Молитва „Отче Наш“ в Евангелията

Отче наш е най-известната християнска молитва. Това е уникалната и съвършена молитва, защото е от божествен произход и е синтез на цялото Евангелие. Тази е основната християнска молитва на Църквата.

Нарича се „Отче наш“ от началните думи на молитвата, или „Господната Молитва“. Според това, което се съобщава в Евангелието според Лука 11,1, Исус е преподавал молитвата на неговите апостоли, когато по повод на момент, в който той се е оттеглил в молитва, самите апостоли го помолили да ги научи да се молят, както и Йоан Кръстител, който беше учил своите ученици.

В Библията

Евангелската история

В двете Евангелия Исус е този, който учи на своите ученици Отче наш, за да ги научи на правилния начин да се молят. Трябва да се помни, че еврейската религиозност от онова време е била много строга и е имала много точни обреди и молитви. Връзката с Бога, която според техните вярвания управлявала всичко съществуващо, била нещо много деликатно и поради тази причина те помолили Исус да им покаже правилния път да се обърнат към Него.

С молитвата, на която ги научи, Исус се опита да скъса с отношението, което има тенденция да отдалечава човека от Бога, и намери в простотата инструмента, който улеснява диалога с онзи Абсолют, който Исус призовава и учи да нарича Отец.

Двете версии на Отче наш

В синоптическите евангелия молитвата на Отче наш присъства в две малко по-различни форми:

Матей

Версията на Матей (Матей 6,9-13) е по-еврейска по тенор. Молитвата се появява в контекста на т.нар. „Проповедта на планината“: Исус вече е започнал обществения си живот и поради факта, че е вече известен проповедник, събра много желаещи да приемат неговото учение. Затова той решил да се изкачи на планина, за да може всички да го чуят, и оттук произнесъл беседа, която обединява много от най-важните пасажи от цялото му проповядване: Блаженствата (Матей 5,1-12), сравнението на учениците със светлината на света (Матей 5,14-16), неговите позиции по Закона на Мойсей (Мт 5,17-20) и коментарите му върху заповедите (Мт 5,21-37).

Контекстът, в който Исус излага Отче наш, е в отговор на онези – и евреи, и езичници – които са превърнали молитвата, както и милосърдието, в просто външен акт. Молитвата Господня е предшествана от кратък катехизис за молитвата, която иска преди всичко да ни предупреди срещу грешните форми на молитва (6,5-8).

Молитвата не трябва да бъде за да се покажеш пред хората. Изисква дискретността, която е от съществено значение за една любовна връзка. Бог се обръща към всеки човек, наричайки го с неговото име, което никой друг не знае (Откровение 2,17). Другата грешна форма на молитва, от която Господ ни предупреждава, е бърборенето, потокът от думи, в който духът се задушава от опасността да рецитира обичайни формули, докато духът е другаде. Постигаме най-висока степен на внимание, когато молим Бог за нещо от интимна болка или когато му благодарим със сърце, пълно с радост за полученото добро.

Следователно Исус препоръчва да се молите с простота, дори тайно, и предлага Отче наш на своите последователи като пример за молитва, с която да се обърнат към Отца.

Лука

Контекстът, в който евангелистът поставя молитвата, е различен: всъщност той казва (вж. Лк 11,1-4), че Исус се молел сам на определено място. Лука изглежда представя образа на Исус, който се оттегля и затова никой не смееше да го отклони от диалога му с Бог: само в края на този момент един от учениците му го помоли да ги научи да се молят и затова той произнесе „Отче наш“.

Сравнение на версиите

Лука разказва, че един от учениците помолил Исус да ги научи да се молят веднага след момент на лична молитва. В Матей не четем за молбата на ученика, но учението на „Отче наш“ е инициатива на Христос.

Разликите между двете версии са както следва:

Инвокацията: Лука призовава Бог само като „Отец”, докато Матей като „наш Отец, Който си на небесата”;

В Лука няма искане за осъществяване на Божията воля на земята както на небето;

В Лука последният призив „избави ни от злото / Лукавия“ не се споменава.

Лука използва „грехове“ вместо по-юридическите „дългове“.

Фонът на двете истории е една и съща: Исус показва на хората си правилния начин да се обърнат към Бог. Въпреки това Матей се развива по по-интензивен и задълбочен начин. Така разказът на Матей за Отче наш е по-страстен, също поради факта, че тук Исус е на планина, заобиколен от множество хора, желаещи да слушат думите му; Версията на Лука, от друга страна, ни дава по-духовен Христос, който се моли сам, предизвиква възхищението на ученик, който търпеливо чака той да приключи с молитвата, за да го помоли да ги научи да се молят.

Хипотеза за разликите между Матей и Лука

Има три хипотези за разликите между историите за „Отче наш“, които ни дават двете Евангелия.

Ако приемем, че Исус е произнесъл Отче наш само веднъж, стигаме до заключението, че едното от двете Евангелия е по-вярно на фактите, а другото малко по-малко:

·      ако текстът на Лука беше най-близък до думите на Исус, това би означавало, че в момента на предаването им в някои случаи биха били добавени малки перифрази, като по този начин се стига до версията на Матей;

·      ако текстът на Матей беше най-верен на оригиналния дискурс, тогава християните съкратиха, в традицията, събрана от Лука, молитвата, вероятно поради забрава.

·      Третата хипотеза предполага, че Исус е произнасял няколко пъти в Отче наш:

молитвата беше основен елемент за Исус и затова най-вероятно той повтаряше Отче наш много пъти, също за да насърчи учениците си да научат за това. Матей и Лука биха вдигнали тази молитва по различно време.

Всъщност разликите между двете версии на Отче наш са доста незначителни и на практика ранната Църква е избрала текста на Матей, вероятно защото е по-украсен и балансиран. Не трябва да се забравя, че докато Матей разказва основно за евреите, Евангелието на Лука е адресирано преди всичко към езичниците, по-малко практично от типичната фразеология на Библията: това обяснява например разликата между думата „грехове“ и „дългове“. Сравнението на Бог като съдия с относителните юридически термини, прилагани към отношенията му с човека, всъщност е характерно за Стария Завет.

Включването на окончателната славословие

Формулата на славословието, която в някои конкретни случаи може да заключи молитвата е: „Защото Твое е царството, силата и славата навеки“.

В други християнски изповедания има разлики от тази католическа литургична формула:

„Защото Твоя е силата и славата Отец, Син и Свети Дух завинаги“ от византийски обред;

„Защото твое е царството, силата и славата, през вековете на вековете“ в протестантски обред.

В тази част на молитвата се проявява пълното признание от страна на молещия се, че Бог е абсолютно и върховно същество, което няма начало и край. Най-вероятно става дума за допълнение, възникнало около II-III век: според Йоаким Йеремия не би било приемливо молитвата да завършва с думата „изкушение“ и поради тази причина примитивната Църква добавя тази славословие за литургични използвайте , вероятно въз основа на текста на 1Кор 29,11-13.