КРЪСТЕН ПЪТ 37
ПЪРВО СПИРАНЕ
Исус е осъден на смърт
„Пилат отново издигна глас, като желаеше да пусне Исус. Но те крещяха: разпни Го, разпни! Той и трети път им рече: та какво зло е сторил Тоя? Аз не намерих в Него нищо да заслужава смърт; затова след като Го накажа, ще Го пусна. Но те настояваха с голям вик да изискват да бъде разпнат; и викът техен и тоя на първосвещениците надделя. И Пилат реши да бъде, според както искат те, и пусна им хвърления в тъмницата за бунт и убийство, когото искаха, а Исус предаде на волята им” (Лк 23,20-25).
Уплашеният Пилат, който не се интересува от истината, насоченият с обвинение пръст и все по-настоятелният вик на разярената тълпа са първите стъпки към смъртта на Исус. Невинният – невинен като агне, с чиято кръв спасява Своя народ. Онзи Исус, Който бе сред нас, лекувайки и благославяйки, сега е осъден на смърт. Нито дума на благодарност от страна на тълпата, която вместо това избира Варава. За Пилат случаят се оказва неудобен. Оттегля се от множеството и си измива ръцете, изцяло привързан към собствената си власт. Предава Го, за да бъде разпънат! Не иска да знае нищо повече за Него. За Пилат случаят е приключен! Бързото осъждане на Исус е събирателен образ на бързите обвинения, на повърхностните човешки присъди, на инсинуациите и предположенията, които затварят сърцето и формират една расистка култура, култура на изключването и „изхвърлянето”, с анонимни писма и ужасяващи клевети. Обвинени сме и веднага се оказваме на първа страница; оправдани сме – и сме някъде в края на последната!
А ние? Имаме ли чиста и отговорна съвест, прозрачна, която никога не би обърнала гръб на невинния, но винаги ще застане смело в защита на слабите, противопоставяйки се на несправедливостта и защитавайки истината, която е подложена на оскверняване?
ВТОРО СПИРАНЕ
Исус взема Кръста Си
„Той Сам с тялото Си възнесе нашите грехове на дървото, та, като умрем за греховете, да живеем за правдата: „чрез Неговата рана се изцерихте“. Защото бяхте като овци блуждаещи без пастир, но сега се завърнахте при Пастира и Пазителя на вашите души” (1 Петър 2, 24-25).
Онова кръстно дърво тежи – тежи, защото върху него Исус носи греховете на всички нас. Той залита под тежестта му – твърде голяма за сам човек (Ив 19, 17). Също и тежестта на всички несправедливости, до които доведе икономическата криза, с всички тежки социални последици: несигурността, безработицата, съкращенията, парите, които управляват, вместо да служат, финансовите спекулации, самоубийствата на предприемачи, корупцията и лихварството, както и фирмите, които напускат собствената си страна. Това е тежкият кръст на трудовия свят, несправедливостта върху плещите на работещите. Исус го поема на Своите плещи и ни учи да не живеем повече в несправедливост, а с Негова помощ да градим мостове на солидарност и надежда, за да не бъдем като изгубени и скитащи се овце в тази криза. Затова, нека се върнем при Христос – Пастир и Пазител на нашите души. Нека заедно се стремим към взаимно полезен труд, преодолявайки страха и изолацията, връщайки смисъла от политиката и търсейки начин заедно да разрешим проблемите. Тогава кръстът ще стане по-лек – ако бъде носен заедно с Исус и вдигнат от всички, защото ние бяхме излекувани от Неговите отворени рани (срв. 1 Петър 2, 24).
ТРЕТО СПИРАНЕ
Исус пада за първи път
„Но Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи; а ние мислехме, че Той беше поразяван, наказван и унизяван от Бога. А Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме” (Ис 53, 4-5).
Исус, Когото съзерцаваме с удивление в това спиране на голяма скръб, е слаб, тук Той е твърде много човек. Но точно в това се състои Неговото падане в пръстта, което разкрива още повече огромната Му любов. Той е притиснат от тълпата, замаян от виковете на войниците, изгарян от раните от бичуването, изпълнен с вътрешна горчивина от огромната човешка неблагодарност. И пада. Пада на земята!Но в това падане, в това огъване под тежестта и умората, Исус още веднъж става Учител за живота. Учи ни да приемаме собствените си слабости, да не се отчайваме от провалите си, откровено да приемаме ограниченията си. „Желание за добро има в мене – казва свети Павел, – но да го върша не намирам сили” (Рим 7, 18). С тази вътрешна сила, която Той има от Отца, Исус ни помага да приемаме и слабостта на другите, да проявяваме милост към онези, които са паднали, да не бъдем равнодушни към онзи, който пада. Дава ни и силата да не затръшваме вратата на нашия дом пред онзи, който тропа на нея в търсене на убежище, достойнство и родина. Съзнавайки собствената си слабост, нека приемем слабостта на имигрантите, за да намерят сигурност и надежда. Истинското лице на нашия Бог се оглежда в мръсната вода от легена в горницата, т.е. в нашата слабост! Затова, „всеки дух, който изповядва, че в плът е дошъл Исус Христос, е от Бога” (1 Ив 4, 2).
ЧЕТВЪРТО СПИРАНЕ
Исус среща Майка Си
„И благослови ги Симеон и рече на Мария, майка Му: ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия, и на сама тебе меч ще прониже душата“ (Лк 2, 34-35). „Плачете с ония, които плачат. Бъдете единомислени помежду си“ (Рим 12, 15-16).
Тази среща на Исус с Неговата майка Мария е изпълнена с чувства и трогателни сълзи. Тук е изразена цялата непобедима сила на майчината любов, която преодолява всяко препятствие и успява да открие всички пътища. Но още по-жив е подкрепящият поглед на Мария, която със споделянето си дава сила на Сина. Сърцето ни се изпълва с удивление, съзерцавайки величието на Мария, която, макар да е творение, става „близка” със своя Бог и Господ.
В сълзите на Мария са събрани сълзите на всяка майка за намиращите се далеч нейни деца; за младежите, осъдени на смърт, убити или тръгнали на война, особено децата-войници. Тук чуваме сърцераздирателния плач на майките за техните деца, умиращи от тумори, които са резултат от изхвърлянето на токсични отпадъци. Горчиви сълзи! Сълзи на солидарност със страданието на децата! Майки, бдящи през нощта със запалени светлини, треперещи за своите млади деца – някои страдащи от липса на перспектива, други – повалени от дрогата и алкохола, особено в съботните нощи! Близо до Мария, ние никога няма да сме сираци! Никога няма да бъдем забравени. Както на свети Хуан Диего, така и на нас, Мария предлага милувката на своята майчина утеха и ни казва: „Да не се смущава сърцето ви… нима не съм тук аз, твоята Майка?” (Апостолическо насърчение Evangelii gaudium, 286).
ПЕТО СПИРАНЕ
Симон от Киринея помага на Исус да носи Кръста
„И накараха някой си Симон Киринеец, баща на Александър и Руф, както минаваше на връщане от полето, да носи кръста Му” (Мк 15, 21).
Симон от Киринея минавал случайно. Но това се превръща в решителна среща в неговия живот. Връщал се е от полето. Уморен човек, силен човек. И ето, принуден е да носи кръста на Исус, Който е осъден на позорна смърт (срв. Фил 2, 8).
Но тази случайна среща се превръща във важна и решаваща – след Исус, носейки всеки ден собствения си кръст, отричайки се от себе си (вж. Мт 16, 24-25). Всъщност Симон е споменат от Марко като баща на двама християни, познати на общността в Рим: Александър и Руф. Баща, който със сигурност е впечатлил сърцата на децата със силата на Исусовия кръст. Защото животът, ако го държиш само за себе си, плесенясва и става мъртъв. Но ако го предложиш на другите, той разцъфва и се превръща в плодовито семе – за теб и за цялата общност! Тук се осъществява истинското излекуване на нашия егоизъм, който непрестанно се крие под повърхността. Отношенията с другите ни лекуват и създават мистично, съзерцателно братство, способно да вижда свещеното величие на ближния, способно да открива Бог във всяко човешко същество, способно да преодолява трудностите в живота, като се осланя на Божията любов. Само ако отворя сърцето си за божествената любов, ще се опитвам да търся щастието на другите в многото доброволни жестове: една нощ в болницата, един безлихвен заем, една изтрита сълза в семейството, искрена щедрост, дългосрочен ангажимент за общото благо, споделяне на хляба и труда, преодоляване на всяка форма на ревност и завист. Самият Исус ни го припомня: „Всичко, което сте сторили на един от тези мои най-малки братя, на Мен сте го сторили!” (Мт 25, 40).
ШЕСТО СПИРАНЕ
Вероника изтрива лицето на Исус
„Сърцето ми повтаря Твоите думи: „търсете лицето Ми“; и аз ще търся лицето ти, Господи. Не скривай от мене лицето Си; не отблъсквай в гняв Твоя раб. Ти беше мой помощник; не ме отхвърляй и не ме оставяй, Боже, Спасителю мой!” (Пс 27, 8-9).
Исус тегли кръста с трудност, задъхвайки се. Но светлината на лицето Му остава непокътната. Няма оскърбление, което да е в състояние да затъмни Неговата красота. Заплюванията не са успели да я накърнят. Плесниците не са успели да я угасят. Това лице изглежда като горящ храст, който колкото повече бива удрян, толкова повече излъчва спасителна светлина. Тихи сълзи се спускат от очите на Учителя. Той носи бремето на изоставения. И въпреки всичко Исус продължава, не спира, не се обръща назад. Посреща болката. Измъчен е от жестокостта, но знае, че Неговата смърт няма да е напразна! И тогава Исус се спира пред една жена, която идва насреща Му без никакво колебание. Това е Вероника – истински женски образ на нежността! Тук Господ олицетворява нашата нужда от безкористна любов, от това да се чувстваме обичани и защитени чрез жестове на добрина и грижа. Милувките на това създание са окъпани в скъпоценната кръв на Исус; сякаш изтрива непочтителните действия срещу Него в тези часове на мъки. Вероника успява да докосне сладкия Исус, да се докосне до Неговата невинност. Тя не само облекчава страданието Му, но и участва в него. В Исус разпознаваме всеки ближен, който се нуждае от утеха, от нежно докосване, от това да бъде чут вика на мъката на всички онези, които днес не получават нито помощ, нито топлина, нито състрадание. И умират в самота…
СЕДМО СПИРАНЕ
Исус пада за втори път
„Обсадиха ме… Обиколиха ме, както пчели обикалят (мед), и угаснаха като огън в тръне: с името Господне аз ги повалих. Блъснаха ме силно, за да падна, ала Господ ме подкрепи. Господ ме строго наказа, ала на смърт ме не предаде.“ (Пс. 118, 11.12-13.18).
Наистина в Исус се осъществяват древните пророчества за смирения и изоставен Слуга, Който поема върху плещите си цялата наша скръбна история. И така, Исус, избутан със сила, се срива от мъка и притеснение, обсаден, заобиколен от насилие, вече с напуснали Го сили. Все по-самотен, все повече сред мрак! Плътта Му е разкъсана, костите Му – изтощени. В Него разпознаваме горчивия опит на затворниците във всеки един затвор, с всичките нечовешки абсурди. Заобиколени и обсадени, „блъснати силно, за да паднат”. Днес затворът продължава да бъде държан настрани, забравен, отхвърлен от гражданското общество. Белязан от бюрократични абсурди и отложени присъди. Наказанието става двойно поради пренаселеността в тези места: утежнена мъка, несправедливо страдание, което изстисква плътта и костите. Понякога толкова много, че някои не успяват да оцелеят… Също и когато някой наш брат излезе от затвора, продължаваме да гледаме на него като на „бивш затворник”, и по този начин затваряме за него вратите на общественото и трудовото му реабилитиране. По-тежка обаче е практиката на изтезанията – за съжаление все още разпространена в различни части на света, по различни начини. Както бе и с Исус – и Той преживя същото: поругаван от войниците, изтезаван с трънен венец, бит с жестокост.
Изправени пред това падане, колко истински чувстваме думите на Исус: „Затворник бях и ме посетихте” (Мт 25, 36). Във всеки затвор, близо до всеки изтезаван, Той е винаги там – страдащият Христос, затворник и измъчван. Дори и в най-тежките ни мъки Той е нашата помощ, Той ни помага да не се предаваме пред страха. Само с помощ, заедно, можем да се изправим, придружавани от способен персонал, подкрепени от братската ръка на доброволците и поддържани от едно гражданско общество, което днес извършва толкова много несправедливости зад стените на нашите затвори.
ОСМО СПИРАНЕ
Исус среща плачещите йерусалимски жени
„Дъщери йерусалимски, не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си“ (Лк 23, 28).
Като горящи факли се появяват женски фигури по пътя на скърбите. Верни и смели жени, които не се плашат от войниците и не са объркани от раните на добрия учител. Готови са да Го срещнат и да Го утешат. Исус е там, пред тях. Някой Го рита с крака, докато Той лежи на земята, изтощен и обезсърчен. Но жените са там, готови да Му дадат онази топлина на сърцето, която повече не можели да сдържат. Отначало Го наблюдават отдалеч, но после се приближават както би сторил всеки приятел, всяка сестра или всеки брат, забелязали трудността, в която се намира обичаният човек. Исус се трогва много от техния горчив плач, но Той ги увещава да не се съсипват от гледката на измъчения Му вид, за да не бъдат повече плачещи, а вярващи жени! Той иска болка от съчувствие, а не безплодно, плачливо съжаление. Да няма вече жалби, а воля за ново рождение, за поглед напред, за изпълнено с вяра и надежда напредване по пътя към онази утринна светлина, която ще изгрее още по-ослепително над главите на тези, които по пътя си вървят с лице, обърнато към Бог. Да плачем за нас самите, когато все още не вярваме в онзи Исус, Който ни възвести Царството на спасението. Да плачем за греховете си, които не сме признали.
Да плачем още и за онези мъже, които изливат насилието, което носят в себе си, върху жени. Да плачем за жените, които са поробени от страх и експлоатация. Не стига обаче да се удряме в гърдите и да изпитваме съчувствие. Исус е по-взискателен. Жените трябва да бъдат успокоявани и окуражавани, както Той е правил това, те трябва да бъдат обичани като неприкосновен дар за цялото човечество. За да растат децата ни с достойнство и надежда.
ДЕВЕТО СПИРАНЕ
Исус пада за трети път под Кръста
„Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч? Но във всичко това одържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби“ (Рим 8, 35.37).
Свети Павел изрежда изпитанията в живота си, но той знае, че преди него ги е изтърпял Исус, Който по пътя към Голгота пада веднъж, два, три пъти. Съсипан от мъченията, от преследванията, от меча, смазан от гредите на кръста. Напълно изтощен! Изглежда, сякаш казва – като нас в много тъмни мигове: Не мога повече! Това е викът на преследваните, на умиращите, на болните в последен стадий, на поробените. Въпреки това в Исус се забелязва и силата Му: „Пратил ли е неволя, Той и ще помилва по великата Си благост“ (Плач 3, 32). Показва ни, че Неговата утеха винаги присъства в мъката – нещо „отвъд”, което може да бъде съзряно в надеждата. Като подрязването на лозата, което небесният Отец с мъдрост предприема за най-плодородните клонки (срвн. Ив 15,8). Не за да бъдат отсечени, а за да разцъфват наново. Като майка, когато настъпва часът й: Тя се мъчи, пъшка и страда при раждането. Но тя знае, че това са родилните болки за новия живот, за цъфтящата пролет, именно чрез онова „подрязване”. Нека съзерцаването на Исус, Който е съборен, но съумява да се изправи отново, ни помогне да преодолеем бариерите, които страхът от бъдещето създава в сърцата ни, особено в това кризисно време. Да преодолеем неспокойния копнеж по миналото, удобството на статуквото, на „Така се е правело винаги!“ Този Исус, Който залита и пада, но след това се изправя отново, е гаранцията за надеждата, която, подхранвана от пламенната молитва, се ражда именно в изпитанието, а не след изпитанието, още по-малко без него! Всичко ще надмогнем с любовта Му!
ДЕСЕТО СПИРАНЕ
Исус е съблечен
„Войниците пък, като разпнаха Исус, взеха дрехите Му (и ги разделиха на четири дяла, по един дял на всеки войник,) и хитона. Хитонът не беше шит, а изтъкан цял отгоре додолу. Тогава рекоха си един другиму: да го не раздираме, а да хвърлим за него жребие, чий да бъде; за да се сбъдне реченото в Писанието: „разделиха дрехите Ми помежду си и за одеждата Ми хвърлиха жребие“. Тъй направиха войниците“ (Ив 19, 23-24).
Не оставили на Исус нито парченце плат, което да покрива тялото Му. Съблекли Го гол. Той нямал нито връхна, нито долна дреха, никакво облекло. Те Го съблекли гол като начин за крайно унижение. Това което Го покривало, била само кръвта, бликаща на потоци от големите Му рани. Долната дреха остава непокътната – като символ за единството на Църквата. Единство, което трябва да бъде преоткрито в търпеливото вървене напред, в един мир, превърнат в занаят, ден след ден, в една тъкан, съединявана отново със златните нишки на братството, в помирението и във взаимната прошка. В невинния, разсъблечен и измъчван Исус разпознаваме нараненото достойнство на всички невинни, особено на малките. Бог не попречил съблеченото Му тяло да бъде изложено на показ върху Кръста. Той го направил, за да плати цената за всяка несправедливо прикрита злоупотреба и да покаже, че Той, Бог, категорично и безусловно стои на страната на жертвата.
ЕДИНАДЕСЕТО СПИРАНЕ
Исус е прикован на Кръста
„Ония, които Го разпнаха, разделиха дрехите Му, хвърляйки жребие, кой какво да вземе. Беше третият час, и Го разпнаха.
Имаше надпис за вината Му: Цар Иудейски. С Него разпнаха двама разбойници, единия отдясно Нему, а другия отляво.
И се сбъдна Писанието, което казва: „и към беззаконници бе причислен“ (Мк 15, 24-28).
И те Го разпънаха! Наказанието за безчестните, предателите, непокорните роби. Това е наказанието, избрано за Исус, нашия Господ: груби пирони, пронизваща болка, мъката на Майката, позорът да бъдеш приобщен към двама престъпници, дрехите, разделени като плячка между войниците, хапливите подигравки на минувачите: „Други спаси, а Себе Си не може да спаси. Ако Той е Цар Израилев, нека сега слезе от кръста, и ще повярваме в Него“ (Мт 27,42). И те Го разпнаха! Исус не слиза, Той не напуска Кръста. Той остава, послушен до последно на волята на Отца. Той обича и прощава. И днес много от нашите братя и сестри са приковани като Исус към болничното легло – в болници, старчески домове, в нашите семейства. Това е времето за изпитание, в горчивите дни на самотата, също и на отчаянието: „Боже Мой! Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ (Мт 27,46).
Нека ръката ни никога да не се вдигне, за да измъчва, а винаги да дарява близост на болните, да ги утешава и придружава и да ги повдига отново от болничното им легло. Болестта не моли да бъде допусната; тя идва винаги неочаквано. Понякога тя преобръща всичко наопаки, стеснява хоризонтите, поставя на сурово изпитание надеждата. Жлъчта й е горчива. Само когато намираме до нас някой, който ни слуша, който е близо до нас, който сяда на леглото ни… само тогава болестта може да стане голямо училище на мъдростта, среща с търпеливия Бог. Когато някой взема нашите немощи върху себе си от любов, тогава и нощта на болката се отваря за великденската светлина на разпнатия и възкръснал Христос. Това, което погледнато по човешки е наказание, може да се превърне в изкупителна жертва за благото на нашите общности и семейства. По примера на светците.
ДВАНАДЕСЕТО СПИРАНЕ
Исус умира на Кръста
„След това Исус, като знаеше, че всичко вече е свършено, за да се сбъдне Писанието, казва: жаден съм. Там имаше съд, пълен с оцет. Войниците напоиха гъба с оцет, надянаха я на исопова тръст и поднесоха на устата Му. А когато Исус вкуси от оцета, рече: свърши се! И като наведе глава, предаде дух“ (Ив 15, 24-28).
Седемте думи на Исус на Кръста са шедьовър на надеждата. Бавно, с крачки, които са и наши, Той прекосява цялата тъмнина на нощта, за да се предаде с пълно доверие в обятията на Отца. Това е стенанието на умиращите, викът на отчаяните, зовът за помощ на губещите. Това е Исус! „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ (Мт 27, 46). Това е викът на Йов, викът на всеки човек, който е сполетян от нещастие. А Бог мълчи. Той мълчи, защото отговорът Му е там, на Кръста: Той, Исус, е отговорът на Бог, вечното Слово, Което от любов стана човек. „Спомни си за мене…“ (Лк 23, 42). Братската молба на злодея, превърнал се в другар по страдание, прониква в сърцето на Исус, Който чува вътре ехото на собствената си болка. Исус изслушва онази молба: „Днес ще бъдеш с Мене в рая.“ За нас страданието на другия е винаги освобождение, защото то ни кара да напуснем себе си. „Жено, ето син ти!“ (Ив 19, 26). Но Мария, Неговата Майка, която стои с Иван под Кръста, тя е тази, която пречупва страха. Тя го изпълва с нежност и надежда. Исус не се чувства повече сам. Както става с нас, когато до болничното легло е някой, който ни обича! Верен. До последно. „Жаден съм“ (Ив 19,28). Като детето, което моли майка си да му даде да пие нещо; като болния, пресъхнал от треска… Жаждата на Исус е жаждата на всички, които жадуват за живот, за свобода, за справедливост. Тя е жаждата на най-жадния, жаждата на Бог, който безкрайно много повече от нас жадува за нашето спасение. „Свърши се!“ (Ив 19, 30). Всичко: всяка дума, всеки жест, всяко пророчество, всеки миг от живота на Исус. Гобленът е завършен. Хилядите цветове на любовта засияват сега с всичката си красота. Нищо не е попиляно. Нищо не е изхвърлено. Всичко е станало любов. Всичко е извършено за мен и за теб. Ето така и смъртта има смисъл! „Отче! прости им, понеже не знаят какво правят” (Лк 23,34). Сега Исус изоставя геройски зад себе си страха от смъртта. Защото ако живеем в безкористна любов, всичко е живот. Прошката обновява, изцелява, преобразува и утешава! Тя създава нов народ. Тя заповядва на войните да спрат. „Отче! В Твоите ръце предавам духа Си.“ (Лк 23,46). Няма повече отчаяние пред нищото. А пълно доверие в ръцете на Неговия Отец, в това да Се постави в сърцето Му. Бог събира всички парчета отново в едно цяло.
ТРИНАДЕСЕТО СПИРАНЕ
Исус е снет от Кръста и положен в ръцете на майка Си
„А когато се свечери, дойде един богат човек от Ариматея, на име Йосиф, който също тъй беше ученик на Исус;
той отиде при Пилата и поиска тялото Исусово. Тогава Пилат заповяда да предадат тялото“ (Мт 27, 57-58)
Преди да бъде положен в гроба, Исус най-накрая е предаден на майка Му. Това е картината на едно разбито сърце, което ни казва, че смъртта не пречи на майката да целуне за последен път сина си. Наведена над тялото на Исус, Мария се приковава към Него в съвършена прегръдка. Тази картина се нарича просто „Пиета“. Тя е сърцераздирателна, но показва, че смъртта не може да сломи любовта. Защото любовта е по-силна от смъртта! Чистата любов е тази, която остава. Настъпва вечерта. Битката е спечелена. Любовта е несломима. Който е готов да пожертва живота си за Христос, ще го намери отново. Преобразен, отвъд смъртта. Сълзи и кръв се смесват в това тъжно снемане. Като живота в нашите семейства, който понякога е поразяван от внезапни и болезнени загуби, с непреодолима празнота, особено при смъртта на син. Затова Пиета означава да бъдем близо до онези братя и сестри, които не намират покой в скръбта си. Това е дело на голяма любов към ближния, да се погрижим за тези, които страдат с ранено тяло, подтиснат дух и отчаяна душа. Да се обича до край е най-възвишеното учение, което Исус и Мария са ни оставили. Ежедневно братско задължение е да се дарява утеха, която ще ни отнесе в тази вярна прегръдка между мъртвия Исус и неговата прескръбна майка.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТО СПИРАНЕ
Исус е положен в гроба
„На онова място, дето беше разпнат, имаше градина, и в градината – нов гроб, в който още никой не бе полаган. Там положиха Исус“ (Ив 19, 41-42)
Онази градина, в която се намира гробът, в който е положен Исус, напомня за една друга градина: тази на рая. Една градина, която поради непослушанието загубила красотата си и запустяла, се превърнала в място на смъртта, не на живота. Дивите клони, които ни пречат да вдишваме Божията воля – например привързаността към парите, към високомерието, към пропиляването на живота -, трябва да бъдат отрязани и присадени към дървото на Кръста. Това е новата градина: посадения на земята кръст! Там, от горе, Исус отново ще върне всичко към живот. Когато Той излезе от дълбините на подземния свят, където Сатана е заключил голям брой души, ще започне обновление на всички неща. Онзи гроб представлява краят на стария човек. Както за Исус, така и за нас Бог не допуснал децата Му да бъдат наказани с окончателна смърт. В смъртта на Исус се сгромолясват всички тронове на злото, основани върху алчността и коравосърдечието. Тишината, ограждаща онази градина ни позволява да чуем шепота на лек бриз: „Аз съм Вечносъществуващият“ (Изх 3, 14). Храмовата завеса се раздира. Най-накрая виждаме лика на нашия Господ. И знаем напълно името Му: милосърдие и вярност, за да не се объркваме никога, дори пред лицето на смъртта, защото Синът Божи бе хвърлен между мъртвите (срв. Пс 88 [87], 6).
