ПОЛИТИЧЕСКАТА ОБСТАНОВКА В БЪЛГАРИЯ
1944 -1952 год.
И ОТНОШЕНИЕТО НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА
ВЛАСТ
КЪМ РЕЛИГИЯТА И КАТОЛИЧЕСКАТА ЦЪРКВА
I
След установяването на властта на Отечествения фронт през 1944 г. една от основните задачи, които тя си поставя, бе насочена към разгръщане на всеобхватна реформа в духовната сфера на страната, наречена “културна революция”. Както е видно от програмните документи на управляващата партия тогава – БРП (к) (Българска работническа партия – комунистическа) – решенията от пленумите и конгресите й, с тази т. нар. културна революция се цели да бъде изкоренена безкомпромисно дотогавашната културна традиция в обществото, която в партийните документи се окачествява като “стара, реакционна, идеалистическа буржоазна култура”, а християнският религиозен мироглед, върху който се основава общественото развитие дотогава, е наречен “религиозни заблуди и отживелици” и определен като несъвместим с идеите и целите на новата власт на диктатурата на пролетариата и като непреодолима пречка за осъществяване на социалистическата революция в България.
Поради това властта на ОФ (Отечествен фронт) си поставя за основна цел да предприеме политика, насочена към осъществяване на културна революция чрез радикалното преустройство на образованието, изкуството, науката, литературата, обществените отношения, т.е. всички области на духовната сфера и обществения живот върху основата на новия марксистко-ленински мироглед. В своите партийни решения, които се налагат от новата власт, като крайна цел е постановено този материалистически мироглед, основан на научния комунизъм, да стане единствената господстваща идеология в обществото.
Осъществяването на тази основна цел, записана в решенията на ръководната партия, става държавна политика, провеждана неотклонно и последователно от управляващите ОФ правителства още от първите години след налагането на властта на диктатурата на пролетариата в България. Тя е конкретизирана в целенасочена стратегия и програма за действие в документите, приемани на партийните форуми на управляващата БРП (к) и правителствата на ОФ, които за кратко време – от 1944 – 1952 г. предприемат редица радикални мерки, необходими за реализиране на програмните партийни цели, насочени към унищожаване на определения от нея “реакционен религиозен мироглед”.
Това “изкореняване” на стария идеалистически мироглед от обществената практика и от общественото съзнание се предприема с бързи темпове по законодателен, политически и идеологически път под прякото ръководство на БРП (к), която скоро се преименува в БКП. Най-решителните мерки за осъществяване на поставената цел са формулирани като “борба за изграждане на България по пътя на социалистическата революция, която да направи необратим процеса по установяване режима на диктатурата на пролетариата въз основа на марксизма-ленинизма и съветския опит”.
Така поставена и формулирана, тази цел не допуска да има в обществото друг мироглед освен марксизма- ленинизма и научния комунизъм; религията е определена като противоречаща на новия мироглед, за отживелица, която няма място в социалистическото общество.
Необратимостта на наложените радикални промени се ръководи и реализира от няколко най-важни партийни форума на БРП (к) и ОФ. Това са пленумите на ЦК на БРП (к) от 14.10.1947 г., от 12.07.1948 г., втори конгрес на ОФ – през февруари 1948 г., пети конгрес на БКП – и през май 1952 г. трети конгрес на ОФ. На тях се приемат основните решения, които след това са проведени по законодателен или съдебен път чрез държавните институции, които се контролират и доминират от БКП и ОФ.
Пленумът от 14.10.1947 г. “реши, че Великото Народно събрание трябва незабавно да приеме нова Конституция на НРБ, която да даде законодателната основа за преустройство на цялата държавна организация за развитието на страната по пътя на социализма”. На същия този пленум се решава също “да се разгърне масово настъпление срещу опозицията под лозунга за разобличаване агресивните попълзновения на американско-английския империализъм”. В резултат на изпълнението на тази задача бе отчетено, че “Решенията на пленума на ЦК на БРП (к) се закрепиха законодателно от ВНС в новата Конституция”.
П
Тези документи, приети от партийните пленуми, залягат в основата на държавното управление на България от 1947-52 г. Така например четем, че “По решение на пленума на ЦК на БРП (к) Великото Народно събрание прие нова Конституция на 4.12.1947 г., която имаше за цел да изпълни решенията на пленума и да гарантира развитието на България по пътя на социализма”. И още: “По своя характер тя бе Конституция на строящия се социализъм.”
ВНС, също по предложение на парламентарната група на БРП(к), прие единодушно закона за национализацията на индустрията, извършена на 23.12.1947 г. Тя ликвидира икономическата основа на буржоазния мироглед, неговата икономическа самостоятелност – т. нар. частнокапиталистически сектор във всички отрасли на цялата икономика.
Шестнадесетият пленум на 12.07.1948 г. вече отчита, че комунистическият авангард е несъмнено ръководещият фактор в нашата страна, който успешно и неотклонно внедрява марксистко-ленинската идеология в българските условия по съветския модел, който е приет за еталон.
Същевременно Партията си прави самокритика, че е забавила разгрома на опозицията, която незабавно трябва да бъде разобличена и изолирана от народните маси. Явно се отчита, че опозиционните настроения в широките обществени среди не са напълно изтръгнати въпреки забраната на опозиционните партии – Демократическата, Радикалната, БЗНС – Никола Петков, БСДП, “Звено”, въпреки организираната съдебна разправа с лидерите на опозиционните партии.
Отчетените успехи в провеждането на социалистическата културна революция са в областта на изкореняването на буржоазната идеология и освобождаването на трудещите се от религиозното влияние с цел да бъдат превъзпитани в духа на марксизма-ленинизма и пролетарския интернационализъм.
Петият конгрес на БКП през 1948 г. поставя задачата да се приеме нов закон за учебното дело, който да осигури пълно господство на марксизма в образованието; това да се осъществи и във всяка област на науката, изкуството, литературата. Конгресът приема подробна резолюция за осъществяване на идеологическата борба срещу всички “реакционни идеалистически схващания, религиозни идеи и отживелици в обществото”. За основна цел се приема докрай да се доведе преустройството в духовната сфера.
За изпълнение на тези решения властта премахва вероучението, обучението по религия и история на църквата. Закриват се мисионерските училища, колежите, пансионите на католическата църква, срещу които се подема масирана пропагандна кампания в пресата, в която те се определят за проводници на чуждо империалистическо влияние.
В новия Закон за народната просвета от същата 1948 г. се определя като основна цел на училището да обучава и възпитава в комунистически дух нашата младеж.
Вторият конгрес на ОФ се провежда през февруари 1948 г. Той също предвижда възпитание на народните маси и младежта въз основа на марксистко-ленинската материалистична идеология, залегнала в Конституцията, в противовес на идеалистически разбирания, подлежащи на изкореняване.
За осъществяване на целта на 8.07.1948 г. Националният съвет на Отечествения фронт излиза със специална резолюция по въпроса за работата на църквата. В нея се забраняват религиозните организации на децата и намесата на църквата във възпитанието на подрастващите. Подчертава се, че възпитанието е изключително светско и е напълно държавен приоритет. По отношение на провежданата политика се изисква сътрудничество на църквата с новата власт, което се вменява като конституционно задължение. Забраняват се масовите поклонения на Рилския манастир, защото “придобиват характер на известна демонстрация против новата власт”.
През месец септември на заточение е изпратен българският православен патриарх – Екзарх Стефан. С този акт правителството на Георги Димитров демонстрира твърдата си решимост да стигне до крайност срещу религията и религиозните институции – главна пречка за насаждане на марксистката идеология.
С прилагането на Закона за трудово-поземлената собственост се отнемат земите и недвижимите имоти на Католическата Църква – неин основен източник на доходи за издръжка на духовенството и за провеждането на широката й благотворителна дейност – сиропиталища, болници, пансиони. Но и тяхното отнемане от властта не се забавя дълго.
III
Тези партийни директиви законодателно се закрепяват в новия закон за вероизповеданията, приет през 1949 г. В него прокламираните права за свобода на съвестта и вероизповеданията стават фикция с оглед предвидените многобройни ограничения и забрани за самото упражняване на тези свободи и правят осъществяването им на практика не само невъзможно, но и наказуемо.
Това се отнася специално и целенасочено за Католическата Църква, която със забраната за поддържане на каноничните връзки с Ватикана фактически се поставя под забрана. Забраната за религиозна дейност от чуждестранни свещеници, мисионери и монахини лишава Църквата от една чувствителна част от нейното духовенство – Отци и Сестри мисионери. Показателно за отношението към Католическата Църква е и закриването на Апостолическата делегация в България в изпълнение на указанията от Москва за скъсване на отношенията с Ватикана. Тази задача е поставена на всички страни от Източния блок в Москва на Всеправославното съвещание, проведено от 8-18.07.1948 г.
На Третия конгрес на ОФ през май 1952 г. с решенията, които се приемат, продължават да се разширяват и конкретизират задачите на властта, насочени към обществено-политическото просвещение и обучение на населението в духа на господстващата материалистическа идеология срещу “остатъците от религиозните предразсъдъци”.
Ако ОФ власт успява да постигне тези радикални промени по предначертания път към изграждане на социализма в България, които отчита периодично на партийните си форуми, решаваща роля за това изиграват няколко съществени фактора. Това е, от една страна, изтеглянето на Съюзната контролна комисия през 1947 г. след изтичането на предвидения 18-месечен срок според мирния договор, а от друга – масираното присъствие на съветски войски в страната, договорено в споразумението със СССР. При това положение ОФ, под ръководството на БКП, на практика управлява еднолично, игнорирайки напълно опозицията в условията на външна въоръжена подкрепа и има пълната възможност да осъществява своята програмна партийна политика, без реално да има каквото и да е противопоставяне срещу нея.
Благодарение на това става възможна и разправата с опозицията до степен на физическото й ликвидиране. Едно от първите партийни решения, осъществени през 1947 г., е именно “разобличаване на опозицията пред народа като чужда агентура”.
Специална роля за налагането и провеждането на политиката на БКП в този период изиграва и международното положение, в което се оказва България. С Ялтенските решения тя е определена в сферата на влияние на СССР. Заедно с останалите страни от Източния блок България е подложена на натиска на сталинския режим за изграждане на социалистически лагер като противодействие срещу оформящия се Западен блок, който през 1949 г. подписва пакта за създаване на НАТО.
Още през септември 1947 г. Москва свиква съвещание на Информбюро във Варшава, където 9-те комунистически партии на Източния блок приемат решение за ускоряване темпа за изграждане основите на социалистическото общество във всички страничленки въз основа на съветския модел. Тези решения залягат и в програмите, приети на партийните пленуми и конгреси на ОФ и БКП през 1947-48 г.
На 18 март 1948 г. се подписва т. нар. Договор за взаимопомощ със СССР и се провъзгласява дружбата с Москва за крайъгълен камък на българската политика. Скоро след това се приемат и по-конкретни стъпки за обвързване на страните от Източна Европа с Москва и поставянето им в пряка зависимост от сталинската политика. Това е създаването на СИВ на 5-8 януари 1949
Това икономическо обвързване става подготвителна стъпка към организиране и на военен блок под ръководството на Москва малко по-късно през 1Узз г.
Противопоставянето между страните под пряката зависимост на Москва и Англо-американския блок се изостря особено след бруталните нарушения на човешките права по отношение на религиозните свободи. Първоначалното напрежение е предизвикано от антидемократичните мерки, предприети със забраната и ликвидирането на опозицията и нейните лидери в България през 1946-47 г.
Процесът срещу протестантските пастори през февруари 1949 г. предизвиква остър протест срещу ОФ правителство от страна на Англия и Америка и ООН. Конфликтът се задълбочава през 1950 г. и довежда до скъсване на дипломатическите отношения със САЩ, ОО отказва членство на България.
IV
Задълбочаването на конфликтите в международен план предизвиква нервност и агресивни реакции от страна на сталинския режим, който оказва натиск на България да даде по-решителен отпор на та политика и да засили преследването на всяко опозиционно проявление, включително и религиозните прояви. Това довежда до крайно изостряне на ето вътре в страната през тази първа фаза на „студената война” след създаването на НАТО. В страните от Източния блок се провокира военна истерия. След скъсването на дипломатическите отношения по повод нарушението на човешките и религиозни права от ОФ, в което САЩ пряко обвиняват режима в България, нараства пропагандната атака срещу САЩ, в която те се обвиняват в империалистическа агресия. Развива се шпиономания и военна истерия. Това се разраства особено през 1951 г., когато в САЩ се приема закон за подпомагане на дисидентите от Източния блок. БКП нарича американската политика “Политика на противозаконна подкрепа на шпионската и подривна дейност на враговете на България”. Провокирана по този начин, БКП решава тотално да се разправи с всяко недоволство в страната, породено от инакомислие и антимарксистки идеологии. Особено напрежение и уплаха предизвиква в режима създаването на “Балканската комисия” от ООН за контрол на конфликтите на Балканския полуостров между България и Гърция през 24-27.07.1952 г.
Съдебната разправа срещу Католическата Църква в този момент става удобният повод за ОФ и БКП да докажат показно на целия свят своята решимост и безкомпромисност да отстранят всеки натиск и опит на ООН или на демократичната световна общественост да бъде отклонена България от предначертания път за изграждане на социализма чрез управление на диктатурата на пролетариата. По този път не бе предвидено място за религията и нейните институции. Нещо повече – те бяха изцяло отречени и отхвърлени с определението “чужда идеология, проводница на вражески интереси”.
С организирането на тези процеси се изпълниха и указанията от Москва и се приключи кампанията, подета от нея още през 1946 г. за систематично и целенасочено ликвидиране на Католическата Църква във всички страни от Източния блок под нейното влияние. След като през 1946 г. в Загреб е осъден Архиепископ Степинац в Унгария и Румъния са разтурени Униатските църкви, през 1948-49 г. започват процесите срещу| католическите водачи в Чехословакия, Унгария. През 1950 г. Католическата Църква в Полша след многобройни съдебни процеси е заставена да подпише съглашение за укрепване на новата власт. Същата година е обявен за нежелан апостолическият Нунций на Ватикана в Румъния а следващата година от военен съд са осъдени висшите католически духовници с обвинение в “американски и ватикански шпионаж„.
Със същото обвинение “сътрудници на САЩ и Ватикана и организиране на заговори срещу народната р публикува осъдени и католическите лидери в Албания.
Именно вследствие на това отношение към религията и Католическата Църква нейната съдба бе предрешена още с установяването на ОФ власт, а в периода 1947-52 г. бяха предприети крайните, радикални мерки за пълното й изкореняване от живота на българското общество, на което стана жертва и Блаженият Евгений Босилков.
