РАЗКАЗ ЗА МЪЧЕНИЧЕСТВОТО
НА БЛАЖЕНИ ЕВГЕНИЙ БОСИЛКОВ
В Блажения Евгений Босилков постепенно зрее усещането, че върви на среща към мъченичеството. С преминаването на живота се забелязва в него една вътрешна подготовка все по-напрегната до върховното свидетелстване с кръвта. Сам той в известен момент по пътя ще каже, че е разбрал ясно, че Господ иска от него да си даде живота. И така до мъченичеството като прост изглед с течение на годините се вмъкват сигурността, желанието, радостта да умре като мъченик. Този път може би отбягва към един повърхностен поглед още и защото съжителства с напрегнатото и весело поведение на Бл. Евгений. Но е ясно за този, който познава добре Блажения и брои задълбочено дните му.
Пътят към мъченичеството тръгва отдалеч, още преди потисничеството от страна на комунистическото управление. През 1938 г. Бл. Евгений пише: “Очаква ме затвор. Но нищо страшно. Не ще успеят да ни огънат. Историята на църквата е все същата.” Впоследствие ще добави: “Много пъти са ме викали от правосъдието. Не може да се върви другояче. Не. Не можем да изменим на Божието дело. Следят ни от всякъде и проповедите ни са проследени. Но не се страхуваме.” Пише на 2 януари 1949 г.: “Моето звание не е от най-лесните, но е дар Божий и му принасям на драго сърце това, което ще поиска от мене… Когато трябваше да реша дали да приема или не (да бъда епископ), много се молих, дадох на Бог моето “да” по време на Евхаристията, чух ясно думите: Ще ти покажа колко ще трябва да страдаш за моето име.”
Страдание и бодрост вървят заедно в живота на Бл. Евгений; той знае, че е призован към светостта и радостта по пътя на кръста. Но всичко е възможно за този, който е свързан с Исус, както клончето с лозата. Казва в своите писма: “Всичко се развива според идеалите на съвършенството, където страданието се нарича радост… Стремя се да живея от онази блажена жизнена лимфа, която нашата вяра ни дава; колко е хубаво тогава да се уча да се заличавам и да се укривам в Бог и да линея в Него винаги… Това мое страдание не е страдание и е още толкова малко… С Божията помощ се справих и в други трудни времена. Така ще бъде все пак и сега; но ако Бог иска другояче, същото ще бъде… Всичко, което Бог е приготвил за нас, е добре. Чувстваме се задушени, но Бог не ще ни изостави.”
Изживява поканата на Христос да си вземе кръста и да Го последва. Впрочем пасионисткото звание го зове да се справя постоянно с Разпнатия и да измине пътя към Голгота. Но е сигурен, че Господ е близо и го подкрепя. “Следвам предано Учителя – казва, – тогава не може да не се усетят малко Неговите тръни… Господ наистина е добър с мене, още и ако кръстът натежава всеки ден все повече. Грижите не липсват, но Господ помага винаги… Да казваме винаги “да” на разположенията на Бог.”
През 1948 г. Бл. Евгений отива в Италия на аудиенция с папа Пий XII. Един ден го виждат да се моли в базиликата на “Св. Мария Маджоре” в Рим: уверява, че е поискал от Света Богородица благодатта на мъченичеството. Посъветван да не се завръща в България, отговаря: “Аз съм пастирът на паството си. Трябва да изстрадам онова, което понасят свещениците ми и верните ми. Завръщам се в България – уверява, – но отивам на среща към смъртта. Молете се – казва на събратята си, – молете се на Света Богородица, за да ме направи достоен за мъченичеството.” Папата по време на важната и трогателна аудиенция му казва: „В България те очаква короната на мъченичеството“.
През 1949 г. комунистическият режим забранява на свещениците – чужденци да упражняват службата си в България. Още и местното духовенство търпи тежки ограничения. Католическата Църква по този закон трябва да загине, освен ако не подкрепя потисническото правителство. От Епископите се иска да одобрят този закон. Бл. Евгений пише: “Аз вече категорично отговорих, че никога няма да го направя. И знаете ли какво ме очаква? Естествено – затвор. Тоягата е вече готова, за да ни ударят. Колкото до мене, не се колебая и момент и се готвя за най-лошото. Следите от нашата кръв ще бъдат гаранция за едно блестящо бъдеще за Църквата в България.
Пишейки на началника провинциал на холандските Пасионисти, признава: “Имам смелостта да живея, надявам се да я имам още и да понеса най-лошото, оставайки верен на Христос, на Църквата и на Папата.” Пред драматичното положение зове и другите към мъченичеството. Един мисионер ще каже: “В решителния момент на преследването Бл. Евгений се показа герой и увещаваше още и нас към върховното жертване.” На мисионерите, изгонени от България, и на тръгване за Рим Бл. Евгений поверява едно много ясно послание: “Кажете на всички, че ще останем верни. Кажете, че ще устоим.”
Бл. Евгений вече уведомява, че е евангелското житно зърно, призовано да умре, за да даде плод. И изживява това усещане с вяра и надежда. Доверява се изцяло на Бог и иска да изпроси за себе си пълно съобразяване с Божиите планове. “Винаги е добро – пише – това, което Бог е подготвил за нас. Има някои неща, които повече от други носят знака на неговото предпочитание. Ах! Това зърно, заровено в земята, трябва да умре. Не, той не плаче; той съзнава своята сила за нов живот и производителка на стократен плод. Моля се на Бог да ми дава сила да се подчиня на драго сърце на Неговата свята воля… Каквото и да се случи, да бъде Неговата воля. Приемаме всичко чистосърдечно от Неговата ръка. Моето дело е поверено на Бог.”
Отсега нататък не се страхува вече от нищо. Поверил се е изцяло на Бог, Който го изпълва със своя мир и със своята съвършена Любов. На хоризонта вижда часа на своята гибел и разцъфването на нова пролет.
Преданост към Христос и към Църквата
Бл. Евгений е една от най-прочутите личности в България; известен е, обичан и почитан. Той е най-млад и най-влиятелен от епископите; един истински стълб на българската Католическа Църква. Правителството настоява многократно да се отдели от папата и да застане начело на една национална българска народна църква. Ще има всичко, каквото пожелае. Едно негово огъване би било край за малката, но силна българска католическа общност и би настъпило разделение. Бл. Евгений не е никога отстъпвал, нито се е колебаел. За да обезсили ударите на комунистическата пропаганда, развива народна мисия и чества във всяка енория празника на Папата. Нехаен е спрямо твърде строгата цензура: “Правителството полага големи усилия, за да ни раздели от Светия Отец, но ние оставаме непоколебими и сме готови да жертваме живота си. Изразявам към Папата моята синовна обич и крепка привързаност.”
През юли 1952 г. се оттегля в планинската хижа в околностите на София. На 16 юли призори седем милиционери нахлуват в хижата, задържат го и го закарват в Софийския затвор. Същия ден се провежда жестока милиционерска акция срещу Католическата Църква с обиски и многобройни арести на свещеници, монаси и миряни. Новината за арестуването на Бл. Евгений предизвиква огорчение и униние особено в Русе, неговото епископско седалище, и в Белене – родното му село. Той не ще се върне вече в него. За всички става опасно да се говори за това. Трябва да скрият още и неговите снимки, влагайки в тях своята обич, вяра и мъка, мечтаейки за по-добри времена.
На 21 септември пресата обявява “обвинителния акт срещу католическата шпионска и терористична организация в България”. Задържаните са обвинени в шпионаж в полза на Ватикана и пагубна дейност срещу държавата. Обвиненията са подкрепени с неиздържани лъжи. В понеделник, 29 септември, започва съдебният процес. Когато Бл. Евгений се явява, приятели и роднини го виждат отслабнал и изнемощял. Неузнаваем е. В затвора, лично той ще го разкаже, е бил принуден да спи на голия под, подложен на дяволски мъчения, обиди от всякакъв вид, лишения от храна и сън, денонощни изтощителни разпити. Върху ризата, с която бил облечен в затвора, се виждат още ужасяващи петна от ударите и изтезанията. За да го накарат да отстъпи, измислили срамна сплетня от нежности и заплахи, обещания и натиск, насилие и жестокост. Безполезно.
С префинени средства опитват да охлабят духа му, за да изтръгнат компрометиращи самокритики. Бл. Евгений, запознат още на времето как се постъпва по такива недостойни начини за човека, много пъти е предупреждавал: “Ако ще ви говорят за моите самообвинения, не им вярвайте. Аз оставам верен на Църквата и на Папата.” Той поел върху себе си всичката отговорност за това, което засяга пасторалната дейност, бранейки своите свещеници и своите верни. Един свидетел, очевидец, ще припомни, че Бл. Евгений “завладявал всички със своите отговори и затруднявал съдиите”. Близките могат да говорят кратко с него; виждат го винаги бодър и усмихнат. Бл. Евгений уверява: “Готов съм на всичко, но да остана верен на Христос и на църквата. Молете се, за да бъда достоен за благодатта на мъченичеството. Кажете, че не съм се отрекъл нито от Църквата, нито от Папата.”
Петък, 3 октомври, е определен ден за произнасяне на присъдата, т. е. за установената присъда. Това е предумишлено човекоубийство. Един свидетел ще припомни: “Сред множеството се носеше неодобрението, особено сред студентската младеж, която не се боеше да провъзгласява открито невинността на Бл. Евгений.” Прочитането на присъдата е предвидено за 18 часа, но достига в 21 часа, защото нарежданията от Москва се забавят. Бл. Евгений заедно с възнесенците Камен Вичев, Павел Джиджов, Йосафат Шишков е осъден на смърт и конфискуване на имуществото. Той изслушва и посреща присъдата с необикновено достойнство и спокойствие.
Един присъстващ свидетел ще припомни: “Нашите българи са се борили, за да няма смъртни присъди, но Сталин е дал точно нареждане и не е могло нищо да се промени… Мога да заявя, че нито едно от обвиненията срещу епископа не било основателно. Неговото държание по време на процеса било за пример.” След прочитане на присъдата Бл. Евгений е изведен навън. Племенницата, Сестра Габриела казва: “Той ни потърси с поглед, беше усмихнат и ни махна с ръка.” Бл. Евгений е получил благодатта на мъченичеството, изпросена от Господ чрез посредничеството на Света Богородица.
Блестящо бъдеще
На Сестра Габриела е позволено да види чичо си на 6 октомври. Монахинята го вижда през решетките с веригите на врата, ръцете и краката. Но блестящо ведър. Тя му казва, че ще искат обжалване. “Не, отговаря Бл. Евгений. Чувствам, че Господ ми е дал благодатта на мъченичеството. Чувствам се облечен в Божията благодат. Умирам на драго сърце за вярата. Кажете на всички, че останах верен на Църквата и на Папата.” Послание, което не може да бъде оковано и за което Бл. Евгений е живял и е умрял. И което определя още и неговата слава. Мъченикът Евгений бил разстрелян в 23,30 часа във вторник на 11 ноември 1952 г. Става така житното зърно, заровено в земята и предназначено да дава много плод.
На 26 март 1994 г. Бл. Евгений бил официално признат за мъченик на вярата. На 15 март 1998 г. бил обявен за Блажен: това е първият мъченик от комунистическия режим от комунистическа Европа, който е провъзгласен за Блажен. На 5 май 1999 г. Върховният касационен съд в България, след като е преразгледал процеса – фарс от 1952 г., отменя присъдата на Блажения, обявявайки го официално за невинен. Освен това в Софийския затвор, където Бл. Евгений е лежал като затворник 4 месеца, на 9 октомври 1998 година била поставена мемориална плоча, която трябва да бъде предзнаменование за по-добро бъдеще за човека. През 2000 г. се проведоха тържествени чествания по случай 100-годишнината от рождението му в присъствието и на апостолическия нунций Моне. Антонио Менини. Освен това за 100-годишнината Епископът Моне. Петко Христов е отправил пасторално писмо до цялата Никополска Епархия.
Малко преди да почине Бл. Евгений е писал: “Житното зърно в земята трябва да умре. Не, то не плаче, чувствайки своята сила за нов живот и производителка на стократен плод. Следите от нашата кръв ще бъдат гаранция за блестящото бъдеще на Църквата в България… Още и ако ние не ще го видим, други ще жънат това, което ние сме посяли чрез страданието.” Както се вижда, “блестящото бъдеще” е вече родено. През 1989 г. е започнал процесът на демокрацията. Стените са съборени. Мечтите са се осъществили. Още и българските католици могат да отслужват и пеят открито своята вяра. Могат да говорят свободно и за Бл. Евгений, и за неговата промяна.
Възрастните могат да разказват за него на млади и на внуци. От прашните скривалища, където изглежда, че и времето се е било спряло, изваждат ревностно съхранени снимки и ги показват с гордост. И казват, че Бл. Евгений е умрял като мъченик за вярата и за спасяване на католическа България; че е умрял, за да остане верен на Папата; че е умрял в защита на правата на Бог и на човека. Разказват всичко онова, което дълго време българските католици са съхранявали с любов, но само тайно в сърцето. И сърцето след всичко не се съпротивлявало повече. Разказват, че… разказват още много, много неща. Има четиридесетгодишно насилствено мълчание, което трябва да се разруши, за да се разясни и опознае цялата славна промяна на Бл. Евгений Босилков.
През 1993 г. италианските Пасионисти се връщат в България, за да съживят отново онази мисия, която е била първата от Конгрегацията на Пасионистите и която е написала героични страници още от самото начало. Последните Монаси Пасионисти и другите Свещеници, надживели опустошаващото комунистическо преследване, са водили живот като от времето на катакомбите. Всичко им било отчуждено, живели са сред невероятни жертви и лишения. Само вярата и упованието в победоносния кръст на Христос са ги крепили. Гледали са напред, мечтаейки и очаквайки зората на нов живот за измъчената мисия и за Епархията на Бл. Босилков. И накрая след зимния мраз се разцъфтява нова и обещаваща пролет. На всичко това Бл. Евгений не е чужд, разбира се.
Наистина “едно блестящо бъдеще”. Поникнало от героично пролятата невинна кръв на мъченика Евгений. Родено от неограничената любов към Бог и към човека, към Църквата и към Папата, към своята България. “Едно блестящо бъдеще”, подхранвано след всичко от неговия пример и от неговото покровителство.