Генерални Аудиенции

Личната вяра е обща вяра, която се ражда в Църквата, води към нея и живее в нея.

31 октомври 2012 – Папа Бенедикт XVI

Личната вяра е обща вяра, която се ражда в Църквата, води към нея и живее в нея.

 

Скъпи братя и сестри,

Нека продължим нашето пътуване на размишления върху католическата вяра. Миналата седмица показах как вярата е дар, защото Бог е този, който поема инициативата и идва да ни посрещне, и по този начин вярата е отговор, чрез който ние го приемаме като постоянна основа на нашия живот. Това е дар, който променя нашето съществуване, защото ни кара да влезем в собствената визия на Исус, която работи в нас и ни отваря към любовта към Бог и към другите.

Днес бих искал да направя още една стъпка в нашето размишление, като започна още веднъж с няколко въпроса: Има ли вярата само лична, индивидуална природа? Само мен ли засяга? Живея ли сам вярата си? Разбира се, актът на вяра е изключително личен акт; това се случва в най-дълбоката част от нас и сигнализира за промяна в посоката чрез лично обръщане. Моят живот е този, който се променя, който получава нова посока. В ритуала на кръщението, в момента на обещанията, празнуващият моли за изповядване на католическата вяра и формулира три въпроса: Вярвате ли в Бог Отец Всемогъщият? Вярвате ли в Исус Христос, неговия единствен Син? Вярвате ли в Светия Дух? В древността тези въпроси са били отправяни към човека, който е трябвало да приеме Кръщението, преди да бъде потопен три пъти във вода. И днес отговорът е един и същ: „Да“. Но тази моя вяра не е резултат от собственото ми самотно размишление, не е продукт на моята мисъл, тя е плод на връзка, на диалог, в който има слушател, приемащ и отговарящ; това е общуването с Исус, което ме извлича от затвореното в мен „Аз“, за да ме отвори за любовта на Бог, Отец. Това е като прераждане, в което съм обединен не само с Исус, но и с всички онези, които са вървели и вървят по същия път; и това ново раждане, което започва с Кръщението, продължава до края на живота ми. Не мога да изградя личната си вяра в личен диалог с Исус, защото вярата ми е дадена от Бог чрез общност от вярващи, която е Църквата, и ме проектира в множеството вярващи, в един вид общение, което е не само социологическо, но вкоренено във вечната любов на Бог, който сам по себе си е общение на Отца и Сина и Светия Дух, това е Троичната Любов. Нашата вяра е наистина лична, само ако е и обща: тя може да бъде моята вяра само ако обитава и се движи с „ние“ на Църквата, само ако е нашата вяра, общата вяра на единствената Църква.

В неделя, в светата литургия, рецитирайки „Символа на вярата“, ние говорим от първо лице, но изповядваме като един единствената вяра на Църквата. Това „вярвам“, казано поотделно, се присъединява към огромен хор във времето и пространството, в който всеки човек допринася, така да се каже, за хармоничното полифония във вярата. Катехизисът на Католическата църква обобщава това по ясен начин: следователно „вярването“ е акт на Църквата. Вярата на Църквата предхожда, поражда, поддържа и храни нашата вяра. Църквата е майка на всички вярващи. „Никой не може да има Бог за свой Баща, който няма Църквата за своя Майка“ (Св. Киприян)“ (№ 181). Следователно вярата се ражда в Църквата, води към нея и живее в нея. Това е важно да запомните.

В началото на християнското приключение, когато Светият Дух слиза със сила върху учениците, в деня на Петдесетница – както четем в Деянията на апостолите (вж. 2:1-13) – ранната Църква получава силата да започне мисията, поверена й от Възкръсналия Господ: да разпространи Евангелието до всяко кътче на земята, Благата вест за Царството Божие и по този начин да доведе всеки човек към срещата с Него, към вярата, която спасява . Апостолите преодоляват всеки страх, като провъзгласяват това, което са чули, видели, преживели лично с Исус. Със силата на Светия Дух те започват да говорят на езици, като открито разгласяват тайната, на която са били свидетели. Тогава в Деянията на апостолите ни се казва за голямата беседа, която Петър произнася в деня на Петдесетница. Той започва с пасаж от пророк Йоил (3:1-5), отнасящ се до Исус и провъзгласяващ централното ядро на християнската вяра: Този, който беше облагодетелствал всички, който беше засвидетелстван от Бог с могъщи дела, чудеса и знамения, който беше прикован на кръста и убит, но Бог го възкреси от мъртвите, правейки го Господ и Христос. С Него ние стигнахме до окончателното спасение, предсказано от пророците и всеки, който призове името Му, ще бъде спасен (вж. Деяния 2:17-24). Слушайки тези думи на Петър, мнозина, които се почувстваха лично призовани, се покаяха за греховете си и се кръстиха, получавайки дара на Светия Дух (вж. Деян. 2:37-41). И така започна пътуването на Църквата, общността, която носи това провъзгласяване през времето и пространството, общността, която е Божият народ, основан на Новия Завет благодарение на Кръвта на Христос. Нейните членове не принадлежат към определена социална или етническа група, а са мъже и жени от всяка нация и култура. Това е „католически“ народ, народ, който говори на езици, универсално отворен да посреща всички, отвъд всякакви граници, разрушавайки всяка бариера. Свети Павел казва: „Тук не може да има грък и юдеин, обрязан и необрязан, варварин, скит, роб, свободен човек, но Христос е всичко и във всички“ (Кол. 3:11).

Следователно Църквата от самото начало е мястото на вярата, мястото за предаване на вярата, мястото, в което чрез Кръщението се потапяме в Пасхалната Тайна на смъртта и възкресението на Христос, който ни освобождава от робството на греха, дава ни свободата на децата и ни въвежда в общение с Троичния Бог. В същото време ние сме потопени в общение с други братя и сестри по вяра, с цялото Тяло Христово, изведено от нашата изолация. Вторият Ватикански събор ни напомня: „Бог обаче не прави хората свети и не ги спасява само като индивиди без никакви взаимни връзки, а като ги прави в един народ, народ, който Го признава в истината и Му служи в святост“ (вж. Догматична конституция Lumen gentium, n. 9). Връщайки се отново към ритуала на кръщението, отбелязваме, че в края на обещанията, в които изразяваме отказа си от злото и повтаряме „вярвам“ на истините на вярата, празнуващият заявява: „Това е нашата вяра. Това е вярата на Църквата. Ние сме горди да я изповядваме в Христос Исус, нашия Господ”. Вярата е богословска добродетел, дадена от Бога, но предадена от Църквата през цялата история. Самият Св. Павел, като пише до коринтяните, потвърждава, че им е съобщил Евангелието, което той също е получил (вж. 1 Коринтяни 15:3).

Има една непрекъсната верига в живота на Църквата, в проповядването на Божието Слово, в извършването на Тайнствата, която е достигнала до нас и която ние наричаме Предание. Дава ни гаранция, че това, в което вярваме, е оригиналното послание на Христос, проповядвано от апостолите. Ядрото на първичното благовестие са смъртта и Възкресението на Господа, от които произлиза цялото наследство на вярата. Съборът казва: „Апостолското проповядване, което е изразено по специален начин във вдъхновените книги, трябваше да бъде запазено чрез непрекъсната линия на приемство до края на времето“ (Догматическата конституция Dei Verbum, n. 8). По този начин, ако Свещеното Писание съдържа Божието Слово, Традицията на Църквата го пази и вярно го предава, така че мъжете и жените от всяка епоха да имат достъп до огромните му ресурси и да бъдат обогатени от неговите съкровища на благодат. Така Църквата, „в нейното учение, живот и богослужение, увековечава и предава на всяко поколение всичко, което тя самата е, всичко, в което вярва“ (пак там).

Накрая бих искал да подчертая, че именно в църковната общност расте и узрява личната вяра. Интересно е да се наблюдава как в Новия завет думата „светии“ обозначава християните като цяло и със сигурност не всички биха били квалифицирани да бъдат обявени за светии от Църквата. Тогава какво се разбира под този термин? Фактът, че всеки, който е имал и е живял вярата във Възкрасналият Христос, е призван да стане отправна точка за всички останали, поставяйки ги по този начин в контакт с Личността и Посланието на Исус, който разкрива лицето на Живия Бог. И това важи и за нас: християнин, който се оставя да бъде ръководен и постепенно оформен от вярата на Църквата, въпреки своите слабости, ограничения и трудности, става като прозорец, отворен към светлината на живия Бог, получава тази светлина и я предава на света. Блажени Йоан Павел II в своята енциклика Redemptoris Missio заявява, че „мисионерската дейност обновява Църквата, съживява вярата и християнската идентичност и предлага свеж ентусиазъм и нов стимул. Вярата се укрепва, когато се дава на другите” (№ 2).

По този начин днешната широко разпространена тенденция да се измести вярата в частната сфера противоречи на самата й природа. Ние се нуждаем от Църквата, за да утвърдим нашата вяра и да изпитаме даровете на Бога: Неговото Слово, Тайнствата, подкрепата на благодатта и свидетелството на любовта. По този начин нашето „аз“ може да бъде възприето в „ние“ на Църквата и в същото време да бъде приемник и протагонист на едно огромно събитие: преживяването на общението с Бога, което е основата на общението между хората. В свят, в който изглежда, че индивидуализмът управлява личните взаимоотношения, правейки ги все по-крехки, вярата ни призовава да бъдем Божи народ, да бъдем Църква, носители на любовта и общението на Бога за цялото човечество (вж. Пастирска конституция Guadium et Spes, n. 1). Благодаря на всички ви.

 

Папа Бенедикт XVI

Генерална аудиенция

Площад Свети Петър, сряда, 31 октомври 2012 г

 

 

 

XXX седмица год. II понеделник

 

ПЪРВО ЧЕТИВO

Четене от посланието на Свети Павел Апостол до ефесяни   4,32-5,8

Братя:

Бъдете един към друг добри, състрадателни, прощавайки си един на друг, както и Бог ви прости в Христа.

И тъй, бъдете подражатели на Бога, като чеда възлюбени, и живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание.

А блудство и всяка нечистота или користолюбие дори и да се не споменават между вас, както прилича на светии; нито пък срамни и празни думи и смехории, които са неприлични, а наопаки да се чува благодарение.

Защото това трябва да знаете, че никой блудник, или нечист, или користолюбив, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христа и Бога. Никой да ви не прелъстява с празни думи, защото заради всичко това дохожда гневът Божи върху синовете на неверието. И тъй, не ставайте техни съучастници.

Вие бяхте някога в тъмница, а сега сте светлина в Господа: постъпвайте като чеда на светлината.

Това е Божие слово.

 

ОТПЕВЕН ПСАЛОМ                (Пс 1,1-2.3.4 и 6)

О Да бъдем подражатели на Бога, като възлюбени чеда.

 

Блажен е онзи човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои, и в сборището на развратители не седи; а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем. О

И ще бъде като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време; и чийто лист не вехне, и във всичко, що върши, ще успее. О

Не тъй са нечестивците, не тъй, но те са като прах, що вятърът измита. Защото Господ знае пътя на праведните, а пътят на нечестивците ще погине.  О

 

АЛИЛУЯ

О Алилуя. Твоето слово, Господи, е истина; освети ни с исти. О Алилуя.

 

ЕВАНГЕЛИЕ

+ Четене от светото Евангелие според Лука (13,10-17)

В онова време:

Една събота Исус поучаваше в тяхната синагога. И ето, една жена с немощен дух от осемнадесет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи.

Като я видя Исус, повика я и рече й: „Жено, освобождаваш се от недъга си!“ И сложи ръцете си върху нея, и тя веднага се изправи и славеше Бога.

При това началникът на синагогата, негодувайки, задето Исус в събота изцери, заговори и рече на народа: „Шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден.“

Господ му отговори и рече: „Лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота? И не води ли ги да ги пои? А тая дъщеря Авраамова, която Сатаната е свързал, ето вече осемнадесет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?“

И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, изпитваха срам, а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него.

Това е слово Господне.