Генерални Аудиенции

Молитвата на Исус, когато смъртта беше неизбежна

8 февруари 2012 – Папа Бенедикт XVI

Молитвата на Исус, когато смъртта беше неизбежна

 

Скъпи братя и сестри,

Днес бих искал да размишлявам с вас върху молитвата на Исус, когато смъртта беше неизбежна, спирайки да помисля върху всичко, което ни казват Свети Марк и Свети Матей. Двамата евангелисти записват молитвата на умиращия Исус не само на гръцки, на който са написани техните разкази, но, поради важността на тези думи, също и на смесица от иврит и арамейски. По този начин те са предали не само съдържанието, но и звука, който тази молитва е имала в устните на Исус: нека наистина да слушаме думите на Исус такива, каквито са били. В същото време евангелистите ни описват отношението на присъстващите при разпъването, които не са разбрали или не са искали да разберат тази молитва.

Свети Марк пише, както чухме: „Когато настана шестият час, настана тъмнина по цялата земя до деветия час. И в деветия час Исус извика със силен глас: „Елои, Елои, лама савахтани?“ което означава: „Боже мой, Боже мой, защо си ме изоставил?““. (15:33-34). В структурата на разказа молитвата, викът на Исус, се издига в края на трите часа тъмнина, която покриваше цялата земя от обяд до три часа следобед. Тези три часа тъмнина на свой ред са продължение на предишен период от време, също от три часа, който започва с разпъването на Исус.

Евангелист Марк всъщност ни казва, че „беше третият час, когато Го разпнаха” (15:25). Всички времена, дадени в разказа, шестте часа на Исус на кръста са разделени на две части с еднаква дължина.

Подигравките на различни групи, които показват техния скептицизъм и потвърждават тяхното неверие, се вписват в първите три часа, от девет сутринта до обяд. Свети Марко пише: „Онези, които минаваха, му се присмиваха“ (15:29); „Така и главните свещеници Му се подиграваха помежду си с книжниците“ (15:31); „тези, които бяха разпнати с Него, също Го хулеха” (15:32). През следващите три часа, от обяд до „деветия час” [три часа следобед], евангелистът говори само за тъмнината, която се е спуснала над цялата земя; само тъмнината изпълва цялата сцена без никакви препратки към движенията или думите на хората. Докато Исус се приближава все повече към смъртта, няма нищо друго освен тъмнина, която покрива „цялата земя“.

Космосът също участва в това събитие: тъмнината обгръща хората и нещата, но дори в този момент на тъмнина Бог присъства, той не ги изоставя. В библейската традиция тъмнината има амбивалентно значение: тя е знак за присъствието и действието на злото, но и за тайнственото присъствие и действие на Бог, който може да възтържествува над всяка сянка.

В книгата Изход, например, четем „Господ каза на Мойсей: „Ето, идвам при теб в гъст облак“ (19:9); и по-нататък: „хората стояха надалеч, докато Мойсей се приближаваше до гъстата тъмнина, където беше Бог” (20:21). И в беседите си във Второзаконие, Мойсей разказва: „И ти се приближи и застана в подножието на планината, докато планината гореше в огън до сърцето на небето, обвита в тъмнина, облак и мрак“ (4:11); вие „чухте гласа изсред тъмнината, докато планината гореше в огън“ (5,23). В сцената на разпъването на Исус тъмнината поглъща земята и Божият син се потапя в сенките на смъртта, за да вдъхне живот със своя акт на любов.

Връщайки се към разказа на Свети Марк, пред лицето на обидите на различни категории хора, пред покривалото на мрака, който покрива всичко, в момента, когато се изправя пред смъртта, Исус, с вика на своята молитва, показва, че с бремето на страданието и смъртта, в които изглежда има изоставяне, отсъствието на Бог, Исус е напълно сигурен в близостта на Отца, който одобрява този върховен акт на любов, пълното дарение на себе си, въпреки че гласът отгоре е не се чува, както беше в други случаи.

Четейки Евангелията, ние осъзнаваме, че в други важни пасажи от своето земно съществуване Исус също е виждал обяснителния глас на Бог, свързан със знаците на присъствието на Отца и одобрението на неговия път на любов.

Така в събитието, последвало Кръщението в Йордан, при отварянето на небето, бяха чути думите на Отца: „Ти си Моят възлюбен Син, в Тебе е Моето благоволение” (Марк 1:11). Тогава в Преображението знакът на облака беше придружен с тези думи: „Този е Моят възлюбен Син; Него слушайте” (Марк 9:7). Вместо това, при наближаването на смъртта на Разпнатия, настъпва тишина, не се чува глас, но любящият поглед на Отец е прикован към дара на любовта на неговия Син.

Но какъв е смисълът на молитвата на Исус, на вика, който той отправя към Отец: „Боже Мой, Боже Мой, защо си ме изоставил?“: съмнение относно Неговата мисия, относно присъствието на Отец? Може ли тази молитва да не съдържа знанието, че той е бил изоставен? Думите, които Исус отправя към Отца, са началото на Псалм 22 [21], в който псалмистът изразява пред Бог своето разкъсване между чувството, че е изоставен и сигурното знание за Божието присъствие сред неговия народ. Той, псалмистът, се моли: „Боже мой, денем викам, но Ти не отговаряш; и през нощта, но не намирам почивка. И все пак ти си свят, възседнал на хваленията на Израил” (ст. 3-4). Псалмистът говори за този „вик“, за да изрази пълното страдание на своята молитва към Бог, привидно отсъстваща: в момента на мъка неговата молитва се превръща във вик.

Това се случва и в отношенията ни с Господ: когато се сблъскваме с най-трудните и болезнени ситуации, когато изглежда, че Бог не чува, не трябва да се страхуваме да му поверим цялата тежест на нашите претоварени сърца, не трябва да се страхуваме за да извикаме към него в нашето страдание, трябва да сме убедени, че Бог е близо, дори и да изглежда мълчалив.

Повтаряне от кръста на първите думи от Псалм 22 [21] „Ели, Ели, лама савахтани?“ – „Боже мой, Боже мой, защо ме изостави?“ (Матей 27:46); произнасяйки думите на псалма, Исус се моли в момента на окончателното си отхвърляне от хората, в момента на изоставяне; въпреки това той се моли с Псалма, осъзнавайки Божието присъствие, дори в този час, когато усеща човешката драма на смъртта.

Но в нас възниква един въпрос: как е възможно такъв могъщ Бог да не се намеси, за да спаси своя Син от това ужасно изпитание? Важно е да се разбере, че молитвата на Исус не е викът на човек, който посреща смъртта с отчаяние, нито е викът на този, който знае, че е изоставен. В този момент Исус прави свой собствен целият Псалм 22 [21], Псалмът на страдащия народ на Израел. По този начин той поема върху себе си не само греха на своя народ, но и този на всички мъже и жени, които страдат от потисничеството на злото, и в същото време поставя всичко това пред Божието сърце, със сигурност че неговият вик ще бъде чут във Възкресението: „Викът на крайна мъка е в същото време сигурността на отговора от Бог, сигурността на спасението – не само за самия Исус, но и за „мнозина““ (Исус от Назарет , II, стр. 213-214 Ignatius Press, Сан Франциско 2011).

В тази молитва на Исус се съдържа неговото изключително доверие и неговото предаване в Божиите ръце, дори когато Бог изглежда отсъстващ, дори когато изглежда, че мълчи, съобразявайки се с непонятен за нас план. В Катехизиса на Католическата църква четем: „в изкупителната любов, която винаги го свързваше с Отца, Той ни пое в състояние на нашето своенравие на греха, до степен, че можеше да каже в наше име от кръста:“ Боже мой, Боже мой, защо си ме изоставил?“ (№ 603). Неговото е страдание в общение с нас и за нас, което произтича от любовта и вече носи в себе си изкуплението, победата на любовта.

Случайните минувачи в подножието на кръста на Исус не разбират, мислейки, че викът му е молба, отправена към Илия. В сцената те се опитват да утолят жаждата му, за да удължат живота му и да разберат дали Илия наистина ще му се притече на помощ, но със силен вик земният живот на Исус приключва, както и тяхното желание.

Във върховния момент Исус дава воля на скръбта на сърцето си, но в същото време изяснява значението на присъствието на Отца и неговото съгласие с плана на Отца за спасение на човечеството.

Ние също трябва винаги отново да се изправяме пред „днес“ на страданието на Божието мълчание – ние го изразяваме толкова често в нашите молитви – но също така се оказваме изправени пред „днес“ на Възкресението, на отговора на Бог, който пое върху себе си нашите страдания, за да ги носи заедно с нас и да ни даде твърдата надежда, че ще бъдат преодолени (вж. Енциклика Spe Salvi, nn. 35-40).

Скъпи приятели, нека поставяме ежедневните си кръстове пред Бога в нашите молитви, със сигурността, че Той присъства и ни чува. Викът на Исус ни напомня, че в молитва трябва да преодолеем бариерите на нашето „его“ и нашите проблеми и да се отворим за нуждите и страданието на другите.

Нека молитвата на Исус, умиращ на кръста, ни научи да се молим с любов за нашите многобройни братя и сестри, които са потиснати от тежестта на ежедневния живот, които преживяват трудни моменти, които изпитват болка, които нямат дума за утеха; нека поставим всичко това пред Божието сърце, за да могат и те да почувстват любовта на Бог, който никога не ни изоставя. Много благодаря.

 

Папа Бенедикт XVI

Генерална аудиенция

Зала за аудиенции Павел VI, сряда, 8 февруари 2012 г

 

 

 

XXX седмица год. II понеделник

 

ПЪРВО ЧЕТИВO

Четене от посланието на Свети Павел Апостол до ефесяни   4,32-5,8

Братя:

Бъдете един към друг добри, състрадателни, прощавайки си един на друг, както и Бог ви прости в Христа.

И тъй, бъдете подражатели на Бога, като чеда възлюбени, и живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание.

А блудство и всяка нечистота или користолюбие дори и да се не споменават между вас, както прилича на светии; нито пък срамни и празни думи и смехории, които са неприлични, а наопаки да се чува благодарение.

Защото това трябва да знаете, че никой блудник, или нечист, или користолюбив, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христа и Бога. Никой да ви не прелъстява с празни думи, защото заради всичко това дохожда гневът Божи върху синовете на неверието. И тъй, не ставайте техни съучастници.

Вие бяхте някога в тъмница, а сега сте светлина в Господа: постъпвайте като чеда на светлината.

Това е Божие слово.

 

ОТПЕВЕН ПСАЛОМ                (Пс 1,1-2.3.4 и 6)

О Да бъдем подражатели на Бога, като възлюбени чеда.

 

Блажен е онзи човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои, и в сборището на развратители не седи; а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем. О

И ще бъде като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време; и чийто лист не вехне, и във всичко, що върши, ще успее. О

Не тъй са нечестивците, не тъй, но те са като прах, що вятърът измита. Защото Господ знае пътя на праведните, а пътят на нечестивците ще погине.  О

 

АЛИЛУЯ

О Алилуя. Твоето слово, Господи, е истина; освети ни с исти. О Алилуя.

 

ЕВАНГЕЛИЕ

+ Четене от светото Евангелие според Лука (13,10-17)

В онова време:

Една събота Исус поучаваше в тяхната синагога. И ето, една жена с немощен дух от осемнадесет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи.

Като я видя Исус, повика я и рече й: „Жено, освобождаваш се от недъга си!“ И сложи ръцете си върху нея, и тя веднага се изправи и славеше Бога.

При това началникът на синагогата, негодувайки, задето Исус в събота изцери, заговори и рече на народа: „Шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден.“

Господ му отговори и рече: „Лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота? И не води ли ги да ги пои? А тая дъщеря Авраамова, която Сатаната е свързал, ето вече осемнадесет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?“

И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, изпитваха срам, а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него.

Това е слово Господне.