Генерални Аудиенции

Година на вярата. Разумността на вярата в Бога

21 ноември 2012 – Папа Бенедикт XVI

Година на вярата. Разумността на вярата в Бога

 

Скъпи братя и сестри,

Нека продължим през тази Година на вярата, носейки в сърцата си надеждата да намерим цялата радост във вярата и да преоткрием ентусиазма от съобщаването на истините на вярата на всички. Тези истини не са просто послание за Бог, конкретна информация за него. Напротив, те изразяват събитието на Божията среща с хората, спасителна и освобождаваща среща, която изпълнява най-дълбоките стремежи на човешкото сърце, копнежа за мир, братство и любов. Вярата води до откритието, че срещата с Бога подобрява, усъвършенства и издига всичко истинско, добро и красиво, което съществува в човека. Така се случва, че докато Бог се разкрива и оставя да бъде познат, човекът осъзнава кой е Бог и като Го познава, открива себе си, своя истински произход, своята съдба, величието и достойнството на човешкия живот.

Вярата прави възможно автентичното познание за Бога, което включва цялата човешка личност: това е „sapere“, тоест познание, което дава на живота аромат, нов вкус, радостен начин на съществуване в света. Вярата се изразява в даряването на себе си за другите, в братството, което създава солидарност, способността за любов, преодоляване на самотата, която носи тъга. По този начин това познание за Бога чрез вяра е не само интелектуално, но и жизненоважно. Това е познаването на Бога-Любов, благодарение на неговата собствена любов. Нещо повече, Божията любов ни кара да виждаме, отваря очите ни, позволява ни да опознаем цялата реалност, в допълнение към тесните възгледи на индивидуализма и субективизма, които объркват съвестта. Следователно познаването на Бога е опит на вярата и в същото време включва интелектуално и морално развитие; движени в дълбините си от Духа на Исус в нас, ние отиваме отвъд хоризонтите на собствения си егоизъм и се отваряме за истинските ценности на съществуването.

Днес, в този катехезис, бих искал да размишлявам върху разумността на вярата в Бога. Католическата традиция от самото начало отхвърли така наречения „фидеизъм“, който е желанието да се вярва срещу разума. Credo quia absurdum (вярвам, защото е абсурдно) не е формула, която тълкува католическата вяра. Наистина Бог не е абсурден, ако не друго, той е мистерия. Мистерията, от своя страна, не е ирационална, а е изобилие от усещане, смисъл, истина. Ако, гледайки мистерията, разумът вижда тъмнина, това не е защото в тайната няма светлина, а по-скоро защото има твърде много от нея. Точно както когато хората вдигнат очите си, за да погледнат към слънцето, те са заслепени; но кой би казал, че слънцето не е ярко или всъщност извор на светлина? Вярата ни позволява да гледаме „слънцето“, Бог, защото това е приемането на неговото откровение в историята и, така да се каже, истинското приемане на Божията тайна, разпознаване на великото чудо. Бог се приближи до човека, предложи Себе Си, за да може човекът да Го опознае, свеждайки се до създателните ограничения на човешкия разум (вж. Втори Ватикански събор, Догматическа конституция, Dei Verbum, n. 13). В същото време Бог със своята благодат озарява разума, разкрива пред него нови хоризонти, необятни и безкрайни. Поради тази причина вярата е стимул да търсим винаги, никога да не спираме и никога да не се задоволяваме в неизчерпаемото търсене на истината и реалността. Предубеждението на някои съвременни мислители, които смятат, че човешкият разум би бил сякаш блокиран от догмите на вярата, е погрешно.

Вярно е точно обратното, както са показали великите учители на католическата традиция. Свети Августин, преди своето обръщане, търсеше Истината с голямо безпокойство във всички философии, които имаше на свое разположение, намирайки ги всички за незадоволителни. Неговото взискателно, рационално търсене беше за него значима педагогика за срещата с Христовата истина. Когато казва: „Аз вярвам, за да разбера, и разбирам по-добре, за да вярвам“ (Беседа 43, 9: PL 38, 258), сякаш той разказва собствения си житейски опит. Интелектът и вярата не са чужди или антагонистични на божественото Откровение, но са и двете условия за разбиране на неговия смисъл, за получаване на автентичното му послание, за приближаване до прага на тайната. Свети Августин, заедно с толкова много други християнски автори, е свидетел на една вяра, която се практикува с разум, която мисли и приканва към размисъл. По същата тази следа Св. Анселм трябваше да каже в своя Прослогион, че католическата вяра е fides quaerens intellectum, където стремежът към разбиране е акт, присъщ на вярването. Специално Свети Тома Аквински – силен в тази традиция – оспорва разума на философите, показвайки колко нова и плодородна рационална жизненост идва от човешката мисъл, присадена към принципите и истините на християнската вяра.

Следователно католическата вяра е разумна и насърчава доверието и в човешкия разум. Първият Ватикански събор, в Догматическата конституция Dei Filius, каза, че разумът е в състояние да знае със сигурност, че Бог съществува чрез Сътворението, докато възможността да се познават „лесно, с пълна сигурност и без грешка“ (DS 3005) истините, които се отнасят до Бог в светлината на благодатта, принадлежи единствено на вярата. Освен това познаването на вярата не е в противоречие с правилния разум. Блаженият папа Йоан Павел II, всъщност, в своята енциклика Fides et Ratio, обобщава това със следните думи: „човешкият разум не е нито отменен, нито унижен в приемането на съдържанието на вярата, което във всеки случай е постигнато чрез свободен и информиран избор” (№ 43).

В непреодолимото желание за истина само хармоничната връзка между вяра и разум е правилният път, който води към Бога и към пълното осъществяване на човека. Тази доктрина е лесно разпознаваема в целия Нов завет. Свети Павел, в писмо до християните от Коринт, твърди, както чухме: „Евреите искат знамения и гърците търсят мъдрост, но ние проповядваме разпнатия Христос, препъни камък за евреите и глупост за езичниците“ (1 Коринтяни 1:22- 23). Бог всъщност не спаси света с акт на сила, а чрез унижението на своя Единороден Син. Измерени в човешки параметри, необичайните Божии пътища се сблъскват с изискванията на гръцката мъдрост. И все пак Христовият кръст има своя собствена причина, която Свети Павел нарича: ho logos tou staurou „словото на кръста“ (1 Коринтяни 1:18). Тук терминът логос означава както думата, така и разума и, ако се отнася за думата, това е, защото изразява вербално това, което разумът работи.

Следователно Павел не вижда Кръста като ирационално събитие, а като спасителен фактор, който притежава собствена разумност, разпознаваема в светлината на вярата. В същото време той има такова доверие в човешкия разум, че е изненадан, че много хора, въпреки че виждат делата, извършени от Бог, упорстват да отказват да вярват в него. В своето Послание до римляните Св. Павел казва: „Още от създанието на света Неговата невидима природа, а именно Неговата вечна сила и божественост, се разпознават ясно в нещата, които са били направени“ (1:20).

Свети Петър също призовава християните от диаспората да се прекланят: „почитайте в сърцата си Христос като Господ. Бъдете винаги готови да се защитите пред всеки, който ви търси сметка за надеждата, която е във вас” (1 Петр. 3:15). В атмосфера на преследване и с належаща необходимост да свидетелстваме за вярата, ние, вярващите, сме приканени да оправдаем с добре обосновани причини своята привързаност към словото на Евангелието, да обясним причината за нашата надежда.

Виртуалната връзка между науката и вярата също се основава на тези предпоставки относно плодотворната връзка между разбиране и вяра. Научните изследвания водят до познание на все нови истини за човека и за Космоса, така както го виждаме. Истинското благо на човечеството, достъпно с вяра, разгръща хоризонтите, в които трябва да се движи процесът на неговото откриване. Следователно изследванията, например в услуга на живота и които имат за цел да премахнат болестта, трябва да бъдат насърчавани. Също така важни са изследванията, които имат за цел да открият тайните на нашата планета и на Вселената, със съзнанието, че човешкото същество не отговаря за творението, за да го експлоатира безразсъдно, а за да го запази и направи обитаемо. Така вярата, живяна истински, не влиза в конфликт с науката, а по-скоро си сътрудничи с нея, предлагайки основните критерии за насърчаване на доброто на всички и изисквайки от нея да се откаже само от онези усилия, които – в противовес на първоначалния Божи план – произвеждат ефекти, които са вредни за човешкото същество. Поради тази причина също е разумно да се вярва: ако науката е ценен съюзник на вярата за разбирането на Божия план за вселената, вярата, оставайки вярна на същия този план, позволява винаги да се постига научен прогрес за доброто и истината на човека.

Ето защо е изключително важно хората да бъдат отворени към вярата и да познават Бог и неговия план за спасение в Исус Христос. В Евангелието се открива нов хуманизъм, автентична „граматика” на човешкото същество и на цялата реалност. Катехизисът на Католическата църква гласи: „Божията истина е Неговата мъдрост, която управлява целия сътворен ред и управлява света. Бог, който единствен „направи небето и земята“ (Псалм 115:15), единствен може да предаде истинско познание за всяко създадено нещо във връзка със Себе Си“ (№ 216).

Затова нека вярваме, че нашият ангажимент за евангелизация може да помогне за възстановяването на ново централно място на Евангелието в живота на безброй мъже и жени на нашето време. И нека се молим всички да могат да преоткрият в Христос смисъла на съществуването и основата на истинската свобода: без Бог всъщност мъжете и жените губят себе си. Свидетелствата на тези, които са били преди нас и са посветили живота си на Евангелието, потвърждават това завинаги. Разумно е да вярваме и цялото ни съществуване е заложено на карта. Заслужава си да се изразходваме за Христос, само Той удовлетворява желанията за истина и добро, които са дълбоко в душата на всеки човек: сега, във времето, което минава, и в безкрайния ден на благословената Вечност.

 

Папа Бенедикт XVI

Генерална аудиенция

Зала за аудиенции Павел VI, сряда, 21 ноември 2012 г

 

 

 

XXX седмица год. II понеделник

 

ПЪРВО ЧЕТИВO

Четене от посланието на Свети Павел Апостол до ефесяни   4,32-5,8

Братя:

Бъдете един към друг добри, състрадателни, прощавайки си един на друг, както и Бог ви прости в Христа.

И тъй, бъдете подражатели на Бога, като чеда възлюбени, и живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание.

А блудство и всяка нечистота или користолюбие дори и да се не споменават между вас, както прилича на светии; нито пък срамни и празни думи и смехории, които са неприлични, а наопаки да се чува благодарение.

Защото това трябва да знаете, че никой блудник, или нечист, или користолюбив, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христа и Бога. Никой да ви не прелъстява с празни думи, защото заради всичко това дохожда гневът Божи върху синовете на неверието. И тъй, не ставайте техни съучастници.

Вие бяхте някога в тъмница, а сега сте светлина в Господа: постъпвайте като чеда на светлината.

Това е Божие слово.

 

ОТПЕВЕН ПСАЛОМ                (Пс 1,1-2.3.4 и 6)

О Да бъдем подражатели на Бога, като възлюбени чеда.

 

Блажен е онзи човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои, и в сборището на развратители не седи; а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем. О

И ще бъде като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време; и чийто лист не вехне, и във всичко, що върши, ще успее. О

Не тъй са нечестивците, не тъй, но те са като прах, що вятърът измита. Защото Господ знае пътя на праведните, а пътят на нечестивците ще погине.  О

 

АЛИЛУЯ

О Алилуя. Твоето слово, Господи, е истина; освети ни с исти. О Алилуя.

 

ЕВАНГЕЛИЕ

+ Четене от светото Евангелие според Лука (13,10-17)

В онова време:

Една събота Исус поучаваше в тяхната синагога. И ето, една жена с немощен дух от осемнадесет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи.

Като я видя Исус, повика я и рече й: „Жено, освобождаваш се от недъга си!“ И сложи ръцете си върху нея, и тя веднага се изправи и славеше Бога.

При това началникът на синагогата, негодувайки, задето Исус в събота изцери, заговори и рече на народа: „Шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден.“

Господ му отговори и рече: „Лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота? И не води ли ги да ги пои? А тая дъщеря Авраамова, която Сатаната е свързал, ето вече осемнадесет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?“

И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, изпитваха срам, а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него.

Това е слово Господне.