив, атлетичен и жизнен, интелигентен и отличник в училище, от добро семейство, имаше обичта на близките си, благоразположението на баща си, лидер сред връстниците си, присъстваше на най-изисканите светски събирания. Въпреки това в неговата дълбоко религиозна душа цареше бъркотия.

             Смъртта бе влязла в неговото семейство, когато той бе още дете, и им се бе натрапвала многократно през годините. А ето, че бе дошло времето да прибере при себе си и брат му Паоло. Той бе един жертвоготовен войник, който бе отишъл на война, за да се бори за независимостта на Италия. Франческо с тъга си спомняше колко елегнтно изглеждаше брат му в униформата си. Той се сражаваше с частта си срещу австрийците във Венеция. Пол не умря в битка, а във военната болница в Киоджа, вероятно от хранително отравяне, на 14 октомври, на крехката 21-на годишна възраст. Няма никаква омая в една война. Загубата дори на един такъв млад мъж е доказателство за нейната ненужност.

             Последва смъртта и на брат му Лоренцо, който имаше желание да стане свещеник. Той бе член на братството на Блажената Дева Мария в Йезуитския колеж в Сполето. Изпълнен с амбиции, той стана член и на Папската армия с чин офицер. Лоренцо почина от собствената си ръка, тъй като бе допуснал предаността му към Светата епархия да бъде потъмнена от подозрителната му привързаност към Масонска ложа. Животът му завърши на 13 февруари 1853 година. Това бе още една голяма трагедия за семейство Посенти.

             Едно малко чудо се случи на следващата година. По средата на нощта Франческо се събуди с остра болка в гърлото, практически неспособен да преглъща и задъхващ се при всяко вдишване; чувстваше, че смъртта му наближава. Франческо бе толкова изтощен, че дори не можеше да повика за помощ. Докато лежеше така, измъчван от цирей от най-отровен вид, той бе изпълнен с вина по неспазеното си обещание. Тогава той си спомни за малката картичка, която негов йезуитски учител наскоро му бе дал. На нея бе изобразен блажения Андрю Бобола, беатифициран от папа Пий ІХ предишния октомври. Франческо протегна ръце, за да намери картичката. Когато най-накрая успя, той я притисна до подутото си, горящо гърло и помоли новия блажен да му помогне. Той си спомняше как се бе унесъл отново в сън, а когато се събуди на сутринта, циреят се бе спукал, оставяйки петна по пижамата му и върху картичката. Сега Франческо дишаше без затруднение. Благодарност изпълни сърцето му – за втори път той се бе разминал със смъртта. Сега той бе твърдо решен да спази обещането си да стане духовник.

             След оздравяването си Франческо отиде в Йезуитския колеж, за да говори с игумена. Последният бе приятно изненадан от молбата на младия Посенти да бъде приет в Христовото общество. Отецът обеща да подложи молата на Франческо на обсъждане въпреки, че не вярваше младежът да я е обмислил задълбочено и всичко остана непроменено. Междувременно Франческо написа писмо до бившия си учител и духовен водач О.Пиетро Тедескини относно своето желание и молба да стане йезуит. Беше му отогворено: “Делото на твоето религиозно призвание е нещо, което трябва да се подхранва с много молитви и сълзи пред Господа. Вярвай с цялата си душа в Дева Мария и не се колебай”.

             След седмица пристигна писмо от Отецът – провинциал на йезуитите, съобщаващо на Францис да се приготви за влизане до няколко седмици в новициата за своята пробна година. Преди това младежът трябваше да завърши учебната година и да получи разрешенито на баща си. Той отново се колебаеше. Брат му Енрико потвърди, че баща им е научил от самия Франческо за желанието му да се отдаде на религиозния живот. Въпреки това, той смяташе, че Франческо е твърде млад да взима такива сериозни решения.

             Един от съучениците на Франческо в колежа, Паоло Бонация, го описа по следния начин: “Костюмите му бяха безупречни, винаги по последна мода и внесени от чужбина. Косата му бе прилежно сресана, лъскава и обилно парфюмирана. Дори и най-малкото петно върху дрехите му го хвърляше в смут. Събирания и развлечения, добра компания в прилично време – това бяха неща, на които той отделяше цялото си внимание”. Юношеството е трудно за всички млади мъже. Не винаги техния физически растеж се равнява на емоционалното им развитие. Понякога децата в тях изплуват на повърхността, изразявайки себе си със сприхавост и несигурност. Друг път мъжете в тях, проявяваха зрялост, понякога незабелязвана от възрастните. Всичките им разочарования за тях са трагедии, всичките им любови – пропиляна сладост.

             По това време интелектуалният превес на Франческо стана още по-очевиден. Той превъзхождаше връстниците си в писането на съчинения на латински, в съчиняването на елегантната си поезия. За щастие много от тези му творби са запазени.

             Съкрушителен удар за Франческо бе заболявянето на Мария Луиза – неговата “малка майка”, голямата му сестра, разбиращата го приятелка. Тя, скъпата на сърцето му, стана жертва на холерната епидемия, връхлетяла жителите на Сполето през 1855 година. Безпомощни, баща й Санте Посенти и двамата й братя, стояха край леглото й и наблюдаваха последната й битка за живот. На 7 юни 1855 година, на празника Тяло и Кръв Христова, тя почина на 26 години. Тази предана душа не можеше да бъде погребана при останалите от семейството, тъй като градските власти не разрешаваха жертви на чумата да бъдат погребвани в семейни гробници. Опечалената малка процесия – Санте, Пачифика, Франческо и Винченцо – тръгнаха към източната порта. Сега повече членове на семейството имаше в рая, отколкото бяха останали да тъгуват за тях на земята.

             След смъртта на Мария Луиза холерната епидемия нарастна бързо. Светските събирания изчезнаха, а гражданските и църковните функции бяха намалени до минимум или изцяло прекъснати. Франческо намери убежище в планината сам. Това облекчи тъгата, но задълбочи нерешителноста му. Той посети един възрастен францисканец, негов чичо, който живееше високо в планината, близо до Чези. Хората от Сполето уважаваха и почитаха този стар слуга на Господа, заради ползата от неговтие молитви и често ходеха при него за съвет. Франческо сподели своята дилема с дядото. Това, което старикът не бе имал възможност да получи от официалното образование, той заместваше с дълбоката мъдрост, извлечена от разговорите му с Бога. Той каза на Франческо, че няма никакво основание да отлага въпроса. Времето да се изправи лице в лице с проблема и да последва призванието си бе дошло. Почти година, след като Франческо бе влезнал в ордена на пасионистите, той писа до семейството си следното: “Как е чичото от Чези, с когото се консултирах за моето призвание? Пишете му, че в резултат на неговите молитви, Господ е много милостив към мен. И не забравяйте да му кажете, че аз все още се нуждая от молитвите му. Отчаяно се нуждая от тях”.

             За щастие холерната епидемия в Сполето свърши и това накара духовенствето и вярващите в града да определят ден за благадарност към Мадоната. Насроченият ден бе осмият ден от празника Успение Богородично – 22 август 1856 година. Празненството бе една процесия през улиците на града с чудотворната антична икона от мощите на Дева Мария от катедралата в Сполето. Франческо и брат му Микеле се присъединиха към тълпата ентусиазирани наблюдатели. В момента, в който иконата минаваше пред тях, Франческо почувства, че очите от образа гледаха точно в неговите очи. Това усещане бе потвърдено, когато той чу ясен глас, който му каза: “Франческо, какво правиш тук? Този свят не е за теб. По-скоро постъпи в религиозния живот”.

             Франческо знаеше, че това бе неговият момент на истината. За почуда на Микеле, той изчезна от тълпата и дори пропусна заключителната благословия. Чувстваше, че един огромен товар бе паднал от сърцето му. Дългите дни, месеци, дори години на бездейтвие и нерешителност се бяха изпарили в един момент, който никога няма да бъде забравен.

             Събитията започнаха да се зареждат бързо. Франческо отиде да се срещне с О.Чарли Бомпиани, негов сегашен духовен наставник. Разказа му историята на своята борба срещу волята на Господа и за дадените му обещания. Отецът очакваше от този пламенен младеж да го помоли да продължи започнатите вече подготовки за приемането му в Христовото общество, а вместо това Франческо без всякакво колебание заяви: “Искам да стана пасионист”. Тази знаменателна среща се случи в неделя, 24 август 1856 година. Отец Бомпиани изпита душата на младия си приятел и се увери, че мотивите му бяха чисти и неподправени. Отговорът му беше прост и директен: “Последвай призванието си. Направи всяка стъпка, необходима да изпълниш желанието си да се предадеш в услуга на Господа като пасионист. Извести баща си за своето решение без да отлагаш. Това единствено е справедливо”.

             Тук се натъкваме на интересния въпрос защо Санте Посенти избра точно пасионистите. Епископ Батистели каза: “Забележително е, като размислиш, че този млад мъж не познава нито един пасионист лично, а освен това няма и нито един дом от този орден в Сполето”. Вярно е, че имаше две момчета от неговия колеж, Понтиан Джизмонди и Чезар Каландрели, които се бяха уговорили да постъпят в новициата на пасионистите в Моровале, но Франческо не влизаше в техните планове. Предполага се, че пасионисти-мисионери са проповядвали в тяхната област, но този факт не бе и споменат от светеца. По-вероятно е това да е негова лична преданост към страданията на Христос на Кръста и към Божията Майка, която преданост го навела на мисълта да се включи в Конгрегацията на пасионистите, белязана със самота, строгост, бедност, послушание и молитва. Няма обяснение за това решение на Франческо, изглежда, че изборът му бе една свръхестествена покана, отправена само към него, на която той отговори с цялото си сърце и душа, с цялото си съзнание и сила.

             Отец Бомпиани бе сгрешил като сметна, че Санте Посенти първоначално не би приел решението на сина си, но все пак ще се примири. Вместо това се започна един период на трудни и дълги обсъждания. Франческо бе вече писал писмо до провинциала на пасионистите относно приемането му в Конгрегацията, ала баща му отказа да даде съгласието си и накара другите си двама сина да го разубедят. Точно, когато Франческо щеше да тръгва за новициата, баща му намеси в спора свой чичо, който да се опита да промени решението на младежа. Канон Аквакота даде всичко от себе си, но накрая сам се увери в добрите намерения на момчето и написа писмо на Санте да не се притеснява и да приеме призванието на сина си.

             Най-накрая Санте Посенти омекна, но  задържа у себе си писмото с потвърдителния отговор от провинциала за приемането на сина му. Затова Франческо сам събра всички необходими документи и без никаква гаранция, освен своята дълбока вяра, тръгна към новициата. По настояване на баща му той бе съпроводен от своя брат, свещеник О.Алоизио, домениканец.

             Последва още един, финален триумф от светския живот за Франческо Посенти. Според обичая на йезуитските училища на 5 сепртември 1856 година се проведе Нощта на награждаването. Само семейство Посенти знаеше, че това шеше да бъде последната публична поява на Франческо. Почетни гости на тържеството тази нощ бяха монсиньор Гуадалупи, апостолически делегат; архиепископ Арналди от Сполето; и бащата на Франческо – Санте Посенти, главен данъчен експерт на Сполето. Франческо бе награден със специалния златен медал за отличята му по философия и класически езици – две награди, жадувани от всеки колежанин, присъстващ в залата. Всички го аплодираха, защото знаеха, че той сам ги е заслужил със своя труд.

             Рано на следващата сутрин Франческо напусна своя дом, баща и град, за да започне възхода си като пасионист. До обяд академичните и светските кръгове, в които се движеше бяха вече част от миналото му. Франческо Посенти бе напуснал безвъзвратно техните компании, за да стане пасионист. Какво се бе случило с “контето”? Какво щеше да стане с “танцьорът”?

– ПОСВЕЩАВАНЕТО МУ –

            Беше рано сутринта на 6 септември 1856 година, когато Франческо Посенти отпътува за новициата на пасионистите в Моровале. Той бе съпроводен от своя брат О. Алоизио Посенти. Тъй като двете малки коли бяха препълнени, двамата братя седнаха отпред при шофьора. Франческо гледаше как Сполето, обгърнат от сутрешната мъгла, изчезна в далечината. Това бе неговата последна гледка към града, в който бе прекарал повечето от младежките си години. Чак на следващата вечер пътниците пистигнаха в Лорето. Те бяха мокри до кости, тъй като в последната част от пътуването им над тях се изля проливен дъжд. Беше вече късно за каквито и да било резервации и те останаха да пренощуват в едно общежитие за бедни поклонници. Тук винаги имаше тълпи от хора, дошли да посетят най-известното светилище с мощите на Нашата Дева. За братята нямаше свободни стаи, и те трябваше да спят на рогозки върху пода в коридора. Това беше първото изпитание на светеца в бедност. Тялото му мизерстваше, но душата му се наслаждаваше на възможността да си  самоналожи наказание в чест  на Мадоната.

На следващя ден се честваше празника Рождение на Дева Мария. Франческо стана още преди зазоряване. Той отиде до базиликата, построена около Къщата, почитана като Назаретския дом на Светото семейство в Лорето. Мраморът около самата Къща е набразден от колениченето на поколения предани поклонници. Франческо използва тази възможност, за да се изповяда пред Господа преди постъпването му в религиозни живот. Отец Алоизио отслужи Светата Меса в определеното за него време в самата Къща. Франческо получи причастие през тази литургия. След това двамата братя отидоха да посетят техния чичо по майчина линия, Монсиньор Чезар Акуакота, който беше главен наместник в епархията. Той бе и човекът, помолен от Санте да разубеди сина му за призванието му, който сам убеди себе си в истиннността на призива към Франческо да стане пасионист.

            На следващата сутрин братята Посенти продължиха пътуването си. По пътя си те се отбиха в Чивитанова и се срещнаха с много от роднините на майка си. Последната им спирка преди новициата бе в манастира на монасите от ордена на капуцините близо до Моровале, където друг брат на тяхната майка, О. Йоан Баптист, бе игумен. Те тримата обядваха тук и после потеглиха към новициата на пасионистите. Пристигнаха в късния следобед на 9 септември.

            Франческо направи крачка напред и почука на вратата. В тишината на топлия късен следобед се чу трополящия звук на сандали и почукването на броеница. Вратата се отвори и братът портиер учтиво ги покани да влязат. Те трябваше да изчакат в неукрасената с нищо приемна. Вратата на манастира отново се отвори и двама свещеници пасионисти влязоха – единият на средна възраст, О.Рафаел на Св. Антон, ръководител на послушниците, и по-младия му помощник, О. Норберто на Св. Дева Мария. “Да, значи това е Франческо Посенти. Той е очакван и е добре дошъл тук”. Той трябваше да постъпи на следващия ден, но бъдещия Св. Габриел веднъж стъпил в манастира нямаше да го напусне повече. Той сам избра да остане. Това се  случи вечерта на 9 септември. Точно сега Франческо научи, че докато той бе пътувал към новициата, неуведомен и без никакво потвърждене за неговото приемане, отецът провинциал му бе вече писал.

Това означава, че Св. Габриел бе предприел дългото пътуване, нападнат от доброжелателни роднини, твърдо решени да го откажат от целта му, без дори да е сигурен за своето бъдещо положение при пасионистите. Това е пример за чистата му и неподправена вяра.

            Така бе уредено Франческо да не поеме по обратния път с брат си и чичо си, а да остане в манастира. За това свидетелства и несъответствието в официалния регистър на новициата, в който е записано, че Франческо постъпва и започва пробния си период тук на 10 септември 1856 година.

            Отец Норберто разказа: “ През тази нощ аз го заведох до килията, определена за него и го представих на останалите в новициата. От този момент нататък ние бяхме неразделни. Само смъртта можеше да ни раздели. С пристигането на Франческо Посенти броят на послушниците стана 13. На Франческо му бе разрешено да посети и двамата си приятели от Сполето – Чезар Каландрели и Понтиан Джизмонди, които бяха пристигнали тук предишната седмица. По това време в новициата бе и вече ръкоположения за мирски свещеник О.Бернард Мари, който по-късно ще бъде генерал на пасионистите  за период от почти 30 години. Той бе обявен за преподобен на 18 октомври 1973 година. Друг послушник тук бе Франческо Ксавиер, който също ще бъде генерал на пасионистите. Той бе определен да помага на младия Франческо да привикне с тукашния режим и да го въведе в сложностите на требника.

            Дните в новициата следваха неотменния си, повторяем ритъм. Утриннте молитви се провеждаха в около 2 часа сутринта.Следваха молитвите от първи и от трети час в дневната почивка преди Светата меса. Сутрините бяха заети с лекции, обучение и изпълнение на различни задачи като метене, бърсане на прах и почистване на църквата и олтара. Следваше усамотена разходка. Молитвите от шести и от девети час предшестваха обяда, след ядене имаше време за почивка. После се извършваха вечерните молитви и духовните четива. Накрая идваше редът и на заключителните молитви. След лека вечеря идваше време и за почивка. Като паднеше нощта всички се събираха за броеницата и нощните молитви. Денят приключваше с благословията на игумена и ръсенето на всички със светена вода.

            Франческо Посенти привикна към режима в новициата от момента на постъпването си, като че ли никога не бе водил друг живот. Отец Норберто каза: “Само след няколко дни човек можеше да си помисли, че той бе живял в новициата няколко месеца. Двамата му приятели, които го познаваха от по-рано, бяха много добре повлияни от неговото поведение и често ми казавха колко са изненадани от него”.

            След период на уединение Франческо Посенти получи религиозната дреха на пасионистите. Беше му дадено и името Габриел на Прескръбната Дева. Тогава, според традицията на монашеския живот, пасионистите променяха фамилните си имена. Той писа на баща си от Моровале на 21 септември 1856 година: “Мой скъпи татко, днес на празника на Скръбната Божия Майка,  наша майка и патрон, за мое неописуемо щастие, аз бях облечен в религиозното ни расо и приех името Брат Габриел на Прескръбната Дева”. Тук разбираме, че той е имал избор, тъй като “брат” е термин, използван от пасионистите, за да се разграничат духовниците от мирските свещеници, които използваха титлата “Брат” или “Отец”.

            Ритулът по обличането в монашеско расо при пасионистите е трогателна церемония, както за участници, така и за зрители. Младите мъже, които трябва да бъдат облечени, застават пред Общността. Черните раса се благославят. След това всеки един кандидат застава отпред, съблича връхната си дреха и расото се поставя на главата му. После той се препасва с кожен колан. Наметало с дължина до коленете се намята над раменете му. Накрая на дясното рамо се поставя черен дървен кръст, а на главата – корона от тръни. Когато всички са облечени в дрехите – символ на страданията на Исус Христос, следват “целувката на мира” с всеки един член на пасионистката общност и процесията през църквата.

            През следващата година послушниците се приготвят за религиозната си професия, като дават обет. Новициата е една перфектна основа за цял живот. Много добри млади мъже влизат тук, но никой не е изцяло перфектен. Дори и бъдещия Св.Габриел, независимо от добрите си намерения и аристократичния си произход, имаше недостатъци за преодоляване. Промяната, която трябваше да настъпи в него по време на престоя му в новициата, бе да скъса с личността си и с миналото си. Това той стори мъжествено. Дните ставаха седмици, времето течеше неусетно. Веднъж Франческо бе повикан при всички свещеници в ордена. Година по-рано той бе молил на колене за възможността да носи расо. Сега трябваше да моли за привилегията да даде обет. Бяха му зададени различни канонични въпроси, питан бе за намеренията му  в религиозния живот, дали сам и доброволно бе решил да дойде тук. След това Франческо се оттегли от събранието на канониците, а по-късно през деня бе уведомен, че е преминал изпита. Не му бе казано, обаче, че гласуването не бе анонимно.

            Денят беше сряда, 22 септември 1857 година. Свещениците от общността отново дойдоха в църквата, този път, за церемонията на даването на обети на Габриел. Има някакъв паралел между ритуала на обличането в монашески одежди и този на даването на обети. Габриел и двамата му приятели застанаха пред олтара. Там О. Рафаел, пратеник на провинциала, благослови значките-емблеми на пасионистите, които новите пасионисти трябваше да носят на гърдите си. Основата на значката, черна на цвят, е във формата на сърце, което в горната си част преминава в трилистна детелина. На тази основа с бял цвят е нарисувано сърце и върху него кръст. В центъра на бялото сърце са изписани думите JESU XPI  PASSIO, или Страданието на Исус Христос, изобразени и с три гвоздея.

            Тримата послушници стояха приведени, докато О.Норберто четеше “Страданията на нашия Господ Исус Христос” от евангелието на Св. Йоан. Когато отецът стигна до думите на Исус на кръста “Той предаде своя дух”, послушниците станаха и един по един застанаха пред олтара. Всеки каза своя обет по следната формула: “Аз, брат Габриел на Прескръбната Дева се заклевам и обещавам, чрез простата клетва и обещание, пред Всемогъщия Бог, пред Блажената Мария всякога Дева, пред цялото небесно войнство и пред теб отче,в бедност, целомъдрие и покорство, а също така и в прилежен стремеж да вдъхна в сърцата на вярващите вечна преданост към и признателна памет за страданията на Исус Христос според законите и конституцията на духовниците на Кръстта и Страданието на Исус Христос, до края на живота си”.

            Отец Рафаел се наведе над Габриел и каза: “И аз, от името на Господа, ако ти вярно спазваш тази клетва, ти обещавам вечен живот”.

            След това свещените емблеми на пасионистите бяха прикрепени към расото и наметалото му със следните думи: “Вземи, най-скъпи братко, този Свещен знак като победоносно знаме на твоята професия и под него се бори за доброто, бори се в живот, привързан към Кръста  на Исус Христос”.

            После той получи черния кръст: “Вземи, най-скъпи братко този кръст, в памет на Кръста на нашия Господ Исус Христос. Смири се под могъщата ръка на Бога, за да имаш от него вечен живот”.

            И короната от тръни бе поставена на главата му: “Вземи, най-скъпи братко, тази корона от тръни в памет на короната от тръни на Христос, Господа. Смири се и бъди на разположение на всяко същество заради Него”.

            След като тези ритуали приключиха, Св. Габриел бе вече “запечатан, подписан и предаден” в ръцете на Господа чрез религиозната си професия като пасионист.

            След даването на обетите за послушниците е обичайно да напуснат новициата и да започнат обучението си за свещеници. Въпреки това за Габриел и приятелите му бе решено да останат още няколко месеца в новициата, докато и последните двама послушници дадат своите обети и тогава всички заедно трябваше да заминат за Пиеветорина. Отец Норберто бе напуснал службата си на заместник управител и стана директор на студентите. В качеството си на такъв отецът остава с Габриел до края на живота му.

            Отец Норберто на Светата Дева е роден в Гравелия през 1829 година. Той даде пасионистките си обети през 1829 година, а през 1851 бе ръкоположен за свещеник. След двете му гореспоменати служби, той стана и ректор, провинциал и генерален съветник. Почина в Реканати на 19 юни 1911 година, на 82 годишна възраст.

            Трудно е да се намери в живота на другите светци такава специална връзка между духовния ръководител и неговия подчинен, както при О.Норберто и Св. Габриел. Ценността на този духовен съюз даде правото на свещеника да даде достоверно свидетелство за живота на Габриел при неговото канонизиране.

            Габриел, сега вече пасионист, започна изучаването на религиозните предмети, за да стане свещеник. Затова той се премести от Моровале от Пиеветорина на 20 юни 1858 година. Поради широкоразпространеното насилие вследтвие на революцията в Италия, курсът по философия в семинарията бе ускорен. Малката група, О.Норбърто и шестимата му семинаристи, беше преместена в убежището Непорочното зачетие в Исола Гран Сасо. Разтоянието те изминаха най-вече пеша, спирайки в пасионистки домове по пътя. Бяха тръгнали на 4 юли 1859 година и пристигнаха в Исола в неделя вечерта, 10 юли.

            Тук Габриел доказа себе си като умен и прилежен студент. Академичният му прогрес се превъзхождаше единствено от бързия му напредък в религиозния живот. Точно тогава тъмен и зловещ облак започна да затъмнява ясното небе. Габрел бе влезъл в първия стадий на туберколозата. След година и половина обучение в Исола, Габриел и неговите приятели пресякоха планината, за да отидат в катедралата в Пене, за да направят първите си стъпки към свещеничеккия сан под ръководството на Епископ Винченцо Д’Алфонсо на 25 май 1861 година. Планът им бе да се върнат през септември да станат поддякони и през декември – дякони. Политическата ситуация обаче се влоши. Разбойнически банди напълниха планините и всякакви пътувания и ръкополагания бяха отложени за неопределено време. Здравето на Габриел много се влоши. Подготовките му за свещеничеството смениха бързо своята насока и сега той самият се подготвяше за рая.

– ПОСЛЕДНИТЕ МУ ДНИ –

            Вероятно най-доброто въведение за последните дни от живота на Св. Габриел на Прескръбната Дева е текстът на 115-я псалм, който той често молеше:

Скъпа в очите на Господа

е смъртта на Неговите светии.

Господи, аз съм Твой слуга, син на

Твоята сулгиня.

Ти свали моите окови. / Псалм 115,15 /

            Габриел наистина бе Негов верен слуга и посветил веднъж себе си в услуга на Бога, той не отстъпи и крачка назад, от това, което му бе обещал. А сега дните му се изплъзваха от оковите на бедната му плът, примката на земния му живот скоро щеше да се скъса и той да полети свободен към небесния рай. Но тази радост трябваше да бъде заслужена, а цената за нея бе болка и саможертва. За Габриел Посенти честването на тялото и душата му бе вече свършило.

            В самото начало на 1861 година здравето на Габриел много се влоши. Той започна да храчи кръв, факт, който не можеше да прикрие от О. Норберто или от своите състуденти. Бе вече сигурно, че туберколозата здраво го бе приклещила между пръстите си. В средата на 19-ти век случаите на това заболяване бяха широко разпространени, а прогнозите за неговото развитие бяха почти винаги фатални.

            Доктор Реджиналдо Роси от съседното село Тосичия дойде да посети манастира и бе помолен да прегледа болния младеж. Докторът каза, че Габриел проявява класическите симптоми на туберколозата. Лицето на болния бе бледо и изтощено, гръдният му кош бе тесен и се свиваше, ноктите на ръцете му се извиваха и заостряха. След като даде диагнозата си, докторът му предписа лекраства. Няколко пъти той посещаваше манастира и успя да облекчи малко болките на страдащия.

            В същото време Габриел бе вътрешно доволен. Той се молеше за по-продължително боледуване, за да може да приготви душата си за идването на ангела на смъртта. Един ден той учуди О.Норберто с въпроса си: “Отче, мога ли да се моля за добра и свята смърт?” Мъдрият директор отговори: “Много добре! Но първо помоли Бог за твоето излекуване и за спасение на душата ти, ако това ще Го прослави. Ако не, помоли Бог да ти даде щастлива смърт”.

            Смъртта му не дойде толкова скоро, колкото Габриел и неговите събратя очакваха. През лятото и есента той все още можеше да се разхожда в градината  и да се радва на топлото слънце и свежия въздух.  Когато късата есен дойде, той стоеше само в къщата, а накрая – в килията си. Отец Норберто го бе преместил в друга по-слънчева килия. В стаята му постоянно имаше посетители, всички искаха да му помагат, да му прислужват. От тези братски грижи и любов състоянието му като, че ли се стабилизира за малко, но после стана още по-зле. Габриел беше наясно с естеството на болестта си и все пак се противопоставяше на всяко освобождаване от религиозните му задължения. Накрая ръковдителите му трябваше да му забранят да пропилява изтощените му сили.

            С настъпването на Коледа, с големи усилия Габриел успя да изпрати няколко писма. Той знаеше, че това са последните му писма на земята. Те бяха изпълнени с любов и загриженост за духовното благополучие на онези, които обичаше.

            Той отчаяно желаеше да участва в различните ритуали, с които пасионистите честваха Коледното бдение, по начина, въведен от техния основател Св.Павел на Кръста. Тези ритуали неусетно преминаваха един в друг и продължаваха три часа. Започваше се с изпълняването на тържествените утринни молитви. Следваше процесия през църквата с образа на бебто Исус. По време на процесията се пееха Коледни песни, а образа на детето се посавяше под разпятието на олтара над скинията. Какъв синтез на инернационална теология! После идваше тържествената литургия на Рождеството, придружена със специална музикална програма, репетирана седмици наред. Какво щастие е да посрещнеш  идването на новородения Цар и Спасител. На Габриел му бе разрешено само да учатства в литургията от специално отреденото му място в хора. Тогава Той също каза: “До сега аз можеше да съм свещеник, но управлението на епископите отложи нашето издигане над обетите. Но след като Бог желае да бъде така, аз също го желая”.

            Постепено Бог отне от Габриел всички земни дарове и желания. До края на дните си той лежеше с часове в едно положене обездвижен. Въпреки, че бе много изтощен, той не се оплакваше и не охкаше, за да не тревожи хората около себе си. В събота 16 февруари 1862 година Габриел за последен път присъства на литургия в храма. Усилията, които положи бяха огромни. На следния ден той отново имаше пристъп на кашлица и храчеше кръв. Краят му настъпваше и О. Норберто, наклонен над умиращото момче каза: “Синко, ти си тежко болен. Най-добре е да се приготвиш да вземеш последното си причастие”. За миг лека изненада се изписа на лицето му и после се последва от обичайното му изражение на мир и спокойствие. Беше късно вечерта, около 9 часа, време за молитвите и броеницата, когато общността на пасионистите дойде в процесия със светото последно причастие. Там беше поставен и Кръста, свещи пръщяха в студената влага, братя, духовници и свещеници бяха подкрепа за своя умиращ събрат. Габриел поиска да се изправи и коленичи. Молбата му не се прие, все пак за последно можеше да коленичи и в леглото си. Отново благоговейната му пламеност бе обуздана.

Тогава Габриел със слаб глас помоли за прошка всички присъстващи, ако бе сторил някакви грешки против милосърдието. Тогава след изповед и  опрощение, той получи Светото причастие.

            Всички, с изключение на О.Норберто си тръгнаха. Габриел направи знак на свещеника да се приближи. Той го помоли да отиде до малката масичка за писане и да вземе от там бележника му. “В този бележник аз съм записал всички благоволения, които Господ ми е дарил чрез ръцете на Мадоната. Обезспокоен съм, че заради това дяволът може да ме изкуши и подтикне към слава-суета. Сега, отче, би ли го взел и не го показвай на никого?” Отецът кимна. Израз на успокоение се появи на младежкото лице. Свещеникът му обеща, че не само няма да го показва на никого, но, че и той самият няма да го прочете. Когато напусна стаята О.Норбърто унищожи бележника. По-късно той чувстваше, че е превишил границата на благаразумието с това си дело и съжаляваше, че е унищожил тези важни данни за личността на Св.Габриел. Унищожението на този дневник всъщност е непоправима загуба, тъй като той щеше да хвърли още повече светлина върху личността на светеца при неговото кананонизиране. Сега, когато О.Норберто каза на младежа, какво бе направил, Габриел кимна и с усмивка на уста прошепна “Добре сторено”.

            На 25 февруари тържествено се честваше празника на Възпоменанието на Страданията на Христос. Това е празник от календара на пасионистите и бе въведен по заповед на Св.Павел на Кръста. Той е титулярен празник на Конгрегацията.  На този ден скъпият на всички Габриел получи причастието за последен път. На следвашия ден той получи тайнството на последното миропомазание. Докато маслото се стичаше по очите, ушите, ноздрите, устните, ръцете и краката му, раните на неговите грехове се заличаваха и оковите му се пречупваха.

            Сега бе дошъл момента да се свали и расото му. Габриел помоли да го задържи, но О.Норберто го увери, че ако го предаде с примирение и подчинение ще бъде по-угодно на Бог. Той се съгласи да му бъде съблечено, но го целуна и със сълзи на очи поиска дрехата поне да остане близо до него, за да я гледа. Последните му часове изтичаха. Обичайното му спокойствие, като че ли ба нарушено и той започна високо да се моли пред Разпятието: “Твоите рани са достойни за мен!” Отец Норберто му прошепна: “Да не си бил изкушен?” “Да, отче, така е”. Тогава добрият свещеник утеши момчето и напръска леглото и стаята му със светена вода. Мир отново се изписа на младото лице.

            Малко след това той пак стана видимо развълнуван. Този път Сатаната го нападна с изкушения против святата му чистота. Той крещеше силно и молеше Светата Дева да го избави от фантазиите му. Отново О.Норберто благослови умиращия си ученик и поръси стаята му със светена вода. Спокойствието му отново се върна и свещеникът взе ръката му в своята и здраво я стисна. Габриел не отвори очите си, но се усмихна с благодорност.

            Отново общността бе събрана. Молитвите за умиращия се носеха като тамян. Те чуха последните думи на Габриел: “Исус, Мария и Йосиф може ли да вдъхна…” Габриел се обърна на ляво и почина. Той завърши молитвата си в рая. Неговите събратя бяха убедени, че небесната му Майка сама е дошла за своето дете и е чакала за него. Часът бе шест и половина сутринта на 27 февруари 1862 година. На Габриел му оставаха само два дни до навършването на двадесет и четвъртата си годишнина. При пасионистите той прекара около пет и половина години.

            Веднага след смъртта на Габриел О.Норберто отслужи възпоменателна меса за него в храма на манастира. Немощният свещеник с помощта на неколцина други подготви тялото за гробницата. Габриел бе облечен в монашеската си одежда. Значката на пасионистите бе поставена на сърцето му, разпятието – в ръцете му. После тялото бе положено на дъска в килията, в която беше умрял. Според пасионисткия обичай под главата му бе поставена тухла, а на челото му бе посипана пепел.

            Тази вечер тялото бе занесено в църквата и бе сложено без ковчег пред високия олтар. Студентите се сменяха на пост, за да пазят мъртвеца през нощта. На следващата сутрин жителите на Исола почетоха мъртвеца и присъстваха на тържествената меса за неговото погребение. Той бе погребан в гробницата на ордена в задния двор на църквата, в дясно. Тялото му бе положено до това на брат Петър на Пресветата Мария, който бе погребан преди четири години.

            Докато тържествената процесия за погребението вървеше към гробницата, О.Норберто тръгна в обратна посока. Той каза после: “Нямах сърце да го гледам как лежи в гроба”.

            Така последните дни на Св. Габриел на Прескръбната Дева преминаха в първите му дни в рая.

– ПРОСЛАВЯНЕТО МУ –

            Никой не познаваше Св. Габрел на Прескръбната Дева по-добре от неговия постоянен духовен водач О.Норберто на Светата Дева. Поради това следващите думи на свещеника имат голяма стойност и значение. Малко преди смъртта на Габриел О. Норберто бе казал за него: “Той е истински светец. Габриел ще е първият след нашия Свети създател, който ще се издигне до славата на олтара”.

            И след неговата смърт О. Норберто записа: “ Името на този слуга на Бога не спря да звучи  и след неговото погребение; онези, които го познаваха лично съхраняват в душата си спомена за него като един голям Божи раб. Свързана с репутацията му бе и увереността, която той вдъхваше за силата му със всевишния”.

            След победата на революционерите в Италия се надигна една вълна на антидуховни и антицърковни настроения. Дори пасионистите в тяхната бедност и усамотение бяха наречени врагове на държавата и бяха прогонени от манастира и църквата им в Исола. Те напуснаха светия си дом и оскъдните си притежания и оставиха и телата на мъртвите си събратя, включително и свещените останки на Габриел. Пасионисите пътуваха на юг по продължението на италианския полуостров и накрая се установиха в Мандурия. В период от 30 години гробът на Габриел остана незабелязан и в повечето време занемарен.

            Горе-долу по това време приятелят на Габриел от новициата, Франческо Ксавиер Дел Принципе, главен генерал на пасионистите се залови с изясняването на причините за беатификацията на бившия си събрат. Така на 17 октомври 1892 година в Исола е изпратена делегация с цел да иденитифицира земните останки на светия пасионист – семинарист, Габриел на Прескръбната Дева. Комисията възнамеряваше да действа с възможно най-голямата сигурност и поверителност. Времето, целта и датата на мисията им останаха неразкрити за обществеността, тъй като те имаха големи трудности при получаването на необходимите граждански разрешителни. За огромна тяхна изненада, обаче, когато стигнаха изоставения манастир, там ги чакаше голяма група хора. На манастирската порта се бяха събрали около 400 жители на града, облечени като за празник.

            Причината за тяхното присъствие бе очевидна. “Ние дойдохме тук да се погрижим за нашите си работи и няма да си тръгнем, докато не се уверим, че никой няма да ни отнеме свещените останки на монаха”.

            Според закона ексхумацията трябваше да бъде частна, но пртениците позволиха на няколко гражданина да наблюдават процедурата. Костите на Габриел Посенти бяха ясно идентифицирани. Ръцете му, които бяха свити на погребението, бяха широко разтворени във формата на кръст. Плътта и расото му се бяха разпаднали. Пасионистката му емблема, кожения колан и двете разпятия – едното по-голямо, което получи при даването на професията му и другото по-малко от броеницата му – си бяха на мястото.

Присъстващите доктори с уважение поставиха костите в нормалното им анатомично положение върху бяло ленено платно. На връщане те бяха поставени в двоен кочег от цинк и дърво и бяха запечатани. В този вид тялото бе поставено в центъра на църквата и преданите вярващи можеха да му отдадат почит. Въпреки, че бе студена есенна нощ, хората бяха запалили огньове и чакаха да научат развоя на нещата.

            Властите от комисията, виждайки решителността на местните хора, решиха да оставят останките тук. В стената, близо до олтара на Св. Павел на Кръста, бе издълбана ниша, където бе сложено тялото на Св. Габриел. По-късно бе закачена и  картина с неговия образ, нарисувана с маслени бои и бе поставен и погребален паметник със следния надпис:

Тялото на Божия раб,

Габриел на Прескръбната Дева, духовник

на Конгрегацията на Страданията на Исус Христос,

е поставено тук на 18 октомври 1892 година,

тридесет години след неговата смърт.

            Озарени от тези чудесни разкрития, пасионистите бяха твърдо решени да се завърнат в къщата, осветена от живота и смъртта на Св. Габриел. След преодоляването на много трудности, те сториха това 1 април 1894 година.

            От деня, в който тленннте останки на Св. Габриел бяха ексхумирани, славата за светостта му се разнесе из цяла Италия, а после и в целия Християнски свят.

            На 31 май 1908 година Папа Пий Х беатифицира Габриел. На този  забележителен случай присъстваха Микеле Посенти, любимият му брат, и О.Норберто, духовният му водач и приятел.

            На 13 май 1920 година, след закъснение, причинено от Първата световна война, Папа Бенедикт ХV, Папата на мира, канонизира Св. Габриел на Прескръбната Дева. Думите на декрета прозвучаха всред катедралата “Св. Петър”:

            “В чест и слава на Светата и Неразделна троица, за увеличаване на славата на католическата вяра, от името на нашия Господ Исус Христос и от наше име, след задълбочено обсъждане със съвета на нашите преподобни братя, ние обявяваме блажения Габриел на Прескръбната Дева за светец и нареждаме той да бъде включен в календара на светците”.

            Имаше огромен възглас на одобрение от събралите се изтъкнати личости, но нямаше по-радостен от Д-р Микеле Посенти, който на церемонията на канонизирнето бе на 86 години. Така за Св.Габриел дойде най-великата слава за всеки кръщаван християнин, признанието, че той бе гражданин на рая.

            През 1897 година бе положен основния камък на новата църква, която беше построена за гробницата на Св. Габриел в Исола от епископа на Пене. Тя бе завършена през 1899 година.

На 30 август 1914 година бе започнат строежа на храм в чест на Св. Габриел в манастира в Исола. През 1921 година бе завършена и красивата фасада на съществуващата църква. По това време Папа Пий ХІ отреди на гробницата с мощите на Св.Габриел привилегията да бъде малка базилика. През 1973 там започна строежът и на огромния комплекс за настаняване на поклонници от цял свят. Във вътрешноста си той има капацитет от 6000 човека, брой, който може да бъде удвоен, ако се използват и предверията и другите покрити пространства. В днешно време този комплекс е третата по известност гробница в Европа след Лурд и Фатима. Близо милион поклонници изкачват високата планина годишно в чест на Господ и Мадоната, чрез Св. Габриел. Все още съществува старият италиански обичай, когато посетителите излизат от гробницата да пеят на светеца и да го молят за благословията му,  като не вдигат очи от земята. Гробницата също е и място на многобройни чудеса.

            Когато Св. Габрел бе канонизиран през 1920, Папа Бенедикт ХІ го провъзгласи за новия ПОКРОВИТЕЛ НА МЛАДЕЖТА НА ЦЕЛИЯ КАТОЛИЧЕСКИ СВЯТ.

            През 1932 Папа Пий ХІ го нарече покровител на всички млади мъже, изучаващи религозните науки.

            През 1959 Папа Йоан ХХІІІ го определи и за покровител на Абруций, област от Италия, намираща се между Адриатика и Апенините, където Габриел прекара последните две години от живота си.

            Всички тези възхвали на Св. Габриел от църквата и от целия католически свят остават в сянка в сравнение със славата, с която Господ го дари като го направи свой чудотворец.

            Отец Норберто узна за първото чудо на Габриел на 23 октомври 1892 година. До времето на написването на петицията за канонизирането му, бяха регистрирани над 380 автенични чудеса, станали на неговата гробница и в негово име.

            Отново това беше духовният му наставник, който заяви: “Всъщност, аз знаех, че той е светец и очаквах Господ да покаже на света някави знаци за това, но признавам си никога не съм си представял такава необикновена манифестация от чудеса да се излее в отговор на неговите молитви. О, какви чудеса! Какви чудеса”.

            Двете чудеса, избрани за неговата беатификация бяха: излекуването на Мари Мацарела, която докторите бяха определили като неизлечимо болна от белодробна туберколоза и периостит, и Доминик Тибери, който бе моментално излекуван от неоперирана херния.

            Двете чудеса, избрани за неговата канонизация бяха: Йоан Баптист Черо, който бил сакат от 15 години и не можел да ходи, възстановен напълно, та дори и да работи на полето; и Алоизио Паризи, който бе претърпял работна злополука като дърводелец, след която останал с лошо разкъсване на тъканите. Той отказвал хирургическа намеса 11 години, вследствие на което се получили и усложнения. Паризи също бе напълно излекуван от чудесата на Св. Габриел.

            Такива чудеса, за които се знае и могат да бъдат потвърдени, съществуват не само в светилището на Св.Габриел, но и по целия свят. Св. Габриел със своето могъщо застъпничество пред Бога е наречен “чудотворец”. И все още той е, но само за слава на Бога.