кръстен път 6

КРЪСТЕН ПЪТ 6

I. Исус е осъден на смърт

Срещу Пасха, подучено от фарисеите, множеството ревеше в неистова ярост и безумие “Разпни го!”. Тълпата се поддаде на манипулацията. Хората забравиха твърде бързо радостното посрещане на Исус в Йерусалим, когато, застилайки пътя пред него с цветя, викаха “Осанна!”

Какво падение! Всяко падение е бързо и лесно. Трудно е извисяването към истината. Затова тогава хората бързо изминаха своя път от “Осанна!” до “Разпни го!” Пилат счете, че ръцете му са чисти от невинно пролятата кръв. Той избра пътя на оправданието си. Някой друг да е виновен, не аз.

И тогава тълпата имаше възможност за избор – смърт или милост. В невежеството си тълпата избра за Исус смърт. Да бъде убит! Да бъде убита любовта, да бъдат убити Истината и Животът! Да няма милост!

Милостта е труден път. Милостта и Прошката са друго, високо състояние и равнище на човешкото съзнание. Прошката е проява на любовта и път към извисяването за възкресение. Прошката е път към свободата. Прошката е свободен полет на човека. Хората обаче  избраха робството. А за роба хлябът е достатъчен. Робът няма нужда от вяра. Робът не е личност, той непременно е слят, отъждествен в безличието си с тълпата. Той е същество, загубило себе си и същността си в тълпата. Робът е сляпо същество, попаднало в страшен лабиринт без изход, където не само никой не го търси, но и той сам е забравил за себе си. Лабиринтът е построен от господарите на земните власти. Но и самите те, бидейки отвътре, зидейки лабиринта, остават заключени в него.

II. Исус приема кръста на рамото си

А мисълта на Исус е друга – трябва да се спасят хората. Въпреки всичко. Нищо че са толкова жестоки и озверели. Нали заради тях проповядваше милост, състрадание и любов към ближния. Може би у всеки има нещо добричко. Но те не повярваха. Приеха всичко само за романтични бъртвежи. Трябва да им се покаже пътят към спасението и живота. Трябва да им се покаже Истината за смисъла на живота. Но как да се избавят хванатите в капана на илюзиите и заблудите хора? Как да се спасят от мрака на лабиринта? Има изход. Един – нагоре, по-високо от стените на лабиринта. Към простора на синевата – където се реят орлите. Само че до простора на синевата се достига с криле. Трябва да се полети. На хората трябва пример – да им е покаже как. Но сега вместо криле ще влачи чак до лобното място тежката греда. Ще му стигнат ли силите да я довлачи? Колко слабо е тялото човешко. А за полет и дума да не става. Наистина, разперените страни на гредата приличат на криле, но….

Според присъдата кръстът е и позор. Осъденият трябва не просто да бъде убит. На него трябва не просто да му се отнеме живота, но и достойнството – той трябва да бъде унизен и поруган. Присъдата иска назидание и гавра.

А според мисълта за спасение на хората, на другите, кръстът и носенето му по пътя до лобното място има и друго – морално и етично, символично и знаково значение. Това е пътят към поемането на товара на отговорността, чрез любовта към другите хора. Любовта към другите да е толкова голяма, че да прости всичко, а самата личност, в любовта си, пред големите изпитания, да може да жертва себе си заради другите. Тогава кръстът и пътят към Голгота добиват смисъл на полет и извисяване, на висше достойнство. Тогава е възможно разбулване на тайната как един може да взема върху себе си греховете на всички и да ги прощава. Казано по друг начин – как унижението и гаврата да се превърнат в достойнство.

А горе орлите летят. В кръг над Голгота. Предусещат скорошно пиршество.

III. Исус пада за първи път под кръста

Орлите са търпеливи в очакването си. Те знаят, че смъртта е близо. И ето – той пада от изнемога. Тежка е гредата. Бремето е непосилно. Хората злорадо гледат. Други състрадателно плачат. Дали той е обещаният цар? Дали това, което проповядваше е истина? Дали не ги залъгваше с евтини чудеса? Не е той обещаният спасител. Не е синът на Бога. Какво остана от величието на силата му? Сега се вижда, че няма сила дори да помръдне кръста. Е, чаровен беше, добър лечител и красиво говореше, но празни приказки – любовта, спасението, милостта, храмът. Защо не се отказа от това пред съда? Можеше и да го пуснат. А той – истината, че истината. Ето ти сега истина. Твърдоглавец. Нещастник. Сам си е виновен.

Аха, сякаш ще стане. Повдига се. По лицето му се стичат струйки пот и кръв. Очите му са зачервени. Поглежда нагоре. Плаче ли? Гледа към съпътстващото множество. Сякаш търси нещо с поглед. Може би някого. Мяркат се много лица и ръце, разноцветни дрехи; зад краката с войнишки сандали има и много боси крака. Някои даже разранени. Ето, този сякаш е познат – един от изцерените. До него, другият, по-младият, с уплашеното лице, е непознат. Нервно мачка пръстите си. До него – друг, носи златен пръстен на лявата ръка. Изкривени физиономии. Завъртат се като в панаирски калейдоскоп. Губят се отделните крясъци на хората, сливат се. Шумът на тълпата се превръща в тъпо пулсиращо боботене. И слънцето сякаш е спряло като завързано в плен.

Някакви груби ръце се протягат към него. Повдигат го. Така хората се виждат по-добе. Пътят до плешивия хълм трябва да се извърви. Колко е далече дотам! Чашата трябва да се изпие. Отче, да бъде Твоята воля!

IV. Исус среща прескръбната си майка.

Продължава да търси с поглед. Колко много хора! Много са жителите на Йерусалим! Разливат се на шумни талази вън от крепостните стени, сякаш освободени от капана на големия град. Заблуда! Капанът е вътре в тях. Имат нужда от помощ, от просветление, но не знаят това.

Болят изтръпналите от побоя места. Тръните на венеца се впиват остро в главата. Погледът търси в тълпата.

И изведнъж…. Мираж ли е? Тя ли е? “Майчице!”Мисълта, неизречена, надвива болката. “Майчице, моя, добричка. Аз съм, ето ме! Твоят син! Нали ме позна! Сълза се спира в левия ъгъл на прехапаните ти устни. В гърлото напира буцата на онази мъка, която само майките знаят. Раменете ти се тресат от конвулсивни ридания. Дано съм бил достоен твой син и син на Отца си! Утешава ли те това? Ще имаш ли сили да видиш сина си разпънат? Ти, която си призвана да даряваш  и съхраняваш живота, знаеше ли, че го принасяш в жертва? Знаеш, разбира се. Майките всичко трябва да знаят. Е, сега е дошъл мигът. Прелива сърцето ти от страдание. Трябва да се преглътне. Жаркото слънце се е впило в лицето ти. Очите ти са размътени от влагата на сълзите. Привеждаш лице. Една от сълзите капва на нажежената земя и веднага изчезва. Изгубва се. Нещо мълвиш.  Молитва? Или страшно питаш защо се случва това? Така трябва. Заради другите. Прощавай, трябва да извървя пътя до хълма. Не е много далеч. Дано имам сили да изпия чашата докрай. Отче, да бъде волята ти!”

Лъчите на слънцето се смесват с цветове от пъстрото множество и се завъртат в погледа.

“Не те виждам. Колко тежи този кръст. Дано да не падна. Майчице, къде си? “

V. Киринеецът помага на Исус да носи кръста

“Още съм на крака. Чудно. И сякаш ми е по-леко. На гърба ми няма товар. Зад мен върви друг човек. И той носи греда. Четирима ли сме осъдените? Отче, разбрах, той носи моята греда. Кой е той? Идвал ли е да слуша като говорех на хората за милостта? Бил ли е с множеството, когато разказвах притчата за орача и семето? Вече е съвем до мен. Казва си името. Симон, Симон Киринеецът. Смелост е в такъв момент да казваш името си. Приятелю, благодаря ти! Докараха те от нивата, за да облекчиш мъките ми. Състраданието и милостта говорят вече в душата ти? Нима семето е покълнало? Колко е хубаво! Здрав и силен си. Целият си плувнал в пот. Изпъкналите вени на врата ти пулсират. По яките ти гърди играят пъргави мускули. И погледът ти е напрегнат. Гледаш ме. Говориш с поглед. Разбирам, има още нещо. Не е само състраданието. Не е само поуката от притчата за орача и семето. Разбирам. Не искаш да ме видиш унизен. Не искаш да ме видиш паднал и поруган. Благодаря ти, братко! Отче, благослови го! Нежна е душата в грубото му тяло.

Но така трябва. Такава е волята на Отца. Трябва да измина пътя до горе. Чашата се пие до дъно.”

VI. Вероника изтрива лицето на Исус

Каква задуха. Трудно се диша. Струйките пот, сякаш галят, стичайки се. Не е само пот. Кръв. Небето пари. Боли от бодлите на венеца. Потта подлютява болките от раните по лицето. Слънцето стои като закачено. Само орлите плуват горе на свобода. Колко хора! Нямат ли край? Люти в очите от потта. Този венец от тръни е ужасен. Дано издържа до горе. Как бучи кръвта в слепоочията. Земята и небето се сливат. Писък на жена. Виждам я. Сякаш е полудяла. Спуска се към мен. Пробила е кордона. Виждам лицето й. Тя е – Вероника – дето прислужваше толкова пъти  с другите жени. Откъде тази смелост, жено? Сега е толкова опасно някой да показва, че ме познава. Ще патиш от властите! Бърше лицето ми с края на разбрадената кърпа и говори неразбрано. Шепне нещо, сподавено в плач. Нищо не чувам. Пепелява кърпа, грубо тъкана. Приятно гали. Нежно. Кърпата почервенява. Чак сега долавям по хлипащите й устни: “Исусе, прости!” Какво да простя, добра жено? Твоето състрадание и милост? Истина ти казвам, намерила си вече царството небесно! Преживяла си го. Благодаря ти, Отче! Семето е покълнало! Дали жената ме чу?”

Силни ръце я дръпват, влачат я настрани. Войнишки сандали и червени туники, метален блясък на брони. Разбрадената кърпа отлита като птица с ранено крило, обагрено в кръв. Жената пищи: “Прости, Исусе!”

“Добра жено, не мога де те стигна с глас, но си простена от Отца ми. Отче, благослови я!”

VII. Исус пада за втори път под кръста

Осъденият вече едвам се влачи. Устните му съвсем са побелели, погледът мътен. Шумът на тълпата се носи на вълни, сред които се чуват отделни крясъци. Вълните се блъскат в осъдения Исус и сякаш го заклащат. Могат да го отнесат. Аха, аха, ще падне. Не всички са близо да го следват с поглед. Засега зрелището е привилегия на тези, които са най-близо. Достъпно за всички ще бъде, когато го приковат и изправят кръста.

Двама фарисеи използват момента да говорят на хората. Сега е най-подходящо да се обработва тълпата и да се укрепи властта на синедриона. Трябва да се нагрява моментът. На властта е нужно подчинение и преклонение. Властта ще даде на тълпата хляб. Но властта трябва да онагледи силата си, трябва да я демонстрира, трябва да прави малки чудеса и малки подаръци. Затова са зрелищата. “Ето, виждате ли участта на всеки, който дръзва да се изправи срещу закона.” Не, по-добре е да се използва името на Бога: “Ето, виждате ли участта на онзи, който дръзва да се изправи срещу волята на Бога. Само ние, неговите служители, имаме право да чуваме волята му и да я огласяваме. Ние сме овластени да провеждаме закона му на земята.” Още по-добре е да се подсили назиданието. “Ето, виждате ли го, колко е жалък! Къде е силата му и властта му на цар-избавител и син божи? Ако беше син божи, щеше ли Бог да допусне синът му да бъде предаден на разпятие? А вие се бяхте помъкнали подире му и слушахте врели-некипели.”

Шумът от тълпата се усилва: “У-у-у! Измамник! Лъжепророк!” Озверели крясъци и вдигнати юмруци. Голяма е силата на тълпата. Като стихия. Само трябва умело да се води и насочва.

“Ето, виждате ли, влачи се като червей! Нищожество!”

И нова вълна от тълпата: “У-у-у! Да се разпъне! По-скоро!”

Сякаш издухан от нарасналата сила на крясъка осъденият се заклаща и рухва в изнемощение.

Всички спират. “Какво ще направи сега, ще може ли да стане? Вече е много интересно. Какъв ден! Откога не сме виждали такава гледка!”

VIII. Исус утешава Йерусалимските жени

Неголяма група жени зад шпалира на мъжете не може да си пробие път към осъдения Исус. Мъжете са по-високи и по-силни. Стената е плътна. Забрадките се обръщат и се навеждат една към друга. Нещо си казват. “Трябва да се отиде напред по пътя, там, където още няма струпвания, да се изпревари шествието. Там да го срещнат и видят отблизо. Ами ако той не стане? Ами ако не може да се довлече? Ами ако мъжете пак ги избутат назад? Нищо, трябва да се опита. Друга възможност няма.”

И групата се понася напред да изпревари множеството и заема място. Сега жените чакат. Като че ли времето е спряло. Не е далече, стотина разкрача, а кога ще ги измине Той, та да се изравни  с тях. Минутите сякаш са години. Изведнъж силен вик изригва от гърлата на освирепялото множеството пред тях. “Какво е станало? Какво е станало?” Онези, които не виждат, надигат вратове, опитват се да надничат, но безуспешно. Бързо, от уста на уста, като закъсняло ехо се пренася случилото се. “Изправил се е на крака. Той се е изправил на крака.”

“Има надежда. Ще успее да стигне до тях. Само търпение, ще го видим.”

Минутите са години. Минутите са години. “Търпение трябва, нали и Той така ни говореше. Търпението ще се възнагради.”

Най-после, ето Го. Бавно приближава, едвам пристъпвайки. Една мисъл връхлита жените и прониква под забрадките: “Колко е отслабнал! Колко е изстрадал! Боже, няма ли помощ за него? Няма помощ за него.”

Като стадо сърни, сякаш подплашени от невидима опасност, групата жени, пробива мъжката стена и се спуска изведнъж към Исус.

“Исусе, прости ни! Исусе, кой сега ще ни учи? Какво да правим без Теб?” Силни ръце, стиснали копия, ги избутват назад, искат да ги откъснат от Него. А те са вперили поглед в лицето му и жадно чакат. Търпението ше се възнагради. Попуканите Му устни помръдват едва. В единия край. Нещо като усмивка. Погледът на добротата ги обгръща с болка. Слухът им е напрегнат до своя предел. Дано не изпуснат нещо.

Пряко сили той проговаря: “Бъдете благословени заради милостта си! Милост ще срещнете в царството небесно! Сълзите ви ще бъдат изтрити. Не скърбете, виждам, че не сте ме загубили. И аз ще бъда винаги с вас.”

Главата му клюмва. Сякаш думите са изчерпали последните Му сили…

IX. Исус пада за трети път под кръста

Отново силен гръмовен възглас на тълпата. Исус пада. Този път няма да може да стане. Войскарите на Йудейския прокуратор, конника Пилат от Понт, се разтичват наоколо. Този път наистина няма да може да стане. Тълпата е разочарована. Удоволствието от зрелището няма да е пълно. Очакванията бяха по-други. Тълпата реве срещу центуриона: “Нека войниците го вдигнат! Да го изправят на крака!”

През шумотевицата пробиват гласовете на двамата фарисеи: “Граждани на Йерусалим, видяхте ли самозвания пророк и спасител! Лъжовния син на Бога! Такава е участта на лъжата! Сега познахте, че ви е мамил!” Сега е моментът. Моментът трябва да се нагрява. Тълпата трябва да се доведе до екстаз.

А той лежи. Войниците се суетят около него. Трябва да бъде изправен. Заради зрелището. Тълпата чака зрелище. Само да не е вече умрял. Слабоват беше. Ще видим. Няколко удара с бича. Тялото потръпна. Жив е, значи. “Хайде, ставай! Ставай!” Исус само повдига глава. За толкова  стигат силите му. Яки войнишки ръце го обхващат и пак го изправят. “Хайде, тръгвай! Тръгвай!”

Осъденият прави крачка. Гласът на тълпата изригва в нова вълна. Ще има зрелище. Скитникът Исус се олюлява, ще се строполи всеки миг. Вече е близо до мястото, наречено Голгота. Още малко. Още малко остава.

X. Войниците събличат дрехите на Исус

На Голгота всичко е вече готово. Осъдените току-що са пристигнали. Приведени са под товара на гредите. Трите стълба са изправени. Центурионът остро и късо изстрелва заповеди. Кохортата се подрежда и огражда мястото на смъртната казън. Другите войници подготвят необходимите инструменти. Донасят и гвоздеите. Процедурата е рутинна. Ще бъде извършена безупречно. Не се изисква мисъл. Мисълта се е сгърчила под горещите шлемове.Тълпата приижда и се реди в нетърпеливо очакване. Интересно ще бъде, когато започне приковаването, когато хълмът се огласи от виковете на осъдените, от неистовите им писъци. Страшно е, но е весело. Слънцето е нажежило въздуха. Адска мараня трепери над хълма. Адска жега. Какъв ден! Осъдените чакат. Онзи в средата, лъжепророкът, едвам се държи на крака. Другите двама оглупяло се оглеждат на всички страни. Има ли изход? Има ли спасение? Изход няма. Няма спасение. Отвсякъде е заградено. Войници. Зад тях е тълпата. Хората. Те ще гледат смъртта им отстрани. Жадни са за зрелище. Един потрива нетърпеливо ръце. Пред него другият е клекнал, рови с клечка спечената пръст. По-наляво старец приглажда бавно побелялата си брада. Ръката му потреперва. Войникът наблизо, застанал в гръб, стои като закован. Отляво мечът. С хубава дръжка. Красиво гравирана. И блести. Дали е трофей? Широк белег под коляното на прасеца.

Става тихо. Тълпата е нетърпелива. Започва събличането. Исус се олюлява. Един от войниците вижда това. Като че ли капчица милост смекчава чертите на скулестото му лице. Извиква нещо на другия. Веднага донасят съдинка. Поднасят  към приведеното му лице. Смътно се прокрадва мисъл: “Глътка вода преди смъртта? Каква милост!” Доверчиво допира устни до медното гърло и отпива. Рязко вдига глава от погнуса. Злъчка. Отровен вкус – за обезболяване преди приковаването. Осъденият не желае да пие. Добре, тогава ще преживее истинските болки.

Започва събличането. Свличат го бързо върху гредата.

XI. Исус е прикован към кръста

Сръчни удари с чука. Ритмичните звуци отекват над множеството и скъпернически отброяват малкото му останало време. Пращят сухожилията на китките. Немощни стонове. Другите двама крещят от неистови болки с изкривени уста. Издути са вените на вратовете им, лъснали от потта. Главите им се тресат от страдания. Телата се гърчат. Не, това не е всичко. Има още. Горе. Когато ги вдигнат заедно с гредите на стълбовете. Когато се приковават краката боли още повече.

Въжетата са готови. Започват вдигането. Тълпата реве и заглушава виковете на осъдените.

XII. Исус умира на кръста

Да се извиси глава над останалите е велико постижение. Особено на кръста-това зверско средство за мъчение и смърт.

Отвисоко се виждат другите. Почти като от пиедестал. Незавиден пиедестал. Дали друг би пожелал да стори това заради другите? Едва ли. Но има нещо по-важно от собствената физическа смърт – Истината. Боли. Много боли. Но трябва да се понесат страданията. Още малко. Смъртта е освобождение и полет. Още малко. Докога? Имало е случаи, когато разплатите престъпници са крещели от безумна болка живи и на следващия ден. При добро разположение войниците биха могли да проявят малко милост и да им спестят болките като им пребият пищялите със здрава тояга. Дали? Орлите горе летят. И сякаш са се спуснали по-ниско. Усещат. Те знаят мириса на кръвта и на мъртвата плът.

Тишина настава над плешивия хълм. Множеството се умълчава. Затова и гласът на войника отеква самотно, но ясно.

Центурионе, да ги пуснем ли?

Марк Прилепа поглежда първо към средния кръст и после към войника. Сваля шлема си и прокарва ръка по изпотената бръсната глава. Какъв ден! Кога ще свърши? Разпнатите вече само тихо стенат.

Пусни ги!

Малка група – няколко жени и двама мъже приближават към средния кръст. Подкрепяха едната. Тих ропот сред тълпата: „Майката! Майката!“ Хълмът отново се предава на тишината.

Групичката се спира под кръста. Главите се обръщат нагоре. Небето е сякаш сгърчено от горещина и от болка, неподвижно, мъртво и нямо.

Исусе, синко! – проплаква майката и хапе пресъхналите си устни.

Горе, от високото, като че ли от разцепеното небе, някак странно – немощно, но ясно идват думи, пробили властта на болката:

Жено, ето сина ти! – и погледът на прикования се спира на младия Йоан. Йоан потръпва и сълзи тръгват към рядката му брадица.

Йоане, ето майка ти! – главата на осъдения клюмва в немощ. Изхлипват жените, бършат мокри очи, вперени нагоре.

Стига толкова! – достига като камшик до тях властният дрезгав глас на центуриона.

Войниците се спускат и бързо избутват групичката към тълпата.

А горе, на кръста, животът вече гаснеше. Устните са напукани и кръвта е отдавна засъхнала по тях. Даже се е спекла. Устата е суха. Ех, да имаше глътка вода. Дали устата е промълвила „Жаден съм!“? Войникът с кривия белег на дясната буза подава сюнгер на тръст. Отврат! Оцет! Пак подигравка! Мъжки кикот се чу от бездната долу!

Тишината потрепера и небето сякаш се сви още повече. Разпнатият повдигна глава нагоре, разкривените устни помръднаха едва едва. После главата рязко се отпусна, няколко кичура от косата увиснаха безпомощно.

Незнайно кога небето бе посивяло и черни облаци се бяха струпали накуп. Небето затисна всички. И без друго идваше вечерта. Дълъг ден! Ужасен ден! Четиринадесетият ден от пролетния месец нисан. Задухата стана нетърпима. Мълния проряза небето от горе до долу и заслепи хиляди очи. Страшен грохот разцепи тишината над плешивия хълм и окова хиляди гърди. Земята се потърси и кръстовете се заклатиха. Рукна пороен дъжд. Хората побягнаха към стените на Йерусалим. Движенията им изглеждаха неестествени и безпомощни под блясъка на светкавиците и тътена на гръмотевичната канонада. От високото изглеждаха като бълхи, пъплещи по земята, без да знаят защо. Голгота сякаш искаше да се отърси и да се освободи от бремето си. И от срама. Безуспешно. Напразно -екзекуцията се бе състояла.

Само неколцина войници останаха на стража. Безсмислено и объркано се суетяха. Какво да пазят вече? И от кого? Дъждовните струи се стичаха по шлемовете им и се спусаха под броните, за да измият потта. Кръстовете се омокриха. Локви бързо се появиха около тях. Дъждът поеше кръстовете в корена им – като плодни дървета. Плодни дървета, със странен плод. Не, със страшен плод…

Единият от осъдените, Исус от Назарет, йудейският цар, е вече мъртъв. Но заповедтта си е заповед. Боднаха с копието – изтече вода и кръв. Тялото не потръпна. Мъртъв е, наистина. Дъждът бързо отми червенината. Сякаш не търпеше друг цвят освен черния. Странна вечер. Защо никой не предсказа земетръса? Тези фарисеи, нали са звездобройци. Мошеници. Другите двама разпънати са още живи. Няма какво да се чака повече. Пребиха пищялите им. Телата потръпнаха за последен път. Няма смисъл да се мъчат повече. Сега и тримата екзекутирани висяха като мокри дрипи на кръстовете. Дъждът упорито плющеше и с някакъв тъп инат искаше да измие още нещо…

Чу се тропот на кон. Към стените на Йерусалим, сякаш подгонен от дъжда, лудо препускаше конник. Не беше войник.

XIII. Исус е снет от кръста

Да го въведат! – прокураторът на Йудея направи знак към охраната и се върна към мислите си. „Щял да възкръсне! Глупости! Трябва да се докладва в Рим. Императорът се интересува за тукашните случки. Ще напишем писмо. Няма опасност за Рим. Безобиден лечител. Влиянието му върху тълпите е неутрализирано. Народът поиска да бъде разпнат. Неговите хора го предадоха. За пари. А той не можеше да си купи преданост. О, богове! Какъв ден! Ужасна горещина! От плющящия навън дъжд и изпаренията задухата бе непоносима. Отвратителен климат в тая страна! И това главоболие. Ами бурята? А земният трус? Не бива да се позволява да се тълкуват като знамение от небето, като личба. Не, след няколко дни всичко ще се забрави. Секретарят се плъзна в сумрака на преторията към него тихо като сянка и зашепна на ухото му. Пак Кайафа! Досадник! Интригант! Какво ли иска още? Дали не гласи някаква нова мръсотия? Дали не се цели към мене. Дали не иска да заклати авторитета ми. Не бива да му се позволява да изпрати писмо до Рим.

Да почака! Нека въведат Йосиф от Ариматея! С отварянето на тежката врата отвън нахлу и горещината от мраморната тераса. В рамката на вратата, избутай пред войника, като че смутен, застана добре облечен мъж. От мокрите му дрехи върху мрамора се процеждаше вода.

Приближи се! – с властен жест прокураторът подкани въведения. Той бавно и нерешително пристъпи. Така пристъпват просещите. Нещо ще моли. „Заможен е, няма да иска пари. Нито пък ще злослови. Не е от ония хитреци, фарисеите.“ Опитът не излъга Пилат.

Влезлият пристъпи. Мокри следи останаха след него. Поклони се и, задъхан, тихо каза:

Вечна слава на Рим! Господарю на Иудея, моля за благоволението Ви да взема и погреба разпънатия днес.

Кой от тримата? – прокураторът се досещаше за кого става дума, но искаше да разбере защо – роднина, близък или…

Исус от Назарет. – все така тихо продума Йосиф.

Че той мъртъв ли е вече? – Пилат знаеше всичко, докладвано му беше. Искаше му се да проточи мига и изкопчи повече информация.

Мъртъв е. От шестия час.

Че много бързо. Обикновено изкарват до другия ден. Кой те проводи?

Ръцете на Йосиф мачкаха пръсти, като че се поколеба, но надви смущението:

Майката. Страда много. Невинен беше. Не биваше… – но Пилат го прекъсна: Невинен бил, а! Майката страда… – не очакваше такъв отговор. Какво ли е да страда майката? В главата му отново нахлу единственият спомен от детството – неговата разплакана майка с тресящи се рамене, войниците на Марсел, военните почести, каменните лица на легионерите, наградата. Самият той тогава не плака, твърде малък беше, не осъзнаваше какво се бе случило. И после – Пилат никога не бе плакал. Кораво момче беше. Като всички момчета от Понт, които мечтаеха да станат воини на Рим. А сега….. Майката страда…. О, богове, какво главоболие! И за какво ми е всичко това? Майката страда…. Не мога вече, да се маха. Погледът му падна с надежда върху високия съд с гъсто, черно-червено кипърско вино, изправен вдясно до каменното кресло. Не, по-добре да повикат новия масажист, етиопецът Идомо, вълшебни ръце има, дано…. И прокураторът на Йудея предвкуси сладостта от разпускането на мускулите, пукането на вратните жили.

Вземи го. До мръкване. – и повика с пръст писаря. – Но оттатък да приготвят разрешителното. – И Пилат се отпусна в изнемога на креслото веднага, щом Йосиф обърна гръб да си върви. Дори не чу благодарността от последните му думи.

Секретарят бързо се стрелна и пак се долепи до ухото му:

Кайафа чака, много важно било! Моли да го приемете!

Кръвта нахлу изведнъж в болната глава на прокуратора, остра ярост избликна от устата му:

Веднага изгонете този досадник! Мръсник и интригант!

Секретарят се сепна в уплаха. Ами сега! Трябва да се престраши, петдесет жълтици приятно пареха в пазвата му. Зашепна бързо-бързо:

Да изпратим войници да го пазят, защото ще го откраднат и такова… ще кажат, че възкръснал. Ще тръгнат такова… слухове, мълви…. Става опасно, може да се появят усложнения – народни вълнения, бунтове. По-добре… И трусът…. и бурята, …такова…. не е добре… и още… такова….

О, богове! – Пилат изрева като звяр. Главата му се пръскаше от болка. Щял да възкръсне! Ами да възкръсне, какво ме интересува. Щели да го откраднат! Да го откраднат! Какво като го откраднат! Кайафа! Тоз мръсник и доносник ще пише писмо до Рим, ще ме злепостави – че не се грижа за интересите на империята…. за волята на императора…. майстор е. Днес него трябваше да разпъна на кръста. Коварна душичка! Воинската душа на Пилат се разбунтува, но укроти гнева си. Умната, умната…С последни сили кресна:

Да изпратят три смени от кохортата на Марк Прилепа! Секретарят се спусна като совалка към изхода.

Прокураторът на Иудея, конникът Пилат от Понт – тридесет и първи легион на Адроник, рухна в безпамет на каменното кресло. Десният му крак събори високия съд с вино. Крехката делва се катурна, счупи се и голяма, черно-червена локва лъсна пред тежкото каменно кресло. Струйки пот се стичаха по скулите на лицето му. Преторията опустя. Беше сам, съвсем сам. В главата му вече нямаше мисъл. Какъв ден! Четиринадесетият ден от пролетния месец нисан! Само една тъмна ниска сянка се плъзна в полумрака и спря пред краката на Пилат – кучето Сеп. Помириса краката на господаря си, после локвата, помаха вяло опашка и легна тихо отляво.

А вън, в полумрака, се чу тропот на кон. Приведен към шията му заради острите струи на дъжда, конник препускаше към Голгота.

Не може! Няма заповед! – каза ядно стотникът. В мислите той проклинаше късмета си да стои мокър до кости и да охранява трупове.

Ще дойде, ще видите! – без надежда молеха жените. – Конят е добър.

Свалете го поне от горе!

Със смрачаването настъпи и хлад. Земята бързо изстина. Броните и мокрите дрехи приеха студа и телата зъзнеха. Само движението би помогнало за сгряване.

Свалете го! – сякаш и гласът на стотника бе измръзнал и мокър. Той се вглеждаше към стените на крепостта, откъдето излезе конник и бясно препускаше към Голгота.

Войниците това и чакаха. Свалиха бързо средния кръст. Изваждането на дебелите гвоздеи е по-трудно отколкото забиването им. Особено от мокро дърво. Трупът на Исус единствено белееше в полумрака.

Конникът пристигна, скочи от коня и бързо протегна кожена торба към стотника. Вътре беше заповедта. Е, вземете си го, даже окъпан! – никой не обърна внимание на неуместната шега на стотника.

XIV. Исус е положен в гроба

Голгота връщаше наистина мъртвия изкъпан. Чист. Не можеше да бъде измит само срамът, позорът от тази пошла екзекуция.

Ще ви съпроводим до там! Такава е заповедта! А войниците ще останат на стража до изгрева! Чак тогава ще ги сменят! – гняв бе изписан по лицето на стотника. Наистина дъждът бе престанал, но легионерът искаше да се прибере в центурията, където вече сигурно виното се лееше в изобилие. Понесоха тялото. Гробът не бе далеч. В тишината на мрака се сливаха в едно само мокрото шляпане на дузина чифта крака и немощните проплаквания на жените. Дори оръжията на войниците не дрънчаха. Сякаш мракът стенеше с безутешна, но превъзмогната, овладяна болка. Някъде напред унило и протяжно глъхнеха удари от конски подкови. Пристигнаха. Гробът бе нов, скоро изсечен. Жените повиха мъртвеца и хлипаха кухо. Мъжете го положиха вътре.

Сега си вървете! – тишината се сепна от резкия глас на стотника. – Ние ще останем!

Встрани прискърца тежкият камък, чу се пухтене на мъжки гърди. Войниците задружно напъваха сили да го притикат, за да закрият входа на гроба. Погребението приключи. Тишината върна властта си. Тъмнината послушно скри всичко и го заключи в тайна.

XV. Исус възкръсва

Умелите ръце на Идомо съживиха Пилат, а отварата от черно биле изчисти главата му от болки и го успокои. Прокураторът потъна в дълбок и спокоен сън, положен от слугите в южната спалня. Лечението продължи и в петък, и в събота. През това време той не се вдигна от леглото…. Вън, до вратата на южната спалня, почти денонощно стоеше Марк Прилепа. Този гигант с кучешка вярност бдеше над своя господар. Не бе спал два дни и умората тегнеше над клепките му. Но той бе римски воин, кален в много сражения, и бе свикнал с тежката служба. Можеше да издържи още много. Допускаше в спалнята само етиопеца. Всяко слънчево утро настъпва с радост и тържество. И тази, приятно хладна, неделна сутрин прогоненият мрак отстъпваше пред силата на деня, за да освободи пътя на живота. Омарата на сутрешните изпарения постепенно се вдигаше нагоре като молитва на града към светлината на небето. Някъде високо над крепостта тя бавно се стапяше, чута и уловена от първите лъчи на небесното светило. Синият простор полека се избистряше в тишината на това световно тайнство. Площадът пред преторията също бе тих и безлюден. Само под колонадата на двореца с отмерени стъпки стражата бдеше над съня на йудейския прокуратор, конникът от тридесет и първи легион на Адроник – Пилат Понтийски.

Сега първите любопитни лъчи на слънцето надникнаха вътре, заиграха по мраморния под и се придвижваха към лицето му. В ъгъла статуята на Юпитер, с броня и с копие в ръка, все така втренчено гледаше някъде навън със самочувствие, вдъхнато й от мощта на Рим…. Пилат се събуди трудно, понадигна се, но пак отпусна глава върху твърдата възглавница. Чувстваше се обезсилен, но болки нямаше, мислите му, сънливи и те, не можеха още да се подредят. Търсеха спомена от завчера, но той се губеше някъде. Хубаво утро! Приятно е. Пъстроцветни и ярки картини от деня преди Пасха се явиха в главата му -тълпата, осъдените, шествието. Състоя ли се екзекуцията? Не, сякаш онзи ден нямаше екзекуция. Днес вече трябва да подготви писмата до Рим, но малко по-късно, нека първо се наслади на приятните мигове без болка в главата. Той се отпусна блажено в леглото и притвори очи. Статуята на Юпитер, с броня и с копие в ръка, нямо гледаше някъде навън.

Силен тропот на буен галоп смути покоя от север и спря пред малката колонада, в сенчестата част на двореца. Стотникът Плиний и двамата войници скочиха чевръсто. Конете бяха изморени и пяна на парцали капеше от тях. Войниците ги поведоха към дворцовия обор, а стотникът се затича по стъпалата към задния вход на двореца. Стражата едва смогна да му отвори вратата. В тъмния празен коридор прошумя шляпането на сандали.

Марк Прилепа се ослуша и погледна към дъното на коридора. Видя тичащия Плиний и учудено повдигна вежди.

Центурионе….. – още отдалеч задъхан, с продран глас заговори стотникът. -Изчезнал е…

Кой? – тежко и бавно запита Прилепа. – Свали си шлема!

Чак сега Плиний се сети, че в двореца трябва да е гологлав, задърпа нервно кожената каишка на шлема, но тя бе мокра от пот и никак не искаше да се откачи от токата. Накрая успя, свали го с треперещи ръце и над мократа му глава се вдигна пара:

Изчезнал е…..

Кой? – отново запита Марк невъзмутим.

Онзи, пророкът, божият син…… йудейският цар…, скитникът Исус. – на пресекулки отговоряше Плиний. На Марк нещо не му стана ясно:

Нали е мъртъв. Не го ли погребаха завчера?

Ужасно объркан, Плиний не знаеше откъде да започне:

Той …той…, мъртъв е, де…, ама излязъл,…няма го в гроба.

Нещо трепна в ъглите на устата на центуриона. Досадата изчезна от лицето му:

Стражата как го е пуснала? Не вардихте ли гроба?

Вардиха, ама излязъл…, не са го видели да излиза…. като изчезва… – Плиний съвсем оплете конците.

Прилепа си представи ясно наказанието на стражата, даже видя в мисълта си плющенето на бичовете и гърчовете на виновните войници. „Заспали са! Нищо не са вардили!“ Стисна зъби и скулите на лицето ядно потрепнаха. Но пак нещо не се връзваше. Онзи нали бе умрял. И как е отвалил камъка? Нещо проблясна в погледа му – подкупени са! Не са спали. Подкупили са ги. Те са отвалили камъка. И си представи назиданието за подкуп – смъртната казън. А какво да каже на прокуратора… как ще му каже…

Доведи ги! Веднага! – късо просъска центурионът и скулите на лицето му отново заиграха. Даже няма да ги разпитвам, ще ги окача веднага на кръста.

Те … ще ги донесат… до обед. В несвяст са… Когато пробляснало…., когато… Мисълта на центуриона се разшава. Нападнати са? Бунт? А Плиний объркано продължаваше да плещи:

…когато жените дошли с потребите на разсъмване… и заварили… – на Марк не му се слушаше вече. Кръвта му кипна. „Какви жени?“ Плиний бързаше да говори, осъзнаваше, че гневът на центуриона и властта на прокуратора тегнеше над съдбата на стражата:

Камъкът бил отвален, а войниците бяха прострени до гроба в несвяст …, самите те ме повикаха… –

Как са те повикали войниците, нали били в несвяст…“

Жените, де,… дотърчаха в центурията уплашени и обадиха, че скитникът възкръснал…, така казал белият ангел… – Прилепа се хвана за главата. После потри челото си. „Този е луд!“ Вгледа се в очите му. В тях четеше само ужас. „Дали от климата?“

Рано сутринта в първия ден на седмицата Мария Магдалена и Мария, майката на Яков, заедно с други жени и Симон Петър вървяха към на гроба на Иисус, за да помажат тялото на мъртвия с благовония. Из пътя не говореха, всеки бе потънал в своята скръб. Завчерашната екзекуция ги бе потресла и те, с разбити сърца, тъгуваха за загубата, която ги бе сполетяла. Мислите им бяха объркани. Хаотичните спомени от различните случки и чудеса, които той бе извършил, не можеха да превъзмогнат болката. Липсваше им. Липсваше им усмивката му и словото. Няма я вече неговата благост и топлина. Голяма празнота зееше в душите им. Знаеха, че „оттам“ никой още не се бе върнал. Дали войниците щяха да им помогнат и да отместят камъка? Ще ги помолят, дано…

По пътя локви нямаше, жадната земя бе изсмукала всичката вода, дарена от небето, но сутринта беше влажна и мъглива от изпаренията. Пътят беше измит и чист. Изгорените от слънцето оскъдни тревички се бяха посъвзели и се бяха поналели със зелено между острите крайпътни камънаци. Сега се усмихваха натежали от капчици роса. Животът винаги се въззема от влагата и търси светлината.

Гробът не бе далеч и, когато стигнаха, спряха като заковани. Огромният камък бе отвален от гроба, преместен настрани, а двамината от стражата лежаха възнак – единият отляво, другият отдясно на гроба – като мъртви. Уплаха застина по лицата на жените. Мария Магдалена се спусна към гроба, но тялото не бе вътре. Изхлипа безпомощно.

Симоне, откраднали Господа!

Притича и Симон Петър, влезе, но гробът наистина бе празен. Само плащеницата и кърпата за глава бяха на място. Мислите му закръжиха като в празен кошер – „Не им ли стигна езекуцията? Какво още искат? Не го ли унизиха достатъчно? И мъртъв ли им пречи? Да отидем при прокуратора. Не, първо да намерим Йосиф от Ариматея и заедно да отидем“.

В този миг отгоре се чу свистене из въздуха и ослепително бяла светлина озари мястото. Жените и Симон Петър извиха глави към небето, примижаха и се вцепениха. Светлината се спусна надолу и се спря пред отвора на гроба. Сега тя засия още по-силно. После полека се раздвижи вътре в себе си, разтегли се, раздели се на две, така че се очертаха контури на два светли силуета. Изглеждаха като млади русоляви момчета с мечове на кръста, опасани отляво. Дрехите им бяха също ослепително бели. Лека усмивка трептеше по лицата на тези юноши от светлина.

Защо плачете? – чу се топлият глас на единия.

Мария Магдалена едва повдигна замъглени от сълзи очи и хлипайки продума:

Защото дигнали Господа мой от гроба и не знаем де са го положили. В страх тя отстъпи назад. Другият меко допълни:

Защо дирите живия при умрелите? Не си ли спомняте, когато ви говореше още в Галилея, че ще възкръсне…

Появи се отново свистенето, фигурите на юношите се разляха, сляха се една с друга. Светлината се уголеми издигна се плавно и изчезна от погледа им. Няколко мига всички стояха онемели. Какво беше това? Първа се съвзе майката на Яков: Видяхте ли, каквото и аз? Аз даже говорих него…. с тях. Господи, къде си? – Мария Магдалена протягаше трепереща ръка нагоре, накъдето изчезна светлината.

Симон Петър, пребледнял, все още с отворена уста, подръпваше брадата си, после се почеса по врата, потри устните си, и рече на жените:

Същото видях! Изглежда Иисус наистина е възкръснал!

Всяко слънчево утро идва с радост и тържество. И тази, приятно хладна, неделна сутрин прогоненият мрак отстъпи пред силата на деня, за да освободи пътя на живота. Омарата на сутрешните изпарения се вдигаше все по-нагоре като молитва и търсеше светлината на небето все по-нависоко. Там, горе, някъде над крепостта, тя бавно се стапяше, молейки прошка от първите лъчи на небесното светило. Да се прости на града. Синият простор полека се избистряше в тишината на това световно тайнство…. А градът още спеше…

Лабиринтът от тесни улички бе още пуст. Площадът пред преторията също бе тих и безлюден. Само под колонадата на двореца с отмерени стъпки стражата бдеше над съня на Йудейския Прокуратор, конникът от тридесет и първи легион на Адроник – Пилат Понтийски.