Генерални Аудиенции

Похотта не пречи на човек да препрочита "езика на тялото"

9 февруари 1983 – Папа Йоан Павел II

Похотта не пречи на човек да препрочита „езика на тялото“

 

  1. По-рано казахме, че в контекста на настоящите размишления върху структурата на брака като знак на тайнството, ние трябва да вземем предвид не само това, което Христос обяви за неговото единство и неразривност, като се позовава на „принципа“, но също така ( и дори повече) това, което той каза в Проповедта на планината, когато говори за „човешкото сърце“. Позовавайки се на заповедта: „Не прелюбодействай“, Христос говори за „прелюбодейство в сърцето“: „Който погледне жена с похот, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“ (Матей 5, 28).

Следователно, като потвърждаваме, че сакраменталният знак на брака – знак на съпружеския съюз на мъжа и жената – се формира на базата на „езика на тялото“, веднъж препрочитан в истина (и непрекъснато препрочитан), ние осъзнаваме, че осъзнайте, че този, който препрочита този „език“ и след това го изразява, не според специфичните нужди на брака като пакт и тайнство, е естествено и морално мъжът на похотта: мъжът и жената, и двамата разбирани като „човекът на похотта“ . Пророците от Стария завет със сигурност имат този човек пред очите си, когато, използвайки аналогия, заклеймяват „прелюбодеянието на Израел и Юда“. Анализът на думите, произнесени от Христос в Проповедта на планината, ни кара да разберем по-дълбоко самото „прелюбодеяние“. И в същото време ни кара да се убедим, че човешкото „сърце“ не е толкова „обвинено и осъдено“ от Христос поради похот („concupiscentia carnis“), а преди всичко „призовано“. Тук има ясно разминаване между антропологията (или антропологичната херменевтика) на Евангелието и някои влиятелни представители на съвременната херменевтика на човека (т.нар. господари на подозрението).

  1. Преминавайки към терена на настоящия ни анализ, можем да отбележим, че въпреки че човекът, въпреки тайнствения знак на брака, въпреки брачното съгласие и неговото прилагане, естествено остава „човекът на похотта“, въпреки това той е в същото време човек на „призванието“. Той е „призван” чрез тайната на изкуплението на тялото, божествена тайна, която в същото време е – в Христос и чрез Христос във всеки човек – човешка реалност. Освен това тази мистерия включва специфичен етос, който по същество е „човешки“ и който вече нарекохме етос на изкуплението.

  2. В светлината на думите, произнесени от Христос в Проповедта на планината, в светлината на цялото Евангелие и на новия съюз, тройното желание (и по-специално желанието на плътта) не унищожава способността за препрочитане на „език на тялото” в истината” – и непрекъснато да го препрочитаме по един по-зрял и по-пълен начин –, при което сакраменталният знак се конституира както в своя първи литургичен момент, така и впоследствие в измерението на целия живот. В тази светлина е необходимо да се отбележи, че ако похотта сама по себе си генерира множество „грешки“ при препрочитането на „езика на тялото“ и заедно с това генерира и „грях“, морално зло, противно на добродетелта на целомъдрието (и двете брачни и извънбрачни), обаче в рамките на етоса на изкуплението винаги остава възможността за преминаване от „грешка“ към „истина“, както и възможността за връщане, или по-скоро за обръщане, от греха към целомъдрието, като израз на живота според Духа (вж. Гал. 5, 16).

  3. По този начин, в евангелската и християнска перспектива на проблема, „историческият“ човек (след първородния грях), въз основа на „езика на тялото“, препрочитан в истината, е способен – като мъж и жена – за съставяне на сакраменталния знак на любов, вярност и съпружеска честност, и това като траен знак: „Да ти бъда верен винаги, в радост и в болка, в здраве и в болест, и да те обичам и почитам през всичките дни на живота ми“ . Това означава, че човекът реално е автор на значенията, чрез които, след като е препрочитал истинно „езика на тялото“, той е способен и да формира този език истинно в брачното и семейно общение на хората . Той е способен на това и като „човек на похотта“, като в същото време е „призван“ от реалността на Христовото Изкупление („simul lapsus et redemptus“).

  4. Чрез измерението на знака, присъщо на брака като тайнство, се потвърждава специфичната богословска антропология, специфичната херменевтика на човека, която в случая би могла да се нарече и „херменевтика на тайнството“, защото ни позволява да разберем човек въз основа на анализа на сакраменталния знак. Мъжът – мъж и жена – като служител на тайнството, автор (съавтор) на сакраменталния знак, е съзнателен субект и способен на самоопределение. Само на това основание той може да бъде автор на „езика на тялото“, той може да бъде и автор (съавтор) на брака като знак: знак за божествено сътворение и „изкупление на тялото“. Фактът, че мъжът (мъж и жена) е човекът на похотта, не означава, че той е способен да препрочете езика на тялото в истина. Той е „човекът на похотта“, но в същото време е способен да различава истината от лъжата в езика на тялото и може да бъде авторът на истинските (или фалшивите) значения на този език.

  5. Той е човекът на похотта, но не се определя напълно от „либидото“ (в смисъла, в който този термин често се използва). Подобно определяне би означавало, че цялото поведение на човека, дори например изборът на въздържание по религиозни причини, би било обяснено само чрез специфичните трансформации на това „либидо“. В този случай – в контекста на езика на тялото – човекът в известен смисъл би бил осъден на съществени фалшификации: той би бил само този, който изразява конкретна решимост от страна на „либидото“, но не би изразявал истината (или фалшивост) на съпружеската любов и общението на хората, дори и да е мислил да я изрази. Следователно той би бил осъден да подозира себе си и другите по отношение на истинността на езика на тялото. Поради похотта на плътта той можеше само да бъде „обвинен“, но не можеше наистина да бъде „призван“.

„Херменевтиката на тайнството“ ни позволява да направим извода, че човек винаги е по същество „призван“, а не просто „обвиняван“, и то именно защото е „човек на похотта“.

 

Папа Йоан Павел II

Генерална аудиенция

Сряда, 9 февруари 1983 г

 

 

 

XXX седмица год. II понеделник

 

ПЪРВО ЧЕТИВO

Четене от посланието на Свети Павел Апостол до ефесяни   4,32-5,8

Братя:

Бъдете един към друг добри, състрадателни, прощавайки си един на друг, както и Бог ви прости в Христа.

И тъй, бъдете подражатели на Бога, като чеда възлюбени, и живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание.

А блудство и всяка нечистота или користолюбие дори и да се не споменават между вас, както прилича на светии; нито пък срамни и празни думи и смехории, които са неприлични, а наопаки да се чува благодарение.

Защото това трябва да знаете, че никой блудник, или нечист, или користолюбив, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христа и Бога. Никой да ви не прелъстява с празни думи, защото заради всичко това дохожда гневът Божи върху синовете на неверието. И тъй, не ставайте техни съучастници.

Вие бяхте някога в тъмница, а сега сте светлина в Господа: постъпвайте като чеда на светлината.

Това е Божие слово.

 

ОТПЕВЕН ПСАЛОМ                (Пс 1,1-2.3.4 и 6)

О Да бъдем подражатели на Бога, като възлюбени чеда.

 

Блажен е онзи човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои, и в сборището на развратители не седи; а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем. О

И ще бъде като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време; и чийто лист не вехне, и във всичко, що върши, ще успее. О

Не тъй са нечестивците, не тъй, но те са като прах, що вятърът измита. Защото Господ знае пътя на праведните, а пътят на нечестивците ще погине.  О

 

АЛИЛУЯ

О Алилуя. Твоето слово, Господи, е истина; освети ни с исти. О Алилуя.

 

ЕВАНГЕЛИЕ

+ Четене от светото Евангелие според Лука (13,10-17)

В онова време:

Една събота Исус поучаваше в тяхната синагога. И ето, една жена с немощен дух от осемнадесет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи.

Като я видя Исус, повика я и рече й: „Жено, освобождаваш се от недъга си!“ И сложи ръцете си върху нея, и тя веднага се изправи и славеше Бога.

При това началникът на синагогата, негодувайки, задето Исус в събота изцери, заговори и рече на народа: „Шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден.“

Господ му отговори и рече: „Лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота? И не води ли ги да ги пои? А тая дъщеря Авраамова, която Сатаната е свързал, ето вече осемнадесет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?“

И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, изпитваха срам, а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него.

Това е слово Господне.