живот на Свети Павел от Кръста

Живот на Свети Павел от Кръста

от книгата

СВ. ПАВЕЛ ОТ КРЪСТА

Автор: отец ДЖУЗЕПЕ ДИ ЛУКА

Превод: Отец Паоло Кортези

Издание от

“Културен Център Евгений Босилков – Белене”, 2021 г.

 

Пустинни легенди

На втората година от венчавката на Лука Даней и Анна-Мария Масари, състояла се на 3 януари 1694 г. в Овада, се ражда второто им дете. Първородната им дъщеря, чието име дори не се помни, живее само три дни. Те решават да нарекат сина си Павел Франциск. Кръщават го на 6 януари в енорийската църква, посветена на Успение Богородично и Св. Гауденцио, която не е запазена до наши дни. Не се знае много за детството му, но покрай родителите, можем да си представим нещичко.

Бащата, Лука Даней, роден в Кастелацо Бормида, на 7 декември 1659 г., е търговец на платове. Бракът му с Анна-Мария Масари е втори – първата му съпруга Мария-Катерина умира съвсем млада.

Павел научава от баща си да се грижи за семейството, да обича работата и да се бори с житейските трудности.

Майката, Анна-Мария Масари, родена в Ривароло Лигуре, на 15 август 1672 г., се запознава с бъдещия си съпруг, най-вероятно, по време на срещите на братството на Благовещението в Овада. Именно майката на Павел ще играе ключова роля във възпитанието му.

Въпреки, че липсват точни исторически данни, могат да се посочат две неща, предадени на малкия Павел от мама Анна-Мария – житията на Отците на Църквата в пустинята и предаността към Страданието Христово.

Можем да си представим Павел, който слуша необикновените разкази на майка си за хора, оттеглили се в пустинята в търсене на Бога. Пустинните истории са му се стрували екстремни преживявания, заради самотата, непрестанната молитва, суровите условия. Неща, с които ще се сблъска в началото на своя аскетичен път. А когато Павел не съумява да удържи своите младежки пориви и жизненост, присъщи на всяко дете, майка му го поучава, давайки пример с  любовта на Христос в Страданието Му.

Духовния живот на Анна-Мария е преизпълнен от тази неизчерпаема енергия на любовта. Вкъщи Павел започва да чете и пише, благодарение на своите църковни роднини, подтикнат и от редовното участие в катехизиса, подпомогнат от способността си към бързо усвояване и природна интелигентност, характеризиращи целия му живот.

През 1701 г. семейството се мести в Кремолино по работа. Павел започва да посещава училището на Кармелитите.

 

Повик в няколко етапа

Призванието на всеки човек е многопластово и трудно за обяснение. В случая на Павел, Бог му разкрива малко по малко плановете си за него. На Павел му трябват седем години, за да реши окончателно да се отдаде изцяло на Христос. Първият “контакт” се осъществява между 1713-1714 г. Павел – не се знае точно нито къде, нито кога – се впечатлява силно от “задушевен разговор с енорийски свещеник”. Случка той нарича “обръщане”: “Аз, най-бедния и грешния, Павел Франциск, малкия слуга на “Бедните в Христа”, близо две години, след като моя обичан Бог ме призова към покаяние… ” (заключение на Устава от Кастелацо). Обръщане към какво? Всичко ще се изясни по-късно. Павел продължава да бъде търговец.

Чрез включването си сред Кръстоносците, Павел съзира начин да откликне на Божия повик. На 8 декември 1714 г., османските турци обявяват война на Венецианската Република. През 1715 Павел се отправя към град Крема, но, виждайки интересите на войниците  – жени, пари, богохулства, лакомия – съвсем различни от неговите, се отбива, на 20 февруари 1716 г., на Велики Четвъртък, в църквата “Св. Марино”, на отците Барнабити, и там проумява, че не това е пътя, предначертан му от Бог. Завръща се у дома.

Истинската пълна промяна настъпва през 1718 г. Чрез видение, Дева Мария, му посочва пътя: черно расо, боси крака, крайна бедност. Павел пише: “След известно време (не помня с точност нито месеца, нито деня) останах, но с още по-яростен плам, за да се оттегля в уединение и тези вдъхновения, моя скъп Бог ми ги даде с голяма сладост в сърцето ми. Сега, по това време ми се прииска да надяна бедно черно расо, от най-обикновената вълна, която може да се намери по тези места и да тръгна бос, да живея в изключителна бедност и с Божията благодат да живея в покаяние” (из Преговор на Първия текст от Устава).

Това “вдъхновение да събера другари, за да станем едно цяло , та да събудим в душите Божието страхопочитание, дар от Христа, чрез Дева Мария” (из Преговор на Първия текст от Устава) е началото на новия път – Павел ще събере другари, водени и поддържани от Страданието Христово.

Не всичко ще бъде лесно. Веднага започват съмненията, редуват се светли моменти на божието присъствие и тъмни мигове на изоставяне, отчаяние и неразбиране. Павел се моли много, извършва актове на покаяние и милостиня, уповава се на житията на светците.

Ще се потопи в Бога чак средата на 1720 г – още веднъж Дева Мария, още веднъж черното расо, бедността и предаността към Христовото Страдание. Ражда се знакът, който ще се превърне в символ на Конгрегацията на Пасионистите: “В този момент видях духа си, облечен в черно до земята, с бял кръст на гърдите, а под кръста – надпис – Светото име на Исус с бели букви и веднага се чух да произнасям следните думи: Това е знак колко трябва да бъде чисто и неопетнено онова сърце, което ще е достойно да носи Светото име на Исус; а аз, виждайки и чувайки всичко това, започнах да плача и всичко изчезна” (из Преговор на Първия текст от Устава).

През същата година е избран за настоятел на Братстсвото на Св. Антоний Абат – най-старото в Кастелацо Бормида. Павел е в изключителна помощ на енористите по онова време – със своя устрем и пример, успява да привлече към вярата много местни жители. Всяка неделя, облечен в расото на братството, говори на верните за Бог и вечния живот, обучава младежите в тогавашната сакристия, наричана “стая на християнската доктрина”.

Павел, почти двадесет и седем годишен, проумява това, което Бог иска от него. И това е само началото.

 

“Великият пост” в Сан Карло

През 1720 г., Алборио Гатинара – Епископ на Александрия, става духовен баща на Павел, който, въпреки трудността да се отдели от семейството, облича черното расо, ушито специално от сестра му Тереза, в Гатинара, на 22 ноември. Дава му се разрешение да се оттегли в отшелничество. По примера на Отците в пустинята от разказите на майка му, Павел заживява в една от малките, прилежащи на църквата Сан Карло в Кастелацо Бормида, стаички.

От 22 ноември 1720 до 1 януари 1721 г., Павел остава сам, за да се моли, размишлява и да проси Божие просветление, пред Разпятието, чрез застъпничеството на Дева Мария. По искане на Епископа, започва да води дневник, което му се превръща в навик.

Освен това, от 2 до 7 декември написва и Уставът за себе си и за сподвижниците, които ще събере, с Марииното благоволение: “Аз, най-бедният и най-грешният Павел Франциск, най-недостоен раб сред Бедните в Христа, написах този Св. Устав в отшелничество, с позволението на Монсиньор Негово Високо Преосвещенство Еспископ на Александрия, Гатинара, В Сан Карло, енорийската църква на Кастелацо, в първите дни на моето монашество. Започнах да пиша този Св. Устав на 2 декември 1720 г. и го завърших на 7 декември” (из Преговор на Първия текст от Устава). Този Устав не се е запазил до днес, най-вероятно, както свидетелство о. Джиамария Джони, по волята на самия Павел: “който нямаше да има покой, знаейки, че в Конгрегацията ще се съхранява нещо в негова възхвала”.

Дневникът, който води е живо свидетелство за върховното духовно изживяване, между Божието мълчание и ослепителното Божие присъствие, между сълзите и мистичното извисяване, между осъзнатия грях и безмерната Божия любов. В тези дни, Павел често съзерцава Св. Причастие, а от Тялото Христово черпи сила и увереност, за да продължи своеобразния си очистителен престой в пустинята и да се подготви за реализирането на Божествения промисъл за него и за Църквата.

Епископ Алборио Гатинара прочита дневника, но задачата да бъдат проверени преживяванията му, поставя на други. Изпраща Павел в Генуа при капуцина о. Коломбано, който дава положителната си оценка. Гатинара уважава Павел, но не желае и да чуе за нови конгрегации. Затова избира да номинира Павел за пазител на скита на Св. Стефан и му дава благословията си да проповядва. Преди да се установи в Св. Стефан, Павел се отбива за няколко дни в малката провинциална църква Св. Троица при Лунджи, Кастелацо, която съществува и до днес.

Кастелацо бива обвит с евангелистичен порив. Павел, с камбана и кръст в ръка, призовава младежите по улиците. Той привлича, омайва, вълнува, убеждава. Млади и стари слушат с ентусиазъм новия проповедник, този, който на висок глас говори за Страданието Христово. Послучай Възкресение Христово, Павел организира мисия, в която въвлича и съседните села. Промяната е осезаема – някой момчета, сред които Паоло Сарди, Микеланджело Микелини и ентусиазирания му брат Джамбатиста – започват да му подражават. Въпреки всичко, монс. Гатинара е неотстъпчив по въпроса за нова конгрегация. Павел решава да посети Папата, за да поиска одобрението му за божествения промисъл да събере братя, под знака на Христовото Страдание, както обяснява самия той: “След виденията на расото със Св. Знак, същия Бог ме дари с още по-голяма воля и устрем за обединение на събратя, с които да основа, аз, най-бедния най-недостойния раб, с позволението на Св. Майка Църквата, Конгрегация, наречена “Бедните в Христа”, на която, за Св. Покора, ще напиша, чрез благодатта на Св. Дух” (из Преговор на Първия текст от Устава).

 

При папа Бенедикт ХIII

Желанието на Павел да види папата не се осъществява, заради кончината на папа Климент ХІ на 19 март 1721 г. и на неговия последовател Инокентий ХІІІ на 8 май същата година. През август Павел се отправя към Рим с Устав под ръка. Както винаги, пътя е  труден и изключително опасен. Когато пристига пред Квиринала – тогавашната папска резиденция, бива отпратен незабавно, заради неугледния си вид и най-вече заради липсата на влиятелно препоръчително писмо. Павел е огорчен и объркан. Отново Дева Мария ще му се притече на помощ. Той подновява обета си да се посвети на Благовещението и на подражаването на Христовото Страдание. Павел поема обратно към Кастелацо, но се отбива в Монте Арджентарио, което чувства като мястото, което ще сбъдне мечтите му.

В Александрия успява да получи разрешение за монашество от епископа за събрат си Джамбатиста – приятеля от детството, с когото споделят една страст към Бога и с когото като малки играят на Отци от пустинята.

На 22 февруари 1722 г., Павел и Джамбатиста се установяват в Монте Арджентарио, в постницата на Благовещението. Година по-късно се местят в постницата на Дева Мария в Гаета. През 1724 г. са приютени в дома на епископ Емилио Кавалиери – чичо на Св. Алфонс де Лигуори. През 1725 г. Павел решава, че е време отново да посети Рим. В продължение на три години – от 1722 до 1725, Павел и Джамбатиста са в постоянно движение – Неапол, Арджентарио, Кастелацо, Гаета, Троя – неуморими поклонници, постепенно разкриващи Божия промисъл, който малко по малко покълва в тях, но който тепърва ще разцъфва.

Най-накрая, на 21 май 1725 г., Павел се среща с Бенедикт ХІІІ, на когото разкрива прозрението за събирането на събратя за известяване и свидетелстване на Страданието. Първата истинска крачка е направена – Папата дава устното си позволение. Павел и Джамбатиста остават в Рим, в болницата Сан Галиано, за да се грижат за болните, повече от година. Върховния момент от техния престой е ръкополагането им за свещеници на 7  юни 1727 г., лично от папа Бенедикт ХІІІ.

В началото на 1728 г. двамата събратя напускат Рим, за да се върнат в Арджентарио – в постницата на Благовещението, която, обаче се оказва заета от приятелят им Антоний Скяфино. Затова решават да отседнат в доста по-малката и неугледна постница Св. Антоний.

 

Първото “Оттегляне”

Живота в постницата Св. Антоний е изключително труден, прехраната е оскъдна, но ежедневието на двамата отшелници е отдадено на молитва, броеница, размишления и покаяние.

Новоизбраният епископ на Соана и Питиляно – Христофор Палмиери, им позволява да проповядват и изповядват. През март 1729 г., са провъзгласени за “апостолически мисионери” – пасионистите първоначално са мисионери, а впоследствие – богопосветени.

Чрез официалното звание, което получават, вече могат да изпросят папски благослов за пълна индулгенция за мисиите, в които проповядват.

Започва преустройството на постницата Св. Антоний – на 3 март 1733 г. е положен първия камък. Павел, след като получава разрешителното, описва с пръчка периметъра, който поставя основите на общностия живот на пасионистите: “оттеглянето”. Наричат го така, защото тук духовниците ще се усамотяват в молитва, учение, подготовка за проповядване, за живот в общение. Първият манастир включва петнайсет малки и бедни килии, и църква, посветена на “Представянето на Дева Мария в храма”. Строителството му продължава до избухване на войната. На 16 април 1735 г. австрийци и испанци нападат Италия. В Арджентарио нахлуват хиляди войници, но нищо не може да уплаши Павел, който се превръща в изповедник и на двете враждуващи страни.

Не само войната спъва строителните работи – Антоний Скяфино също желае да издигне манастир и започва да злослови, най-вече пред кардинал Алтиери, за Павел, на когото са необходими доста разрешителни за откриването на собствената му обител.

След редица срещи с Алтиери, Павел извоюва победата си, с подкрепата на обикновените хора, заобичали този “мисионер на Страданието”.

И така, на 17 септември 1737 г., в Монте Арджентарио, тържествено е открит първият манастир.

 

Павел от Кръста, началник на Конгрегацията на Пасионистите

Манастирът вече е факт, но одобрението на Устава и на Конгрегацията е следващото предизвикателство за Павел. Трудно е да убедиш Рим да даде съгласие за учредяване на нова конгрегация.

Сложните взаимоотношения с кардинал Алтиери се превръщат в пречка за одобрение на Устава, най-вече заради малобройните братя в манастира, заради нежеланието да бъдат зависими от епископа и заради прeкомерното покаяние. Дългите часове в Римската Курия и безкрайните опити на Павел, откриват съюзник, в лицето на кардинал Карло Редзонико, който ще защитава докрай Устава, демонстрирайки почтителност към учредителя му.

Но нова сянка надвисва над Устава – обвинението в янсенизъм, който акцентира върху делата на вярващите като белег за спасението на душите им, а широко застъпените в Устава покаятелни актове и пост, биват свързани с ценностите на янсенистите – колкото повече страдаш си по-мил на Бога. Павел е известен като човек на покаянието. Въпреки че покаятелните му актове са широко разпространени сред вярващите, той ги извършва с изключителен плам и отдаденост, но без да има същите претенции към събратята си. И въпреки че комисията, разглеждаща Устава, счита, че в него съществуват препратки към янсенизма, Павел не се демотивира.

Търпението му е възнаградено: наследника на папа Климент ХII – Бенедикт ХІV заявява: “Семейството на Страданието Христово, вместо да се роди първо, се роди последно”.

На 15 май 1741 г., Папата подписва разрешително за Устава на Пасионистите.

На 11 юни 1741 г. петима свещеници (Павел, Джамбатиста, Антоний, Фулгенцио и Маркаурелио) и един мирянин – Джузепино Питруцело, известен като брат Джузепино, полагат обет за бедност, целомъдрие, послушание и популяризиране на Христовото Страдание. Те се отказват от светските си фамилни имена и избират духовни. Павел Даней се превръща в Павел от Кръста и надява черното расо със знака на пасионистите – сърце и бял кръст.

През януари 1795 г. към тях се приобщава и Томазо Струциери – дясната ръка на Павел от Кръста, който в периода 1748-1750 г. защитава пасионистката кауза. Той е и първия епископ-пасионист.

Към Пасионистите се присъединяват и много други, а Павел от Кръста мечтае семейството му да се разрасне в религиозен орден. Желанието му остава неудовлетворено. По това време майка му Анна-Мария напуска този свят. Павел отдава скръбта си – телесна и духовна на Сърцето Разпнато Исусово и се оставя изцяло в Божиите ръце.

На 18 април 1746 г. папа Бенедикт ХІV обявява пасионистите за “апостолически мисионери” в цяла Италия, а през септември одобрява и ритуала им.

На 15 ноември 1769 г. Климент ХІV, чрез краткото “Salvatoris Domini Nostri Jesu Christu”, официално одобрява Устава, ден по-късно – със “Supremi apostolus” официално утвърждава и Конгрегацията. На 15 септември 1775 г., в навечерието на кончината на Павел от Кръста, папа Пий VІ ги утвърждава повторно с Конституцията “Praeclara virtutum exempla”. Конгрегацията на Пасионистите е с обикновени обети, но с характеристики на големите ордени.

На 10 април 1747 г. се провежда първото официално събрание, а Павел от Кръста е обявен за основател и началник на Конгрегацията. Такъв остава до смъртта си.

Започват да се множат плодовете на труда и усърдието на Павел от Кръста. От 1744 до 1773 г., заради увеличаване числеността на събратята (през 1752 г. наброяват 110), започват да се откриват нови домове: през 1744 г. – във Ветрала и Сориано нел Чимино, през 1748 г. – в Чекано и Тускания, през 1751 г. – във Фалветара, през 1752 г. – в Терачина, през 1755 г.  – в Палиано, През 1758 г. – в Монте Каво, през 1761 г. – Новициат в Арджентарио, 1767 г. – приют на Разпятието в Рим, през 1769 г. – в Тарквиния, а на 9 декември 1773 г. се пристъпва прага на седалището Св.Св. Йоан и Павел в Рим. Известността и мисионерското дело на Павел от Кръста  и събратята му се разпрозстраняват с бързи темпове, което води до известно неразбирателство с останалите ордени с обет за бедност. През 1748 г. представители на Ордена на малките братя от Валекорса и на капуцините от Алтари, заявяват в Рим несъгласието си с откриването на нови обители. Умелостта и дипломатичността на Томазо Струциери в този момент, успяват да постигнат съгласие с папската комисия по този въпрос. След многобройните трудности, неразбирателства с папи, кардинали и прелати, физически усилия, сблъсъци с представители на други общности, Павел от Кръста, след първата обител в Арджентарио, разкрива други 11, както и един женски манастир за монахините Пасионистки – но те са отделна история.

 

Монахините Пасионистки от Тарквиния

Разказва се за още една мечта на Павел от Кръста – за женско разклонение на Конгрегацията, което води съзерцателен живот, отдаден на молитва, мълчание и размишление.

В името на тази кауза Павел от Кръста извървява дълъг страдалчески път, но целта, за щастие, е постигната.

Всичко започва през 1793 г. През октомври Павел от Кръста проповядва на бенедиктинките в Тарквиния. Запознава се с Анна-Мария Костантини, а със съдействието на нейния баща , започва поредица от проповеди в манастира. Именно Анна-Мария получава знак от Бога за издигането на манастир, посветен на Страданието Господне.

Около 1753 г., Павел от Кръста се замисля сериозно върху плана си за издигането на обител за монахини – идея, подкрепена морално и финансово от семейство Костантини. Строителните дейности стартират в края на 1758 г., но са прекъснати през 1769 г., заради кончината на папа Климент ХІІІ. Неговият наследник Климент ХІV дава нов тласък в развитието на Конгрегацията, чрез трето поред одобрение на Устава и със специален документ, издаден ноември 1769 г., а на 30 септември идната година, утвърждава и Уставът на монахините.

Папата дори прави дарение на манастира им. 7 април 1771 г. е определен за откриването му, но по лични причини, фаворитката на Папата дукеса Анна Колона-Барберини за началничка на пасионистките, отлага събитието за 3 май.

Първата сестра-пасионистка е Анна-Мария Костантини. На 20 април 11 монахини полагат обетите си, а на следващия ден Анна-Мария е избрана за началник.

И така, първият манастир е основан в Тарквиния, следват – манастира в Мамер, Франция (1872), манастира в Тийлт, Белгия (1904), манастира в Лука, Италия (1905), манастира в Питсбърг, САЩ (1920), за да стигнем до манастира в родното място на Павел от Кръста – Овада, основан на 1 октомври 1922 г.

Това е началото на историята на монахините-пасионистки.

 

Павел от Кръста среща Възкръсналия

Климент ХІV открито се възхищава на Павел от Кръста –  на 15 и 16 ноември 1769 г. тържествено потвърждава Устава и утвърждава официално Пасионистите като редовни духовници. На 30 септември 1770 г. одобрява Устава и Устава на монахините, а в края на 1773 г. прави неочакван дар на Павел от Кръста – манастира Св. Св. Йоан и Павел в Рим. Павел от Кръста се установяват там на 9 декември. На Коледа отслужва тържествена литургия в съзерцание и радост от Въплътеното Слово.

След петдесет години Павел от Кръста, се взира в черно-бялото изображение на първото си видение, като изключително уважаван началник на нова конгрегация. Общността му вече е многобройна, манастирите, които основава – също. За да бъде щастието и харизмата на пасионистите цялостна, функционира и женски манастир, благодарение на всички събратя и сестри, които умножават и разпространяват милосърдието по света.

Времето му на тази земя изтича. В последните две години от живота си е най-често на легло и излиза единствено, за да се срещне с папа Пий VІ. На последния генерален капитул, който председателства, състоял се от 15 до 20 май 1775 г., е преизбран, отново, против волята си, за началник.

На 15 юни отслужва последната си литургия, а последно причастие получава на 30 август.

Срещата му с Възкръсналия се състои на 18 октомври 1775 г., в 16:45 часа. Подобно на рождението му, и неговата кончина е обвита в мистицизъм – радостен да попадне в прегръдките на обичния Исус Разпнат, той се оставя в ръцете на Въкръсналия Христос.

Дните след смъртта му са доказателство за следата, която оставя добротворчеството на Павел от Кръста и за почитта която хората изпитват към него – множество се стича, за да докосне тленните останки на човека, когото вече възприемат като светец. Поклоненията продължават цяла седмица. По волята на папа Пий VІ, Павел от Кръста е положен не в един, а в цели три ковчега – един от бор, обгърнат от втори, оловен, на свой ред обгърнат от трети, от кестен. Погребан e в първата капела в ляво от входа на Базиликата Св. Св. Йоан и Павел в Рим. “Душата ни по възвишен начин ще се съчетае с милия Исус и ще седне на онази небесна трапеза за вечността” (Писмо 1, 195). Този негов блян е вече реалност. Пий ІХ го обявява за блажен на 1 май 1853 г., а за светец го провъзгласява на 29 юни 1867 г. 19 октомври е определен за литургичния му празник.

 

Страданието – епицентър в битието на Павел от Кръста

Кръстът заема централно място в живота на Павел, в проповедите му, в начина му на възприемане и изразяване на вярата.

Невъзможно е да се обясни накратко духовното развитие през целия земен живот на Павел – проучвано и изследвано повече от две столетия от редица експерти. Ще се спрем на три основни момента:

Павел от Кръста копнее и физически да се свърже със страданията на Христос Разпнатия – самоизмъчването като покаяние, гладуването, дисциплината – неизменна част от духовната култура по онова време, му позволяват да сподели с Христос болките, които Божият Син по собствена воля изтърпява, заради спасението на света. Павел не позволява никому да изпълнява подобни практики за лично удовлетворение, а изключително и единствено в името на Христовото Страдание.

Павел от Кръста не просто е мистик на Разпятието, той е и разпнат мистик. В продължение на петдесет години той е в “голямата пустош”. В общение с Христос, Павел мистично изпитва същите усещания като Христос към греховете на хората. Чувства се незначителен и недостоен за благодатта Божия, която му се дава и съпреживява нощта на духа почти през целия си живот. Павел никога не изпада в отчаяние – уверен е, че всичко е възможно в името на Онзи, който отдаде живота си за спасението на света. “Мистичната смърт” – препратка към Страданието, смъртта и Възкресението – е спомен, преживян като “обет на любов”.

Точно като апостол Павел, той развива доктрина върху Кръста, която се базира не само на Страданието, а най-вече на “изоставянето” в ръцете на Отца и уповаването на Него през целия живот на вярващите, противно на фалшивата светска сигурност: “А далеч от мене да се хваля освен с кръста на нашия Господ Исус Христос, чрез който светът за мене е разпнат, и аз за света.” (Гал. 6,14)

Страданието Христово не кара Павел да забрави за славата на Разпнатия. “Защото словото на кръста е безумие за тия, които погиват; а за нас, които се спасяваме, то е Божия сила.” (1Кор. 1,18). Павел от Кръста, по примера на Апостола, чието име носи, знае, че пътя към славата минава през кръста: “Понеже смятам, че сегашните временни страдания не заслужават да се сравнят със славата, която има да се открие към нас.” (Рим. 8,18).

Най-уместно е да се говори за “страдание от любов”, защото словата и делата на Исус в страданието му са доказателство за безкрайната любов на Христос-жениха към неговата невеста – Църквата.

Богословието на кръста, дълбоко вкоренено в живот, отдаден на молитва, духовно и човешко равновесие, оформят една от най-високо духовните личности на 18 век.

 

Мисионерството на Павел от Кръста

Св. Павел първо става мисионер, а след това богопосветен. Още като настоятел на Братството на Св. Антоний в Кастелацо през 1720 г., той проповядва на малки и големи. Освен молитвата и покаянието, другото най-важно нещо за него е мисията. Неслучайно в Устава на Конгрегацията са посочени, освен съблюдаването на евангелските съвети и молитвата, и гласно разпространение и възпоминание сред народа на Страданието и смъртта на Исус Христос, “което може да се прави в мисиите…и особено в изповедалнята, и при всяка друга възможност” (Устав от 1775 г., гл. 1).

И други съвременници на Павел правят същото, но къде е разликата? През 18 век клирът е многоброен. Редица свещеници са такива по принуда – с ниски морални ценности, заради пари и влияние. Интелектуалното ниво и образование са доста незадоволителни.

Стилът на проповядване на Павел се отличава с две особености:

Въпреки, че не е официално образован, от малък Павел попива текстове на църковните си близки. През целия си живот, той уважава хората с богата култура. Във връзка с новиците, в Устава се казва: “и ако бъде приет като духовник, трябва също да се покаже, че убедително се е упражнявал в изучаването на четмо и писмо” (Устав от 1775 г., глава ІV)

Павел е поет. Изразителността, примерите, “пластичността”, с които разкрива тайната на Христос са завидни. Той привлича хората, предизвиква вълнения и у себе си, и у тях. Сълзите му са дар, който разчувства.

Сърцето на Павел е ненаситно за Христос и Църквата. За него всяко изричане на името Исусово е като обет. Павел, подтикнат от желанието си да възвестява Христос, обикаля Италия, изминавайки пеш хиляди километри – бос, като най-бедния сред бедните. Заради неговата любов и страст, един Папа го сравнява със Св. Павел от Дамаск.

 

Павел от Кръста – мистик, съпроводен от Мария при Исус

Ролята на Дева Мария в живота на Павел от Кръста е изключително важна – благодарение на намесата и, той поема пътя към разкритието на онова, което му е предопределено.

За пръв път Павел “среща” Мария на 24 години – явява му се облечена в черно и му посочва бъдещата одежда на Пасионистите. Две години по-късно, Мария го води към мистично бракосъчетание. През ранните си години, в езика, който използва Павел, се открояват брачни изрази и описания. За него Мария е висш пример за единение с Христа – кой повече от нея обича Разпнатия? Мария е примера за невеста. От нея Павел се учи да обича Исус със същия плам, с който невестата обича жениха си.

Мистичното бракосъчетание между Христос-жениха и Павел от Кръста черпи вдъхновение от Мария. Павел я почита като Скръбна майка, жена на болката, която го научава как да влезе в пълно общение с Разпнатия Христос, за да го обича така, както една майка обича сина си, в най-трудния и жесток момент от живота му.

Павел пише: “Молете се на Скръбната Майка Божия, та да ви дари благодатта да бъдете ранени с острата стрела на любовта: тя е ковчежника на благодатите. Негово Божествено Превъзходителство жела всички да минат през неговите ръце” (Писмо 1, 350).

През 1721 г. подновява именно пред Мария обета си за подражание и възвестяване на Господ.

“Пасионистката Мариология” намира солидна основа в духовността на Павел от Кръста.

 

Учител по дух

Стотици проповеди в мисиите, духовни упражнения, наставления – Павел от Кръста е учител по дух.

Изключително поетичен и харизматичен, той притежава способността да привлича и приближава към Бога.

Доста обемна е кореспонденцията му, особено с жени – монахини, госпожи, девойки от всякакъв произход: Агнезия Граци, Мария Йоана Вентури, Лучия Бурлини, Роза Калабрези…

Писмата му са отражение на духовната му доктрина – значимостта на единението с Христос, размишленията върху Страданието, мълчанието, бедността, радостта, светлината и мрака, милосърдието, изпълнението на Божията воля – това са само част от темите, които Павел от Кръста засяга със своя специфичен бароков речитатив, зареден с вяра и лична ангажираност към всичко написано.

Неговия опит с Бог винаги докосва хората, с изумителния начин, по който съумява да изрази бурята, бушуваща в сърцето му. Павел от Кръста е “болен” по Христос и успява да зарази и всички останали около него. Притежава харизма на творец, който постоянно има да изразява нещо “ново”. Това, което казва и пише е толкова живо, сякаш може да го докоснеш, почувстваш, видиш. Павел от Кръста е така потопен в божието познание, че го излива във всяко сърце, което среща. Най-необикновеното нещо е убедеността в призванието за святост на всички хора – в онези времена, е доста трудно да се приеме святост в брака. За Павел от Кръста това е най-логичното нещо – когато един човек проумее, че неговото “нищо” може да бъде изпълнено единствено и изцяло с Бог, тогава земята ще се превърне в земя на светци.

 

Павел от Кръста – син и брат, приятел на престъпници и папи

Друг интересен аспект от личността на Павел от Кръста e начинът, по който изгражда и култивира взаимоотношенията си с другите. Изключително привързан към семейството си, той ги посещава при всяка възможност. Първите му последователи са братята Джамбатиста и Антоний, на които е предан. Павел от Кръста, както е приятел на духовници от висшата църковна йерархия – епископи, кардинали, папи, така е приятел и на бандити, бедняци, аристократи и към всички се отнася с топли чувства, умереност и деликатност. Богатата му духовност и човечност спомагат да установи солидни и ценни приятелски връзки. Той с лекота обича и със същата лекота е обичан от другите.

Събратята си ръководи с чувство на почит, доверие и любов. Чрез Павел от Кръста хората стават част от “тайнството на срещата” – от една приказка, до споделяне на духовен опит, от една дума, до живот във взаимно уважение и вяра.

С нежността на човек, който плаче пред красотата на цвете и силата на онзи, който с цяло гърло вика любовта към разпнатия Исус, Павел от Кръста е другар, спътник, поддръжник на страдащите и споделящ радостите.

Павел от Кръста винаги е притежавал висша духовност и безкрайна човечност.

 

Заключение

Павел от Кръста е човек, брат, приятел, мистик, мисионер, духовник. След дълъг живот, отдаден изцяло в служба на Църквата, умира на 81 години.

Евангелизаторското му дело се простира из цяла Италия – от Севера до Юга. Апостолатът му е съсредоточен върху проповядването на Страданието Христово, чрез народни мисии. С основаването на Конгрегацията на Пасионистите, оставя дълбока следа в живота на Църквата и италианското общество, от които е почитан и подкрепян.

За съвременния свят, подвластен на “всичко и веднага”, който е забравил значението на думата “жертва”, духовността на Павел от Кръста е глътка свеж въздух не само за християните, но и за всички останали. На християните, за да припомни, че пътя на спасението е очертан от Кръста Христов – непрестанно и доброволно предлагане на себе си за спасението на света. На останалите, за да припомни, че истинското щастие минава през личната отговорност и развитие, в името на по-добър свят.

Най-хубавия завършек са думите на Павел от Кръста, с които завършва и неговото завещание: Eто, скъпи мои братя, кои са спомените, които ви оставям с цялото си бедно сърце. Оставям ви и ще ви очаквам всички в Рая, където ще се моля за Св. Църква, за Негово Светейшество, нашия Св. Отец, за Конгрегацията и благодетелите. Оставям всички – присъстващи и отсъстващи, с моя благослов. Benedictio Dei Omnipotentis, Patris, et Filii, et Spiritus Sancti, descendat super vos et maneat semper”.

 

 

XXX седмица год. II понеделник

 

ПЪРВО ЧЕТИВO

Четене от посланието на Свети Павел Апостол до ефесяни   4,32-5,8

Братя:

Бъдете един към друг добри, състрадателни, прощавайки си един на друг, както и Бог ви прости в Христа.

И тъй, бъдете подражатели на Бога, като чеда възлюбени, и живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание.

А блудство и всяка нечистота или користолюбие дори и да се не споменават между вас, както прилича на светии; нито пък срамни и празни думи и смехории, които са неприлични, а наопаки да се чува благодарение.

Защото това трябва да знаете, че никой блудник, или нечист, или користолюбив, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христа и Бога. Никой да ви не прелъстява с празни думи, защото заради всичко това дохожда гневът Божи върху синовете на неверието. И тъй, не ставайте техни съучастници.

Вие бяхте някога в тъмница, а сега сте светлина в Господа: постъпвайте като чеда на светлината.

Това е Божие слово.

 

ОТПЕВЕН ПСАЛОМ                (Пс 1,1-2.3.4 и 6)

О Да бъдем подражатели на Бога, като възлюбени чеда.

 

Блажен е онзи човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои, и в сборището на развратители не седи; а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем. О

И ще бъде като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време; и чийто лист не вехне, и във всичко, що върши, ще успее. О

Не тъй са нечестивците, не тъй, но те са като прах, що вятърът измита. Защото Господ знае пътя на праведните, а пътят на нечестивците ще погине.  О

 

АЛИЛУЯ

О Алилуя. Твоето слово, Господи, е истина; освети ни с исти. О Алилуя.

 

ЕВАНГЕЛИЕ

+ Четене от светото Евангелие според Лука (13,10-17)

В онова време:

Една събота Исус поучаваше в тяхната синагога. И ето, една жена с немощен дух от осемнадесет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи.

Като я видя Исус, повика я и рече й: „Жено, освобождаваш се от недъга си!“ И сложи ръцете си върху нея, и тя веднага се изправи и славеше Бога.

При това началникът на синагогата, негодувайки, задето Исус в събота изцери, заговори и рече на народа: „Шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден.“

Господ му отговори и рече: „Лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота? И не води ли ги да ги пои? А тая дъщеря Авраамова, която Сатаната е свързал, ето вече осемнадесет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?“

И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, изпитваха срам, а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него.

Това е слово Господне.