При изповед
Причина и цел на изповед
Скъпи енориаши,
да бъдем християни означава да вярваме в Бога на Исус Христос и да се опитваме да живеем надеждата и любовта, които Той дава на нашите неспокойни сърца.
Историята на тази любов е естествена и велика: Вечния Син влиза в човешките събития и ни показва лицето на Отца, дарявайки на онези, които Го приемат нов живот в Светия Дух. За да достигне до всеки човек по всички места и във всички времена, Господа Исус съществува в своята Църква, която е Тайнството на Христос. Църквата служи и живее срещата между Възкръсналият и хората в няколко събития, в които божият дар стига до сърцето на човека и до историята на общността, чрез думи и жестове изпълнени в послушание на Господната воля: тайнствата. Чрез тях Спасителят идва, в единението с Неговата Църква, в радостите и в мъките на нашия живот. Всяко Тайнство възстановява и обогатява нашата връзка с Отца, със Сина и със Светия Дух, и води Бог в нашите сърца и човека в “сърцето” на Светата Троица.
Тази книжка иска да бъде в помощ за всеки енориаш, за да изживее по най-добър начин Тайнството на Покаянието, на Помирението, на Опрощението.
Това Тайнство не всеки път го изживяваме както Тайнството на радостта, и за това си имаме различни причини:
много хора мислят, че можем да приемем опрощение за нашите грехове директно от Бога без да се изповядваме;
изповедта е станала само обичаен жест за големите празници
моралната и религиозната съвест не е способна повече да реагира и омаловажава всяко нещо;
няма повече виждане на греха като обидане към Бог и не се съзнава какво е добро и какво е зло;
отказва се посредничеството на един човек (свещеника);
убедени сме, че изповедта няма смисъл, защото утре пак ще повторим същите грехове;
мислим, че ние сами сме съдии за нашите лични грешки;
стоварваме нашите отговорности върху другите и върху общността.
Може би всеки от нас се познава в една от тези причини и така с трудност приемаме и живеем това Тайнство. Но в основата на всичко това има недостатъчно познание за това какво е радостта от помирението с Бог.
Тогава ето тези страници, за да разберем какво е изповедта, за да признаем радостта на тази реалност. Малка пътека която иска от нашата страна само желание да задълбочим нашата вяра.
“Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда” (1Ио 1,8-9).
Бог ни обича въпреки нашите предателства.
Изповедта, макар да става между каещия се и свещеника, чрез един таен разговор, е служба на радостен празник за цялата Църква. Исус каза: “тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние” (Лк 15,7).
В службата на Тайнството на помирението, каещият се среща вярната любов на Бог: Той не ни оставя никога в нашите грехове, но идва да се срещне с нас в Неговата прошка.
Когато се изменя на любовта, винаги има нужда от знак, който показва прошката и помирението: целувка, прегръдка, подарък, или усмивка. Изповедта е всичко това, тя е този видим знак.
Освен това ние сме членове на Тялото на Възкръсналия Христос и когато един член е болен, цялото тяло се измъчва; когато един член оздравява, цяло тяло се радва. Тогава се разбира, че изповедта никога не е само лично нещо.
Грехът е против Бог, против другите, против мене самия: не мога да се помиря с Бог, ако не се помирявам с моите братя.
“Днес стана спасение на тоя дом”
Ето, предлагам ви една хубава история, която не можете да намерете в никакъв вестник:
един ден Исус влезе в Йерихон и минаваше през града. И ето, един човек на име Закхей, който беше началник на бирниците и беше богат, искаше да види Кой е Исус, но не можеше поради навалицата, защото беше нисък на ръст. И се завтече напред и се покачи на една черница, за да Го види; понеже щеше да мине по онзи път. Исус, като дойде на това място, погледна нагоре, видя го и му каза: “Закхее, слез бързо, защото днес трябва да отседна в дома ти”. И той побърза да слезе и Го прие с радост. И като видяха това, всички роптаеха и казваха: “Отби се при грешен човек”. А Закхей стана и каза на Господа: “Господи, ето, отсега давам половината от имота си на сиромасите; и ако някак съм ограбил някого, връщам му четворно”. И Исус му каза: “Днес стана спасение на този дом; защото и този е Авраамов син. Понеже Човешкият Син дойде да потърси и да спаси погиналото.” (вж. Лк 19,1-10).
Какво можем да научим от това?
Закхей иска да види Исус, иска да го познае.
Исус приема веднага това желание и отива при него.
Закхей, познавайки Исус, разбира, че е обичан от Него, и той също започва да обича и живота му се променя.
Не стига да признаем греховете си, за да се изповядваме, но трябва да обичаме Онзи, от Когото искаме прошка.
Нашето желание за любовта трябва да бъде по-силно, нашето търсене по-грижливо, нашата вяра по-дълбока. Незадълбочеността няма нищо общо с вярата.
Много е важно да изпитваме съвестта си. Често възрастните се изповядват като децата или мислят, че нямат грехове: “не съм убил никого, не съм откраднал нищо, не съм …”.
Не трябва да почваме нашия изпит на съвеста с това какви са моите дългове. Да изпитаме съвестта си означава:
Да бъда пред Бога и да видя дали изпълних волята Му;
Да се сравнявам с Исус, за да разбера дали съм правил така, както Той прави;
Да разбера дали ставам светец или не
Трябва тогава да тръгна от Евангелието и да се позовавам на конкретни ситуации : трябва да разбера къде и кога моята вяра е пропаднала и моята любов е изменила на Бог.
Грехът не е случайна грешка, но измяна на Любовта.
Само по този начин мога да разбера откъде да започне моето обръщане, за да се върна по-близо до Господа.
Кога трябва да се изповядвам? Без да се изповядвам мога ли да се причестявам?
Всеки път, когато разбираме, че сме обидили Бог с нашите грехове. Да се изповядваме е нашия жест на любов към Онзи, Който ни обича над всичко.
Не всички грехове са еднакви:
Малките грехове са онези, които не ни отдалечават завинаги от Бог, но те са непоследователност в нашето пътуване към Него, които пречат на нашия растеж като Божии чеда. Не е задължително всеки път да изповядваме тези малки грехове, но Благодатта, която приемаме чрез Тайнството на Изповедта ни помага да ставаме по-добри в тези всекидневни ситуации и да продължаваме към светостта.
Смъртни или тежки грехове ни отдалечават напълно от Бога, водят ни към отказване на любовта му. Те засягат тежки неща, които ние ще изпълним решително и съзнателно срещу Бог и срещу другите. Само чрез Тайнството на Изповедта можем да оправим тези грехове.
Но във всички случаи Изповедта иска желание от каещия се да промени живота си и да вземе правилни решения, за да стане напълно чедо на Христос, чедо на Църквата.
Тогава разбираме, че
не е онзи, който сгрешава, че се изповядва по-често, но онзи който повече обича!!
Исус каза: “прощават й се многото грехове, задето много обикна.” (вж. Лк 7,36-50)
Защо да се изповядвам при свещеника?
Христос е възложил на Църквата задачата да продължава да върши онова, което Той е извършил: да опрощава грешниците. Чрез свещеника, служител на Църквата, ние се срещаме с милосърдието на Христос, Който продължава да действа в Църквата си чрез този човек, на когото Той е дал тази задача. Тогава не зависимо кой е и какво върши: самият Бог е онзи, който дава на всеки човек различни задачи, за да бъде още жив между нас.
Има различни дарби, ала Духът е един и същ; има различни служби, ала Господ е един и същ; има и различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички. Но всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза; защото едному се дава чрез Духа слово на мъдрост, другиму – слово на знание, чрез същия Дух; едному – вяра, чрез същия Дух; другиму – дарби за лекуване, чрез същия Дух; едному – чудодействия, другиму – пророчество, едному – да различава духовете, другиму – разни езици, а другиму – да тълкува езици.
Всичко това го произвежда един и същ Дух, като разпределя всекиму по отделно, както си иска. И както тялото е едно, а има много членове, и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло, – тъй и Христос. (1Кор 12,4-12)