При изповед
Катехизис за деца за изповед
БОГАТИЯТ ПЪТНИК
В едно затънтено, китно балканско селце пристигнал на лятна почивка чуден странник. Той бил много богат човек. Пътувал сам, бил доста уморен и искал да намери място, дето да отседне, за да си почине. Намерението му било да ощастливи ония хора, които му дадат тих и приятен подслон. Понеже богатствата му били несметни, той искал да направи на гостолюбивите домакини такъв подарък, за какъвто те дори не са сънували.
Видял той една хубава на вид къщичка, разположена на прекрасно място, и решил да подири подслон в нея. Похлопал на вратата. Но щом му отворили и го поканили да влезе, той неволно се дръпнал назад. Отвътре го лъхнал непоносимо лош въздух. Какво се оказало? Жилището на тия хора и кочината на свинята били под един покрив. Без да каже за какво е дошъл, пътникът се извинил и излязъл на двора.
Той тръгнал покрай бистрата речица, която минавала сред селото. Наблизо друга, хубава новопостроена къщичка привлякла вниманието му. Той решил и там да похлопа. Но стопанинът на този дом бил много зъл човек. Като видял чужденец да се доближава до пътните врати, той насъскал кучетата срещу него и не го пуснал да влезе дори в двора му.
Пътникът подирил подслон и в трета къща. Там го поканили любезно и той влязъл вътре. Но като видял, че всичко в тоя дом лежи в безпорядък, разхвърляно, покрито с прах и сажди, потънало в смет и паяжини, решил, че и тук няма да намери търсеното спокойствие.
В четвъртия дом, поради крайната си умора, той решил да спре, та каквото ще да става. Но там освен безпорядъка и нечистотата и забелязал и друго нещо. По стените имало следи от дървеници, а той не можел да понася паразитите. Освен това бълхи го полазили, и той побързал и оттук да избяга.
Тъй обиколил странникът цялото село, но никъде не намерил чисто кътче, дето спокойно да си отпочине. Чудел се той, как тия хора, живеещи в такъв прекрасен планински край, са занемарили дотам жилищата си. През селото минавала малка река. По кривите стръмни улички шуртели на доста места поточета. На мегдана и на други места на селото имало чучури и чешми, от които бликала изобилна вода. Ясно било за пътника, че мръсотията в селските къщи се дължала не на липса на вода, а изключително на немарливостта на техните стопани.
Най-сетне, капнал от умора, той се отбил в една малка къщурка накрай селото, дето се оказало, че живее добра къщовница. Тук го посрещнали с голямо радушие, с приветливо усмихнати лица. Още щом влязъл в една от стаичките, той забелязал, че всичко в тази къщичка е просто, но чисто и добре подредено. Стъклата на прозорците светели. Никъде по ъглите нямало паяжини. Дъските на пода били току-що измити. Въздухът в стаята бил проветрен. Личало си, че благоуханията на близките поля и гори често били пускани да влизат в тая къща през отворените прозорци.
Пътникът с облекчение въздъхнал и отседнал в тоя дом. Най-сетне той намерил тих, приятен кът, дето да си отпочине. Тук той оставил големия си дар.
Мили деца, задавали ли сте си въпроса: ако дойде нашият Спасител, който ни носи най-големия дар – небесната Си благодат, с който ощастливява и спасява душите ни, и ако той подири за Себе Си подслон в нашите души, къде би могъл да си намери подходящо място за почивка?
Св. Макарий Египетски говори: “Както небето и земята Бог е сътворил, за да обитава човекът в тях, така и тялото и душата на човека Tой е създал за свое жилище”.
Исус Христос, този дивен небесен Гост, често идва сред нас и желае да влезе под покрива на душата ни. Той се явява помежду ни в непостижимото ТАЙНСТВО НА СВ. ПРИЧАСТИЕ. Той хлопа на всяка врата, жадува да влезе във всеки дом, желае да беседва с всяко сърце, иска да ощастливи всяка вярваща душа и да даде небесния Си дар. Но как го посрещаме ние? Дали Той може да отседне във всекиго от нас, както би желал?
Ето, един пристъпва към св. Причастие и кани Господа в скритата стаичка на сърцето си: “Дойди, Господи Исусе, и се засели у мен. Влез под стрeхата ми, в дома на душата ми, заповядай! Ще отворя вратите на недостойните си уста! Настани се у мене!”. Но Исус Христос отстъпва с погнуса от тая гостоприемно отворена врата! Отвътре излиза такава непоносима духовна смрад! Там мирише на злоба, на сребролюбие и завист, на гордост и егоизъм. И небесният Гост отстъпва назад. Той не може да влезе в такъв дом, дето човекът и тия духовни „свине” съжителстват под един покрив.
Ето, другиго увещават да пости и да се причасти; молят го да приеме в сърцето си Исуса Христа, който носи великата и всеспасителна Божия благодат, най-високия дар, който човечеството е получавало!. Но той не иска и да чуе за това. За него са неприятни небесните светини! Те му пречат да си живее, както си ще. Защо му е причастие? Той пуска „кучетата” в душата си срещу небесния Гост и не Го допуска да се доближи до портите му.
Трети е постил, молил се е, готвил се е за св.Причастие, но не е простил обидите, които са му нанесли ближните, не се е примирил с враговете си, не е умиротворил душата си. В нея всичко е в безпорядък. Греховете като прах и сажди покриват външното му благочестие. Смет и паяжини са загрозили вярата му. Лоши настроения са разбъркали чувствата му. И той в това си състояние се одързостява да покани небесния Гост в стаичката на сърцето си! Не се ли бои той, че ще Го оскърби, вместо да Го зарадва с това свое необмислено гостоприемство?
Четвърти чува, че се хлопа на вратата на съвестта му, но той не е помислял до този момент да я очисти. Там толкова порочни петна са замърсили чистите някога прозорци на душата! Толкова греховни навици са натрупали смет по тайните кътчета на сърцето! Бедният човек! Паразитите на злото, злите духове, са го нападнали и смучат жизнените сокове на духовния му живот. Ако той отвори вратите и покани в такава обстановка на мръсотия и безредие най-високия небесен Гост, дали, ще Му достави чист и радостен покой? Но кой би могъл да каже за своя духовен дом, че е приведен в пълен порядък и че може да посрещне небесния Цар? Ние всички сме кой повече, кой по-малко недостойни за дошлия при нас от небесата Изкупител. Ала ето, Той хлопа на вратите ни (Откр.3:20). Той сам жадува да влезе в нас, защото ние сме за Него създадени и защото без Него сме безкрай нещастни. Той идва да донесе на всички небесния Си дар. Има ли начин да станем пак достойни за Него? С голяма радост трябва да кажем: Има! Този начин е покаянието и изповедта! С изповедта, когато тя е искрена, дълбока, свързана с разочарование от себе си и с желание да почнем нов живот, се очиства основно от всичката смет на греховете стаичката на сърцето. С изповедта се прогонват демоните, тия гибелни паразити в нея. Пак с изповедта се привеждат в порядък всички разбъркани мисли и представи, всички хаотични чувства и желания на сърцето, тъй че тя става годна да приеме най-дивния Гост – Исуса Христа.
2. ГРЕХЪТ
Мили деца, ние сме създадени за Бога и единствено в Него намираме върховното блаженство, за което непрестанно копнее сърцето ни. Нищо друго извън Бога не може да ощастливи душата ни! Дайте на човека всичко, каквото пожелае. Той ще му се радва известно време, но след това ще стане равнодушен към него, почувствувал, че нещо друго, много по-възвишено, му липсва. Не е ли тъй и с детето, което се радва на всяка нова играчка, докато огладнее? Тогава захвърля играчката и търси хляб. Някакъв неизкореним вътрешен глад за правда, радост и мир в Светия Дух (Рим.14:17) мъчи душата ни и не ни дава мира и сред най-шумните удоволствия на живота и сред най-завидните постижения в света!
Тоя благословен глад е глад за Бога. Единственият Гост, Който може да ощастливи душата ни, е Бог. А щом Бог е върховното наше блаженство и най-висшето наше добро, явно е, че онова нещо, което ни препречва пътя към Бога, трябва да е най-голямото зло за нас. А такова зло е грехът.
Няма, няма за човека по-голямо зло от греха! Той погубва тялото и душата. Той вгорчава тукашния и вечния живот. Той причинява раздорите в семействата, кавгите между съседите, недоразуменията между роднините. Той запалва огъня на злобата между хората. Той възгордява душата и я ожесточава. Той трови със завист сърцето. Той изпъжда от гърдите светите чувства и поканва демоните да се настанят там. Той ни откъсва от Бога. Той угасява всичко светло в сърцата ни. Той ни учи на лъжа, чревоугодие, егоизъм и сребролюбие. Той ни кара да злословим за ближните си и да ги осъждаме. Той подтиква ръката ни към кражба. Той ни изпълва с гняв и ярост. Той ни шепне да отмъстим. Той върши всички безчинства, злодеяния, престъпления. Той причинява всички болести, страдания, неправди, насилия, кръвопролития и войни.
Както болестите на тялото могат да бъдат външни (видими) и вътрешни (скрити), тъй и греховете, като болести на душата, могат да бъдат видими и невидими. Ние често се успокояваме с това, че можем да скрием от очите на околните греховните рани на душата си. Минаваме за добри и порядъчни хора. Но от Бога нищо не можем да скрием. Неговите очи са по-светли от слънцето и проникват навсякъде.
Краят на греха е окончателното скъсване с Бога. И понеже Бог е щастието на човешкото сърце, скъсването с Бога е лишение от това щастие или вечна мъка. Адам, бащата на вселената, знаел сладостта на Божията любов и затова, когато бил изгонен от рая заради сторения грях и се лишил от тази сладост, горко страдал и с велико ридание огласял земята. Душата му се терзаела: „Любимия Бог оскърбих”. Не толкова за рая и неговата красота скърбял Адам, колкото за това, че се лишил от Божията любов, която всяка минута ненаситно влече душата към Бога. След изгонването му от рая душата на Адам заболяла и много сълзи пролял той от скръб. Така всяка душа, познала Господа, тъгува по Него и говори: „Къде си, Господи? Къде си, моя Светлина? Защо скри лицето Си от мен, и душата ми дълго не Те открива и страда, и сълзи пролива по Теб?”
Ако си представим едни везни и на едното блюдо поставим човешките грехове, а на другото светостта на всички светли духове на небето и на всички праведници живели на земята, то всичката святост на небесата и земята не би могла да повдигне блюдото на човешката греховност. Само Божията сила може да го повдигне. Затуй Бог прати на земята Своя Единороден Син, Който да изкупи със Своята голготска жертва човешкия грях. Оттогава всички грехове на всички човеци от всички времена могат да бъдат простени, стига да се принесе покаяние за тях. Оттогава няма грях, който да тегне повече от тежестта на Божието милосърдие. “Бог толкоз обикна света, че отдаде своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен.” “Ето Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света.”
3. ЗАБРАВЕНОТО ЛЕКАРСТВО
Тайнство Изповед с пълно право може да се нарече “забравено лекарство”. Всеки един от нас е заразен от смъртоносната болест, наречена грях. А може да се излекува от тая болест! Лекарството е дадено! При това то е чудотворно! Щом го вземеш оздравяваш!
“За какво да умирате вие, доме Израилев?” вика със скръб св. пророк Иезекиил. За какво да умирате в греховете си вие, християни? вика с още по-голяма скръб към нас нашият Изкупител Исус Христос. Нима няма за вас избавление от смъртта? Защо да радвате врага на своето спасение – сатаната? Нима Аз не установих в Църквата Си всемогъщото покаяние? “Не искам Аз смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив. Върнете се, върнете се от вашите лоши пътища!” (Иез. 33:11).
И тъй, всемогъществото на Господа може да прощава човешките грехове. Но вижте колко е „непостижимо” Божието милосърдие! Бог е дал Своята власт за прощаване греховете на човеци – на апостолите и техните приемници в лицето на епископите и свещениците! Защо е постъпил Бог така, защо на човеци? За да направи покаянието, а следователно и прощаването на греховете още по-близко, още по-достъпно, още по-лесно! “Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат.” (Иоан.20:22-23). “Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето.” (Мат.18:18).
Грехът е едно велико зло, а лекуването му, устроено от Иисуса Христа, се оказва толкова леко! Това е просто невероятно!… Както на десетимата прокажени Исус Христос казал: “Идете, покажете се на свещениците” (Лука 17:14) и те, като отишли, се очистили, тъй и на нас грешните Той като че ли говори: “Вие сте болни от духовна проказа?! Не се бойте! Ще се очистите! Изпълнете само това: идете, покажете се на свещениците!”
Библия ни разказва, че военачалникът на сирийската войска Нееман страдал от проказа. Като чул, че в Израилската земя има един Божий пророк Елисей, който може да го излекува, той отишъл с много слуги и подаръци при него и спрял пред вратите му. Светият пророк не излязъл да го посрещне, а пратил да му кажат: “Иди, окъпи се седем пъти в Йордан, и тялото ти ще се обнови, и ще бъдеш чист.” (4 Цар.5:10). Разсърдил се Нееман, като чул тия думи, и рекъл: “Аз мислех, че пророкът ще излезе сам, ще призове името на Господа, своя Бог, ще си тури ръката на болното място и ще снеме проказата. А той ме праща да се окъпя в река Йордан! Нима ние нямаме в Сирия по-добри реки?” И си тръгнал ядосан. Но слугите му се приближили до него и му казали: “Господарю, да ти беше казал пророкът нещо трудно, не щеше ли да го направиш? А сега ти предлага само да се окъпеш. Нима туй лесно нещо няма да изпълниш?” Нееман послушал слугите си, потопил се в Йордан седем пъти, и тялото му се очистило и обновило като тяло на малко дете.
Колко страшна болест е проказата! А колко лесно Божият пророк Елисей я очистил! По същия лесен начин става лекуването на най-страшната болест – греха! Потопи се във вълните на дълбокото разкаяние, и Божията благодат ще те очисти от всеки грях!
4. СЪОБРАЖЕНИЯ ПРОТИВ ИЗПОВЕДТА
Ние не само поради забравяне на Изповедта като чудотворно лекарство не прибягваме към нея, но и тогава, когато я знаем, не я практикуваме понеже имаме съображения против Изповедта. Кои са обикновено нашите съображения?
Ето главните от тях:
Един казва: “Аз съм толкова грешен! Може ли Бог да ми прости греховете?! Аз не вярвам в това! Затова няма смисъл да се изповядвам”.
Недей да казваш: много съм съгрешил, как ще мога да се спася? Ти не можеш, но твоят Бог може да прости. Ако човек искрено се покае, всеки грях може да му се прости.
“Но възможно ли е, ще кажеш ти, онзи, който се покае, да се спаси? Съвършено възможно! Но аз целия си живот съм прекарал в грях: ако се покая, ще бъда ли спасен? Разбира се! От що се вижда това? От човеколюбието на твоя Господ.” Ако би имало само твоето покаяние, ти наистина би трябвало да трепериш; но с покаянието се съединява милосърдието Божие. А милосърдието Божие няма граница. Представи си искра, която пада в морето: ще се запали ли? Ще се появи ли пак? А онова, което е искрата в морето, това е грехът за човеколюбието Божие, даже не и това, а нещо много по-малко! Морето, колкото и голямо да е, има край, а Божието човеколюбие е безгранично”.
Друг казва: “Защо да се изповядвам? Аз нямам никакви особени грехове. Нека се изповядват ония, които са убили, ограбили, озлочестили или извършили друг някакъв грях”.
Това възражение срещу Изповедта е напълно противоположно на първото. Там поради съзнанието за своята греховност, човек не вярва, че ще му се прости. А тук липсва всякакво съзнание за греховност. “Нямам особени грехове”… Но дали наистина е така? Когато човек дълго стои в една затворена стаичка, свиква с разваления въздух в нея и не усеща колко той е неприятен. Но дойде ли някой отвън, не ще може да издържи и ще избяга.
Ония, които мислят, че нямат особени грехове са всъщност слепи. Те трябва да се молят да им даде Господ да прозрат греховете си и да се избавят от обхваналото ги гибелно съзнание, че нямат особени грехове. Дори и като прашинки дребни да са греховете им, щом не се очистват с постоянна Изповед, те се натрупват и замърсяват стаичката на сърцето, тъй че там не може да влезе високият небесен Гост.
Дребните грехове са често пъти по-опасни от най-големите престъпления, защото последните тежат силно на съвестта и настояват да бъдат, изповядани, заличени, докато малките грехове не тежат особено на душата, но имат това гибелно свойство, че я правят безчувствена и безразлична. Дребните грехове като незначителни се отминават обикновено без внимание. Те лесно се забравят и създават най-страшната привичка у човека – привичката да греши. Както стенният часовник спира от напластяването на дребния прах, тъй духовният пулс на човека постепенно замира под дебелия пласт на натрупаните дребни грехове. За да тръгне пак часовникът, трябва да се издуха прахът. За да се съживи за духовния живот човекът, трябва да изповяда и най-дребните си грехове.
Трети казва: “Всичко това е право. Но защо да се изповядвам, когато зная, че утре пак ще съгреша? Има ли смисъл такава изповед? Аз разбирам да се изповядаш, но вече да не грешиш след това!”.
Това съображение против изповедта съдържа нещо много правилно, но и нещо неправилно. Правилното тук е желанието да не се греши вече след изповедта. Ала ние сме немощни човеци, не можем да достигнем изведнъж до такава твърдост, която прави невъзможно падането ни в грехове. Тогава? Като не можем изведнъж да стигнем такава твърдост в добродетелта, да се отдадем ли на порока? Да престанем ли да се изповядваме? Кое е по-добро да лежиш в калта на духовното блато или да се изправяш след всяко падане и да вървиш напред с надеждата, че все някога може да стигнеш до твърдия и хубав бряг на добродетелта? Ако не се изповядаш, оставаш си в калта. Ако се изповядваш, вдигаш се от калта и се умиваш от нея. “Но защо да ставам, когато утре пак ще падна?“ казваш ти. Щом паднеш пак стани! Всеки ден започвай отново! Това несъмнено е по-добро, отколкото да отвикнеш да ставаш.
Един млад монах се оплакал на великия подвижник авва Сисой: “Авва, какво да правя? Аз паднах!” Старецът отговорил: “Стани!” Монахът казал: “Аз станах и пак паднах!”. Старецът отвърнал: “Отново стани!”. Тогава младият монах запитал: “И докога да ставам като падам?”. “До твоята кончина” отговорил авва Сисой.
Този мъдър съвет трябва да запомним всички ние, които желаем да се поправим, но постоянно пак падаме в предишните си грехове, измамвани от дявола. Всеки път, щом паднем в някое прегрешение, трябва да станем. “Изправянето” – това е Изповедта.
Но защо да си играем на падане и ставане? – питат някои. О, то не е игра, а борба, в която има голям смисъл. Ако като човеци с немощи падаме, но пак ставаме, голяма е вероятността смъртта да ни намери станали. Тогава ние сме спасени. Но ако не мислим да ставаме, смъртта непременно ще ни завари легнали в калта. Тогава навеки сме загубени!
За умиване на телесната нечистота Бог е дал водата. А за умиване на душевните скверности Бог е дал благодатта на светото тайнство Изповед. Всеки човек, който си изцапа ръцете, се мие. И никой не казва: “Няма да си мия вече ръцете, защото пак ще ги изцапам!” А защо тогава много хора казват: “Няма да се изповядвам, защото утре пак ще сгреша”. Явно е, че врагът на нашето спасение ни внушава да не си мием душите, за да добие той власт над тях.
Но ние не бива да се вслушваме в такива сатанински внушения, а да се изповядваме често, защото честото миене изработва у нас вкус към чистотата.
Четвърти казва: ”Аз се изповядвам пред Бога. Каква нужда има да отивам при свещеника?”
Но ако няма нужда да отиваш при свещеника, тогава въобще не ходи при него! Тогава се обърни към Бога Той да те кръсти направо отгоре. Той да те миропомаже, Той да те венчае, Той да ти извърши маслосвет, Той да те причасти направо на някаква небесна литургия и т.н.. Но ти не правиш това. Защо си непоследователен? Защо за всички други тайнства ти се обръщаш към свещеника, а само за тайнството Изповед казваш: “Нямам нужда от свещеник; аз се изповядвам направо пред Бога!” Не чувстваш ли, че врагът ти тъй те мами?
Бог е наредил свещениците да извършват светите тайнства, та чрез тях да получаваме ние небесната и всеспасителна благодат. И Изповедта е тайнство. Ако ти се изповядваш пред Бога, добре правиш, защото раздвижваш съвестта си, припомняш греховете си и може би даже сълзи проливаш за тях. Но с всичко това ти още не получаваш Божията благодат на опрощението. Докато не отидеш при свещеника, на когото сам Иисус Христос е дал властта да връзва и да развързва, колкото и да се изповядваш пред Бога, още не получаваш прошка за греховете си. Защото Сам Бог е благоволил да каже на свещениците: “На които простите греховете, тях ще се простят”.
Но как може свещеникът да прощава греховете? питаш ти. Може, щом Бог тъй е наредил. Но нали и сам свещеникът е грешен човек? Ако той е грешен, какво губиш ти от това? Той е грешен за себе си и ще отговаря пред Бога за своите грехове Но ти, приемайки чрез него Божията благодат, няма да се лишиш от нея, ако сам се покажеш достоен.
Но дали свещеникът няма да издаде тайната на изповяданите мои грехове? Не! Никой свещеник няма право да разказва това, което е чул на изповедта. Той е длъжен да занесе тайната на изповедта заедно със себе си в гроба.
ПРАВИЛА ЗА СПАСИТЕЛНА ИЗПОВЕД
Всички християни без изключение трябва да се изповядват, ако желаят да се спасят. Но как трябва да става истинската правилна Изповед? Мнозина не знаят това. Ето защо се налага по-обстойно да бъде разгледан този въпрос. Тук ще се спрем на следните три момента от изповедта:
А. Какво трябва да правим преди да отидем при изповедника;
Б. Какво трябва да правим докато сме при изповедника;
В. Какво трябва да правим когато си излезем от изповедника;
А. КАКВО ТРЯБВА ДА ПРАВИМ ПРЕДИ ДА ОТИДЕМ ПРИ ИЗПОВЕДНИКА?
От Христовите апостоли първият и последният съгрешили тежко. Петър се отрекъл от Христа, Иуда го предал. Но Петър бил простен, а Иуда погинал. Петър пак получил апостолското си достойнство, а над Иуда и до днес тегне проклятието на вековете. Какво спаси Петър и какво погуби Иуда? Какво трябваше да стори този нещастник? След като извърши греха, трябваше да се изповяда ли? Но ето, формално погледнато, той се изповяда, като отиде при книжниците и старейшините и им рече: “Съгреших, че предадох невинна кръв” (Мат.27:4) и заедно с изповедта, върна им трийсетте сребърника. Та това не е ли достатъчно? Уви, не! Една гола изповед не спасява! Трябва освен съкрушение на сърцето още и жива вяра в Божията милост. А Иуда се отчая в спасението си. Затова след изповедта си отиде, та се обеси.
Не тъй постъпи Петър. В двора на Кайафа той три пъти се отрече от Христа, от Своя Благодетел и Учител: “Не познавам Човека” (Мат.26:74). Но при третото отричане, като чу да пее петел, спомни си какво му беше предрекъл Христос, осъзна греха си, съкруши сърцето си, излезе от оня двор, отдели се веднага от първосвещеническите слуги и, което е най-важното, взе да пролива горчиви сълзи, сълзи на искрено, дълбоко разкаяние. Според едно предание през целия си живот, когато чувал петел да пее, св.ап.Петър си спомнял за своя тежък грях, и очите му се превръщали в два извора на най-покайни сълзи. Той не се отчаял, вярвал в Божието милосърдие и с това се спасил.
Тъй св.Петър ни е оставил жива поука, кое е най-главното условие, на което трябва да отговаряме, когато искаме да се обърнем след грехопадението си пак към Бога. Това е вярата в Божието милосърдие, която пропъжда всяко отчаяние. Бог е любов. Колкото и тежък да е грехът ни, Той ще ни го прости, стига да се съкрушим от сърце. Дори и като планини да са високи греховете ни, те ще потънат в океана на Божията милост. Който обаче се отчае, той е загубен. Отчаянието е тържество на дявола. Прочее, да се пазим най-вече от отчаянието, защото отчаем ли се, никой не може да ни спаси.
Нека да подражаваме на св.ап.Петър и в друго отношение. Като осъзна греха си, той веднага излезе от онзи проклет двор на първосвещеника, дето се отрече от Христа. И ти, когато искаш да се изповядаш и върнеш към Бога, излез от оня проклет двор на греха, дето досега си се намирал и дето по всевъзможни подбуди не три пъти, а всеки ден по 33 пъти си се отричал от Христа, излез вън и с тялото, и със сърцето, и с ума си! Петър се отдалечи от първосвещениковите слуги. И ти остави дружбата си с тия хора, които те учат на грехове, или без да искат ти служат за съблазън.
Но най-важната поука от поведението на каещия се Апостол е следната: като остана сам, св.ап.Петър размисли в себе си, изживя повторно ужаса на греха си и от дълбоко вътрешно страдание заплака горко. И ти, като се готвиш да отидеш при духовника си, не пристъпвай към него без предварителна подготовка. Отдалечи се първом и ти от шума на ежедневието, остави всяка друга грижа, събери мислите си, направи кратка, но сърдечна молитва, припомни си всички грехове и дори си ги запиши на едно листче, за да не би като идеш да ги изповядаш, в смущението си да ги забравиш и да останеш неочистен от тях. Спомни си десетте Божии заповеди, виж коя си нарушил, припомни си дали не си извършил някой смъртен грях, изпитай съвестта си, осъди себе си, поплачи за падението си и в такова настроение иди при духовника! Тогава бъди уверен, че ще получиш истинска прошка, защото “сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре”(Пс. 50:19 – по слав. превод).
Б. КАКВО ТРЯБВА ДА ПРАВИМ, КОГАТО СМЕ ПРИ ИЗПОВЕДНИКА?
Тук е необходимо да направим следното:
Да помним, че сме дошли в Христовата лечебница, дето видимият лекар е свещеникът, а невидимият сам Христос.
Когато отиваме на изповед, ние влизаме в Христовата лечебница. Тук сам Бог е Лекарят, защото единствено Той може да умъртвява и оживява, да съди и милва, да наказва и прощава. Свещеникът е само свидетел и пълномощник Божий. Затуй, изправени видимо пред духовника, а невидимо пред Самия Христа, с голям трепет трябва да пристъпим към великото тайнство на духовното очистване! Свещеникът слуша изповедта ни, а Бог ще я приеме! Свещеникът ще прегледа душата ни, а Бог ще я излекува! Свещеникът ще предпише лекарствата, а Бог ще стори чудото на духовното обновяване!
Да изповядваме греховете си без лъжлив срам.
Вярно е, не е лесно да се разкриеш недостатъците си. Но как ще се излекуваш, докато спотайваш болестта си? Ти побеждаваш срама си, когато отиваш на лекар да те преглежда – така лекуваш тялото си. А защо се срамуваш, когато отиваш при духовника да лекуваш душата си? Не виждаш ли, че срамът е пречка за твоето спасение? Затова отхвърли срама и се хвани за решителността! Трябва да се срамуваш, когато грешиш, а не когато изповядваш греховете си! Щом ги кажем, те престават да са грехове. Когато Давид изповяда греховете си пред Натана, чу веднага утешението: “Господ сне от тебе греха ти” (2 Цар.12:13). А неизповяданият грях оставя неизлечима, смъртоносна рана на душата. Затова нека смело се изповядаме!
Да не търсим извинения за тях.
Макар и да казват греха си, много християни все гледат да го омаловажат и омекотят, все търсят някакви смекчаващи вината обстоятелства, та да излязат по-невинни! Те трябва да знаят, че небесното съдилище не прилича на земното. Пред земния съдия подсъдимият гледа да се представи по-невинен за да бъде оправдан. Пред Божия съд е обратното – който повече се самоукорява, повече се оправдава.
Та Исус Христос нали затова ни вика при себе си, за да ни опрости всички волни и неволни грехове! Никоя религия не проповядва такъв любвеобилен към човеците Бог, както нашата!
Разказва се за блажени Йероним, че той като живял в Палестина и се подвизавал във Витлеемската пещера, дето се е родил нашият Спасител, имал на Рождество Христово чудно видение. Явил му се Исус Христос като Младенец и го запитал: “Йерониме, сега, когато всички ми подаряват по нещо, ти какво ще ми дадеш?” “Добродетелите и молитвите си!” отговорил бл. Йероним. “Това добре, но какво друго още?” “Сърцето си, душата си и цял себе си!” “И това приемам, но Аз искам още нещо от тебе!” “Но какво друго мога да Ти поднеса, Господи?” недоумявал подвижникът. “Дай ми греховете си!” Блажени Йероним съкрушено взел да плаче. Той попитал през сълзи: “И за какво са Ти, Господи, греховете ми?” А Исус отвърнал “Аз искам да ги взема върху Себе Си!”
Чувате ли? “Дай ми греховете си!” Исус Христос иска от нас нашите грехове! Да му ги дадем в светото тайнство Изповед и Той ще ни ги опрости!
Да не укриваме съзнателно абсолютно нищо.
Пред духовника не бива да укриваме абсолютно нищо съзнателно. Ако забравим неволно някой грях, трябва да го изповядаме следващия път. Но да укрием нещо, в което ясно ни изобличава съвестта ни, то значи да направим греха си двоен: двоен поради това, че веднъж сме го извършили и втори път сме го укрили!
Да не се изповядваме с общи фрази, които нищо не значат.
Една християнка решила да се изповяда, но не знаела как да постъпи. Обърнала се за съвет към друга жена, и тая я научила: “Кажи: “Във всичко съм виновна!”, и готово.” А, то било много просто, си казала първата християнка и окуражена застанала пред Божия служител.
Когато свещеникът я запитал за греховете Б, тя спокойно рекла: “Отче, във всичко съм виновна!” и помислила, че е свършила изповедта си. “Ами коне крала ли си?” запитал я неочаквано той. “Как да съм крала коне?!” зачудила се тя. “Не ми е минавало през ума да върша такъв грях!” “А, значи ти не във всичко си виновна!” рекъл мъдро духовникът. “Има хора, които и коне крадат. А ти, оказва се, не си вършила този грях. Дай тогава да видим поотделно в какво си съгрешила!” тъй той я довел до истинска изповед.
Да казваме сбито, но точно всеки свой грях.
Видяхме, че общите фрази не са от полза за изповядващия се. Той трябва да предаде поотделно всяко свое съгрешение пред Бога. Разбира се, това не значи, че той трябва да започне да разказва дълги и подробни истории. Някои хитруват на изповед, и смятайки, че могат да надхитрят и Бога, вместо накратко да определят характера на греха си, напр. “мразя съседа си”, от неуместно желание да не се изложат, започват да разказват дълги и излишни истории, как съседът им ги мразил, как им пакостил и т.н. или вместо да кажат: “Откраднах еди-какво си”, захващат да обясняват как е останала у тях някоя чужда вещ. Това не е изповед, а глупаво хитруване пред Бога.
Да не разкриваме чужди грехове.Да премълчаваме по възможност имената на лицата, които са ни подвели към грях, или които по наша вина са съгрешили с нас.
Мнозина не спазват това тъй естествено правило и изпадат в следната нелогичност: като идват да изповядват своите грехове, през цялото време разправят само за чуждите: “Тя, сестра ми, туй и туй направи! Съученикът ми е един невъзможен грубиянин!” или Един мой приятел, на име тъй и тъй, ти го познаваш, отче, много ме оскърби. А еди кой-си, стори това и това!”
Това не е изповед. То е по-скоро осъждане на другите. Които тъй постъпват, идват при духовника грешни, а си отиват още по-грешни!
Да не се хвалим пред духовника с някакви наши добродетели.
Някои пък, като дойдат на изповед вместо да се самоизобличават, което е и естествено, и потребно, започват най-неочаквано да се хвалят: “Аз, отче, нито съм убил, нито съм откраднал! Нито съм пияница! Живея си най-порядъчно. Ползвам се с почитта на моите съседи и приятели. Е, като човек, може някога нещо да съм съгрешил, но сега вече нищо не помня! Съвестта ми е спокойна!” Това е по-голям грях и от ония грехове, които такъв човек се хвали, че не е извършил, защото е затънал в бездната на самодоволна гордост.
Да не хвърляме вината върху другите, а само върху себе си.
В рая нашите прародители Адам и Ева съгрешиха: ядоха от дървото със забранените плодове. Бог ги повика да се изповядат, готов да им прости: “Адаме, де си? Ево, що си направила? О, ако бяха изповядали доблестно греха си! Да бяха признали вината си! Да не бяха прехвърляли отговорността всеки върху другия! Да беше казал Адам за себе си: “Боже, прости ми! Аз съм виновен!” И Ева да бе побързала да признае: “Не, Господи. Адам не е виновен, защото аз му дадох да яде от забранения плод!” Ако така бяха постъпили, нямаше да бъдат изгонени от рая.
Вместо това, какво направиха те? Когато Бог им заговори, те взеха да се оправдават и да хвърлят вината един върху друг. “Адаме, що си направил?” “Не аз, Господи, а жената – тя е виновна!” “Ево, какво стори?” “Не аз, Господи, змията, тя ме прелъсти”. И двамата скриха вината си. Затова бяха изгонени от рая.
Но не постъпват ли мнозина измежду нас като Адам и Ева?
Когато отидем на Изповед, духовникът пита: “Адаме, в какво състояние си? Ево, що си сторила?” Ние се самооправдаваме, крием греховете си, хвърляме вината върху други. Това не е изповед!
Венецът на истинското покаяние е твърдото намерение занапред да не грешим повече.
Има хора, които се изповядват, само за да могат да се причастят. Те се ръководят от мисълта, че приемането на Причастие без Изповед е тежко сгрешаване на душата. Но в сърцето си не вземат решение да започнат нов живот. Те си мислят: ще греша до следващата изповед и пак ще се покая. Щом има изповед, не е толкова страшен грехът!. Всичко това е долно пред Господа! Такъв човек, напразно се чуди, защо, като се изповядва, не може да се поправи! Той не може да се поправи, понеже сам не желае това.
За да имаме истинска полза от изповедта, трябва твърдо да решим занапред вече да не грешим. Истинското покаяние, според св.Отци, се състои тъкмо в това да не повтаряш вече греха.
В. КАКВО ТРЯБВА ДА НАПРАВИМ, КОГАТО ИЗЛЕЗЕМ ОТ ИЗПОВЕДНИКА
След като добре сме се изповядали, ние трябва да изпълним задължението, което ни е наложено от свещеника: усилена молитва, пост, четене на словото Божие, даване милостиня, посещаване на болни, грижа за сираци и пр. Особено внимание трябва да обърнем на следните три случая:
Имаш ли вражда с някого, прости от сърце, за да ти прости и Бог (Мат.6:14-15). Иначе твоята изповед ще отиде напразно!
Темистокъл и Аристид, видни атински държавници, били в постоянна вражда помежду си. Но отечеството им ги определило да вършат една важна държавническа работа заедно. Как, обаче да оставят враждата? Тогава Аристид рекъл: “Искаш ли, Темистокле, да оставим враждата тук на границата? Ще отидем, ще свършим делото си, и ако искаш, когато се върнем, пак ще си подновим враждата!” тъй и направили. След като успешно свършили отечественото дело, върнали се и пак продължили да враждуват.
Не се ли случва тъй и с християните, когато са в неприятелски отношения? Изповядват се, причастяват се от една чаша, оставят враждата на прага на храма, но като излязат от църквата, пак подновяват враждата… Но това изповед ли е? По-голям грях вършат те, като се изповядват и причастяват, без да искат да се откажат от ненавистта си към своите лични неприятели. Затуй да прекратяваме враждите!
Присвоил ли си чужда вещ, ограбил ли си някого, върни чуждото! Иначе няма прошка за тебе.
Като Божий пълномощник свещеникът може да ти прости греховете против Бога, щом се каеш.
Но ако ти държиш чуждо нещо и го изповядаш, но не го върнеш, свещеникът няма право да ти прости. Ако ти държиш в ръцете си имота на сиромаха, как ще ти прости духовникът този твой грях? Сиромахът не е поставил духовника за свой заместник и не му е давал власт от негово име да ти прости ограбеното имущество. Следователно, за да получиш прошка от Бога, върни чуждото!…
И тъй, видяхме, кои са правилата на спасителната изповед: първо, преди да отидем при духовника, трябва да изпитаме добре съвестта си; второ, когато сме при духовника, трябва да се изповядваме искрено, съкрушено, без срам и извинения; трето, когато си тръгнем от духовника, трябва да изпълним задълженията си, които свещеникът ни дава, да прекратим враждата и да върнем чуждото.
Който чрез изповедта не поправя поведението си, той не се изповядва, а празнословие, по думите на св. Василий Велики.
6. ПЛОДОВЕТЕ НА ИСТИНСКАТА ИЗПОВЕД
Дивни са плодовете на истинската изповед! “Истински покаялият се получава прошка за греховете си, примирява се с Бога, с Църквата и със собствената си съвест и по такъв начин си възвръща предишното синовно дръзновение към Бога като към свой баща и се ползува от всичките дарове на Неговата бащинска любов и благост”.
Плодовете на истинската изповед имат отражение не само върху душата на покаялия се. Те дават отражение и на небето. Голямо е там тържеството за покаялия се грешник (Лука 15:10). Ангелите ликуват, светиите се веселят, и сам Бог се радва, защото е намерена загубената овца.
За силата и плодовете на истинската изповед бележитият руски духовен писател еп. Игнатий Брянчанинов разказва следното съвременно нему забележително събитие:
В околностите на Вологда Русия, се намира голямо село Кубенское, което има няколко енории. Един от енорийските свещеници се разболял и приближавайки се към края си, видял своя одър заобиколен от демони, които се готвели да грабнат душата му и да я отвлекат в ада. Тогава се явили трима ангели. Един от тях застанал до леглото и почнал да се препира за душата с най-отвратителния от демоните, който държал отворена книга, дето били записани всички грехове на свещеника.
Между това дошъл другият енорийски свещеник, за да изповяда и причасти събрата си. Започнала се изповедта. Болният, като устремил уплашените си очи в книгата, изказвал със самоотвержения греховете си, като че ги изхвърлял от себе си. И какво вижда той? Вижда ясно, че щом изкаже някой грях, този грях изчезва от книгата: написаното се заличавало и там оставало празно място. По такъв начин с изповедта си той заличил всичките си грехове от книгата и бързо оздравял.
Остатъка от дните си той прекарал в дълбоко покаяние, като разказвал на ближните си за тяхно назидание своето видение, доказателство за което било и чудното му оздравяване”.
Някои, четейки тия примери, недоверчиво ще клатят глава и ще кажат: “Прекрасно е това, но то е написано само на книга. Защо аз не почувствувам поне веднъж в живота си обновителната сила на Изповедта? Неведнъж съм се изповядвал, но виждам, че все съм си същият. Дори по-лош ставам. Защо нямам такива благодатни преживявания, които да ме уверят в ползата от тайнството Покаяние?”.
На този въпрос най-добър отговор намираме в следния светоотечески разказ: “Двама монаси отишли при великия старец авва Зенон. Всеки от тях изповядал насаме греховете си. Не след много се повел разговор между двамата монаси. Единият запитал:
– Когато ние бяхме при стареца на изповед, получи ли ти полза от това?
– Да, – отговорил другият, – по неговите молитви Бог ме излекува.
– А пък аз, – оплакал се другият, – макар и да се изповядах, не почувствувах облекчение.
Вторият попитал:
– Как се изповяда ти пред стареца?
– Рекох му: авва, помоли се за мене. Еди какви-си мисли ме безпокоят.
– А пък аз, – казал вторият, – като му изповядах греховете си, обливах със сълзи нозете му, и заради неговите молитви, Бог ме излекува.”
Не получават полза от изповедта онези, които се изповядват безчувствено, хладно, формално. Повърхностна, студена и вяла изповед не спасява. Тук трябва смирение, съкрушение на сърцето, плач, горещо съжаление, че сме били в приятелство с демоните и във вражда с Бога.
Когато пророк Давид се провинил тежко пред Бога, търсел след големия си грях жертва, достойна за изкупление. И не намерил друга подобра жертва от смирението, съкрушението и покайно сърце (Пс.50:19). Ако и ние се смирим, съкрушим сърцето си и искрено се изповядаме, не можем да не почувствуваме дивните последици от покаянието, най-осезателната от които е сладкият мир в съвестта и горещата, подновена любов към Бога, която кара сърцето да грее от щастие.