На пътя с вятъра

На пътя с вятъра

          В алеята на една градска градина, под мекото пролетно слънце, сред младата трева бяха изникнали назъбените и силни листа на глухарчето. Едно от тях показа прекрасно, жълто цвете, невинно, златисто и ясно като залез през май. След кратко време цветето стана едно “глухарче” едно меко кълбо, украсено с венчета от пухчета, залепени към семенцата, които стояха притиснати в центъра на глухарчето.

          А колко предположения правеха малките семенца? Колко сънища люлееше тихият нощен вятър, когато първите плахи щурци запяваха своите серенади?

          -Къде ще отидем да напъпим?

          -Кой знае?

          -Само вятърът го знае.

          Една сутрин глухарчето бе сграбчено от невидимите и силни пръсти на вятъра. Семената потеглиха прилепени по техния малък паршрут и излетяха нанякъде, уловени от въздушното течение.

          -Сбогом…сбогом!-поздравяваха се малките семенца.

          Докато мнозинството се приземяваше върху плодородната земя на зеленчуковите градини и ливади, едно, най-малкото от всички, извърши много кратък полет и попадна в една пукнатина на цимента на един тротоар. Имаше една прашинка оставена от вятъра и дъжда, тъй бедна в сравнение с добрата и плодородна земя на ливадата.

          -Но е моя цялата! – си каза семенцето. Без да мисли два пъти, сгуши се много добре и започна незабавно да пуска корени.

          Пред пукнатината на цимента имаше една изкривена и надраскана пейка. Точно на тази пейка често сядаше един младеж. Той беше  с измъчен вид и неспокоен поглед. Черни облаци му тежаха на сърцето и неговите ръце бяха винаги стиснати в юмрук.

          Когато видя двете назъбени, бледо зелени листенца, които си пробиваха път в цимента, се засмя тъжно:

          -Няма да успееш! Ти си като мене!- и го стъпка с един крак.

          Ала на следващия ден видя, че листата се бяха надигнали и станали четири. От онзи миг не успя да отмести очи от твърдоглавото, смело растение. След някой и друг ден изникна цветето, великолепно жълто, като зов за щастие.

          За пръв път след много време угнетеният младеж усети, че възмущението и огорчението, които му тежаха на сърцето, започваха да се стопяват. Надигна той отново глава и задиша с пълни гърди. Удари със силен юмрук по облегалката на пейката и викна:

           -Ама, разбира се! Ще можем да го направим!

Изпита желание да плаче и да се смее. Докосна леко с пръсти жълтата главичка на цветето. Растенията усещат любовта и добротата на човешките същества. За малкото и смело глухарче милувката на младежа бе най-хубавото нещо от живота.

Когато сме обезверени и с неспокоен дух… нека да наблюдаваме природата, която хвали своя Създател и нека се опитаме да усетим милувката на Бог върху нас.

Ще открием отново смелостта и животът ще ни изглежда прекрасен!!!