КРЪСТЕН ПЪТ 36
Тука сме заедно, за да преживеем отново пътя, който Исус Христос премина за нашето спасение. Всичко това е било две хиляди години и повече, но пътя продължава също днес, във всеки човек, който страда, заради някаква болка, заради злото, заради другите.
Да вървим с Исус, да ходим заедно със страдащите. Да приемем на нашето рамо и в нашето сърце страданията на света, за да го спасим.
I. Исус е осъден на смърт.
Тълпата имаше възможност за избор – смърт или милост. В невежеството си тълпата избра за Исус смърт. Да бъде убит! Да бъде убита любовта, да бъдат убити Истината и Животът! Да няма милост! Милостта е труден път. Милостта и Прошката са друго, високо състояние и равнище на човешкото съзнание. Прошката е проява на любовта и път към извисяването за възкресение. Прошката е път към свободата. Прошката е свободен полет на човека. Хората обаче избраха робството. А за роба хлябът е достатъчен. Робът няма нужда от вяра. Робът не е личност, той непременно е слят, отъждествен в безличието си с тълпата. Той е същество, загубило себе си и същността си в тълпата. Робът е сляпо същество, попаднало в страшен лабиринт без изход, където не само никой не го търси, но и той сам е забравил за себе си. Лабиринтът е построен от господарите на земните власти. Но и самите те, бидейки отвътре, зидейки лабиринта, остават заключени в него.
II. Исус поема кръста на рамото си.
Според присъдата кръстът е и позор. Осъденият трябва не просто да бъде убит. На него трябва не просто да му се отнеме живота, но и достойнството – той трябва да бъде унизен и поруган. Присъдата иска назидание и гавра. А според мисълта за спасение на хората, на другите, кръстът и носенето му по пътя до лобното място има и друго – морално и етично, символично и знаково значение. Това е пътят към поемането на товара на отговорността, чрез любовта към другите хора. Любовта към другите да е толкова голяма, че да прости всичко, а самата личност, в любовта си, пред големите изпитания, да може да жертва себе си заради другите. Тогава кръстът и пътят към Голгота добиват смисъл на полет и извисяване, на висше достойнство. Тогава е възможно разбулване на тайната как един може да взема върху себе си греховете на всички и да ги прощава. Казано по друг начин – как унижението и гаврата да се превърнат в достойнство.
III. Исус пада за първи път под кръста.
Повдига се. По лицето му се стичат струйки пот и кръв. Очите му са зачервени. Поглежда нагоре. Плаче ли? Гледа към съпътстващото множество. Сякаш търси нещо с поглед. Може би някого. Мяркат се много лица и ръце, разноцветни дрехи; зад краката с войнишки сандали има и много боси крака. Някои даже разранени. Ето, този сякаш е познат – един от изцерените. До него, другият, по-младият, с уплашеното лице, е непознат. Губят се отделните крясъци на хората, сливат се. Шумът на тълпата се превръща в тъпо пулсиращо боботене. И слънцето сякаш е спряло като завързано в плен. Някакви груби ръце се протягат към него. Повдигат го. Така хората се виждат по-добе. Пътят до плешивия хълм трябва да се извърви. Колко е далече дотам! Чашата трябва да се изпие. Отче, да бъде Твоята воля!
IV. Исус среща своята Майка.
Ти, която си призвана да даряваш и съхраняваш живота, знаеше ли, че го принасяш в жертва? Знаеш, разбира се. Майките всичко трябва да знаят. Е, сега е дошъл мигът. Прелива сърцето ти от страдание. Трябва да се преглътне. Жаркото слънце се е впило в лицето ти. Очите ти са размътени от влагата на сълзите. Привеждаш лице. Една от сълзите капва на нажежената земя и веднага изчезва. Изгубва се. Нещо мълвиш. Молитва? Или страшно питаш защо се случва това? Така трябва. Заради другите. Прощавай, трябва да извървя пътя до хълма. Не е много далеч. Дано имам сили да изпия чашата докрай. Отче, да бъде волята ти!” Лъчите на слънцето се смесват с цветове от пъстрото множество и се завъртат в погледа. Не те виждам. Колко тежи този кръст. Дано да не падна. Майчице, къде си?
V. Киренеецът помага на Исус.
Здрав и силен си. Целият си плувнал в пот. Изпъкналите вени на врата ти пулсират. По яките ти гърди играят пъргави мускули. И погледът ти е напрегнат. Гледаш ме. Говориш с поглед. Разбирам, има още нещо. Не е само състраданието. Не е само поуката от притчата за орача и семето. Разбирам. Не искаш да ме видиш унизен. Не искаш да ме видиш паднал и поруган. Благодаря ти, братко! Отче, благослови го! Нежна е душата в грубото му тяло. Но така трябва. Такава е волята на Отца. Трябва да измина пътя до горе. Чашата се пие до дъно.
VI. Вероника избърса лицето на Исус.
Каква задуха. Трудно се диша. Струйките пот, сякаш галят, стичайки се. Не е само пот. Кръв. Небето пари. Боли от бодлите на венеца. Потта подлютява болките от раните по лицето. Слънцето стои като закачено. Колко хора! Нямат ли край? Люти в очите от потта. Този венец от тръни е ужасен. Дано издържа до горе. Как бучи кръвта в слепоочията. Земята и небето се сливат. Писък на жена. Виждам я. Сякаш е полудяла. Спуска се към мен. Пробила е кордона. Виждам лицето й. Тя е – Вероника – дето прислужваше толкова пъти с другите жени. Откъде тази смелост, жено? Сега е толкова опасно някой да показва, че ме познава. Ще патиш от властите! Бърше лицето ми с края на разбрадената кърпа и говори неразбрано. Шепне нещо, сподавено в плач. Нищо не чувам. Пепелява кърпа, грубо тъкана. Приятно гали. Нежно. Кърпата почервенява. Чак сега долавям по хлипащите й устни: “Исусе, прости!” Какво да простя, добра жено? Твоето състрадание и милост? Истина ти казвам, намерила си вече царството небесно! Преживяла си го. Благодаря ти, Отче! Семето е покълнало! Дали жената ме чу?” Силни ръце я дръпват, влачат я настрани. Войнишки сандали и червени туники, метален блясък на брони. Разбрадената кърпа отлита като птица с ранено крило, обагрено в кръв. Жената пищи: “Прости, Исусе!” “Добра жено, не мога де те стигна с глас, но си простена от Отца ми. Отче, благослови я!”
VII. Исус пада за втори път.
“Ето, виждате ли участта на всеки, който дръзва да се изправи срещу закона.” Не, по-добре е да се използва името на Бога: “Ето, виждате ли участта на онзи, който дръзва да се изправи срещу волята на Бога. Само ние, неговите служители, имаме право да чуваме волята му и да я огласяваме. “Ето, виждате ли го, колко е жалък! Къде е силата му и властта му на цар-избавител и син божи? Ако беше син божи, щеше ли Бог да допусне синът му да бъде предаден на разпятие? А вие се бяхте помъкнали подире му и слушахте врели-некипели.”
Шумът от тълпата се усилва: “У-у-у! Измамник! Лъжепророк!” Озверели крясъци и вдигнати юмруци. Голяма е силата на тълпата. Като стихия. Само трябва умело да се води и насочва.
“Ето, виждате ли, влачи се като червей! Нищожество!”
И нова вълна от тълпата: “У-у-у! Да се разпъне! По-скоро!”
Сякаш издухан от нарасналата сила на крясъка осъденият се заклаща и рухва в изнемощение.
Всички спират. “Какво ще направи сега, ще може ли да стане? Вече е много интересно. Какъв ден! Откога не сме виждали такава гледка!”
VIII. Исус утешава Йерусалимските жени.
Неголяма група жени зад шпалира на мъжете не може да си пробие път към осъдения Исус. Мъжете са по-високи и по-силни. Стената е плътна. Забрадките се обръщат и се навеждат една към друга. Нещо си казват. “Трябва да се отиде напред по пътя, там, където още няма струпвания, да се изпревари шествието. Там да го срещнат и видят отблизо. Ами ако той не стане? Ами ако не може да се довлече? Ами ако мъжете пак ги избутат назад? Нищо, трябва да се опита. Друга възможност няма.”
И групата се понася напред да изпревари множеството и заема място. Сега жените чакат. Като че ли времето е спряло. Той, та да се изравни с тях. Минутите сякаш са години. Изведнъж силен вик изригва от гърлата на освирепялото множеството пред тях. “Какво е станало? Какво е станало?” Онези, които не виждат, надигат вратове, опитват се да надничат, но безуспешно. Бързо, от уста на уста, като закъсняло ехо се пренася случилото се. “Изправил се е на крака. Той се е изправил на крака.”
“Има надежда. Ще успее да стигне до тях. Само търпение, ще го видим.”
Минутите са години. “Търпение трябва, нали и Той така ни говореше. Търпението ще се възнагради.”
Главата му клюмва. Сякаш думите са изчерпали последните Му сили…
IX. Исус пада за трети път.
Сега е моментът. Моментът трябва да се нагрява. А той лежи. Войниците се суетят около него. Трябва да бъде изправен. Заради зрелището. Тълпата чака зрелище. Само да не е вече умрял. Слабоват беше. Ще видим. Няколко удара с бича. Тялото потръпна. Жив е, значи. “Хайде, ставай! Ставай!” Исус само повдига глава. За толкова стигат силите му. Яки войнишки ръце го обхващат и пак го изправят. “Хайде, тръгвай! Тръгвай!” Осъденият прави крачка. Гласът на тълпата изригва в нова вълна. Ще има зрелище. Скитникът Исус се олюлява, ще се строполи всеки миг. Вече е близо до мястото, наречено Голгота. Още малко. Още малко остава.
X. Исус съблечен от дрехите си
Слънцето е нажежило въздуха. Адска мараня трепери над хълма. Адска жега. Какъв ден! Осъдените чакат. Онзи в средата, лъжепророкът, едвам се държи на крака. Другите двама оглупяло се оглеждат на всички страни. Има ли изход? Има ли спасение? Изход няма. Няма спасение. Отвсякъде е заградено. Войници. Зад тях е тълпата. Те ще гледат смъртта им отстрани. Жадни са за зрелище. Става тихо. Тълпата е нетърпелива. Започва събличането. Исус се олюлява. Един от войниците вижда това. Като че ли капчица милост смекчава чертите на скулестото му лице. Извиква нещо на другия. Веднага донасят съдинка. Поднасят към приведеното му лице. Смътно се прокрадва мисъл: “Глътка вода преди смъртта? Каква милост!” Доверчиво допира устни до медното гърло и отпива. Рязко вдига глава от погнуса. Злъчка. Отровен вкус – за обезболяване преди приковаването. Осъденият не желае да пие. Добре, тогава ще преживее истинските болки. Започва събличането. Свличат го бързо върху гредата.
XI. Исус е прикован на Кръстa.
Сръчни удари с чука. Ритмичните звуци отекват над множеството и скъпернически отброяват малкото му останало време. Пращят сухожилията на китките. Немощни стонове. Другите двама крещят от неистови болки с изкривени уста. Издути са вените на вратовете им, лъснали от потта. Главите им се тресат от страдания. Телата се гърчат. Не, това не е всичко. Има още. Горе. Когато ги вдигнат заедно с гредите на стълбовете. Когато се приковават краката боли още повече.
Въжетата са готови. Започват вдигането. Тълпата реве и заглушава виковете на осъдените.
XII. Исус умира на кръста.
Какъв ден! Кога ще свърши? Разпнатите вече само тихо стенат. Пусни ги!
Малка група – няколко жени и двама мъже приближават към средния кръст. Подкрепяха едната. Тих ропот сред тълпата: „Майката! Майката!“ Хълмът отново се предава на тишината.
Групичката се спира под кръста. Главите се обръщат нагоре. Небето е сякаш сгърчено от горещина и от болка, неподвижно, мъртво и нямо.
Исусе, синко! – проплаква майката и хапе пресъхналите си устни. Горе, от високото, като че ли от разцепеното небе, някак странно – немощно, но ясно идват думи, пробили властта на болката:
Жено, ето сина ти! – и погледът на прикования се спира на младия Йоан. Йоан потръпва и сълзи тръгват към рядката му брадица. Йоане, ето майка ти! – главата на осъдения клюмва в немощ. Изхлипват жените, бършат мокри очи, вперени нагоре. Стига толкова! – достига като камшик до тях властният дрезгав глас на центуриона. Войниците се спускат и бързо избутват групичката към тълпата.
А горе, на кръста, животът вече гаснеше. Устните са напукани и кръвта е отдавна засъхнала по тях. Даже се е спекла. Устата е суха. Ех, да имаше глътка вода. Дали устата е промълвила „Жаден съм!“? Войникът с кривия белег на дясната буза подава сюнгер на тръст. Отврат! Оцет! Пак подигравка! Мъжки кикот се чу от бездната долу!
Тишината потрепера и небето сякаш се сви още повече. Разпнатият повдигна глава нагоре, разкривените устни помръднаха едва едва. После главата рязко се отпусна, няколко кичура от косата увиснаха безпомощно.
Незнайно кога небето бе посивяло и черни облаци се бяха струпали накуп. Небето затисна всички. И без друго идваше вечерта. Дълъг ден! Ужасен ден!
XIII. Исус е свален от кръста.
Нека въведат Йосиф от Ариматея! С отварянето на тежката врата отвън нахлу и горещината от мраморната тераса. В рамката на вратата, избутай пред войника, като че смутен, застана добре облечен мъж. От мокрите му дрехи върху мрамора се процеждаше вода.
Приближи се! – с властен жест прокураторът подкани въведения. Той бавно и нерешително пристъпи. Така пристъпват просещите. Нещо ще моли. „Заможен е, няма да иска пари. Нито пък ще злослови. Не е от ония хитреци, фарисеите.“ Опитът не излъга Пилат.
Влезлият пристъпи. Мокри следи останаха след него. Поклони се и, задъхан, тихо каза:
Господарю на Иудея, моля за благоволението Ви да взема и погреба разпънатия днес.
Кой от тримата? – прокураторът се досещаше за кого става дума, но искаше да разбере защо – роднина, близък или…
Исус от Назарет. – все така тихо продума Йосиф.
Че той мъртъв ли е вече? – Пилат знаеше всичко, докладвано му беше. Искаше му се да проточи мига и изкопчи повече информация. Мъртъв е. От шестия час.
Че много бързо. Обикновено изкарват до другия ден. Кой те проводи?
Ръцете на Йосиф мачкаха пръсти, като че се поколеба, но надви смущението:
Майката. Страда много. Невинен беше.
Вземи го. До мръкване. – и повика с пръст писаря. – Но оттатък да приготвят разрешителното
Свалете го поне от горе! Със смрачаването настъпи и хлад. Земята бързо изстина. Броните и мокрите дрехи приеха студа и телата зъзнеха. Само движението би помогнало за сгряване.
Свалете го! – сякаш и гласът на стотника бе измръзнал и мокър. Той се вглеждаше към стените на крепостта, откъдето излезе конник и бясно препускаше към Голгота. Войниците това и чакаха. Свалиха бързо средния кръст. Изваждането на дебелите гвоздеи е по-трудно отколкото забиването им. Особено от мокро дърво. Трупът на Исус единствено белееше в полумрака.
XIV. Исус е сложен в гроба.
Голгота връщаше наистина мъртвия изкъпан. Чист. Не можеше да бъде измит само срамът, позорът от тази пошла екзекуция.
Ще ви съпроводим до там! Такава е заповедта! А войниците ще останат на стража до изгрева! Чак тогава ще ги сменят! – гняв бе изписан по лицето на стотника. Наистина дъждът бе престанал, но легионерът искаше да се прибере в центурията, където вече сигурно виното се лееше в изобилие. Понесоха тялото. Гробът не бе далеч. В тишината на мрака се сливаха в едно само мокрото шляпане на дузина чифта крака и немощните проплаквания на жените. Дори оръжията на войниците не дрънчаха. Сякаш мракът стенеше с безутешна, но превъзмогната, овладяна болка. Някъде напред унило и протяжно глъхнеха удари от конски подкови. Пристигнаха. Гробът бе нов, скоро изсечен. Жените повиха мъртвеца и хлипаха кухо. Мъжете го положиха вътре.
Сега си вървете! – тишината се сепна от резкия глас на стотника. – Ние ще останем!
Встрани прискърца тежкият камък, чу се пухтене на мъжки гърди. Войниците задружно напъваха сили да го притикат, за да закрият входа на гроба. Погребението приключи. Тишината върна властта си. Тъмнината послушно скри всичко и го заключи в тайна.
