Генерални Аудиенции

Молитвата в Псалм 22 (21)

14 септември 2011 – Папа Бенедикт XVI

Молитвата в Псалм 22 (21)

 

Псалм 22 (21): „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“

Скъпи братя и сестри,

В катехизиса днес бих искал да се обърна към един псалм със силни христологични последици, които непрекъснато изплуват в разказите за страстта на Исус, с нейното двойно измерение на унижение и слава, на смърт и живот. Това е Псалм 22 според еврейската традиция и Псалм 21 според гръко-латинската традиция, искрена, вълнуваща молитва с човешка плътност и богословско богатство, които я правят един от най-често молените и изучавани псалми в целия Псалтир. Това е дълга поетична композиция и ние ще размишляваме по-специално върху първата й част, съсредоточена върху плача, за да разгледаме в дълбочина някои важни измерения на молитвата на молба към Бога.

Този псалм представя фигурата на невинен човек, преследван и заобиколен от противници, които крещят за неговата смърт; и той се обръща към Бог със скръбен плач, който в увереността на неговата вяра се отваря тайнствено към хваление. Мъчителната реалност на настоящето и утешителният спомен за миналото се редуват в молитвата му в едно мъчително съзнание за собственото му отчаяно положение, в което обаче той не иска да губи надежда. Първоначалният му вик е призив, отправен към Бог, който изглежда отдалечен, който не отговаря и сякаш го е изоставил: „Боже мой, Боже мой, защо си ме изоставил? Защо си толкова далеч от помощта ми, от думите на стенанието ми? Боже мой, денем викам, но Ти не отговаряш; и през нощта, но не намират почивка” (ст. 3-4).

Бог мълчи и това мълчание пронизва душата на молещия се, който непрестанно зове, но не получава отговор. Ден и нощ се редуват един след друг в непрестанно търсене на дума, на помощ, която не идва, Бог изглежда толкова далечен, толкова забравен, толкова отсъстващ. Молитвата иска да бъде чута, да бъде отговорена, тя моли за контакт, търси връзка, която може да даде утеха и спасение. Но ако Бог не успее да отговори, викът за помощ се губи в празнотата и самотата става непоносима.

И все пак, в своя вик, молещият се мъж от нашия псалм нарича Господ „моя” Бог поне три пъти, в изключителен акт на доверие и вяра. Въпреки всичко изглежда, псалмистът не може да повярва, че връзката му с Господ е напълно прекъсната и докато пита причината за предполагаемото неразбираемо изоставяне, той казва, че „неговият“ Бог не може да го изостави.

Както е известно, началният вик на псалма „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“ е записан в евангелията на Матей и Марко като вик, изречен от Исус, умиращ на кръста (вж. Мт. 27:46, Марк 15:34). То изразява цялото опустошение на Месията, Божия Син, който е изправен пред драмата на смъртта, реалност, напълно противоположна на Господа на живота. Изоставен от почти всички свои последователи, предаден и отречен от учениците, заобиколен от хора, които го обиждат, Исус е под смазващата тежест на мисия, която трябваше да премине през унижение и унищожение. Ето защо той извика към Отца и страданието му възприе скръбните думи на Псалма. Но неговият вик не е отчаян, както и този на псалмиста, който в молбата си поема по измъчен път, който въпреки това най-накрая се отваря в перспектива на възхвала, в доверие в божествената победа.

И тъй като в еврейския обичай цитирането на началото на псалма предполага препратка към цялата поема, въпреки че мъчителната молитва на Исус запазва бремето на неописуемо страдание, тя се разгръща до сигурността на славата. „Не беше ли необходимо Христос да пострада тези неща и да влезе в славата Си?“, трябваше да каже Възкръсналият Христос на учениците в Емаус (Лука 24:26). В своята страст, в покорство на Отца, Господ Исус преминава през изоставяне и смърт, за да достигне до живот и да го даде на всички вярващи.

Този първоначален вик на молба в нашия Псалм 22[21] е последван в печален контраст от спомена за миналото, „На Тебе уповаваха бащите ни; те се довериха и ти ги избави. Към Тебе извикаха и се спасиха; на Тебе се довериха и не бяха разочаровани” (ст. 5-6).

Бог, който днес изглежда толкова далечен за псалмиста, е все пак милостивият Господ, когото Израел е преживял през цялата си история. Народът, към който принадлежи молещият се, е обект на Божията любов и може да свидетелства за неговата вярност към него. Като се започне от патриарсите, след това в Египет и дългото поклонение през пустинята, престоят в обетованата земя в контакт с агресивни и враждебни народи, до нощта на изгнанието, цялата библейска история е история на вик за помощ от страна на хората и за спасителни отговори от страна на Бога.

И псалмистът се позовава на непоколебимата вяра на своите предци, които „се довериха“ – тази дума се повтаря три пъти – без никога да бъдат разочаровани. Тогава обаче изглежда, че тази верига от доверчиви призовавания и божествени отговори е прекъсната; ситуацията на псалмиста изглежда отрича цялата история на спасението, което прави настоящата реалност още по-болезнена.

Бог обаче не може да се отрече от себе си, така че тук молитвата се връща към описване на тежкото положение на молещия се, за да накара Господ да се смили над него и да се намеси, както винаги е правил в миналото. Псалмистът описва себе си като „червей, а не човек”, презрян от хората и презрян от хората” (ст. 7). Той беше подиграван, хората му правеха гримаси (вж. ст. 8) и нараняван в самата му вяра. „Той повери каузата си на Господ; нека го избави, нека го избави, защото Той благоволи в него! (ст. 9), казаха те.

Под подигравателните удари на ирония и презрение почти изглежда, че преследваният човек губи собствените си човешки черти, подобно на страдащия слуга, очертан в Книгата на Исая (вж. 52:14; 53:2b-3). И подобно на потиснатия праведен човек в Книгата на мъдростта (вж. 2:12-20), като Исус на Голгота (вж. Матей 27:39-43), псалмистът видя собствената си връзка с Господ поставена под въпрос в жестоко и саркастично подчертаване на това, което го кара да страда: Божието мълчание, неговото очевидно отсъствие. И все пак Бог присъстваше с безспорна нежност в живота на молещия се. Псалмистът напомня на Господ за това: „Все пак Ти си този, който ме взе от утробата; ти ме пазеше в безопасност върху гърдите на майка ми. Върху теб бях хвърлен от раждането си” (ст. 10-11а).

Господ е Богът на живота, който ражда новороденото дете на света и се грижи за него с бащинска обич. И макар първо да е припомнен споменът за Божията вярност в историята на народа, сега молещият се възобновява личната си история на отношенията с Господ, връщайки се към особено значимия момент от началото на своя живот. И тук, въпреки опустошението на настоящето, псалмистът разпознава близост и божествена любов, толкова радикални, че сега може да възкликне в изповед, пълна с вяра и пораждаща надежда: „и откакто майка ми ме роди, Ти си мой Бог“ (ст. 11b).

След това оплакването се превръща в искрена молба: „Не се отдалечавай от мен, защото бедата е близо и няма кой да помогне” (ст. 12). Единствената близост, която псалмистът може да долови и която го изпълва със страх, е тази на неговите врагове. Затова е необходимо Бог да се приближи и да му помогне, защото враговете обкръжават молещия се, обграждат го и са като силни бикове, като грабливи и ревящи лъвове (вж. ст. 13-14). Страданието променя възприятието му за опасността, увеличавайки я. Противниците изглеждат непобедими, превръщат се в свирепи, опасни животни, а псалмистът е като малък червей, безсилен и беззащитен.

И все пак тези образи, използвани в Псалма, също служат да опишат, че когато човек стане брутален и атакува своя брат, нещо брутално вътре в него взема надмощие, той изглежда губи всякакво човешко подобие; насилието винаги има нещо животинско в себе си и само Божията спасителна намеса може да върне човечността на хората.

Сега на псалмопевеца, обект на толкова свирепа агресия, му се струва, че вече няма изход и смъртта започва да го владее: „Излях като вода и всичките ми кости се разпаднаха… силата ми изсъхна като черепка и езикът ми залепна за челюстите ми… разделят дрехите ми помежду си и за облеклото ми хвърлят жребий” (ст. 15, 16, 19).

Разпадането на тялото на осъдения е описано с драматичните образи, които срещаме в разказите за Христовите страсти, непоносимата изтощаваща жажда, която измъчва умиращия, която е отразена в молбата на Исус „Жаден съм“ (вж. Йоан 19 :28), докато стигнем до окончателния акт на неговите мъчители, които, подобно на войниците в подножието на кръста, разделят дрехите на жертвата, която смятат за вече мъртва (срв. Матей 27:35; Марк 15:24; Лк. 23:34; Йоан 19:23-24).

И ето, подтиквайки, отново идва молбата за помощ: “Но Ти, Господи, не се отдалечавай! О ти, моя помощ, побързай ми на помощ!… Спаси ме” (ст. 20; 22а). Това е вик, който отваря Небесата, защото провъзгласява вяра, сигурност, която надхвърля всяко съмнение, всяка тъмнина и всяка пустош. И плачът се трансформира, той отстъпва място на възхвала в приемането на спасението: „Той чу… ще възвестя името ти на братята си; всред събранието ще Те хваля” (ст. 22c-23).

По този начин Псалмът се отваря към благодарност, към великия последен химн, който помита целия народ, верните на Господа, литургичното събрание, бъдещите поколения (вж. ст. 24-32). Господ отиде на помощ, той спаси бедния човек и показа милостивото си лице. Смъртта и животът са преплетени в неразделна мистерия и животът тържествува, Богът на спасението се показва като безспорен Господ, Когото ще хвалят всички краища на земята и пред Когото ще се поклонят всички семейства на народите. Победата на вярата е тази, която може да превърне смъртта в дар на живота, бездната на скръбта в източник на надежда.

Скъпи братя и сестри, този псалм ни отведе до Голгота, до подножието на кръста на Исус, за да преживеем отново неговата страст и да споделим плодотворната радост от възкресението. Затова нека позволим да бъдем завладени от светлината на пасхалната мистерия дори при очевидното Божие отсъствие, дори в Божието мълчание и, подобно на учениците от Емаус, нека се научим да различаваме истинската реалност отвъд видимостта, разпознавайки самото унижение като път към възвисяване и кръста като пълно проявление на живота на земята. Така, заменяйки в Бог Отец цялото си упование и надежда, във всяка тревога ние ще можем да Му се молим с вяра и нашият вик за помощ ще се трансформира в химн на хваление. Много благодаря.

 

Папа Бенедикт XVI

Генерална аудиенция

Зала за аудиенции Павел VI, сряда, 14 септември 2011 г

 

 

 

XXX седмица год. II понеделник

 

ПЪРВО ЧЕТИВO

Четене от посланието на Свети Павел Апостол до ефесяни   4,32-5,8

Братя:

Бъдете един към друг добри, състрадателни, прощавайки си един на друг, както и Бог ви прости в Христа.

И тъй, бъдете подражатели на Бога, като чеда възлюбени, и живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание.

А блудство и всяка нечистота или користолюбие дори и да се не споменават между вас, както прилича на светии; нито пък срамни и празни думи и смехории, които са неприлични, а наопаки да се чува благодарение.

Защото това трябва да знаете, че никой блудник, или нечист, или користолюбив, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христа и Бога. Никой да ви не прелъстява с празни думи, защото заради всичко това дохожда гневът Божи върху синовете на неверието. И тъй, не ставайте техни съучастници.

Вие бяхте някога в тъмница, а сега сте светлина в Господа: постъпвайте като чеда на светлината.

Това е Божие слово.

 

ОТПЕВЕН ПСАЛОМ                (Пс 1,1-2.3.4 и 6)

О Да бъдем подражатели на Бога, като възлюбени чеда.

 

Блажен е онзи човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои, и в сборището на развратители не седи; а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем. О

И ще бъде като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време; и чийто лист не вехне, и във всичко, що върши, ще успее. О

Не тъй са нечестивците, не тъй, но те са като прах, що вятърът измита. Защото Господ знае пътя на праведните, а пътят на нечестивците ще погине.  О

 

АЛИЛУЯ

О Алилуя. Твоето слово, Господи, е истина; освети ни с исти. О Алилуя.

 

ЕВАНГЕЛИЕ

+ Четене от светото Евангелие според Лука (13,10-17)

В онова време:

Една събота Исус поучаваше в тяхната синагога. И ето, една жена с немощен дух от осемнадесет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи.

Като я видя Исус, повика я и рече й: „Жено, освобождаваш се от недъга си!“ И сложи ръцете си върху нея, и тя веднага се изправи и славеше Бога.

При това началникът на синагогата, негодувайки, задето Исус в събота изцери, заговори и рече на народа: „Шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден.“

Господ му отговори и рече: „Лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота? И не води ли ги да ги пои? А тая дъщеря Авраамова, която Сатаната е свързал, ето вече осемнадесет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?“

И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, изпитваха срам, а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него.

Това е слово Господне.